Никога не съм вярвал, че хора, които разказват сладкодумно, могат да пишат увлекателно. Неведнъж ми се е случвало да слушам интересни истории, които написани, бледнеят. Сякаш гласът на разказвача е отнел силата на историята. А после тя е изнемощяла, свила се е и се съсухрила в думи без цвят…

Не е така със Сашо Урумов, вярвайте на човек, който е чул някои от историите в тази книга преди да ги прочете. Сашо разказва много интересно, със сдържан артистизъм, без да оставя паузи, в които да се наслади на реакциите на слушателя. Разказва като човек, у когото историята още не е изстинала, още е вътре в нея или тя в него, все едно – не са се разделили. Но страстта на сладкодумеца не утихва, не изтича после от написаните думи. Случвало се е много скоро след като ми е споделил сюжета на някой от разказите си, да го прочета. И пак ме настига същото усещане, което съм имал като слушател. Прости изречения. Чисти, неусукани думи. Гласът на човек, който има какво да каже, а не се слуша колко красиво говори и какви „височини” взима. Нито една от стоте истории в „Тиква! Ботаника на чувствата” не разколебава това усещане. При Александър Урумов няма самолюбуване, нито демонстрация на техника. Слава Богу, защото вече се начетохме на виртуози в това отношение. При него има находки от живот, а това не може да бъде сбъркано с никаква писателско-техническа „умятност”.

Много ценно качество на тези страници е точно това вкопчване в историята от страна на автора, без отплесвания и разредено съзерцание. Сашо здраво държи своите истории – с перо и поглед. Затова те изглеждат много истински.

И точно защото са истински – нямат плитко дъно.

Напротив, макар и бързо да те превежда авторът през страничката, и неусетно да се озоваваш на финала, винаги има едно учудване, дори стъписване: „Ама чакай сега, какво стана? Откъде тръгнахме, докъде стигнахме?” Какво пропуснахме, докато бързахме?”

Ето това – за бързането и пропуските е друга тема от необикновената авторова „ботаника на чувствата”. Защото всички тези истории са по особен начин „междуредия” на съвремието ни. Недостъпни да журналистически сензации, безинтересни за социологически проучвания. Но в тези редове има истински човешки съдби. Има небивали абсурди, и жестове на човещина. Има онези невидими за другите истории, които само на добрия писател е във властта да улавя и съхранява в слово.

Александър Урумов е такъв. И още – той е един от малкото млади родственици на онези български писатели, чието вълнение е събрано в малко думи, в сгъстена случка. Не знам откъде идва у Сашо тази родствена връзка. Тя не е от инатлък да бъде различен от модерните автори. Тя е негова авторова природа и затова е още по-ценна. Сашо принадлежи към разказваческа традиция в българската литература, в която късият разказ е на висока почит и е защитен с неоспорими върхове. В третата си книга авторът е още по-събран, още по-строг редактор на самия себе си. Затова думите му все повече тежат на мястото си.

Тези, които са чели предишните му книги, навярно ще усетят, че авторът отново тръгва към завоите на човешките пътища през последните двайсет години. Много трудно е да осмисляш едно още несвършено вчерашно време, да гледаш неговите герои и мътилката му с проницателен поглед. С всяка следваща книга Сашо го постига все по-убедително. И с всичко, написано досега, не само с „Тиква! Ботаника на чувствата”, събира парчетата на една съвременна българска история на патила и усилия, на падения и полети. В много от „сто къса” му виждаме днешните силуети на малките хора, пометени от стръвните схватки за оцеляване, останали неприобщени към тях, тихи, изправени встрани от местата на битките, обречени може би да загинат, но все още достойно изправени на краката си. Търпеливи хора, обрулени от едно нетърпящо ги време. В други от историите усещаш изкривяванията, които същото това време е подсторило, платената лична цена за тях. В трети пък надделява авторовата симпатия към разпознаваемите хитрости на малкия човек, с които той се стреми да се изплъзне от месомелачката на ежедневието…

И всичко това е проникнато от авторова доброта.

Тя не е безадресна, нито се лее с излишна щедрост. Тя е добротата, която идва от разбирането.

Да, в тези страници ви чака среща с добър писател и добър човек. Съчетание, което се среща рядко. Затова радва силно.

Но нека се върна пак към слушането на историите, с което не много се прикрито се хваля, че съм бил награден като приятел на Сашо. Питал съм се как този човек, който поради служебни обязаности, често е с костюм и вратовръзка, „зарежда” живота и писането си с толкова „рошави”, нерамкирани случки и хора. Но не съм го питал, защото едва ли може да ми обясни. Ако има нещо, в което Сашо напомня героите си, то е изненадата, която те носят. Изненада, която те кара да усетиш, колко много лица имат хората, с които ни среща живота. И че трябва да забавиш ход, за да ги огледаш, да се опиташ да ги проумееш, да им се зарадваш, за да останеш изправен на краката си.

Благодарен съм на Сашо, че ми припомни удоволствието на това по-малко да бързаш и повече да видиш. И се надявам скоро да чуя да разказва все тъй хубаво своите истории, както и после ще ги напише. Спокоен съм в надеждата си, защото съм запомнил от новата му книга: „Всичко е временно, надеждата е постоянна”.