В студената и мокра мартенска вечер всичко беше отвратително. Както всички други, и този вагон беше претъпкан с гладни, жадни, вцепенени от тих ужас хора, вперили в него немигащи въпреки умората очи. Военният лекар капитан д-р Гюзелев потискащо усещаше в тези погледи очакване за някакво чудо и знаеше много добре защо. Беше му противно, беше му гадно, че точно в неговото дежурство се падна този идиотски и типично по немски ненужен преглед на „здравословното състояние” на хора, чието здравословно състояние нямаше как да е добро, пък и едва ли имаше някакво значение. Една ужасяваща мисъл се бе задръстила в съзнанието му още в първия вагон на първия ешелон – тези хора пътуват към смъртта си и здравословното им състояние няма абсолютно никакво значение и не играе никаква роля в неизбежността на този факт.

Още в първия вагон бе раздал всичко, с което разполагаше скромната му аптека – с нужда и без нужда, просто така, сякаш за да докаже най-вече на себе си, че не е същият като другите, като онези, които са ги натикали във вагоните, и изобщо като онези, които са измислили цялата тази идиотщина. Какво друго му оставаше?

Стигна до последния вагон. Край, повече няма. Охраната разпечата вратата, помогна му да се качи и от страх ли, от гнус ли остана долу. Д-р Гюзелев се запровира между тела, вързопчета и все същите погледи. Вече нямаше нищо, с което да си купи поне миг гузна утеха.

В самия ъгъл на вагона, облегнати на стената се бяха сгънали мъж и момче. В краката им, полулегнала върху сламата жена държеше пеленаче и вперила в доктора вече до болка познат поглед сякаш бълнуваше. Някак по навик той се наведе и професионално хвана с три пръста китката й. „Какво значение има пулсът й?”

- Земи го – прошепна жената и кимна към вързопчето. Гюзелев се вцепени.

- Земи го, молим те – пак прошепна жената и настойчиво побутна спящото бебе към доктора. Всичко в главата му бясно се залута. Все така автоматично той пусна ръката на жената и я постави върху челцето на бебето.

Изпод козирката на фуражката, зад телените рамки на очилата, иначе сините очи на д-р Гюзелев изглеждаха тъмно зелени – дали от умора, дали от тъмнината в конския вагон, дали от ужаса, който се случваше. Изпълнената с изгарящи погледи тишина се нарушаваше само от железничарско чукче някъде в далечината, предвещаващо скорошното тръгване на ешелона, пред вагона омерзено псуваше охраната.

След минута съвсем механично извършвани „лекарски” действия Гюзелев се изправи, извърна глава леко в страни, към вратата на вагона и високо отсече:

- Тифус – и пак се наведе към жената и бебето.

- Йосеф, ... Йосеф Аладжем – задавено изрече тя.

Спазъм разтърси тялото й, сълзите й капеха върху лицето на детето й, но нищо не нарушаваше мъртвешката тишина. Мъжът отмести ръката, с която бе прегърнал момчето до себе си, бръкна в пеша на сакото си и извади платнена торбичка, която пъхна в ръката на офицера. Раменете му тихо се тресяха.

Всичко от тук нататък д-р Гюзелев извърши като някаква машина. Пъхна торбичката в джоба на шинела, грабна вързопчето и изскочи от вагона. Подтичвайки, стигна до пустия полутъмен гаров лазарет и в полусвяст написа смъртен акт на името на Йосеф Аладжем, роден 1942 г. месец ноември, причина за смъртта –Tiphus abdominalis. Останалото не помнеше.

Едва когато се прибра у дома, с първия и единствен въпрос на майка му започна да осъзнава колко абсурдно, колко необяснимо, невъзможно е всичко.

- Еврейче?

*

*         *

 

Когато д-р Гюзелев леко преживя първия си инфаркт, той реши, че е време да изчисти цялата бъркотия в живота си. Така, архитект Йосиф Гюзелев научи, че майка му не е починала при раждането му, научи цялата история от ешелона и всички сложни и скъпоструващи комбинации по неговото регистриране като син на Михаил Гюзелев. С известно притеснение констатира, че както и да се погледне, той се оказва евреин, което обясняваше и истината за обрязването му, замествана до момента от „папа” с някакви медицински обстоятелства. Всичко истинско и хубаво в живота му бе свързано с баща му и баба му и изведнъж...

Към цялата тази история потресения Йосиф Гюзелев получи и платнена торбичка с документи на иврит.

Старият Гюзелев сам настойчиво бе издирвал хората от вагона, за да разбере накрая, че Хаим Аладжем, роден 1915 година, и Бохор (Буко) Аладжем, роден 1938 година, са загинали в Треблинка през 1943 година, а Лиза Аладжем същата година е била транспортирана до Освиенцим (Аушвиц ), от където е освободена през 1945 година. Последното сведение за Лиза Аладжем бе от имиграционен лагер в Кипър. По-нататъшните запитвания получаваха един и същ отговор – лице с такова име не е открито.

Целият смут в душата на Йосиф Гюзелев започна сякаш да утихва със съответния горчив привкус, когато една неделна сутрин, пиейки кафе с приятели в „България”, чу смущаващо висок разговор на странен български:

- Ми? Кой бе, Нисо ли? А бе ел но ес* Алмог бе! Ел ес Аладжем. Като бехме на лагера в Кипър, той се смени.

След две седмици активна размяна на телефонни разговори и имейли архитект Йосиф Гюзелев получи официална информация, че лицето Лиза Алмог, родена 1923 година в гр. Битоля, понастоящем живее в Израел, град Херцлия Питуах, улица „Шарет” № 8.

 

*

*         *

 

Лиза Алмог не обичаше да си спомня миналото. Хаим и Буко видя за последен път на гарата в Треблинка. След кошмара в Освиенцим не пожела да се върне в Битоля – какво ли можеше да намери там, освен болка. В лагера в Кипър разбра, че Хаим и Буко вече ги няма. В очакване някак да стигне до Палестина – така я наричаха тогава, чу че някакъв от Пловдив със същата фамилия се регистрира като Алмог и в порив напълно да скъса с миналото си направи същото. После, когато пристигна в Израел, първото, което направи бе да пише в България. След няколко месеца научи, че лицето Йосеф Аладжем, родено 1942 година е починало от тиф на 12 март 1943 г.

След шест месеца Лиза осинови „поляче”, оцеляло от Освиенцим, с едно единствено изискване – да бъде родено на същата дата като нейния Жоско. На бар-мицвата** си Йоси научи цялата история на майка си.

Точно на същата тази дата, но 50 години по-късно в късния следобед под строгия поглед на Лиза, филипинката вадеше от фурната последната доза боикос***. Примамен от упойващата миризма на 40-годишната традиция, „виновникът” – адвокат Йоси Алмог, надничаше иззад гърба на майка си. Атмосферата бе леко нервна. Цветя и пакетчета се нижеха през минути и поредният звън бе удобен повод за Йоси да отпрати майка си от кухнята, за да може да открадне боико като всеки път – вече 40 години. Лиза с усмивка прие десетилетната измама и се отправи за да приеме поредния букет или пакет. Това, което видя когато отвори, наистина бе голям букет в ръцете на висок мъж, чието лице бе скрито от цветята. Съвсем нямаше вид на момче от магазин за цвета – беше доста по-възрастен, изглеждаше много сериозен, без дежурната за случая усмивка. Още по-неочаквано за случая бе присъствието до него на доста възрастен мъж с вкаменена усмивка. Само очите му... Очите? Очите!

- Извинете, търсим Лиза Аладжем – чу Лиза на отдавна забравен език.

- Кен****, ъ -ъ -ъ я сум – след дълъг миг.

- Това е Йосеф, аз съм докторът от вагона – едва изрече възрастният и побутна напред мъжа с цветята. Единственото, което Йосиф можа да направи, чувайки странното произнасяне на името си, бе да протегне напред букета, вперил очи в жената, в... майка си.

Бясно препускащого мълчание се опита да спре Йоси.

- Ама, ма коре*****

- Зе, зе****** ... – Лиза преглъщаше с усилие. Ръката й инстинктивно посегна първо към букета, после, все така без да откъсва поглед от Йосиф, сви ръката към устните си – треперещи, и ръката, и устните.

- Зе, зе ахиха, ... това е брат ти.

 

________________________________

* Той не е. В голямата си част евреите в България са т.н. сефаради – испански евреи и говорят специфичен испански език – ладино.

** пълнолетието на еврейските момчета се отбелязва тържествено на 13 им рожден ден

*** соленки

**** да

***** мамо, какво става /иврит/

****** това

 

 

 

Тъжни дни се нижеха за писателя Пролетслав Железчев, а преди не беше така. Роден през вълнуващата по тогавъшните разбирания 1956 година в здраво и прогресивно, пак по тогавъшните разбирания семейство, понесъл гордо изпълненото с дълбоко съдържание, все по тогавъшните разбирания име, още в гимназията той прояви несъмнения си писателски талант. Вълнуващата по днешните разбирания 1989 година го завари с публикувани десетки разкази, две повести и един роман. В резултат на високите оценки, които творчеството му получаваше, а също така и в резултат на високата му обществена активност, Пролетслав успя да реализира завидна кариера, изразяваща се не на последно място в едни наглед битийни, но важни за твореца обстоятелства като главен редактор на сериозно литературно списание, апартамент в блока на писателите, място в Бистрица с вила построена в последствие и други несъществени неща. Но всичко това бавно и необратимо рухна. Първо, оказа се, че според същите тези днешни разбирания и оценки, творбите му вече не бележат следа в родната литература. Това, разбира се, самият Пролетслав никак не приемаше и мъчително се опитваше да докаже, първо на себе си, че творчеството му има не толкова класов и конюнктурен характер, а търси общочовешки и най-важното дълбоко екзестенциални измерения на човешкото битие. Това бе първостепенна творческа задача, но именно тук писателят беше в някаква тежка, лепкава криза, която като блато го поглъщаше ден след ден, месец след месец, година след година. Кредото, което изповядваше някога „нито ден без написан ред”, отдавна беше забравено и синдромът на белия лист бе обсебил ежедневието му, нарушавано единствено от писането на текстове за рекламни брошури и каталози, осигурявани му от поуспeли приятели и колеги в името на славното минало. Очаквано, списанието му загина, както и почти всички подобни, защото се оказа, че обществото е толкова преситено, че доброволно си наложи гладна културна диета. Така, Пролетслав Железчев остана без работа и без муза, а и без редица други неща.

Дали поради всичко това, дали поради други причини, съпругата му го напусна ведно с дъщеря им и апартамента, като срещу съгласието си писателят получи като компенсация панелната гарсониера на починалите родители на бившата му стъпруга и голямото писателско орехово бюро – спомен от славните дни на творчески възход. Другият спомен – вилата в Бистрица, преживя бурите на развода и реституцията и бе отдадена под наем, който и бе единственият постоянен и сигурен източник за едно съвсем скромно битие.

В късния септември копнеещият да демонстрира тен и закупени по време на ваканцията тоалети софийски елит в една ранна вечер бе използвал като повод да покаже себе си откриването на първата за сезона изложба на нашумял художник, която се провеждаше едновременно с представянето на марка скъпи вина на новоизгряваща звезда във винарския бизнес. Струнен квартет изискано формираше звуков фон на възторжените възклицания на политици, бизнесмени и всичко друго, което по законите на времето кръжеше около тях, демонстрирайки духовна и физическа всеотдайност. Там, в един ъгъл, подпрян на една колона, накак си равнодушно и дори с леко надменно, но по-скоро иронично изражение стърчеше Пролетслав Железчев. За едно такова възприемане на нещата определено значение имаше и високата му стройна фигура, която му помагаше в превъплъщаването на чувството му за духовно превъзходство, типично за всеки неуспяващ по една или друга причина творец. Това обаче можеше да се разбере само от тези, които го познаваха отблизо, но такива на това парти нямаше и Пролетслав, гордо изправил силно побелялата си глава, облечен в убийствен бледожълт блейзер, яркочервена маркова риза и дизайнерски джинси бе забележим, но бе в същото време и един от всички. Причина да се озове в тази проминентна среда бе Лорда – стар приятел и колега от „онези” години, сега занимаващ се с какво ли не, което самият той наричаше „промоутър” или човек, който представя. Пролетслав така и не разбра какво точно представя Лорда, но именно от него той получи поръчката за текста на каталога за изложбата и представянето на вината, от него той получи и скромния си хонорар, бутилка от въпросното вино и покана за представянето – „промоцията”. В разгара на вечерта, когато уговорките за нейното продължение бяха вече направени, именно Лорда изникна под реещия се поглед на Пролетслав, но в случая не той бе интересният, не пооплешивялата глава на точно толкова по-ниския Лорд привлече вниманието на писателя, а компанията на Лорда. В първия момент, че дори и доста по-дълго, погледът на Пролетслав буквално залепна върху изумителна остроноса блондинка. Единственият диапазон, който съзнанието разрешаваше на очите му, бе от безкрайно дългите и почти изцяло показани загорели крака до щедро откритите гърди и обратно. От ступора излезе едва, когато Лорда приятелски го тупна по рамото, казвайки:

- Сър, да ти представя две очарователни дами, това е Доли, следва журналистика - русото чудо приклепна с мигли като весла и подаде ръка като към маникюристка.

- А това, това е Зара, госпожица Зарина Хаджигерова, преподавател по испански език.

Пролетслав почти насила отлепи погледа си от деколтето на Доли и се обърна към другата спътница на Лорда. И тогава той направи първата си голяма грешка. Той не погледна краката на госпожица Хаджигерова, не погледна изключителната й фигура, нито дори високия й едър бюст, нито... Всичко това той направи обстойно по-късно, но първо, първо той потъна в зелената бездна на очите й. Това за него беше нещо, което несъзнателно беше очаквал вече години. Сякаш за да се убеди, че това неосъзнато чакане си е струвало, че именно това беше чаканото, Пролетслав трескаво започна да доказва на себе си: „Каква фигура!... Какви коси!.. Бати гърдите!” . И пак – очите, устните, усмивката, гласът... Тогава той направи втората голяма грешка. Вместо след като улови първите чисто физиологични сигнали, а именно учестено дишане, изпотяване на дланите, вцепеняване на погледа и леко провисване на долната челюст, след като установи недвусмислената симпатия в ответните реакции да се премине към класическа, бърза свалка, Пролетслав реши да блесне с ерудицията си, която сам той високо оценяваше. Практически от там и започна това, което го довърши. Госпожицата не само чаровно демонстрира познания по ловко подхвърлените от Пролетслав теми, но още по-чаровно сподели доста оригинални свои виждания и най-чаровно ги изрази със завладяващ темперамент – толкова открито и сърдечно, че писателят така и не усети кога и как онези чисто физиологически симптоми се гмурнаха в зажаднялата му самотна душа, обхванаха я и се превърнаха в нещо истинско и силно.

През цялото това, сякаш спряло време, Доли, като радваше публиката с цялата си прелест, от време на време само приклепваше с дългите си мигли, сменяше леко издадения напред и навън крак, усмихваше се с висока степен на ангажираност, като всичко това бе насочено най-вече към публиката и най-малко към разговора. По едно време от някъде изникна Лорда, повдигна се дискретно към ухото на блондинката и след миг красавицата, понесла на крехките плещи огромния товар на бюста си и мъжките погледи, се запромъква на някъде. Пролетслав и без това неволно бе игнорирал нейното присъствие и с полупразен поглед проследи едва прикрития й задник, но това бе някак си механично и по-скоро като рефлекс, защото съзнанието му бе изцяло обсебено от кадифения алт и зеленото безбрежие на Зарина.

Край на тихия възторг сложи пак Лорда, който отново възникна от никъде, леко прихвана през кръста Зара и елегантно, но настойчиво я отмъкна, подхвърляйки през рамо:

- Сър, извинявай, само за момент.

Моментът обаче продължи доста дълго. До някое време Пролетслав успяваше да мерне из публиката лилавата й рокля, подчертаващо гарнирана със сребърни апликации, по едно време тя дори се обърна, сякаш търсейки го с поглед, намери го, усмихна се и му махна с ръка. После, колко и погледът му да се провираше из навалицата, той не я видя.

След като във вече оредялата зала Пролетслав разбра, че тази усмивка и това махване с ръка са били нейния безкрайно мил начин да му каже „Довиждане”, той се отправи към изхода щастлив, изпълнен с трепет и, както той си помисли, поразен от неистово творческо вдъхновение. Напук на целия скептицизъм на възрастта и най-вече на битието му, Пролетслав беше връхлетян от порой теми и неописуемо желание да ги сподели със света. Емоционалната му сетивност така бе избуяла върху случилото се през вечерта, че той виждаше теми буквално във всичко, което отнесеният му поглед срещаше – все неща, с които иначе се сблъскваше всеки ден и от които отегчено отвръщаше поглед: просяк, сгърчил се на ъгъла с картонена кутия пред ниско наведената глава, мутра, изпъчила се пред натруфена врата на казино, трима цигани в препускаща по „Левски” каруца. Дори безкрайното люшкане в миришещия на всичко тролей до „Люлин” събуди безброй анализи и теми. Когато обаче се прибра у дома и трескаво седна на култовото орехово бюро пред отдавна чакащите го бял лист и сребърна химикалка, целият този допир с действителността изчезна изместен, не, а буквално изхвърлен, пометен от образа на Зара – очите, гласът, фигурата, ръцете, пак очите, пак ...  Така, някъде в малките часове на нощта Пролетслав усети, че целият му възторг и творчески порив са се изразили в няколко неопределени драскулки по самитния бял лист. Душата му обаче бе пълна с нежност, възторг, оптимизъм и един съвършен женски образ – Зара.

На следващата сутрин - събота, с кафето и първата цигара Пролетслав се усети тотално обсебен от идеята да я види. Повися безсилно над все същия изпълнен с драскулки лист и към 11 започна да звъни на Лорда. Получи отговор едва след шестия или седмия опит, някъде към четири и половина.

- Сър, ти не спиш ли приятелю.

Мекият, любезен баритон на Лорда предразполагаше към прямота и откровение – нещо, от които Пролетслав определено имаше нужда в този момент.

- Лорд, дай някакви координати на Зара. Нещо започнахме да се уговаряме снощи, ама знаеш как е, аз натам, тя насам, загубихме се..

Последва нетипично за Лорда мълчание.

- Глей сега, пич – Баритонът бе добил някакви твърди метални нотки, любезността бе изчезнала за сметка на онзи делови тон, с който обикновено Лорда уговаряше изискванията и условията за някоя брошура. – Не знам как си, ама доколкото знам май не си много как. Ако толкова си загорял, да ти пратя Доли. За сто евра ти идва на крак, даже без гащи ходи, свири на всичко като Берковската музика, опуква те като първокласно домашно и изчезва преди да си се избърсал. Зара, пич, е друга история. Първо, тя през деня не бръмчи, второ, една нощ с нея е 800 евра без екстрите, ако разбираш за какво ти говоря. Трето, трябва да пратиш кола да вземе и да я прибере след всичко. Нали видя снощи с какво „Бентли” я взеха. Четвърто, Зара пие само марково шампанско – „Дом Периньон”, „Круг”, „Луи Рьодерер”, ако изобщо си ги чувал. Пич, само една бутилка „Кристал розе” на Рьодерер е два пъти повече от хонорара, който ти платих последния път. Та ако си готов на всичко това, мога да проверя дали е свободна тази вечер, защото клиенти, колкото искаш, че и отгоре, ако не – да ти пращам Доли.

- А, не бе, не, аз за нещо друго, ама ще се чуем по-нататък – едвам изломоти Пролетслав, мачкайки листа с драскулките.

Пролетслав стоя с телефона в ръка неопределено дълго време, все така загледан вцепенено в дървеното бухалче на бюрото, дълго въртя из ръцете си сребърната химикалка. После се наведе и започна да пише. Писа цяла нощ.