За мен истинското запознанство с Боян Болгар дойде при работа с архива му, дарен от сина му Димитър Болгар на Националния литературен музей. Иначе познавах от дете онези негови романи, които произведоха толкова шум през 50-те и 60-те години: “Седемнайсетгодишните”, “Син срещу баща”, “Близнаците”. При работата с архива се оказа, че не познавам първите книги на Боян Болгар – те бяха скрити от моето поколение. “Парижки мозайки” и “Жива и мъртва Атина” и днес звучат модерно, освободени от идеологеми, създадени от един ерудит, скитник по душа, гражданин на света. Истинската радост обаче дойде, когато в един пощенски плик, отдавна разкъсан, намерих повече от 200 малки листчета, с размери 8,5/5,5 см, датирани от писателя като дневник и изписани със ситен, но четлив почерк. Те съдържат наблюденията му преди всичко върху живота на обществото и обхващат доста дълъг период – от 1933 до 1948 г., въпреки че някои години въобще липсват, други са представени само от една записка. В тях е истинското саморазкриване на писателя, който е написал това “всичко, що мисля”.

В първата част на дневника записките разкриват интимните му преживявания, съмненията и радостите, утвърждават плътската наслада, спорят с лицемерната добродетелност, освобождават от предразсъдъка за греховността на пола, утвърждават античната откровеност на тялото и радостта от съвкуплението. Езикът е сочен, без да допуска цинизъм и порнография. Главните герои на записките са авторът и Надя – първо негова любима, после – съпруга и майка на сина му Димитър.

Тук ви предлагаме и втори дневник, писан през лятото на 1932 г. в с. Галата. Героите са същите, а една от темите – техният секс. Това, което Боян и Надя чувстват и преживяват при сливането на телата, подробно описано, после намира място в книгата му “Жива и мъртва Атина” – предизвикала “един от най-шумните литературни и обществени скандали у нас с последващо отлъчване от църквата на нейния автор”. В архива намерих и чернови на писма от Боян до Надя, които допълват дневника от Галата и хронологическите записки и в които писателят дава израз на любовта и съмненията си.

В следваща публикация ще ви предложим най-подробно описание на събитията около 9.ІХ.1944 г, които Боян Болгар е отразил по великолепен начин. Листчетата от този период също са били старателно скрити в различни пощенски пликове, защото писателят е съзнавал, че в ония тоталитарни времена ръкописите не горят, но могат да изгорят техния автор. Ето и едно живо репортажно парче от дневника, предназначено за читателската ви стръв, като илюстрация на това, какво ви очаква да прочетете.                                               

 

"9.ІХ.44. Народното ликуване приема невероятни размери. Хората пълнят улиците на София като замаяни. Други, качили се на камиони, летят из града, викат “ура”, дигат левия юмрук нагоре, жестикулират. Ето ги насядали по стъпалата на съдебната палата: стотици хора. На площада пред съветската легация – събрания. Говорят оратори. Жени, мъже в най-своеобразни облекла. Тълпа. Пладнешка тълпа. Какво е това невъздържано, карнавално, кръчмарско ликуване? Освобождение от една потиснатост или червена радост? Чуват се от време на време гърмежи. Обезпокоителното е това, че на твърде много млади хора е раздадено оръжие. Когато гледам разни невзрачни лица с шмайзери през рамо, когато ги гледам да носят ръчните бомби, както се носят бутилки бира, когато ги гледам нарамили картечниците и покрити целите с ленти от куршуми, аз изгубвам чувството на сигурност. Спусъкът е нещо коварно. Едно натискане може да струва един човешки живот. Полицията е разоръжена. Полицейската задача се изпълнява от разни рошави младежи, препасани с поясоци, с пушки в ръцете. Пред трамвайното депо при Красно село – червено знаме със сърп и чук. Сърцето ми се свива. Не съм националист, но защо такова угодничество. Освобождение не значи освобождение от българското! Който почита своето, той ще почита и чуждото, но който блюдолизничи е противен дори на тоя, комуто се прекланя."

 

Всички тези ръкописи са достатъчни, за да представят личността Боян Болгар чрез най-съкровените му мисли и разсъждения. Сигурна съм, че читателят на записките ще ги приеме противоречиво – понякога ще аплодира, друг път ще поиска да оспори казаното. Но нали и писателят непрекъснато спори със себе си, търсейки истината за себе си и за света, който го заобикаля.