Не пиша рецензия. Искам да предам тоновете на усещането, което изпитах след вглеждането в книгата на Валери Стефанов ,,Слепия градинар или душата си тръгва в 10:34’’: някакъв особен вид съединение на личната ми съпричастност с текста; частици памет, независещи от времето, които се предават през хората. Паметта е опит. Фронтовото усещане за престой в окопите е опит за подпоручик Димчо Дебелянов в хаоса на материалното, но същевременно и пренасящо образа му за съхранение в паметта ни като една своеобразна проверка в духовното.

,,Когато светът престане да бъде книга, хората забравят да четат“. Уместни са думите на писателя Валери Стефанов в новопоявилия се текст. За да не забравим и да си спомним; за да се опитаме да възстановим световната книга, вселенската също.

Душата си тръгва единствено от тленното на материалната реалност, която сме измислили да обитаваме. В отношението си към безсъзнателното, душата не отива никъде: тя е част от света на духовете, тя припомня забравени трептения. Можем да приемем душата като медиатор между въобразената от времето реалност и изчистената от материални тъги безвремева обитаемост, която всъщност е градината на душата. ,,Така съм създал тази книга, че има една небесна и една подземна България, където са подземните полкове на златната българска войска, така че Дебелянов е част от нашата памет“.

Преди да се завърнем в Градината и да поговорим за поддръжката й, е редно да си представим войната. Защото жените могат само това – да се опитат да я съпреживеят, за да се сприятелят с общата памет и по-конкретно с тази на Димчо Дебелянов, и да я опишат. В текста на книгата, войната е хор на оплакването. Плачът и страхът са синоними, които стоят върху общ предел – този на последната останала нишка.

Предвоенният мит за мъжа воин е забравен и разкъсан в окопите: мъжът е човек в емоционален и душевен спазъм; в предзагуба на човешкото; в болка от нелепостта на съдбата (войната като нелепата съдба). Затова и хорът го оплаква. Драматургията на войната е с провален опит в идеята и с успешен завършек в хаоса.

Поетиката на текста е фрагментарна – такъв е стилът на автора, ако въобще е уместно да рамкираме стилово и клиширано писането на Валери Стефанов. Не можем. Можем обаче да тълкуваме книгата многозначно, защото такава е и функцията на самото разсъждение: да се разпръсква в различното. ,,Слепият градинар’’ е книга за свечеряването. Настъпил е последният залез, пределите са се разтворили и ни чакат. Наказани сме заради чертите на душите си, които са се свили и плачат. Оплакват безсмислието, но отказват да построят наново мостовете от приказките... Книга, която идва, за да ни напомни какво сме пропуснали. Да ни припомни частици от мъдростта, която някога сме притежавали, но отдавна сме изгубили в покрайнините на живота си. В сивотата, в посредствеността, във вървежа без сянка… Сянката е материалният символ на изоставената душа. До мъртвото тяло на подпоручик Дебелянов сянка няма. Има черна птица, която ще бди над душата и  ще предава звуците на песента, за да ги преповтаряме в живота си. Защото всяка пролет може да ни е последната, защото не знаем къде е градината на душата ни. Ще я открием ли? Ще видим.

Символът на градината е троен – на земния Рай, на Космоса и на небесния Рай. Можем символно да приемем небесната и подземната България от книгата на Валери Стефанов като огледално-полюсни алегорични внушения, стоящи на границата между загубата и намирането; между финалния разрив и началното щастие. Накратко: между двата Рая.

Единият на Изгубената България, на безпаметната Родина,а другият на Градината: най- интимната част на душата, която трябва да събудим отново, за да си възвърнем изгубения Рай.

В книгата ,,Слепия градинар’’ мястото, наречено ,,градина’’, е опустяло и опустошено, в загубата на словесната си определяемост. Затова и между ъглите на всяка дума стоят разпитващите. Книга – разпит. Защо сме самотни в безразличието си? Вероятно, за да не познаем Градината, за да не докоснем изсъхналите цветя в нея.

Болката, породена от войната, бяга из редовете на текста в едно непрекъснато докосване със смъртта. Войната е завършек на това достигане; войната е обърнатият шут на картата, който не се крие зад нас. Тя е тук заедно с гарвана, за да ни увери в слабостта на живота, в разпадането му на части. Прозорлив е гарванът, има пророчески функции; знае за липсата на бъдеще. ,,Слепия градинар’’ е книга за липсата, която всички добавяме в псевдореалността на живота ни. Липсата е библейският синоним на образ: към началното творение добавяме образи, за които обаче не полагаме грижи. Подпоручик Димчо Дебелянов е знаел за грижата, затова е и отишъл на фронта; за да се принесе в отговорност към Родината; за да не осиротее земята. Уви, колективната глупост на войната ощетява живота, допира го твърде близо до предела, до последното вдишване.

Харесвам метафората мълчаливи думи. Книгата ,,Слепия градинар‘’ я заслужава. Не правя статистики, но ако има полета на словесни вървежи, то Валери Стефанов стои накрая и гледа. Не нас, зад края. Не зная какво вижда, но говори с мълчаливите думи на щастието от познанието. Говори в книга. В хода на хипотетичните мисли, ако има книга, има и последна страница. Повечето последни страници никак не желаят да бъдат финални. Тази от книгата на Валери желае. Тя само това може – да събере махащите деца на Бългагия; да ги допълни към задния ход на Родината. За да я спрат и дарят с надежда.