ФАКЕЛ

Истинският писател сам избира смъртта си

31.12.2012 | автор: Росен Тахов4

Той се преселва в отвъдното, за да бъде четен само от боговете.

Погребението на Пеньо Пенев в Димитровград. Снимката се публикува за първи път в новата книга на Пенчо Ковачев "Защо се самоубиват поетите?".

Всяка национална литература има своите безсмъртни самоубийци. В руската са вградени имената на Сергей Есенин, Владимир Маяковски, Александър Фадеев и Марина Цветаева. Във френската са профилите на Жерар дьо Нервал, Пол Лафарг и Ромен Гари. Немскоезичната е немислима без Ернст Толер и Стефан Цвайг. Англичаните се гордеят с Вирджиния Улф, американците – с Джек Лондон и Ърнест Хемингуей.

Българската литература е обитавана от сенките на Пейо Яворов, Никола Ракитин, Пеньо Пенев и Петя Дубарова. Но не само от тях! В историята на нашата книжнина има и други автори, които сами са прекъснали нишката на живота си. Те са забравени или полузабравени, макар че са значими творци на словото.

Тази книга е първи опит да се съберат биографиите на българските писатели самоубийци. На класика Яворов, но и на съперника по талант Димитър Бояджиев. На известния Ракитин, но и на малко познатия Тодор Пеев. На бригадирския бард Пеньо Пенев, но и на мечтателя по южни морета Христо Банковски. На Петя Дубарова, но и на Людмила Исаева. Този пантеон от драматични съдби задава въпроси, чиито отговори търси Пенчо Ковачев.

"Защо се самоубиват българските писатели?", пита авторът и тръгва по дирята на безсмъртните смъртници. На базата на богат фактологичен материал той изгражда своеобразни хроники от отвъдното на нашата литература. Пенчо Ковачев прониква отвъд зримото, за да разгадае тайната на онези, които посягат към пистолета или отровата.

Защо се самоубиват българските писатели? Защото са най-ранимите служители на музите. За художниците има академии, където ги учат как се полагат щрихи и багри. Музикантите зубрят ноти в консерватории, а актьорите се образоват в театрални школи. Школа по писателство обаче няма! Никой не може да те научи как се пише поема или роман. Словото е най-измамчивата материя в изкуството, винаги готова да се изплъзне и да те предаде.

По тази причина писателят непрекъснато е разпъван от колебания и съмнения. Истинският писател, не графоманът. Разделителната черта между истинския писател и графоманът е тъкмо съмнението. Истинският писател се съмнява в написаното, докато графоманът е убеден, че създава шедьоври.

Изследването на Пенчо Ковачев не е за графоманите, защото не се самоубиват. Те искат да живеят вечно, да редят букви и да радват читателите. Книгата на Пенчо Ковачев е за истинския писател. Когато съмнението окончателно превземе перото му, с последната капка мастило той слага точка на творческата си дейност. А понякога и на живота си.

Големите исторически превратности са периоди на колебания и съмнения. И време на самоубийства. У нас такава е 1991 година, когато си отидоха трима писатели. След демократичната промяна приспивателни глътнаха Веселин Андреев и Людмила Исаева, а Иван Бурин скочи от прозореца. Всички те имаха екзистенциален проблем с миналото и настоящето. Прецениха, че миналото им е отишло напусто, а към новите реалности не могат да се приспособят.

"Човекът се отличава от животното по това, че може да завърши живота си със самоубийство", казва Жан-Пол Сартър. "Самоубийството е най-аристократичната смърт", добавя Дениъл Стърн. Андреев, Исаева и Бурин доказаха, че са човеци и аристократи. В същото време хуманоидите графомани от соцреализма продължиха да живеят и пишат.

Съмнението е крайъгълният камък, около който българският писател посяга на живота си. То обаче почти винаги е в амалгама с други субстанции. Тодор Пеев, Никола Ракитин и Петя Дубарова са отвратени от примитивната среда, в която битуват. Пеньо Пенев, Христо Банковски и Тодор Велчев са безработни, безпарични и безквартирни. Тежки болести наливат горчилка в личните драми на Иван Бурин, Тодор Монов и Людмила Исаева.

Ето я и любовта – най-неизцеримото страдание. Заради интимни мъки слагат край на живота си Димитър Бояджиев, Пейо Яворов и Иван Ст. Андрейчин. Те преживяват разпънати от стълкновения любови, които решават дилемата да се живее или не. Елемент на болезнена еротика има и в самоубийството на Росен Босев.

Как се самоубиват българските писатели? Тодор Пеев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов и Тодор Велчев избират пистолета. Яворов прибавя към куршума и чаша с отрова. От високо скачат Христо Банковски, Григор Ленков, Росен Босев и Иван Бурин. При Банковски има съмнения за нещастен случай, а при Ленков – за умишлено убийство.

Най-много жертви вземат приспивателните. Със сънотворни слагат край на живота си Иван Ст. Андрейчин, Пеньо Пенев, Петя Дубарова, Веселин Андреев и Людмила Исаева. Индивидуалисти са Никола Ракитин и Тодор Монов. Първият се хвърля от влака, вторият си прерязва вените.

Изследването на Пенчо Ковачев дописва изгубени страници от историята на българската литература. Страници с предсмъртните гласове на големи писатели. Това е книга за онези, които по своя воля се преселиха в отвъдното, за да бъдат четени само от боговете.

« назад

КОМЕНТАРИ

Анонимен 13.01.2013 19:16 | #4

Есенин и Маяковски не са се самоубили.

Анонимен 13.01.2013 11:49 | #3

Варийски бе актьор и страдаше от неизлечима болест.

Анонимен 08.01.2013 23:10 | #2

Самоубива се силният. Да си спомним и блестящия български актъор Кирил Варийски‚ интересен поет‚ който не дочака Харон‚ а сам хвана веслата на лодката. Светлина на неспокойният му дух.

Анонимен 08.01.2013 00:18 | #1

Пълни глупости. Самоубийството в повечето случаи е краен акт на деградация. Но то не отнема и не прибавя нищо от блясъка и значимостта на живота. Такъв‚ какъвто е успял да се осъществи. Стойност има направеното през останалото време‚ а не акта на душевна анихилация. Естетизирането му като ”аристократичност” има толкова общо с истината‚ колкото аутопсията с механизмите на жизнерадост. Тя е само повод да си задаваме въпроси‚ повод да надничаме в човека ”ако би бил жив”. Иванов‚ бъди аристократ и не досаждай с глупости!