На 18 февруари, понеделник, от 18:30 ч. в Джаз клуба на Столична библиотека, площад „Славейков“ 4, литературният критик Георги Цанков, издателят Румен Леонидов и актрисата Мая Новоселска ще представят новия роман на Васил Пекунов „Седем нощи в Светлината”.

 

 

 

Струва ми се, че е съвсем излишно да описвам по-подробно началото на поредната среща на Господ Бог Иисус Христос с Айри. Всеки читател, дори и сред най-малките, стига по някакво чудо да не е много разсеян, вече знае подробностите. Няма как да е иначе. Впрочем, не е редно изобщо да се допуска, че съществува много разсеян малък читател, пък дори и по някакво чудо. След като той вече е читател, първо, не е толкова малък, а си е направо голям, и, второ, след като е читател, той не може да бъде много разсеян. Къде се е чуло и видяло много разсеян читател! Така че пропускам подробностите.

- Добър вечер, чичо Христос – поздрави радушно Айри любимия си приятел.

- Добра ще е – отвърна Господ, докато ласкаво го милваше по главицата с оная длан, дето всички ние си я знаем каква е.

Така е, нощта бе срещу четвъртък, осем дни по-късно. Така е, момчето се обличаше с Божията деликатна помощ, но и не беше съвсем така. Айри вече почти не се нуждаеше от помощ, съответно нямаше почти никаква нужда Спасителят да проявява висшия си такт.

- Цяла седмица се чудех как ще се движим тая нощ? – произнесе някак между другото детето.

Така е, доста беше пораснал и помъдрял Айри напоследък. Знам, че е безсмислено, но нека все пак спомена, че Иисус никак не бе изненадан. И малкият ни герой не се изненадваше на изумителната промяна у себе си, понеже и той като всяко дете не се занимаваше със следене на собственото си развитие, камо ли със самоанализ. Не бива да се изненадваме и ние, независимо дали сме малки или големи читатели. Та какво друго би могло да се очаква от малък петгодишен герой, който ако не постоянно, то редовно – като по часовник! – си другарува с Господ Бог Иисус Христос и с неговите сътрудници и приятели чичовците хем Йерарси, хем при това и Властелини на какво ли не.

Въпросът беше зададен, докато двамата приятели слизаха по стълбите.

- Имаш ли някакви предпочитания? – мило се осведоми значително по-големият.

- Не – благосклонно отвърна значително по-малкият, след като помисли етаж и половина.

- И все пак?

- Само да е различно – рече простодушно Айри.

Изведнъж го досрамя от изреченото. Не точно го досрамя, но му стана неудобно, без да знае защо. Не точно му стана неудобно, а някак даже му домъчня, без да знае защо. Господ Бог знаеше защо и му го подсказа.

- Да разбирам ли, че не ти е харесало много-много да летиш, да плуваш, да караш специални коли, да ходиш като истински бързоход?

Айри съвсем се сконфузи. Понеже великият му приятел не само му подсказа, ами направо му го каза какво излиза от претенциите му.

- Не – промълви детето.

- Не?

- Не разбирай…

- И аз си помислих, че много ти е харесало. – Христос тихо отвори външната врата на жилищния блок. – Да знаеш отсега нататък, няма нищо срамно да ми доверяваш какво чувстваш. Срамно е, ако чувствата ти са себелюбиви. Твоите обаче не са такива. Само са мъничко претенциозни.

Айри усети видимо облекчение. „Претенциозни” му се стори хубава дума. Е, той нямаше идея хубава ли е, но поне не му прозвуча твърде укорно.

- И така, оставяш на мен да реша – прегърна го Господ. – Само да е различно.

Малкият умник хитро не се обади.

- Няма какво да решавам – продължи весело Спасителят. – То си е решено. Само ще трябва да се разходим до морето.

- До морето! – извика толкова силно момчето, че приятелят му вдигна изящния си показалец до устните си.

Господ никак не беше притеснен обаче от вдигнатия среднощен шум – напротив, все така се усмихваше ведро и радостно.

- Пеша ли ще се разходим до морето? – пошепна детето.

- Възнамерявам да е пеша.

- Ама ние с татковата кола пътуваме половин ден до морето! – стараеше се да шепне Айри, но не му се удаваше кой знае колко.

- Ти забрави ли какви сме бързоходи пеша? – едва ли не го уговаряше Христос.

- Ама пак бяхме по-бавни от татковата кола!

- Така беше предишната нощ – съгласи се уклончиво усмихнатият Учител. – И то само в определени участъци.

- Само в определени участъци ли?

- И то кратки участъци.

- Кратки ли?

- Не си обърнал внимание, сине. Ако бяхме по-бавни от татковата ти кола, как щяхме да стигнем за половин нощ до друг континент?

- Ама… - успя да пророни изуменият Айри и замря.

- Онзи връх се намира на друг континент, мили мой – обясни меко Христос.

Напълно сащисаният Айри не успя нищо да пророни. Понеже той чудесно знаеше какво е континент. И Европа знаеше какво е, и другите континенти беше виждал върху глобуса на дядо.

Мина известно време, а те все си стояха пред блока и си мълчаха в тихата топла нощ. И тогава внезапно умът на детето заработи отново и доста добре, та то се сети кога точно бе извикало, прекъсвайки божествения си приятел.

- А от морето? – проговори предпазливо.

- Ще плаваме по морето – кимна му Христос. – И по океана също така – добави, смеейки се. – После да не се чудиш пак.

- Само през тая нощ? – предпочете Айри да изясни очевидното.

- Както винаги досега.

- Добре… И на какво ще плаваме? В подводница ли?

Сърчицето на детето бумтеше ли, бумтеше в гърдите му.

- Казах, че ще плаваме по морето, а не под морето – поклати глава Иисус.

Малкият се опита да скрие разочарованието си, но всуе. След миг обаче очите му отново заблестяха.

- Сигурно на някой самолетоносач!

- Пак сгреши. Аз не използвам кораби, предназначени за война.

- Ама поне ще е някакъв специален кораб!

- Съвършено вярно. И имаш избор.

- Настина ли!

На Господ пак му се наложи да вдигне показалец, но този пък го сложи пред устата на приятелчето си.

- Кое да избера? – пошушна детето.

- Измежду какво да избереш ли? – Христос се позамисли за миг-два. – Имаш избор между чисто нова моторна яхта и старовремски платноходен кораб. Тримачтов.

- Искам платноходен кораб!

- Съвършено сигурен бях, че тъкмо него ще избереш. Е, да вървим.

Айри едва ли не хукна по алеята.

Христос го хвана за ръката, наведе се към ухото му и прошепна весело:

- Я да видим какви сме бързоходи! Я да проверим дали не можем да бъдем по-бързоходни дори от оная нощ!

И започна чудото, което би могло да се назове с всякакво име, само не и ходене.

Чудо та чудо!

Дори когато летяха с чичо Христос – Айри много добре си спомняше, градчетата долу, селцата, нивите, хълмчетата, всичкото долу се сменяше много по-бавно отсега. Сега уж хем вървяха, и то наистина пеша, а отстрани картините се редуваха с такава скорост, сякаш се бяха качили на ракета. Някаква такава страхотно специална пешеходна ракета. И по шосето пак нямаше никакви коли. При това шосето не беше точно шосе, а цяла магистрала. Именно, оная, дето минаха с татко и мама миналата година на път за морето. Тя трябваше да бъде, коя друга? Нали и в момента отиваха към морето!

Детето мълчеше, озърташе се с очарован взор в ясната почти пълнолунна нощ и продължаваше да крачи като бързоходна специална ракета. Божия, Христова ракета.

Колко крачки да бяха направили – в никакъв случай не хилядастотин, а напротив – най-много десет, двайсет или сто ракетни крачки, не повече. И ето че чичо Христос се обади:

- Познаваш ли пътя?

Навлизаха в един тъмен град със запалени лампи само по главната улица, която улица фактически си беше шосето. А магистралата отдавна-отдавна, сигурно преди цели пет-шест крачки, бе свършила.

- Май да – отвърна уклончиво Айри, понеже съвсем не бе убеден.

Ала и това колебание продължи около четвърт крачка, и то малка.

- Никак не ми се вярва тази бензиностанция да не ти е позната – усмихна се чичо Христос след четвъртинката крачка, сочейки му отвъд мигащия в жълто светофар.

Малкият спътник на Великия Учител не можа – само в първия миг, разбира се, – дъх да си поеме от възторг.

Че как да не му беше позната тази бензиностанция! Та нали тъкмо тук миналата година си игра цял час и на пързалките, и на количките, нали тук изяде оня огромен сладолед, а татко все не можеше да го склони да тръгват вече към морето, не можеше – и толкова. Макар татко и да се заричаше, че вече усещал като че ли соления дъх на морето. И този солен дъх явно много разсмиваше татко.

Бензиностанцията не работеше, ама пързалките и количките си бяха тук, въпреки че спяха ей там в тъмното.

Детето поспря да ги погледа, докато се наслаждаваше на вкусните си спомени, а Господ Бог търпеливо го поизчака. После чичо Христос пак закрачи с хилядастотин километра в час и точно след пет секунди се озоваха на брега на морето. А там, край брега, опрял борд до дълъг дървен пристан навътре-навътре във водата, ги очакваше най-красивият бяло-синьо-зелено-жълто-оранжево-червено-виолетов платноход на земята, а най-вероятно и на небето. Корабът лекичко се поклащаше, съвсем едва-едва, за да не удря борда си в кея, но поклащането явно беше приветствие към екипажа и по-малкият член на екипажа точно така и го възприе. И толкова щастливо се засмя, любувайки се на разноцветните знамена, платна, мачти, мостици и всичко останало от видимото корабно оборудване, като тук влизаха и шареният корпус, и шарената палуба, че изобщо не забеляза как слънцето – кой го знае вече откога! – бе изплувало от морския хоризонт вляво, бе утро, бе изгрял новият ден, а с него и самата възможност юнгата да се наслаждава на платнохода красавец!

Внезапно очарователна мисъл накара малкият човек спонтанно да се обърне към Господ Бог:

- Чичо Христос, нали там е пълно с моряци, дето още спят?

- Не, там не е пълно с моряци, дето още спят – отвърна спокойно Иисус. – Там изобщо няма никакви моряци.

- Как така…

Момчето не скри своето огорчение.

- Какво вгорчи така приключението ти? – осведоми се още по-спокойно Спасителят.

- Щеше да е адско хубаво с моряци – обясни доверчиво горчилката си малкият.

- Аз пък смятам – погледна го изпитателно Учителят, – че ще ти бъде райско хубаво ти да си единственият истински моряк.

- Наистина ли! – подскочи Айри.

- Наистина. Ти ще си морякът, а аз капитанът. Има и още! Аз само ще изведа платнохода от залива, а после ти ще поемеш управлението в открито море и даже в открития океан.

- Ама не наужким, нали?

- Ти го каза – грейнаха очите на чичо Христос по оня особения начин, дето ти идеше да потънеш и в тях, и в прегръдката му.

- Ама наистина, нали? Райско хубаво!

- Ти го каза.

Е, вече нищо не пречеше на детето да потъне и в най-ласкавия взор, и в най-топлата прегръдка на тоя и на оня свят.

- Хайде, моряко! – стисна раменете на моряка Господ Бог. – Предстои ни сериозно далечно корабоплаване.

И капитанът поведе екипажа си към платнохода.

Плаването се стори на Айри безкрайно. Наистина! Точно толкова безкрайно интересно е човешкото усещане за времето и пространството. Извънредно странно е то и понякога твърде обърква онези от нас, които нямат вкус към странностите на живота ни. Малкият ни герой обаче не само не принадлежеше към масата люде без вкус към странностите, а напротив – не само имаше вкус и даже предпочитания, ами напоследък придоби и огромен опит със странностите. Така и сега. Като се замислеше за поредната приказна нощ, дългият и предълъг път до морето му изглеждаше съвсем кратък, понеже с чичо Христос го извървяха за някакви си минути. При тая скорост! Добре, но в момента те се движеха – сякаш – с не по-малка скорост, поне така му се струваше, докато поглеждаше отпред, отстрани и отзад как корабът пори водата, а имаше чувството, че плават по морето от много и много часове, дни и даже минути. Досещаше се с умното си мозъче, че вероятно се заблуждава, защото нямаше по какво да се ориентира за изминатото разстояние, навсякъде около тях се разстилаше морето, а слънцето някак много бавно, направо мързеливо някак пълзеше по небосвода и едва бе стигнало средата на сутрешния си път. И какво от това? Никакви странности на човешките усещания за времето и пространството, включително и собствените му, ни най-малко не го смущаваха, камо ли да го объркваха в безметежното му щастие да стои на командния мостик, да върти полекичка руля, макар че цепеха право напред без никакви криволичения, дори да си подсвирква тихичко, без почти да се чува самия себе си и заради плясъка на вълните, и най-вече заради тоя фантастично и райски приятен, вълнуващ, прекрасен плясък на издуваните от вятъра платна.

Слънцето още не бе стигнало зенита си, когато и от двете им страни се показа суша, разминаха се с множество кораби – някои от тях грамадански с много и много етажи и препълнени с хора, които весело махаха на седмоцветния платноход, изпревариха други по-бавни съдове, като през цялото време Айри управляваше техния ветроход, и то така майсторски, че на Господ Бог Иисус Христос му се наложи само два-три или най-много десет пъти да му подскаже какво да направи, при това без самият той да пипа кормилото. Ей Богу, така беше наистина, не наужким!

А после, съвсем скоро, сушата приближи още повече, Айри ловко прекара кораба им през пролива, както нарече теснината чичо Христос, зад пролива се ширна океанът, а сушата отзад изчезна буквално след петдесет-сто секунди. Както вдън океан изчезнаха и останалите кораби.

Тук, насред безбрежния океан, вятърът се усили и платноходът направо хвръкна по вълните. Ех, само че и вълнението се усили. Усили се рязко, бързо и дотам, че вълните заподхвърляха дървения съд като топче за пинг-понг, но не много нависоко, вълнението премина в буря – е, не много силна и страшна, най-малкото защото слънцето продължаваше кротко да си пече отгоре им, но все пак истинска с високи вълни, силен вятър и свистене на платната, което свистене и особено изплющяването при поредния пристъп на вятъра довеждаше невръстния моряк до върховен възторг, до абсолютен екстаз. Ако само го попитаха в детската градина преживявал ли е по-страхотен кеф, той категорично би отговорил, че не е, забравяйки някои други вълнуващи общи преживявания с чичо Христос! Така е то, последният кеф винаги е най-страхотен!

Бурята стихна, както и дойде – внезапно. Слънчицето стигна обедния си зенит, водата под него легна като хрисима синьо-зелена равна морава, сред която досущ като палави весели зайци подскачаха игриви делфини, а далеч на хоризонта се показа суша, която с приближаването се оказа приказно красив бряг, какъвто човек никога не би могъл да види нито по филмите, нито по телевизията, нито на снимка.

- Пристигаме – рече високо капитанът.

Детето дишаше с пълни гърди, а ококорените му очи поглъщаха райската прелест на вълшебната картина пред взора му.

Възможно ли е да се опише не наужким, а напротив – наистина да се опише райската прелест? Не е възможно, разбира се. Затова само ще изредя някои от прелестните неща в тази райска картина: прозрачната вода на залива, палмите край самия бряг, които стърчаха направо от златния пясък на плажа, зеленината и цветята нагоре по хълма, синьото на небето, което се сливаше със синьото на океана... Впрочем, нагоре по хълма имаше и други неща, за които ще стане дума малко по-нататък.

- Това остров ли е, чичо Христос? – попита очарованият Айри.

- Не, това е брегът на вълшебен полуостров – гласеше ласкавият отговор. – Той пък е част от цял грамаден континент.

- Уха! – гласеше възторженият отговор.

На брега ги очакваха мнозина обитатели на вълшебния полуостров, всички до един облечени в дълги жълти роби. Най-отпред сред посрещачите, нагазил във водата с босите си крака, щастливо се усмихваше извънредно красив мъж в извънредно красива жълта дреха, който чичо – младият моряк без грешка се досещаше – трябваше да бъде тукашният чичо Йерарх. Трябваше – и беше. И жените, и мъжете край него бяха с такива красиви лица, такъв покой, такава ведрост се четеше в очите им, в изразите на лицата им! Покой и ведрост лъхаше от цялата изумителна картина отпред, такъв мир извираше сякаш изпод земята и снизхождаше сякаш откъм небето, че Айри съвършено несъзнателно и съвършено спонтанно се поклони отдалеч на полуостровитяните, както си беше застанал отпред на носа на платнохода.

И те вкупом му се поклониха, а чичото Йерарх сведе глава, сетне пратиха лодка, която да ги вземе от борда, последваха нови поклони на брега, този път доземи пред Господ Бог, включително и чичото Йерарх, приветствия последваха, мили, задушевни слова за добре дошли. Христос и Йерархът размениха помежду си няколко само тихи думи, Спасителят се усмихна с всеблагата си усмивка, нови поклони на взаимна почит и след малко – само малко, колкото да се сбогува с моряка си, – Великият Учител на хората крачеше далеч-далеч обратно през океана. Да, именно, точно както преди двадесет и четири дни крачеше спокойно по езерото.

Айри се бе вторачил в стопяващия се на хоризонта свой капитан, така че изобщо не усети как жените и мъжете се пръснаха по работата си. Бяха останали само те двамата с чичото Йерарх. Детето огледа още веднъж чудната красота наоколо си и доби кураж. Стори му се, че ще е загуба на време за такъв опитен вече морски вълк като него да усуква, и реши, че е най-добре да заразпитва без никакви заобикалки.

- Чичо Йерарх, ти нали си добър? – осведоми се направо, но твърде почтително.

- Безусловно – отвърна напълно сериозно домакинът.

- Ти си като другите чичовци Йерарси?

- Така е, що се отнася до добротата.

- Ама си подчинен на чичото Йерарх на Големия Ум, дето живее навръх планината!

Властелинът избухна в очевидно заразителен смях, понеже и морският вълк щастливо прихна да се смее.

- Може да се каже, че съм му и подчинен в определен смисъл, но по-скоро съм му постоянен близък сътрудник – обясни ведро Царят на вълшебния бряг.

- Твоята йерархия нали е част от неговата йерархия? – настоя за повече яснота гостът.

- Част е.

- Е, значи си му подчинен.

- Приемам – разпери ръце домакинът.

- Понеже той така ми каза – че твоята йерархия е част от неговата разширена свръхголяма йерархия.

 - Много точно те е информирал. А сега седни на пясъка. Защо да стоиш прав след такова дълго плаване!

Айри с удоволствие опъна нозе върху топлия мек пясък. Но не се забави да продължи разпита си.

- Мога ли да науча каква е твоята йерархия? – звънна любопитното му гласче.

- Разбира се. Аз съм Властелинът на Хармонията.

- Какво е хармония?

- Хармония означава съзвучие, когато говорим за музиката и не само за нея. Означава и още много и много неща, които ще ти е трудно да разбереш в цялата им пълнота, но аз ще ти ги спомена. Хармонията означава съгласуваност, съгласие, разбирателство между частите на някаква цялост. Означава единодушие, единомислие между тях.

- Мама, тати и аз! – вметна умно детето.

- Точно така. Вие сте едно хармонично цяло.

- Чичо Христос и вие, чичовците Властелини!

- Точно така. Ние сме едно хармонично цяло.

- Разбрах!

- Хармония означава и вътрешното единство между някакви неща. Означава и съразмерност, съответствие на нещата, красивото съчетаване на нещата.

- Разбрах!

- Браво на теб! – усмихна се Йерархът. – Ето за всичко това, което ти така бързо и дълбоко разбра, отговарям аз. Затова съм и могъщият Властелин на хармонизиращото могъщество.

Айри почтително замълча, докато преглъщаше вкусните важни думи.

- В много случаи, сине мой – добави внезапно и много тихо Властелинът на Хармонията, – хармонията се постига извънредно трудно. Необходим е конфликт, което значи сблъсък, стълкновение, битка, противоборство. И то не само външна битка между противоборстващите страни, а твърде често се получава вътрешен конфликт, вътрешен сблъсък в самите нас, за да се осъществи хармонията. Тогава тя е и най-съвършена, най-благодатна.

- Да, чичо Йерарх – промълви замислено детето.

- Хармонията е и красота – продължаваше равно Властелинът. – А красотата е начинът да изразиш Бога у себе си, божественото у себе си, да изразиш единството и единението си с Бога. Тя, красотата, е и най-добрият път да изразиш, да прославиш божествеността на този свят наоколо, да се поклониш на величието, на божественото, което срещаш навсякъде около себе си на земята. Замисли се сега какъв е Господ Бог? Какъв е твоят велик приятел Иисус Христос? Освен всичко останало, което той е, нашият с теб Учител е и най-висшето проявление на красотата. Като един от нас и единен с нас, той е най-красивото проявление на най-красивите качества на всяко живо одухотворено същество. Кои са тези качества, сине мой Айри? Ще те науча да знаеш само някои от тях, без да ги подреждам по важност или по някакъв друг начин. Има ли нещо по-красиво от верността, предаността, справедливостта, благородството, честта, достойнството, любовта към истината, честността, постоянството, умереността, търпението, добросърдечността, благостта, смирението, самоотвержеността, великодушието, милосърдието, състраданието и уважението към ближните?

- Може ли пак? – помоли тихо детето.

Властелинът на Хармонията повтори бавно божествените слова. И добави:

 - Всеки човек, който тръгне по тази пътека, който се преизпълни с мъжеството, ясния ум и решителността да възпитава в себе си тези качества, такъв човек, сине, вече е приел в душата си примера и завета на Господ Бог Иисус Христос, той вече стои в храма на Господ. А Хармонията и Красотата, на които се е посветил, веднага го правят и скъп член на моята йерархия.

- Да, чичо Йерарх – повтори същите си одевешни думи смълчаният Айри.

А Властелинът на хармонизиращото могъщество продължи:

- Много често красотата се разкрива на хората чрез изкуството. Спокойно може да се каже, че моята йерархия на хармонията и красотата е и йерархия на изкуството. Погледни ей там, погледни назад и нагоре към хълма. Навсякъде тук се твори изкуство.

- Аз не знам какво е изкуство – рече унило детето.

След което побърза да погледне наляво. Далеч в дъното на плажа мъж и жена работеха нещо. Мъжът седеше на сгъваем стол и пишеше нещо в тетрадка, а на петдесетина метра от него, почти в края на пясъка, жената бе забила триножник и рисуваше. Нагоре пък по хълма над брега, където бяха пръснати жълти и светлозелени къщички с веранди към морето, мнозина от обитателите им бяха излезли на вече сенчестите си веранди и също пишеха, свиреха, композираха, рисуваха, ваеха, рецитираха, скицираха…

- Как така да не знаеш? – засмя се чичото Йерарх и по младежки скочи от пясъка на крака. – Аз какво ти казах току-що? Не ти ли казах, че изкуството е начин да разкриеш пред хората красотата, цялата красота и величие на сътвореното от Господа Бога?

- Не, не ми го каза така – отбеляза съвършено справедливо малкият гост. И също се изправи.

Властелинът весело, обичливо се смееше.

- Ама аз пак не разбирам какво точно е изкуство – погледна го още по-посърнал Айри. И прибави, за да изясни докрай незавидното си положение: – На макс не разбирам!

- На макс?!

Чичото Йерарх на изкуството, каквото и да означаваше това нещо изкуството, изведнъж рязко се наведе, хвана го здраво под мишниците и вихрено се завъртяха като същински грамадански пумпал. Онази част от пумпала, която се падаше точно при устата на Айри, възторжено пищеше, а от срещуположната част двете крачета на пумпала щастливо махаха почти успоредно на земята. Божествено! Сетне Владетелят подхвърли детето нависоко и го сграбчи така здраво, преди да падне на пясъка, и така внимателно го пусна на крака, и така нежно го целуна по рошавата косица… И така лъчезарно повтори:

- На макс!

- На макс! – кимна омагьосаният Айри. – Изобщо не разбирам.

- Пропуснах да ти съобщя програмата – рече радушно Властелинът. – Днес програмата ти е простичка. Сега сам ще идеш при когото пожелаеш от всички тези жени и мъже, които виждаш, и само след час-два чудесно ще разбираш – за твоите почти пет години – какво означава изкуство.

- Ще мога да ги гледам ли? – просия очарованото дете.

- Ще можеш да ги гледаш как творят изкуство – уточни домакинът. – И дори да си говориш с тях ще можеш. И дори да им помагаш ще можеш, стига да поискаш.

- Ама на макс! – опъна ръце нагоре Айри.

- Стига ти да си на макс – кимна усмихнатият Йерарх.

- А после?

- После те очаква моята Чудата Тайна зала №4.

- Знаех си… – преглътна шумно гостенчето, предвкусвайки удоволствието.

- После ще ти разкажа моята приказка и ще поемеш обратно още преди залез слънце.

Айри внезапно осъзна, че през цялото време, докато така сладко си говореха с чичото Йерарх, платноходът леко се полюшваше право пред очите му насред отворения залив.

Домакинът проследи погледа му.

- Правилно се догаждаш – рече равно. – Дълъг път те чака с кораба ти.

Не чак толкова внезапно, колкото одеве, но все пак доста бързо Айри осъзна още, че въобще не го е страх.

Поне в момента.

- Хайде, творците на изкуството те очакват – подкани го домакинът.

- Ти няма ли да дойдеш с мен? – попита съвсем малко смутен малкият.

- Не, ще ида да поработя в моята къща.

- Коя е тя? – вдигна взор Айри към хълма.

- Сам знаеш – чу той странния отговор.

Детето полека обиколи с поглед всички къщи по хълма.

- Онази, нали? – посочи с пръстче вдясно.

- Разбира се – потвърди някак като че ли разсеяно Властелинът, сякаш бе напълно разбираемо, на макс разбираемо, такова малко дете да разпознае веднага и безпогрешно къщата му.

От друга страна, наистина бе напълно разбираемо. Къщата на Йерарха почти по нищо не се отличаваше от другите къщи, които бяха точно толкова големи и също толкова красиви, само дето неговата бе мъничко по-красива. С какво обаче беше по-красива – Айри не можеше да прецени, не можеше да обясни, но беше сигурен, че е така, по-красива беше.

- Е, като приключиш, почукай на вратата ми – рече Властелинът на Хармонията. – Там при мен е и Чудатата Тайна зала.

И пое нагоре по тясната пътечка към дома си.

Детето се поколеба при кого първо да иде – при лелята или при чичото на плажа. Щеше му се да бъде възпитано момче и му се стори, че ще е доста неприлично да подмине чичото, който бе хем по-близо, хем и на пътя му. Искаше му се обаче да се покаже и като джентълмен, какъвто си беше още от малък, когато научи какво означава джентълмен и много му хареса. Колебанието му издържа точно колкото бе неголямото разстояние до чичото, понеже любопитството му – само в този случай – надделя над джентълменството.

- Добър ден, чичо – поздрави Айри възпитано, като поспря. – Ти какво пишеш?

- Книга – отговори му извънредно добронамерено писателят.

- Хубава ли е? – попита не чак толкова възпитано детето, но пък откъде да знаеше, че откровеността и милото простодушие понякога могат да бъдат невъзпитани.

- Много бих искал и вярвам, че ще е такава – усмихна се чичото. – Нека първо я завърша, пък тогава ще се разбере.

- Трудно ли е да пишеш, чичо? – почти се надвеси над тетрадката му Айри.

- Зависи – рече след малка пауза писателят. – Ако искаш да пишеш добре, трябва да проникваш в дълбините на нещата, чак до дъното им. Трябва да притежаваш чист, необременен разум и мъдростта да го следваш. И още нещо изключително важно, малък приятелю. Трябва да откликваш на интуицията си, да се съобразяваш с нея, безрезервно да й вярваш. А интуицията е онова вътрешно знание, дадено ни от Бога, което няма как да бъде обяснено и за което много често дори не подозираме, че го притежаваме.

- Интуицията…

Новата за Айри дума твърде му хареса.

- Няма да мине много време, ще видиш, и ти чудесно ще разбираш как работи интуицията, включително и у теб самия – каза чичото, вглеждайки се някак много съсредоточено в очите на гостенчето си. – Искаш ли да напишеш няколко думи? – попита неочаквано.

- Ама аз не мога да пиша! – уж отклони предложението Айри, но кой знае защо протегна ръка към молива на любезния чичо.

- Аз ще ти помагам – засмя се писателят. – Хайде, напиши тук своята буква. Ти я знаеш, усещам го.

Айри с лекота написа „А”.

- Сега опитай да повториш ето тази буква.

- Това е буквата на мама! – възкликна възхитено момчето.

- Така ли? Давай! Сега онази буква тук накрая!

- Уха! Това е буквата на татко!

- Виж ти! – зарадва се някак много спокойно чичото. – Сега тази.

- Ама тази е на баба!

- Чудесно тогава. Ето тази е наред.

- Тази не я знам.

- Давай, давай. Браво! Сега нова дума. Почваме с ето тази буква.

Господи, колко приятно беше да се пише по този начин!

- Ама тази е на дядо буквата! – извика детето след малко.

- Много добре – отзова се добрият чичо писател.

След няколко минути Айри бе написал цяло изречение, което новият му приятел му прочете. След което чичото рязко погледна нагоре към слънцето, бързо се изправи и прегърна малкия.

- Интуицията ми подсказва, че тази наша среща никак не е случайна – произнесе тихо, наведен почти до ухото на детето. – Ще я запомня навеки. А сега върви, времето напредва. Сбогом, приятелю!

Айри тръгна по пясъка към края на плажа, извърна се, помаха на чичото, който дружески му отвърна, преди отново да се наведе над тетрадката си.

Междувременно лелята бе спряла да рисува върху платното, опънато на триножника й, и усмихната го наблюдаваше как се приближава. И детето я разглеждаше отгоре надолу и първото, което си отбеляза, беше, че очевидно не биваше да се обръща към младата жена с „лельо”, а и с „какичко” някак не вървеше. А второто, което си помисли, беше, че тя е приказно красива. С една дума – на макс! За трето не му остана време да съобрази.

 Момичето го избави от затруднението с обръщението, докато му протягаше тъничката си ръка:

- Здравей! – рече радушно. – Наричай ме просто Елена. А ти си?

- Айри.

- Здравей, Айри! – поздрави го художничката, но той вече не я гледаше.

Тя поизчака.

- Как ти се струва?

- Страхотна е! – чистосърдечно я похвали момчето.

- О, много си мил! – чистосърдечно се зарадва момичето.

- Аз също рисувам на работа в детската градина – подметна ей така просто Айри.

- Сигурна бях – отзова се девойката, а прекрасните й очи сияеха.

- И в къщи си имам стойка за рисуване – добави полека той. – И боички, и четка. Специални боички, в кутии.

- Нямаше как да е иначе – кимаше очаровано младата жена. Сетне и тя като чичото ей там до тях се вгледа някак много съсредоточено в очите на гостенчето си. – Имаш ли нещо против да дорисуваш тук долу? – предложи и посочи левия долен край на рисунката си.

Айри а-ха да възкликне, че не може да рисува, ама се спря навреме, понеже се сети, че ще изпадне в противоречие.

- Какво мислиш за малко червено ей тук и доста синьо ето там?

Детето нищо не мислеше. Вместо това вдигна доверчиво очи към нея.

- Наистина ли ми разрешаваш? – продума.

- Разбира се, че наистина! Нали идеята беше моя!

Отпърво плахо, после обаче доста по-смело и лека-полека дори по своеобразен начин професионално Айри дорисува левия долен ъгъл в червено, изтри четката в парцалчето, както правеше и у дома, топна я в синята боя и порисува малко около мястото, което девойката му бе посочила.

- Впечатлена съм! – извика тя, когато той свърши. – Браво! Благодаря ти!

Сетне грабна четката от ръката му и мазна няколко пъти само по синьото, без да пипа повече червеното. Уж нищо кой знае какво не се промени в синьото, а цялата долна част на картината сякаш се преобрази, и то към много по-красиво!

А малкият художник я следеше с нямо обожание.

- Ето това е! – въздъхна момичето и изтри и четката, и ръцете си. – Сега вече ние с теб можем спокойно да заявим, че направихме каквото ни беше по силите, за да сътворим истинната красота. Ние действително сътворихме според възможностите си истинна хармония. И знаеш ли защо успяхме? Защото съединихме душите си в единен, в общ инструмент на духа. А духът, мили Айри, не е нищо друго освен Господ Бог в нас.

Детето безмълвно пристъпи и се притисна в дългата й жълта роба.

- Тръгвай, мъничкият ми – целуна го тя. – И никога не забравяй, както няма да забравя и аз, как работихме заедно в името на божествената хармония. Сбогом, приятелю!

Въпреки че изпита известно неудобство, задето не действа като джентълмен, Айри не я послуша и остана още мъничко притиснат в нозете й. Сетне се извърна и бавно се отдалечи, като този път мъжки се сдържа да не помаха.

Остави краката сами да го водят, докато си мислеше за прекрасната картина върху платното и за прекрасната девойка, която я беше нарисувала със съвсем малко приятелска помощ.

След минута чу пианото. Последва акордите, които преизпълниха душата му с такъв мир, с такова отпускащо блаженство, с такава някаква всеопрощаваща благост. Айри не знаеше с какво е преизпълнена душата му, но се почувства като приласкан от тази музика. Къщичката беше съвсем наблизо, а чичото свиреше на пианото в стаята, от която се излизаше на верандата. Затова се и чуваше толкова добре през отворения прозорец към верандата, а и отвън дори се виждаше главата на чичото точно зад пианото.

Детето се качи на ниската веранда и застана така пред прозореца, че затъмни светлината на чичото пианист, който беше доста възрастен, сигурно повече и от татко.

- Здравей, момче – приветливо се засмя младият мъж, обръщайки се към Айри.

Ама не спря да свири и пръстите му играеха по клавишите, без да ги гледа. Да, да – нито клавишите, нито пръстите си гледаше.

Момчето следеше виртуозния бяг на пръстите му като омагьосано. Това бе и единствената причина да не отговори веднага на поздрава.

- Как се казваш? – попита чичото, свирейки.

- Добър ден – каза като насън Айри. – Айри.

И тук музикантът направи нещо, което доведе детето до екстаз. Той спокойно вдигна лявата си ръка и погледна часовника си, а дясната му ръка продължаваше да свири, като при това мелодията си остана все такава вълшебна и топла като прегръдката на мама.

- Нямаме много време – поклати глава чичото и отново засвири с двете си ръце. – Харесва ли ти? – подхвърли.

- Много – промълви слушателят откъм верандата.

- Току-що я композирах – обясни композиторът. – Докато ти пишеше, рисуваше и се качваше по пътеката – добави.

Малкият загуби окончателно ума и дума.

После композиторът посвири още малко и приключи.

- Заповядай вътре, ако обичаш – покани любезно гостенчето си.

То послушно прекрачи през отключената врата.

Чичото премести още едно столче пред пианото, настани детето до себе си и рече някак тържествено:

- Сега опитай сам. Аз само ще водя пръстите ти.

Сърчицето на Айри се разтуптя от възторг на макс и от съвсем малко притеснение. Но дори и не понечи да съобщи на благия чичо, че не може да свири на пиано.

Чичото композитор се изправи, мина зад гърба му, хвана и двете му ръце със своите по такъв ловък начин, че даже можеше да управлява и да насочва пръстите му. И Айри засвири – вярно, доста бавно в началото, клавиш по клавиш, ама полекичка темпото се усили, пръстчетата му чудесно усещаха ръководещите меки докосвания на чичото, получаваше се идеално, и то наистина идеално! А след малко композиторът почти неусетно за детето спря да ръководи ръцете и пръстчетата му, а мелодията, която извираше от пианото звучеше все по-уверено като възторжен химн на прекрасното, на възвишеното, на небесното, на божественото.

- Пленен съм – внезапно пусна домакинът ръцете на Айри и го стисна отзад за раменете.

Пръстите на детето замряха начаса върху клавишите.

- Музиката разкрива едно от най-висшите качества у човека, дарявано рядко и само на малцина – способността да изразяват божествеността около себе си и вътре в себе си. Всички хора винаги и завинаги запазват връзката си с Бога и затова постоянно и неизменно усещат Бога и в себе си, и извън себе си. Това свято чувство расте в хармония със собствената ни еволюция, в съответствие със собственото ни израстване, развитие. Ала малцина все още са израснали дотам, че да са в състояние да изразяват божествеността около себе си и у себе си. Ти, приятелю Айри, току-що ми показа, че вече растеш, че вече си усетил блаженото чувство на съпричастие с Бога. Бъди благословен!

Детето не знаеше какво да каже, нито пък какво да стори. Всичките тези вълшебни думи му звучаха като музика.

- Сбогом, Айри – вдигна го от столчето чичото музикант. – Върви нагоре по пътеката. Където и да те отведе тя, ще бъде ползотворно за теб. Хайде, почти нямаш време вече.

Малкият кимна механично, слезе по верандата и пое по пътечката над къщата на чичото композитор. Пътеката често-често се раздвояваше, от нея непрекъснато се отделяха нови странични пътечки, Айри свърна два-три пъти, защото гледката му харесваше, и скоро се озова право пред къщата на един побелял чичо с очила, който чертаеше нещо на масата си, която заемаше половината му веранда.

Детето нямаше никакво съмнение, че и този чичо сигурно ще е много интересен.

Чичото го чу, ала продължи да си чертае.

- Качи се горе – проговори, без да вдига глава.

Айри се качи, поздрави и взе да следи как възрастният мъж борави с пергела, триъгълниците, моливите.

Мина доста време сякаш.

- Добър ден, казваш – промърмори чичото. – Добър да е.

Огледа момчето, разкърши рамене, понеже от сутринта работеше все наведен.

- Ела от моята страна – нареди. – Ето така. Виждаш ли, това тук е гаражът за специалните коли – взе да посочва на чертежа, който се оказа хем чертеж, хем нещо като рисунка. – Това е пък подземният паркинг на личните автомобили. Тук ще е парното, тук – пералнята. Сега проследи как съм разположил асансьорите. А това тук никога няма да познаеш какво е.

- Ама аз и всичкото не знам какво е – вметна разсъдително детето.

- Не ти ли споменах? – засмя се неочаквано чичото, а лицето му се озари от необикновено добродушие. С тази усмивка изобщо не изглеждаше строг. – Това е болница, голяма болница. А това какво е?

- Не знам.

- Казах ли ти, че няма да познаеш. Това е операционната! Една от операционните, най-модерната!

- Ти какъв си, чичо? – попита логично Айри.

- Архитект съм – отвърна архитектът.

- На мен чичо Христос ми обясни какво значи архитект – рече радостно Айри. – Така ли се правят болниците? – попита още по-логично.

- Всички сгради така се правят. Помниш ли? Първо в главата, после с тухли и бетон. Аз преживявам сградите със сърцето си и ги превръщам с главата си в съвършенство, в хармония. Представи си, че слънчева светлина огрява ума ти и ти разкрива кое как е най-добре и най-красиво да бъде. А после ти остава само да го начертаеш.

И Бог си знае защо архитектът щастливо се разсмя.

След което – за нова безкрайна радост на гостенчето си – му връчи пергела си и изкомандва:

- Забоди го тук и ми нарисувай ето такава окръжност! Да, точно тук!

Айри много внимателно очерта кръга.

- Чудесно! А сега тук, нека двете се застъпят.

Айри много усърдно застъпи окръжностите.

- Браво! – потупа го по гърба чичото. – За жалост – добави със искрено съжаление, – нямаш вече никакво време и трябва да тръгваш. Иначе щяхме заедно да начертаем ето с тази специална линия поне три кабинета – един за уши, втори за нос и трети за гърло.

- Ама не може ли… - опита да се пазари Айри.

- Не може – поклати глава все така усмихнатият архитект. – Нашият Учител вече те очаква. Сбогом, помощнико!

Слънцето отдавна вече бе преминало зенита си.