ФАКЕЛ

Нали сме пуста роднина

25.02.2013 | автор: Борислав Геронтиев1

Песните на моя народ

Янка Рупкина разказва пред Фолклор ТВ: „Когато постъпих на работа в Българското национално радио, наскоро след това в нас, в нашето семейство, дойде на гости един братовчед на моя съпруг – Стойо Стоев. Вечерта, когато беше в нас, ми изпя „Калиманко Денко, мари хубава“. Аз дотогава пеех други песни, почти по тракийски начин ги изпълнявах и когато чух тази песен, ний нямахме тогава касетофони да запиша дадената мелодия. Много ми хареса и като текст, и като мелодия. Тази песен ми струва много. Трябваше много работа, защото стилът вече беше друг. Странджански стил. Там има други орнаменти. Тази песен аз лично я репетирах и я пеех близо две години. Колкото и странно да звучи на моите приятели и колеги, това беше така. И много от колежките знаеха и все ми казваха: „Защо не я пееш тази песен на концерти или да я дадеш на някого да я направи?“ Аз казах: „Аз още не съм готова, тя още не е влязла в мене, дълбоко в душата ми, в съзнанието ми. Когато стана готова, аз ще я предам на когото трябва.“ Спомням си веднъж Димитър Динев, диригента нашия, ни изпитваше всички и ни помоли да изпеем по една песен. Аз тогава само му я загатнах тази песен и той каза: „Ами не можем ли да я направим за нашия хор?“. Аз му казах: „Може би ще може, но аз не съм готова.“ Ами, вика, когато станеш готова да ми я дадеш да я дадем на някой композитор да я направи. И така дълго време не я направихме. В един момент, когато дойде Красимир Кюркчийски при нас като диригент, също ни накара по този начин да изпеем всички по една песен. И тогава аз му изпях „Калиманка“. И той каза: „Разрешаваш ли ми да я направя за хора?“. И аз тогава наистина вече бях готова и му казах: „Да, сега вече мога да я дам тази песен, защото мога да я пея като хората“. И той я направи. Обаче кое беше най-интересното за мене. Най-интересното беше, че той когато донесе песента, донесе първо края на песента. След това – средата, след това – началото. Даже за нас всички беше много странно това, но въпреки всичко той е диригент и ние го слушахме. И така я научихме. Оттогава тази песен стана много голяма песен за мен. Когато изпяхме песента в зала „България“ с Красимир Кюркчийски, публиката ни бисира. И тогава ний не бяхме готови за бис. Не знаехме откъде да започнем. Всички се спогледахме. Той подаде началото и ний започнахме песента. И така я изпяхме още веднъж, публиката стана на крака. Този момент аз никога няма да го забравя.“

В песента се пее за кръстница (на странджански – калимана) и кум:

- Калиманко Денко, мандо мари, хубава,

досега си ми била, Денко мари, калимана,

отсега нанасетне, Денко мари, първо любе.

- Не бива, куме, джанъм, а бре, не бива,

че нали сме, куме, джанъм, а бре, роднина

че нали е, куме, джанъм, а бре, срамота.

- Изгори ме, Денко мари, попари ме,

та ме стори, Денко, мандо мари, сухо дърво,

сухо дърво, Денко, мандо мари, орехово.

Янка се пита: дали тази песен не е станала толкова известна, за да не се разчуват такива случки? И ми обяснява, че в Странджа имало обичай, според който кумството е роднинство и за децата на хора, които са си кумували, има забрана да се любят. Когато тя била невръстно момиче, веднъж на хорото сред село момче на нейните кръстниковци й дало знак, че я харесва. Каквото се случи на хорото, то се разчува. Янкината майка й казва: „Янко, мале, да знаеш, че ние сме роднина, отсега нанасетне да не се поглеждате!...“ Към думите на майка си добавя: „Когато научих песента, тогава разбрах какво ми е казвала майка ми. То е като закон – нямаш право!“

Тази странна за фолклора дума – закон, е вплетена и в песните:

Занке ле, Занке момиче,

Занке ле, ерген девойко,

я стани сутрин по-рано,

облечи бяла премяна,

та хайде, Занке, да идем

у това село Гушанци.

Хоро голямо там става,

край му се с края не ставя.

Не може, лудо, не става,

пустият закон не дава,

че сме си близка роднина.

Обикновено на закона се противопоставят метафорични аргументи: „Дълбока вода брод няма,/ хубава мома род няма“; „Хубава мома род няма,/ черноок ерген грях няма“...

Понякога се предявява искане за допълнения и изменения в закона:

Енке ле, да са белисаш,

Енке ле, да са червисаш,

че в Търново ша идем,

в Търново, при владиката,

да му се, Енке, помолим

роднина да ни развали.

Ще се търси съдействие и от подкупни магистрати:

Склони ти само да дойдеш,

ще дадем старо дукато,

ще хвърлим, любе, фурлинка

и ще развалим роднинка.

Това са все невинни ергенски щения и намерения : „Донке ле, мари хубава,/ хай да ми, мари пристанеш,/ на мене булка да станеш“; „Много съм моми полюбил,/ никъде мома не видях/ като чичовата Тодорка,/ за нея ходя луд бесен,/ аз ще Тодорка да взема“.

По-напечено става положението, когато ергенчето не е братовчед, луднал по братовчедка си, а деверче, което се точи на буля си:

- Бульо льо, братовице ле,

блазе ви, бульо, блазе ви,

че сте се с батю избрали,

избрали, бульо, вземали,

двамата, бульо, хубави.

След похвалното встъпление деверчето минава в настъпление: „Много си, бульо, хубава,/ гиздава, се пременена/ с тез сърмени сукмани /и шити вакли престилки!“ И стреля от упор: „Батю надолу отиде,/ надолу къмто къшлите,/ тебе на мене остави“. Дълбоко в душата си булята не отхвърля мерака на деверчето, но се опасява, че ще се разчуе: „Мълчи, деверче, не думай!/ Таз дума за думане ли й!/ Да не та чуе батю ти,/ главата ще ти отреже!...“

При по-податлива буля деверчето може да стигне по-далеч:

Много ми си, бульо мари, хубава,

ала си пусто батьова!

Батьовите къщи, бульо, високи,

а мойте дваж по-високи!

Батьовите изби, бульо, дълбоки,

а мойте дваж по-дълбоки!

Батьовите двори, бульо, широки,

а мойте дваж по-широки!

Много ми си, бульо мари, хубава,

ала си пусто батьова!

Батьо на Плевен, бульо, отиде,

дано му дойде хаберът,

ний двама да се вземеме!

Как е реагирала тази ненаименувана буля, песента не пояснява.

В друга песен Рада бяга. „Дали от свекър, свекърва,/ дали от девет девера,/ дали от зълви, етърви?“. Рада отговаря: „От най-малкото деверче“.

Защо ли една буля може да бяга от едно малко деверче?

Отговорът – от друга ухажвана буля:

Снощи седнахме да ядем

и най-малкото деверче

с дясно коляно побутва,

с ляво ми око намига.

Постилай, бульо, широко,

слагай възглави високо,

колко за двама да легнем,

че кво е бати, кво съм аз.

Освен в изящната народна словесност, по-особените отношения между деверче и буля са отразени и в народната проза. Ето едно повествование от село Гостилица, Дряновско:

„В едно гостиловско семейство по-големият брат се жени и веднага заминава войник. По-малкият брат остава и всеки ден ходи с буля си на нивата. Днес така, утре така, но веднъж му причернява и я сграбчва. В село обаче такива неща не остават скрити и работата стига до съд и развод. На делото съдията пита булята:

- Ти съпротивлява ли се, или се съгласи доброволно?

- Съпротивлявах се, амчи, как да не съм се съпротивлявала!

- Как?

- Амчи, виках: недей бре, драгинко, недей, че срамота, пък той сал наема, наема и сумти, дума не обеля!...“

Види се, никой в родата не е застрахован от любовно похождение.

В песен от село Драгоево, Шуменско, Тодор е хвърлил око на вуйна си. Вуйчо му поръчва: „Да дойде Тодор, да дойде,/ на гости да ми посвири!“. Тодор споделя с майка си: „че аз ще, мамо, да ида/ у вуйчови си на гости,/ на вуйча да си посвиря,/ на вуйна да се нагледам“. Песента има вариант, записан през 1720 г., което е подсказване, че по българските земи любовните задевки между роднини са старовремско явление.

Ще остане ли неуважена балдъзата?

Чуйте как се обръща към балдъза си Хаджи Бою в калоферска песен: „Милке ле, беним балдъзо,/ Милке ле, шекер ябълко“. Заръчва й да остави хурката, да вземе китка ключове, да иде горе в собата, собата да отключи и да я помете, сандъци да си отвори, абите да си извади, „абите, Милке, най башът“, да слезе в изби дълбоки, да наточи вино червено, да извади сирене есенно, да извади пъстра премяна и хубаво да се премени. Уж целта на занятието е: „Че щат търговци да додат,/ абите да си прегледат/ и тебе, Милке, да сгледат!“ Милка послушала Бою, отива горе в собата, „собата да си премете,/ абите да си разтури“. И: „Бою след Милка отиде./ Милка абите разгръща,/ аджи Бою Милка прегръща“. Но: „Аджийка гледа през пенджур/ и си на Боя думаше:/ „Аферим, Бою, машала,/ тъй ли си правиш със Милка,/ със Милка, със балдъзата“.

В народната лирика не съм се натъквал на примери за любовни помисли между зет и тъща. Но в сборника на Симеон Мильов със „скришен фолклор от Пернишко“ има податки за силно взаимно привличане:

„Една баба си аресала зето и се чудила как да му каже.

Тръгнали през гора.

Бабата рекла:

- Абре, зетко, ако ни сретна сега турци и реча: „Добре, чоджум, оправи тая жена!“ Що че праиш?

- Ако реча да ми отрежат главата, че ти теглим един, нема как.

Поодили малко, поодили, па бабата се пообърне:

- Зетко, сега турците ли чекаш да дойда? Що чекаш?“

„Един зет много аресал баба си и рекъл, че я ебе.

Бабата дошла на гости.

Невестата и момчето били до комшиите.

Бабата седнала до огнището, загреяла се убаво и рекла да дремне.

Момчето се върне, легне до баба си под завивките и я забере. Гнел, гнел...

Станал и запалил виделото.

- Уу, бабо, извинявай, грешка е станала, я мислех, че е жената!“

Същото ли е при свекъра и снахата?

Като дете по седенките съм слушал мама да пее песента „Стар свекър Янки думаше“:

Стар свекър Янки думаше:

- Янке ле, снахо, Янке ле,

я викни, снахо, та запей

снощната песен, дето пя

на мойте гости търговци,

търговци, стари джамбази.

- Тейно ле, стари свекъре,

че как да викна, запея?

Станало до три месеца,

откак си писмо нямаме

от мойто либе Иванчо.

Колкото пъти мама изпее песента, все някой ще подвикне: „Карай я до края, де!“. А мама: „ Аз я пея дотук!“

Защо ли мама не пее песента докрай?

За нещо неприлично ли се пее?

В сумрака мъжки глас настоява: „Свекърът какво казва сетне, свекърът!...“

Не знае ли мама какво казва свекърът сетне, или знае, но не ще да го изпее?

Защото аз съм там ли не ще, или на нея не й харесва?...

Зимно време – по седенки, запролети ли се, мама започва да копае и да сади в градината. Сегиз-тогиз се появява една баба. Тя живее в къщата зад нас, но не е от нашето село. Иначе щях да я познавам. Мама вика на бабата „како Марийо“. Когато мама си копае и сади, комшийката стърчи зад плета и си приказват на общи теми, не им обръщам внимание. Ако обаче комшийката прекрачи плета, дойде при мама, седнат на земята и започнат да си приказват тихо, тихо, почти шепнешком, на мене ми става интересно, присядам зад тях, правя се на разсеян, но наострям уши. Пак ще си приказват за Недялко – разболял се, закарали го с каруцата на доктор в Шумен, докторът му изписал едно лекарство за пиене и едно за мазане, потеглили от Шумен, докато стигнали до село, Недялко умрял по пътя, в каруцата, сетне се разбрало, че бил изпил не лекарството, дето било за пиене, а другото – дето било за мазане. Пак ще се питат дали Недялко е умрял, защото е изпил лекарството, което е за мазане, дали по погрешка го е изпил или нарочно – да се отрови, да сложи край на живота си... И сега идва страшното. Този Недялко бил мъж на тази баба, дето мама й вика „како Марийо“. Като умира Недялко, Мария е млада булка, имали си момченце, мъничко, едва проходило. Тогава било така: като ти умре мъжът, тебе те натирват от къщата, махай се, отивай си – да не претендира за наследство от мъжа си. И сега идва най-страшното. Една нощ свекърът и свекървата погнали Мария – пъдят я, да се маха, да си върви. Мария грабнала момченцето. Те не й го дават. Тя го дърпа. Те го дърпат. То пищи: „Мамо, мамо...“ Най-накрая я изхвърлят. Без момченцето. Момченцето пищи, та се къса: „Мамо, мамо...“ И тръгва Мария в тъмната нощ. Къде да иде? Нали е от друго село. Тъмно като в рог. Светлинка отникъде. Студ, мъгла, селска кал, кучета пролайват. И момченцето вика: „Мамо, мамо...“ Върви Мария, залутана в непрогледната нощ, нито знае къде отива, нито вижда нещо пред себе си, само чува гласа на момченцето: „Мамо, мамо...“

- И до днеска го чувам: „Мамо, мамо...“ – казва през сълзи старата жена.

Мама и тя подсмърча. Аз – вцепенен. Още съм там – тъмната нощ, онези жестоки хора, натирената Мария и момченцето вика: „Мамо, мамо...“

Ще минат години, от нашия селски фолклор ще науча, че когато Мария била млада булка, нейният свекър я закачал, налитал, искал си... Мълвата плъзнала, Недялко потънал от срам, отчаял се, поболял се, нарочно изпил лекарството, дето било за мазане, натровил се, умрял по пътя от Шумен за село, в каруцата...

Дали това не е краят на песента, която мама нито веднъж не изпя докрай?

Още от "Песните на моя народ":

Хаджи Минчо ортак не иска

Защо си толкоз хубава?

« назад