В предисловието към издадената на български език през 2012 г. с помощта на Министерството на културата и туризма на Турция книга четем, че "историята на османците никога не е разказвана по този начин", както в този "епичен роман". Странна мисъл за намеса на провидението те обзема, когато при произволно разгръщане попадаш точно на описание за "набиране" на деца за еничари. Ако не си спомняш приказките на български вицепремиер от зората на демокрацията, подобна визия за "девширмето" - периодичното "рекрутиране" на деца за армията, наистина никога не ти е разказвана така: "Изразът "Синът ми е войник на султана", произнасян с радост от християните в Османската империя, беше магически и сякаш отваряше райски врати пред избраника... Родителите не само, че не пречеха на работата на висшите офицери, но и правеха всичко възможно да помогнат". По изключение, "на 3-4 града веднъж възникваше подобен случай", когато родителите "плачеха, но не стигаха до крайности, защото мислеха за доброто им бъдеще, което стигаше и до везирство". Към плачещата майка на взиманото като "кръвен данък" християнско момченце - нейно единствено дете, успокоителните думи на висшия офицер "капеха като мед":"Синът ти е избран сред много момчета. Ние ще измием въшлясалата му глава в най-хубавата баня, ще му облечем нова, най-чиста аба, ще го обуем в чизми от еленова кожа, ще го препашем със сабя-дамаскиня ... и той ще прекара сред победи и този, и онзи си живот".

 

Прочетеното ти стига, за да изгубиш желание да прегледаш и други страници от дебелия "епичен роман". Дори не поглеждаш спонсорираната му цена, защото вечерта поредния ТВ-сериал ще те отведе в приказния султански двор, на който би завидял и "Котаракът с чизми" на Шарл Перо. Демокрацията на деня дава свободата да се превеждат книги като тази, излязла под перото на Беязът Акман.

Някой ден може би зад художествената фикция на съвременните балкански автори ще се налучка и онзи исторически спомен, който е най-достоверен и най-приемлив за всички балкански комшии от времето на Османската империя. Нали и Дюма е казал, че "историческите факти са пирони, на които окачвам своите художествени платна".

А дотогава дали пък няма да дочакаме съвременно издание на турски език на историческите романи на Вера Мутафчиева поне? Току виж в Турция спретнали и ТВ-сериал по някой от тях?