На 8 септември 2011 г. в Македонската академия на науките и изкуствата/ МАНУ/ се състоя тържествено представяне на изданието „130 тома македонска книжевност на англиски jазик”. Събитието бе посветено на 20-годишнината на независимата македонска държава. В тези 130 тома са включени произведения на автори от Свети Климент и Свети Наум до съвременни писатели, които живеят и творят в младата република. Осъщественият проект беше представен от министъра на културата Елизабета Канчевска-Милевска. А в словото си премиерът Никола Груевски заяви: „Този скъпоценен артефакт на македонската книжовна история става по-достъпен и близък на световната читателска общност. С превода на тези книги ние подаряваме на любителите и ценителите на писаното слово извън Р Македония мигове с посланията на македонското литературно творчество...” И по-нататък: „...заглавията от този проект, както и други заглавия, наскоро ще бъдат преведени и на френски, немски, руски, испански, китайски и на арабски език...” / „Утрински весник”, Скопие, 8.09.2011/

Като мащаб, въздействие и влияние по широкия свят в този проект са заложени много повече бомби със закъснител, адресирани към българската история и духовност, отколкото в някоя статийка във вестник, предаване по радио или телевизия в страната покрай Вардара, срещу която у нас се вдига врява до Бога. Това е стратегическа дейност на македонизма – да изнася пропагандата си напред и далеч от територията на Македония, за да печели терен там, където познанията за технологията, наложила тази национална парадигма, са символични. И още: защото пропагандистите на този етноексперимент знаят, че там България отсъства. И тук е неудобният въпрос: нашите пазители на историческата истина, националната цялост и духовното ни единство имат ли съвременно разузнаване, модерни оръжия за противодействие на една действителност, която ние с право не можем да приемем, но която благодарение на своята настъпателност и на нашата неразбираема в своята непоследователност философия, печели симпатии, привърженици и защитници в много страни?

България наясно ли е кой е принципът, според който тя в определен момент справедливо реагира на поредното злоупотребяване с историческата фактология от страна на Скопие? Последният пример е реакцията на български учени и на евродепутата Андрей Ковачев по повод подготвяната в Кралския музей в Брюксел изложба „Македонско средновековно ръкописно богатство” . В случая проблемът отново е в принципа: кога България реагира и кога мълчи и защо?

Например голяма част от тези средновековни ръкописи бяха показани и на изложбата по време на проведения в Охрид през септември 2008 г. ХIV световен конгрес на славистите. На едно от заседанията на 11 септември 2008 г. беше представено Кониковското евангелие, съвместно издание на Финландската академия на науките и изкуствата в Хелзинки и Катедрата по македонски език към университета „Св.св.Кирил и Методий” в Скопие, под ръководството на проф. Людмил Спасов. Той представи документа така: „Кониковското евангелие е най-старият запис на македонски език, по-стар от лексиката на Данаил от Москополе, датиращ от 1802 г. Текстът е написан на егейски диалект, по-точно на воденско - ениджевардарския народен говор с гръцко писмо и е пръв опит за популяризиране на македонския народен говор...”

Американският проф. Виктор Фридмън по повод на това евангелие изнесе доклад, озаглавен „Знаеньето за развотjот на македонскиот jазик и идентитет во доцниот 18 и ранниот 19 век”. В него той подчертава: „Кониковското евангелие се отнася към периода, когато за пръв път се появява в писмена форма онова, което днес е стандартен македонски език...”  

Къде беше тогава българската научна делегация на този конгрес? Защо тя с аргументите на науката не защити историческата истина? А защо учените, които сега толкова много се гневят, не скочиха също, за да кажат тежката си дума? На този конгрес бяха прочетени 8 доклади от руски и 6 доклади от полски учени, ако не утвърждаващи, поне непротиворечащи на македонистките твърдения в науката.

Например само проф. Рина Усикова от Русия е автор на над 100 научни публикации и художествени преводи от македонски на руски език. По-важните нейни трудове са: „Македонски език.Граматични особености на западнославянските и южнославянските езици”, „Македонски език”, „Македоно-руски речник” – в три тома. „Македонски език. Основи на балканската лингвистика” – I том и „Славянски езици” – II том, „Граматика на македонския литературен език” и т.н.

Споменатият американски проф. Виктор Фридмън има над 120 научни труда в областта на македонистичната проблематика. А когато в края на април 2011 г. външният министър на Руската федерация Сергей Лавров посети Скопие и Охрид той занесе там „...копиjа на преписката на руските представништва во Истамбул и во Скопиjе за самобитността на македонската нациjа и за тоа колку се решени Македонците да се обединат во една држава...и копиjа од разговорот на рускиот цар со рускиот дипломат Орлов за тоа колку е посебна македонската нациjа”/Утрински весник”, Скопие 20 април 2011 г./.

Ето ти терен за българските учени и политици да защитават историческата истина в много по-голям мащаб, а не само по тясната писта „София-Скопие”. И основателно възниква въпросът българската дипломация има ли за задача да говори с колегите си от Москва, Вашингтон и Варшава, и не само с тях, по този от изключителна важност за националната ни идентичност проблем? Защитата на историческата истина, подложена на такива сериозни извращения, в които световната научна мисъл изпълнява и политически, и геополитически задачи, е много сериозно дело. То не може да даде необходимия резултат с откъслечни и епизодични реакции като тези на България. Това е диагноза за тежки увреждания в способността ни да виждаме проблема в неговата цялост и сложност.

Неотдавна станахме свидетели на размяна на мнения за отношенията между България и Р Македония на най-високо равнище – между президентите на двете страни Росен Плевнелиев и Георге Иванов. Двамата държавници са съгласни, че историята трябва да се остави на историците, а политиците да се съсредоточат върху европейското бъдеще и ценности. Дори българският държавен глава уточни, че България ще следи има ли промяна и резултати по този въпрос в Скопие. Колкото справедлива и основателна да е позицията на г-н Рoсен Плевнелиев, така изложена, тя трудно би могла да бъде реализирана. В България не знаем ли, че   югославската теза за следвоенната македонистка история е сътворена именно от политиците, а учените-историци само трябваше да й придадат наукоподобен характер! Нали точно поради тази причина същото пожелание, изказано от президента Георги Първанов при първото му посещение в Скопе на 26 и 27 февруари 2002 г. пред депутатите в Македонския парламент, нямаше никакви практически последици!

С какво се промениха отношенията оттогава до днес? Всъщност, промяна има. От една страна сърбокомунистическият македонизъм получи антична осанка. От друга – множащият се поток от историческа информация заставя все повече интелигентни хора да се доверяват по-често на обективната историография. Това заставя управляващите около Груевски да бързат. Те умишлено използват разпаления от гърците спор за името, за да убедят световната и европейската общност, че за тях компромис с идентитета, езика и националността не може да има.Тези три думички „идентитет”, „език” и „националност” с демагогска виртуозност бяха очистени от кръвта, лъжата и политическата бруталност и отдавна са темел на един специфичен македонистки фанатизъм,превърнат за мнозина в безусловна аксиома. Македонистичният феномен държи в плен около 70 процента от гласоподавателите там и затова и управляващи, и опозиция се надпреварват как да угодят на тези потенциални „гласачи”.

Когато Любчо Георгиевски направи опит да се еманципира от диктата на криворазбрания патриотизъм, той падна от власт, а капаните по пътя му на политик със свое мнение, се множат все повече и повече. Така изгря звездата на Никола Груевски, не без наивната помощ на Любчо Георгиевски. Засега премиерът Груевски се оказва „най -талантливият” демагог, дърпащ вещо струната на македонисткото самочувствие. И той непрестанно върши това и вътре в страната, и вън от нейните граници. В края на август 2012 г. начело на голяма бизнес делегация той посети САЩ и Канада. На среща с македонските емигранти в Торонто на 28 август той заяви: ”Сакаме да направиме силна држава, да се заврши приказната за МАКЕДОНСКОТО ПРАШАНЬЕ И ДА СЕ ЗАПЕЧАТА НАШАТА НАЦИОНАЛНОСТ, JАЗИК И ИДЕНТИТЕТ...” /”Дневник”, Скопие, 29 август 2012 г./

Македонизмът е стратегия за отдалечаване на Македония от България. Това е сръбска стратегия, взета на въоръжение от Коминтерна и наложена вече като автентична македонска “мечта” на 2 август 1944 г. на второто заседание на АСНОМ /Антифашистичко собраниjе за национално ослободуванье на Македониjа/под диктата на емисаря на ЮКП за Македония Светозар Вукманович –Темпо. И в България, ако има сериозна, а не продиктувана от момента, грижа за резултатно противодействие на тази стратегия, трябва също да се изработи многопосочна програма, която задължително да отчита факта, че сътворените митове в зората на македонистката държава, вече и с античен плащ, към които мнозина от възрастните гледат с ирония, за немалък брой млади хора те са съкровена истина. А това изисква от българска страна много повече сериозност, задълбоченост и творчество, защото заради властолюбивите политици, заради знаещите истината, но самоцензуриращи се учени, заради учените-кариеристи и заради подложената на всестранна македонистична манипулация маса не може да превръщаме битката за същността на общото ни минало в кръчмарска врява. Врявата не е диалог. Врявата е наддумване, в което истината само губи.

Няма място за самодейност и откъслечни акции. Защо ревностните защитници на историческата истина у нас, в чийто искрен патриотизъм не се съмнявам, останаха безмълвни, когато на 9 май 2012 г. в централата на ЕС в Брюксел Никола Груевски представи пред европейските си колеги и евродепутати споменатия вече проект – „130 тома македонска книжевност” на английски език. Защо в България на никого не направи впечатление това мащабно разширяване на периметъра на македонизма, с прийоми извън всекидневното политическо говорене?

Аз се съмнявам, че у нас някой се опита да осмисли този добре премислен ход на македонския премиер. А проектът, както бе споменато вече, ще бъде представен и на още няколко езика, което ще рече, че македонизмът ще си пробива път и там, където миналото на Балканите и в частност истината за събитията след Берлинския конгрес са terra inkognita. Това не е ли историята, с която политиците от Скопие ловко манипулират, превръщайки я в единственият гарант за собственото си оцеляване? Затова призивът “Да оставим историята на историците!” в тяхната уста има смисъла на шега, изречена с много сериозен тон.

Един от най-големите недъзи на българските пазители на историческата истина е пренебрегването или изобщо непознаването от тях на стратегията за утвърждаване на македонизма по света чрез културата, създавана днес в тази република.

Защо в България никой не надигна глас срещу посегателствата върху българската история, когато в края на декември 2005 г. в Скопие завърши снимането на филма на македонския кинорежисьор Владо Цветановски „Тайната книга”. Това е съвместна продукция със “Синкро продакшън” от Австрия, която е осигурила 800 хиляди евро. Една от главните роли се изпълнява от легендата на френското кино Жан Клод Кариер – сцeнарист на филми на Бунюел, Вайда и Питър Брук.Консултант-оператор е известният французин Тиари Арбогаст. Кариер казва: ”Това е филм за тайната книга, която е записана в сърцето на един народ. Малко са народите, които имат такава книга...” Е, това не е ли част от българското духовно наследство, по-старо от средновековните ръкописи, за които сега така остро реагираме? Тайната книга, както и Богомилството, е самобитно българско явление, но и то вече е денационализирано и в света се разглежда като македонско. Този филм, според македонските медии, е бил закупен от Мартин Кармиц, който само в Париж има 250 киносалона.

В момента в Скопие се снима филмът на кинорежисьора Игор Иванов –Изи „Стая с пиано” по сценарий на Жанина Мирчевска, работеща като драматург в Любляна. В този филм, освен македонските, са поканени известни английски, немски, сръбски и хърватски актьори. Между тях е един голям писател и режисьор, англичанинът Тони Палмър. Участващият във филма сръбски актьор Светозар Цветкович дава интервю за скопския „Утрински весник”, На въпроса „Когато сте в Скопие, говорите македонски. По някакъв повод казахте, че обичате този език?”, ето как отговаря подготвеният за такива случаи сръбски интелектуалец: „...Имам позитивна наклонност към този народ, защото мисля, че никъде по света не съществува народ, който толкова много говори с умалителни. Не съществува народ, който за хляб казва “лепче”, за пиво – “пивце”, за келнер – “дете”... Такъв народ не може да бъде лош..”

Както и да тълкуваме тази изтънчена артистичност, тя дава рамо на македонизма като дясна ръка на сърбизма в Скопие. И на този фон назидателното размахване на пръст от наша страна изглежда много архаично, неадекватно и нетактично. Не си ли даваме сметка, че след време, когато се реши проблемът с името, България ще остане може би единственият враг не на груевци и компания, а на хората там, наши кръвни братя, което ще рече, че вековната мечта на сърби и гърци вече ще е сбъдната!? 

Като щрих към казаното досега за пропагандата на македонизма чрез култура, ще спомена, че в рамките само на месеци по света бяха преведени романите на Гоце Смилевски “Разговор со Спиноза” и “Сестрата на Зигмунд Фройд”, поетичните книги на Никола Маджиров “Остатък от друг век” и “Преместен камък”, издадени в Германия и САЩ, поетичният сборник на Лидия Димковска „рН неутрална история”, издаден в САЩ. В Москва поетът Бранко Цветковски получи наградата на Дружеството на московските писатели „Сергей Есенин”, а в Германия проф. Волф Ошлис издаде на немски език „За македоцките работи” на Кръстьо Мисирков. Могат да се дадат още десетки подобни примери...

Ето как една историческа трагедия, разтърсила целокупния български народ, поради поредица идеологически и геополитически хирургически намеси, се превръща в художествена метафора, която обезоръжава външния свят и той безкритично отправя поглед към претърпялата садистични издевателства история на българите в Гърция и Р Македония.

Обикнатият довод на българските пазители на историческата истина е „говорът на омразата” и „присвояването и фалшифицирането на българската история”. Ако се върнем няколко десетилетия назад, ще открием статия с подобно заглавие „Ревизионистически фалшификации на българската история у скопските историци” /„Исторически преглед“, кн. 1,1959 г./. Авторът е тогавашният чл.кор на БАН Димитър Косев, отдавна вече покойник. За съжаление и тази статия е отговор, т.е. позицията е отбранителна. Отговорът е срещу статията на Данчо Зографски „Напразни фалшификуваньа на историjaта” в „Гласник на инситутот за национална историjа” / кн. 1. 1957 г./

След 53 години нашата защита на историческата истина тъпче на едно и също място, повтаря едни и същи доводи, без усилие да потърси малко по-неутъпкани пътечки, малко повечко вдъхновение, въображение и талант, съответстващи на динамично променящата се политическа атмосфера и психологическите нагласи там.

Петдесет и три години да превръщаш свещената истина в мавзолейна мумия! Мумия, почетта към която прикрива страха, нерешителността, мързела от разумна намеса срещу агресията на един псевдонационален феномен, обременен с много вродени и придобити комплекси!

Неудобно задължаващото питане обаче е как необоримите доказателства, разголващи „държавотворната" и политическа извратеност на действителността зад Осогово биха прозвучали по широкия свят днес? Там млади поети като Никола Маджиров, белетристи като Гоце Смилевски и Йордан Плевнеш, чийто роман “Осмото чудо на света”, получил преди няколко години френската награда „Сребърен жасмин”, постепенно извайват ореола на днешната и вчерашна действителност покрай Вардара от позициите на македонизма. Същата работа вършат и филмите на Милчо Манчевски, творящ в Холивуд, „Преди дъжда”, „Сенки”, „Майки” и др. наградени на световни кинофестивали. И като гавра с нашите мухлясали методи на противодействие Дружеството на филмовите дейци на Македония предложи   филма „Трето полувреме” на Дарко Митревски да участва в тазгодишната надпревара за наградите „Оскар” в категорията за чуждестранен филм. Върхът на сладоледа обаче беше откриването с „Трето полувреме”, въпреки всички възражения от българска страна, на тазгодишния Международен фестивал на филмовата камера „Братя Манаки” в Битоля, който се провежда под патронажа на президента Георге Иванов...

Къде е тук нашият път? Къде е нашата борба? Битката няма да е лека, но все пак да се опитаме да сменим оръжията.

Думите на комисаря по разширяването на ЕС Щефан Фюле, че ЕК няма да се меси в подобни спорове между двете страни, са навременен сигнал за отрезвяване. 

Стига с това назидателно размахване на пръст, стига с този “език на омразата”! Освен пушката на вездесъщите историци, колкото и точна да е тя, е нужно и друго оръжие. Инфраструктурата например, която да ни свързва. Това е жизнено необходимо. Нали там живеят наши братя! Пътеката към скараните роднини, колкото и буренясала да е, все пак е пътека. Кой ще мине пръв по нея – с прошка и призната вина? Не е далеч този ден. Денят на истинското, на „четвъртото полувреме”, когато горчилката, омразата, отцеругателството и братоубийството ще изтекат от нас като отрова.

Има разумни, мъдри и честни люде от двете страни на границата. Нека да си подадем ръце и да заработим за този ден заедно.

За да се въздигнем над грехопадението на кошмарното си вчера!