Евангелие Запас /1800-1865/, роден в с. Ламбово, Северен Епир, участник в армията на М. Бочар и се отличава с храбростта си. След революцията основава първото всегръцко индустриално и селскостопанско изложение и дава средства за възстановяване на Олимпийските игри. Посвещението към поласкания основател на новите олимпийски игри и богат меценат – Запас – донася на автора на лавровенчаната поема малка финансова помощ, с която през 1860 г. Пърличев издава поемата в отделна книга. В книгата авторът помества и специално обръщение към Запас, което гласи: “Прелюбородний мъжо. Вчера едва взел лавровия венец, бързам, посвещавайки ти моята увенчана поема, да засвидетелствам към тебе искрената си почит, чувство, което ти дължи и всяко елинско сърце. Без колебание, се надявам да видя и други богати твои сънародници, благородно следвайки достопочтения ти пример като основател на новите олимпийски състезания и примера на г-н Амвросиос Ралис, покровител на хубавия стил, да допринесат и в други дела, не по-малко полезни и насочени към голямата цел на Елинското възраждане. Убеден, че ще желаете да приемете благосклонно този мой дар, съм цял Ваш.

“Това посвещение, с което за пръв път българин се застъпва за възраждането на модерните олимпийски игри, Г. Пърличев прави 34 години преди Пиер де Кубертен да основе Международния олимпийски комитет и 36 години преди провеждането на новите олимпийски игри в Атина през 1896 г.
За да се докоснем до атмосферата на това изключително събитие в културния живот на Гърция, а още повече на България, ще си послужа с цитати от атинския периодичен печат, засягащи темата за конкурса. Конкурсната комисия е твърде изненадана от факта, че лавровенчаният българин владее до съвършенство сложния гръцки книжовен език – катаревуса – и търси доказателства за авторството на поемата. Вестник “Фос”: “Както се потвърди от различни доказателства, дадени пред ректора и особено от сходството в почерка и от различни строфи, които поетът издекламира наизуст, се доказва авторството на тази поема, действително, достойна за награждаване. … Поздравяваме поета, загдето с първите си крачки се представи с толкова съвършено произведение… Когато прочетохме цялата поема, се издигнахме в друга поетическа сфера и фантазията ни блуждаеше в героични места, за много време мислехме, че четем самия Омир – толкова го наподобява в описанията и в нравите“.

Интересен е коментарът на в. “То Мелон тис патридис” по повод отстъпването на половината от паричната награда, съпровождаща лавровия венец, от страна на Григор Пърличев – факт, произвел поразително впечатление, още повече, че подобна щедрост и благородство не е проявявана от други участници в конкурса. Преотстъпените 500 драхми се предоставят на беден гръцки семинарист. Пърличев се отказва и от стипендията, която с кралски указ се дава на наградените поети. Може би заради невръчената публично награда, а вероятно и заради накърняване на честта му в полемиката около конкурса с влиятелни съперници - причина за отказване от много блага в живота му. Вестникът посочва, че тази постъпка прави толкова повече чест на поета, като се има предвид, че той самият не е от богатите?

Изключително ценна е рецензията, която печата на страниците на в. “Илиос” един от най-авторитетните поети на своето време, Панайотис Суцос, който пише: “В съществената част на “Сердарят” г-н Григориос Ставридис е успял в извънредно голяма степен да създаде изключителна поема, чрез описанието на гръцките нрави и античния гръцки начин на творене… Ценим младия певец и смятаме, че ще има голямо бъдеще… “ Високата оценка на таланта и на поемата, която не е могла да бъде премълчана даже от един Суцос, който по правило никога не пише за този поетически конкурс, заради свои литературно-идейни съображения, е ярко доказателство за значимостта на тази творба, рожба на самобитен и силен поетически талант.
Наградата донася на Пърличев, запознаство и сътрудничество и с писателя Емануил Роидис, авторът на романа “Папеса Йоанна”, известен като писател, който в работата си се е доверявал само на много видни творци. Работейки над превода на съчиненията на Шатобриан, Роидис поканва Пърличев да преведе част от тях в стихове. Очевидно Пърличев извършва успешно превода, защото под част от него сам Роидис пише: “Тези стихове преведе за мен награденият поет на “Сердарят” г-н Григориос Ставридис.” Този факт показва сериозния авторитет, който си спечелва Пърличев сред най-известните писателски кръгове в Атина и че ако би останал в Гърция, пред него наистина се е откривала възможност за бляскава писателска кариера.
Този съзвучен с литературните достойнства на поемата “Сердарят” тон в столичната преса е нарушен от Теодорос Орфанидис – професор по ботаника и съперник в поетическия конкурс на младия охридски поет. Очевидно, очаквал със сигурност наградата за поезия, която не получава, той пише поредица от статии, с които оспорва решението на журито. Щедро обсипва със злостни клевети и обиди всички – от председателя на конкурсната комисия - А. Рангавис, до получилия наградата. Първоначално, Орфанидис помества хвалебствена статия за Рангавис, от чието продължение, след обявяване на победителя в конкурса, се отказва. Провокиран от лъжливите и твърде невъздържани нападки, опетнили “не само далите венеца, но и увенчания”, въпреки заявеното си искрено нежелание да участва в подобни вестникарски разправии, верен на духа на олимпийските идеи за мир, разбирателство и сътрудничество, на които посвещава оспорваната поема, принуден да полемизира със своя професор, за да се защити, Пърличев пише статия - отговор във в. “Фос”: “Г-н Орфанидис… уважавам те и сега, но само като професор и като поет, а не като мъж-философ, т.е. безстрастно. Но щом ти сам потъпкваш достойнството си, щом плачеш за наградата като малко дете, което иска от майка си сладкиш, щом ругаеш стиховете, достойно увенчани от мъже, които имат няколко зрънца философия в повече от мен и от теб, щом по твое желание слизаш от висините на Парнас, за да потънеш в блато от скандални чувства и фрази… които петнят не само комисията, но и цяла Гърция… щом смяташ, че си корифеят сред поетите… тогава смятам за опетнени не само далите венеца, но и увенчания… Без да го искам, ме предизвикваш да се състезавам с теб и в прозата, както и в поезията…” Цитирам в съкратен вариант тази, както я окачествява в монографията си “Григор Пърличев. Живот и дело” проф. К. Топалов, “забележителна по своята стройност и полемична логика обвинителна реч”, за да докажа, че макар и да е ранна публицистична изява, в нея откриваме редица черти, характеризиращи зрелия публицистичен стил на Пърличев: яснота на мисълта, последователност и убедителност на аргументацията, горещ темперамент и остър сарказъм. Недопускащ, че ученикът му е способен да даде толкова достоен и унищожителен отговор, Орфанидис пише нова статия във в. “Авги”, обвинявайки председателя на комисията, че е написал статията от името на Пърличев, окачествявайки Пърличев като: “подставен автор”, “българин-елинофил” и “един от апостолите на българската пропаганда в Атина”
Пърличев отхвърля инсинуациите на опонента си, подчертавайки и искрения си филелинизъм, и не без чувство на превъзходство и достойнство, заявява категорично българската си национална принадлежност, срещу коварните обвинения на Орфанидис: “… макар и да си ми професор – пише отново във в. “Фос” Пърличев, – ако слънцето ще ми дава светлина с ругатни, не му ща светлината. Вярвам в публиката, тоя неподкупен критик… Вярваш непоклатимо, че Рангавис пише на моя отговорност… Правиш като прост овчар, чието стадо е убито от мълния и не можейки с бедния си ум да си обясни явлението, с физически причини, вярва, че Бог го измъчва за греховете му. С тази разлика, че овчарят търси греховете си и се поправя, докато ти оставаш непоправим. Казваш, че съм българин! Да, г-н професоре, не се отричам от народността си! Но петнадесет години живях в служба и на Гърция… Образовах с гръцки език хиляди младежи /б.а., като учител в Охрид, Тирана, Габрово, Солун/, докато ти образоваше само себе си. Аз никога нищо, от никого не съм искал и ако пожънах лаври, пожънах ги героично, без да тропам на никоя порта! Да, българин съм и скит даже, ако искаш! Но още при първото си появяване на поетическо състезание, без труд, победих тебе, стария поет… Хвали се колкото искаш, че си сънародник на Омир, кой те чува!” С градация от въпроси Пърличев заклеймява Орфанидис в лъжа и непочтеност: “А може би, смяташ, че всичко, което изговори, прави чест на отечеството ти… като посредствен човек, който се ръководи от страсти… Тогава на какво трябва да се надява Гърция, щом светилата й са помрачнели, щом солта й се е обезсолила?! Ако едва що възродили се, тръгваме към упадък, ако всичко се подчинява на имащите широка уста и гръмовен глас, тогава край, Гърция трябва да се удави във водите си!”
Остро провокираното национално и поетическо самочувство на младия любимец на музите, подобно на епическите си герои Кузман-капитан от поемата “Сердарят” и Скендербей /от втората му едноименна поема/, призовава с романтична пламенност противника си Орфанидис на открит публичен двубой в Университета: “…Вярвам, че след преценката, ще бъдеш смешен! Ако искаш опитай!” Изтъквайки, че Орфанидис спекулира с българския му произход, за да го дискредитира като орган на чужда пропаганда, младият поет дава достоен урок на своя професор, обръщайки се към героичния гръцки народ, призовавайки го за арбитър в неравната битка между беззащитната истина и организираната и силна завист и лъжа. В този въодушевен позив има искрена симпатия към народа на изстрадалата гръцка земя, “на която – както пише сам Пърличев – са ставали нечувани борби за свобода,… където всяка скала, всяко поле, всяка морска вълна напомнят за някоя славна битка…, където и днес ралото на селяка се препъва в непогребаните кости на героите”. “Колкото големи и гибелни са резултатите от клеветата, толкова малка е силата на словото – споделя Г. Пърличев в многократно цитираната “Автобиография” – словото е нещо крилато и преходно, а клеветите са трайни. Защото чувствам малка наклонност за медицина, за твое съжаление, обаче, - се обръща той към Орфанидис – имам голяма склонност към поезията и толкова много, че ти се ужаси… Моля се на Бога да бъдат враговете ми надменни, клеветници, с една дума – жалки… В твое съчинение казваш, че си щял да се чувстваш щастлив, ако бъдеш победен от някого от по-младите от тебе. Казваш, че не знам латински. Ти, който не ме познаваш, откъде заключаваш, че не знам и италиански! Плоски, празни думи! Наричаш ме нелош, може би за мое утешение. Да, г-н професоре, всички, които ме познават ме уважават като такъв. Защото още не възлязал на филологическия хоризонт, затъмних светлината на теб, който преминаваш зенита… Истината рано или късно ще блесне и клеветите ти ще бъдат наречени просто клевети… Предизвиквам те да положиш десницата си върху Евангелието, при един свещеник и да се закълнеш, че си казал всичко не, за да ме унищожиш… Надявам се, че ако е останала у теб и искрица съвест, десницата ти ще трепери, докосвайки Библията. Аз, твоята жертва, съм готов да сложа ръка на Разпятието и да се закълна пред целия гръцки народ, че единствената цел на клеветите ти, е да ме унищожиш. -… Гръцки народе! Ти, който почиташ войнствените дела на героите и се стремиш към тях, защити поетите, гонени от завистта! Гърци, докажете, че сте благороден народ. Иначе, ако един сам грък /с изключение на Орфанидис/, презре мен и поезията ми, окачвам лирата си на върбов клон, оставям със скръб тази земя, където дишах въздуха на свободата, и отивам на заточение в далечни краища – в огнището на тиранията, за да не се чува повече гласът ми…”
Този позив е едно от най-ярките доказателства за искрения филелинизъм на Пърличев, с който и приживе нему, а и днес, някои български и чуждестранни автори си позволяват спекулации. Доказателство е и за широтата на политическите и културните му възгледи, нареждащи го сред дейците, осъществяващи на практика идеите на едни от най-светлите умове на Гърция и на България през ХІХ и ХХ век, като Ригас Фереос и Г. Раковски, идеи за балканско културно и политическо сътрудничество. В защита на Г. Пърличев се обявяват отново най-авторитетни гръцки писатели, редактори на прогресивни публицистични издания, като споменатия П. Суцос и Константинос Левидис – редактор на в. “Елпис”. Суцос се възмущава, че без доказателства Орфанидис клевети талантливия младеж, за да отмъсти всъщност на наградения поет и използва българския му произход, който уж намалява достойнството му, клевета, така “смъртоносно обиждаща братското чувство на гърците към българите”. Клевети българинът, научил гръцкия език така съвършено, че да спечели толкова престижен гръцки конкурс, непримирим враг на всякаква пропаганда, имаща коварната цел да раздели братя, намерили във взаимното разбирателство утешение, в страшните дни на робството. Когато българите, начело със своите генерали се бореха с героите на Гърция в свещената борба за Отечеството и свободата”. Изтъквайки също общата историческа и политическа съдба на гърци и българи, като важно условие за изграждане на приятелски взаимоотношения, получили вече бойното си кръщение в гръцката национално-освободителна революция от 1821 г., “когато обилна българска кръв изтече, заедно с гръцката по бойните поля”. На свой ред, К. Левидис обвинява Орфанидис, че именно той служи на интересите на чужди пропагандисти, поддържайки с поведението си политика на противопоставяне на балканските народи. Пламенната, обективна и аргументирана защита на двамата – най-видни гръцки, прогресивни писатели, е най-категоричното доказателство за правотата на позицията на Григор Пърличев, за прогресивната му и демократична политическа ориентация, доказваща, че само в политическото и културно сътрудничество на балканските народи е залогът за постигане на по-добро бъдеще, идеи, удивително хармонизиращи с духа на олимпизма!
Кореспонденцията на Г. Пърличев с братя Робеви от Охрид съдържа писмо от м. ноември 1860 г., от което стават ясни намеренията на охридския възрожденец да подготви “литературната смърт” на Орфанидис чрез книга съдържаща ново, преработено издание на поемата “Сердарят”, както и две студии – “Защита на “Сердарят” и “Критика на Св. Минас” /поемата на Орфанидис/, която да посвети на охридските меценати. Може само да се съжалява, че за осъществяването на този интересен творчески замисъл, както обикновено се случва в неговия житейски и творчески път, Пърличев не намира нито финансова, нито морална подкрепа на жеста си у Робеви. Така, доказвайки не само блестящата си поетическа дарба, но и талант на публицист и полемист, Григор Пърличев напуска Атина, научил за смъртта на братя Миладинови, изричайки крилатата фраза: ”…нужда велика е да ида у дома си”. Завръща се в родния Охрид, за да зазвучат пламенните му проповеди от амвоните на охридските черкви и уроците по български език и история в охридските училища. 

 

 

 

Първото известно публично представяне на оратора Пърличев е на годишния изпит в охридското гръцко училище, с едно от най-експонираните негови слова: "Чувай ся себе си", произнесено на български език, както авторът свидетелства в своята "Автобиография": "Словата се изрекоха тогава първо на "майчин язик". Това слово бележи откритото начало на Пърличевото борческо дело, първият явен обществен призив за борба против гръцкото духовенство в Охрид, срещу поддържания от мнозина негови съграждани гърцизъм в охридските църкви и училища, както и за поставяне на достоен български митрополит " на престола на свети Климент". Показателна е редакторската бележка към словото, публикувана във в. "Време", 1866 г.: "...Честта за тази проповед принадлежи на един от учителите на Елинското Охридско училище, г. Григория Пърличев, който, ако и да е образован на гръцкий язик, от голема ревност за правилното развитие на съотечествениците си, ся решил да каже направо на гръкоманите истината. Такваз проповед ся пръв път чува в елинско училище от собственийт му учител...." В това слово книжовникът засвидетелства искреното си патриотично чувство с едно трогателно определение за родолюбие: "...Когато Господ ти казва: чувай се, той много повече ти казва да си я чуваш татковината. Защото таткото е един, а татковината са много татковци, майка имаме една, а татковината е хиляди майки, братя имаме неколко, а татковината е безброй братя. Човек, който не обича татковината си, ... не може да бъде честен човек".

 

Актуалният и болезнен църковно-национален въпрос, свързан с учредяване на Българската екзархия и присъединяването към нейното ведомство на църковните епархии от Македония, можем да илюстрираме с краткото, но вдъхновено Пърличево слово, произнесено в Охрид на 8 март 1870 г. по повод обявяването на Султанския ферман за автокефална българска църква: "...На този празник на празниците", както го определя ораторът, призовава да се възвърнат изгубените "язик и народност", за да не бъдат "българите поругани и посмеяни от вси народи". В книжовното си творчество, писателят многократно засяга темата за Охридската българска архиепископия, както и в това слово, където четем: "Когато Цариградский патрик Самуил със страшна измама урна Охридската архиепископия и по вся България прати гърци-духовници и на столът святий Климентов седнаха фенерски владици и се изгони славянскийт язик и от църкви и от училища, тога Българский народ се облече с чърно, наведе глава до земля....Българский народе, благословен народ, извадите капи! Заклените се, че ще бъдете по-вещи от дедовете ваши.Тие изгубиха, вие да чувате и на чада ваши наследие да оставите ... загубената наша архиепископия, която е за нас повече от мед и млеко". Така вижда ораторът решаването на "най-жизненоважнийт ни въпрос" - народнийт въпрос". Григор Пърличев апостолски се посвещава на борбата за възобновяване на архиепископията и за присъединяване към новоучредената Българска екзархия отново чрез слово, " пред безчислено множество" в Охрид, в което призовава: " ...Българи ние бидвеещем, си сакаме Патриканата наша - тая, що толко вселенски събори я припознаха и що на султански кодик е подписана - що ни я грабнаха гърци со лукавина на 1767 лето...". Съставянето на подписка от охридчани за присъединяването на Охридската епархия към Българската екзархия и подкрепата и с необходимите общински, църковни и еснафски печати, както и изпращането и на охридските делегати на Цариградската конференция по църковно-националния въпрос, са Пърличева заслуга, за "... свободна църква, за училища и печатници, за да се печатат църковните наши книги...", заключава ораторът своето слово.

През 1869 г. Пърличев съставя и "Песен за унищожаването на Охридската патриаршия", за което пише в автобиографията си :"...Тази песен ни помогна в изкоренението на гърцизма повече от всичките ни прежни подвизи". Дописка от Битоля, от цариградския вестник " The Levant times", съобщава, че при посрещането в Охрид на първия български митрополит Натанаил,: "учениците захванаха сичките да пеят, нарочно приготвената песен за тържеството от г-н Гр. Пърличев". Това произведение на Пърличев, вторично фолклоризирано и днес се познава и пее в Охрид и в Македония, като "Охридската марсилеза".

Дългогодишната национална църковна и просветна съпротива в Македония срещу гръцката духовна доминация и активното обществено и писателско участие на Григор Пърличев в нея, са системно преследвани от местните турски политически и гръцки църковни власти. Заради дейността си Пърличев е арестуван. При ареста му са конфискувани писмените материали от дома му, а самият той с месеци пролежава в Охридския и Дебърския затвор. Тези събития, оставили трайна следа в живота на писателя, намират отражение в една пламенна реч, която Пърличев произнася при посрещането на първия български екзархийски митрополит. Старият вече учител и проповедник – Пърличев, се обръща към новоназначения владика с думите: "... Сега Вам остава свети Климентовата корона, дръжте крепко патерицата (патриаршеския жезъл, б.а ) на Свети Климент, от Вас чекаме да излечите раните ни - рани- петвековни!"

В своята студия "Към характеристиката на Григор Пърличев. По спомени, сведения и документи", публикувана в "Македонски преглед" през 1928 г., неговият син Кирил Пърличев пише:"... Училището е местослужението, гдето Пърличев отдаде най-голямата част от своя живот... (Гр. Пърличев учителства в продължение на 37 години, б.а. ).Стигнал 60-годишна възраст неохотно се разделя с учителството, през последните си учителски години, прекарани в Българската екзархийска гимназия в Солун..., където радост е било в дома му, когато в празнични дни, учениците родом от Охрид или гимназиалния хор, идвали да поздравят своя учител...".

На темата за просветата на роден език и храма, в който тя се проповядва – училището, е посветено едно от най-вдъхновените Пърличеви слова - "Слово за Русална сряда". То е произнесено в училище "Св. Климент", в навечерието на Кирило-Методиевския празник, на 10 май 1867 г. в Охрид, посветено на духовната жажда за просвета на "майчин език" и "живата вода", която я утолява, за поддържане на българското школо и църква. Авторът отново не пропуска случая да свърже темата с унищожаването на Охридската патриаршия и злодейството на цариградския патриарх Самуил Ханджери
/1763 - 1768 г. /, който е обвинен и за изгарянето на старопечатни славянски книги от Охрид. В дописка към словото, публикувана във в. "Македония" през 1867 г., авторът изповядва: "...служихме за прадедите наши, що училищата некогаш, ги съзидоха". В друга своя дописка във вестника от 1868 г., в качеството си на настоятел на охридското девическо училище "Св. Климент", Пърличев отново пише за "ревността на народа" към училищното дело: "този най-важен двигател на всеки напредък", радвайки се, че "основата е изградена върху камък, а не върху пясък", че "семето, което посеяхме, произведе такъв плод, особено тук, където всяка следа от народностно съзнание отдавна е изчезнала, където всичко гръцко се смяташе за свято..., където най-изтъкнатите граждани се бореха против възстановяването на матерния език...". Огромното значение, което педагога Пърличев отдава на човешкото възпитание и в частност - на възпитанието на младежта, е отразено още в първото му, цитирано слово "Чувай ся себе си", по-голямата част, от което е истински апотеоз на човешкия труд, който: "...облагородява..., който е бил и ще бъде нашето спасение...".

В своята "Характеристика..." неговият син К. Пърличев пише: "...Колко е почитал трудолюбието! Как е величаел труда! Самият негов живот е бил труд и пак труд! Без труд не би могъл да прогони, не само със силна лична инициатива, но и с общо съдействие, гърцизма от родния си град - Охрид. Без труд как би съставил поемите "Арматолос" и "Скендербей", как би научил гръцки по-добре от професорите си, как би направил по два превода на "Илиада" и "Одисея", как би усвоил старобългарски и руски език, без преподавател!"

 

Пърличев създава и произведения с нравствено-етично и философско-педагогическо съдържание като цикъл от детски песни - стихотворения. На страниците на в. "Право", 1870 г., публикува съчинение: "Възпитанието на децата", в което определяща е ролята на майката: "...майката е вторий Бог за чедото си" и трябва да бъде: " ни мощне строга, ни мощне снизходителна..., необходимо е да научи чедото си всекога и всекаде да търси правда..., длъжна е да облагороди страстите, защото всекоя добродетел неумерена бива порок и всекоя страст умерена е добродетел..." И в тези съчинения авторът отново вплита отражението на неспокойните борчески условия на времето: "...Страхът пречи на българите да се причислят в разписа на народите, поискали да се наредят под царските пряпорци, за да извоюват свободата и независимостта си", затова авторът, в заключение призовава българската майка да изкорени страха от сърцата на чедата си, с този призив: "Чадо, не страхувай се от нищо, освен от безчестие!"

Кирил Пърличев продължава: "Една ярка следа от обществено-възпитателната дейност на Пърличев намираме в ръкописна книжица в архивното наследство на писателя, чиято първа част е озаглавена: "Длъжности на человека като особа /личност/", чийто основен обект на внимание са длъжностите на човека и обществото - теми, разработени като нравствено-дидактични етюди на около 50 страници, " като верен белег на оная цена, която книжовникът отдава на въпроса за опустошенията, причинявани от липсата на възпитание сред нашия народ... Несъмнено Пърличев е използвал нравствените принципи, засвидетелствани в книгата както в преподавателската си дейност, така и в обществото, в честите си проповеди в черква или в училище... Другото значение на книгата се състои в свидетелството за това до каква степен Пърличев, отличният познавач на гръцки език, още в самото начало, това е едно от най-ранните му произведения, си е служил с един нелош за времето ( на установяване на книжовната норма, б.а. ) български език. Такъв е езикът и на неговата "Автобиография", така беше преведена и "Илиада" - в първия му превод - изгорен!!! - както и в неговите слова..." . Верен на своето кредо - да воюва срещу всяка опасност застрашаваща вярата, народността и просветата на роден език Пърличев пише и за съвременното нему състояние на училищното дело в Охрид в слово от 1883 г., отправяйки гневно обвинение: "В Охрид се клало ключ на училищата... То е най-голема злочестина, то е плач народен!... Тако ми светаго Климента, по-малък грех е да се затвори свети Климентовата църква! Да се затвори училище, то е смъртен грех. Ако сакате да убиете мене, простена да ви бъде кръвта моя пред Бог и пред хората, но на училищата не пречите!"

 

Пърличев бие тревога и срещу "огъня, разпален от разни пропаганди в Македония", като се обръща към братята българи от освободените вече части на общото Отечество, задавайки риторичния въпрос към сръбските и гръцки религиозни мисионери и пропагандисти: "...Гърците ся чудят как да усвоят български цели епархии, но пак викат, че българите грабят църкви и училища! А как човек или народ може да граби своето?! ... Или пък в Сърбия са ся всички вече просветили, та нема кому да учителстват?!" Семейният архив на Пърличеви съдържа слова на Григор Пърличев - своеобразни образци на специфичната, оригинална ораторска проза на писателя - венец в разработката на кирило-методиевската тема в неговото творчество - "Слово на Кирила и Методия. Произнесено в Солун", в юбилейната 1885 г., по повод 1000 години от кочината на св. Методий - поетичен адрес към учениците и колегите му от Българската солунска екзархийска гимназия. Разбира се и "Слово на св. Климент" - охридският покоровител и чудотворец, произнесено в Охрид, в деня, в който се чества паметта на светеца. Двете слова, пропити от искрен патриотизъм, демонстрират отлично познаване на кирило-методиевската проблематика от възрожденския период. Цялостното обществено и многообразно книжовно дело на Григор Пърличев е безусловно подчинено на водещата тема за незаличимата рана в " снагата на Майка България" - Македония, като неразделна част от целокупното българско отечество, на "таткойната", както книжовникът поетично назовава родината. След подписването на пагубния за България Берлински договор, Григор Пърличев се отправя към освободените части на Отечеството, в габровската Априловска гимназия, като преподавател по църковно-славянски и класически езици. Във встъпително слово пред учениците и учителите на гимназията Пърличев отново проповядва, "за да трогне сърцата", с една заветно звучаща молитва: "...за да проповедва мъки и тъги тракийски и македонски...": "Помните, че Майка България е в окаяно състояние, че е разкъсана на пет части. Когато всички народи се съединяват, България биде разединена. Никоя история не забележила толика неправда. Майка България, като претърпе зверский ярем, в разстояние на пет века, днес плаче за изгубените си чада - Македония и Тракия..., за Добруджа..., за Пирот... Не забравяйте никога, че Майка България има разрешени косите си от тъги и жалости, че имате свещена длъжност да се притечете на помощ майце си..., да замените чърните й дрехи с бели..., да й турите и другий венец от цветя, които растат в Македония... Безбройни учени българи жъртвовали са живот за Майка България,... да утешите разплакана Майка България и така да станете безсмъртни на земи и на небеси! Амин!"

В един свой проект за слово, предназначено за произнасяне в Главното училище в Битоля, където през 1882 г. е бил директор, Пърличев изповядва:" И ние всекога, когато е било нужда за проповед, сме оставали цели нощи без сън, за да се готвим...Колко свещи сме горили, за да подготвяме слово и да поучаваме народа...Бехме ли длъжни да проповедваме? Не. Сторихме това само от добра воля...".