Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

"Чезнещ гангстер" и още проза

01.05.2013 4

от сборника на Стоил Рошкев „Няма такъв булевард. Посткомунистически разкази"“

 

 
ЧЕЗНЕЩ ГАНГСТЕР
 
Тайфата офейкала преди спецгрупата да плъзне в офиса на боса. В уискито не се бил стопил ледът, пурите им димели. Все още не били изветрели ароматите на парфюми, но преследвачите останали с пръст в устата. Никой.
Жив човек нямало в тайната стая на Компира-майка. Комисар Марков плюл от яд върху килима. Фраснал с юмрук президентския кожен стол така, сякаш столът бил самото компирово туловище. Но Компирът-майка липсвал.
 – Ха-ха, голям майтап – изкикотил се комисар Марков. Теглил наум една селска псувня, а свръхзастроената му с какви ли не приумици глава с още по-ярко усърдие забистрила данните за бандюгите, които му била напластила Централата. Кои ли пък може да са те в действителност? Чие произведение?
Тъкмо всичко утихнало и никой от спецзвеното не смеел да шукне, преди комисар Марков да натегне пак работния им ден, емвайки ги подир този непрекъснато чезнещ гангстер, който бил, изглежда, орисан да преварва полицията и все да е първи, а комисар Марков – перманентно втори, тоя Компир, неуловим така, както изправеният ти десен показалец е неуловим за дясната ти длан (десният пръст, дето желаеш да го сграбчиш със собствената му дясна шепа), дланта от която прораства показалецът – невъзможно е, докато пръстът е неделим от нея, тихо, каква тишина, никой не мръдвал, преди комисар Марков да кресне следваща заповед, когато отекнал взривът.
Офисът се разтресъл. Махагонът, драпериите, абе и картините, изпопадали. Заседателната маса подскочила, с трясък се сгромолясала върху два стола. Зловонието на експлозив надделяло над благоуханието на парфюми. Лампионите, пепелниците, чашите станали горе-долу на сол. Там някъде в боклуците се загубили пурите. И уискито попило в килима. Облаците от прахоляк покрили каските, черните маски, бронежилетките на залегналите инстинктивно спецполицаи, но те останали невредими. Как ли се случило това?!
Тоя път обаче тишината сред спецгрупата липсвала. Почти всички, с изключение, то се знае, на комисар Марков, си дерели гърлата. Викали, кой от ужас – какво можело да се случи, кой от кеф, че останал невредим. Щурали се из офиса, смъквали маските, барали се да не би да е сън, особено Стоян Вълев, тоя плут служебният видеооператор, дето така и не успял да хване кадър с Компира, сгънат на две на пода – че да цъкат после езици зрителите в държавата, като гледат новините по телевизията.
Само комисар Марков, непоклатим, все на същото място, дето бил преди да гръмне, продължавал да мисли. Направо главата му пушела. Сключил бил вежди и смръщено мълчал.
– Компира не е имал за цел да ни унищожи, а само да ни сплаши! – поучително напърчил след миг десния си показалец комисар Марков, дето за радост и след взрива си бил на мястото, и с уставен тон допълнил: – И да заличи следите си. Естествено. Да. Но аз ще го сгепцам, бе... – ето че комисар Марков най-сетне издал заповедта: – След мен!
Спецгрупата излязла на улицата сред успокоителните градски шумове. А там едно слънчице, шарени сенки и малко по-надолу по преките, о, господи, какви летни кафетерии и какви момичета в тях, а и тук-там лумпени ги натискат, леле! Защо ли трябвало веднага пак да гонят Компира, преосмисляли повечето преследвачи, вместо да вкарат по няколко питиета и да се запознаят с разоръжаващите безделнички? Писнало им било да са в стрес, да пребивават в неудовлетвореност. Пфу. Сгъчкани пак били в автомобилите с автоматите, с черните маски. Ранните мечти от времето, дето разполагали със свободата да гледат полицейски екшъни, ги нямало. Вече не били чак толкова ентусиазирани. Някак си личало, че се тътрят, че умората надделява. Отегчени били повечето, изключая комисар Марков.
Тогава не повярвали на очите си. Между блоковете в квартала на една бензиностанция видeли оперено момче в син гащеризон дълбокомислено да мие стъклата на Компировата лимузина. Самият Компир тъкмо излизал от ресторанта на бензиностанцията с хамбургер в ръка, с десетина мутри тайфа. Едва ли в тоя миг на света е имало по-изумена спецгрупа от тяхната... е, разбира се, освен ако в същата минута някой например не е тръгнал да отвлича английското кралско семейство, хе-хе, но това е твърде нищожно вероятно... Затова... да се върнем в реалността – в първия момент на изненадата и на... точно така, на ега си почудата, повечето се занитили на седалките.
Комисар Марков се осеферил пръв.
Викнал да набиват спирачки. Окопитили се спецгрупата. С насочени дула заобградили Компира-майка и бодигардовете му.
 – Стой, не мърдай! – ревнал комисар Марков, от гласът му бликало фукливо доволство: – Компир, арестувам те!
Да се пльосват по очи, като яйца, на асфалта, им наредили служителите на реда. Тъкмо и Стоян Вълев, тоя плут, най-накрая уловил търсения видеокадър.
 – Но не съм аз! – с тънко гласче отрекъл опнатият на земята гангстер.
 – Ти си бе, гадино! – комисар Марков бил супер сигурен.
 – Абе, не съм аз!
 – Ти си!
 – Не съм.
 – Ти си, Компир!
 – Е и да съм аз, какво от това?
 – Ше ти скъсам трътката!
 – Друг път.
 – Арестувам те!
 – Давай.
 – Давам – комисар Марков лично щракнал белезниците на Компира-майка.
 – Ама да знаеш, че не съм аз Компира-майка.
 – Как не си, бе! Ти кого ше лъжеш, сине майчин...
 – Бе, не съм.
 – Това ше го изясним в Централата.
 – Окей.
 – Хайде, водете ги!
 – Чакайте, бе! – провикнал се арестуваният.
Понеже комисар Марков бил цар на напористите престаравания и понякога, както току-що било станало, те му носели успех, присмехулно се вслушал в молбата.
– Защо да чакаме? – но махнал на спецгрупата все пак да спре за момент. – Окей. Чакаме. За-що?
Въпросът „защо” бил изпелтечен на срички от комисар Марков, тъй като точно тогава от бензиностанцията излязъл втори Компир. Ай стига, бе. Комисар Марков не знаел – близнаци. Спецгрупата отново не смеела да шукне.
 Новодошлият Компир тръгнал към комисар Марков. Даже изехидничил:
 – Оо, къде си бе, мръсна гад, така нареченият? Откога чакам такова купонче. С жени като теб, такива… Идеалът ми!
Комисар Марков все пак не зяпал кой знае колко дълго двамата Компири или поне тези, за които всички мислели, че са Компира-майка, щото нали още с отричането на първия, че е той, реалността се раздвоила – той ли е, не е ли, вкарал разкол в преценките, нещастникът, дето излязъл от бензиностанцията, пък сега ето и друг, същият... Но тъй де, по заповед на съобразителния си ръководител спецгрупата сгънала гангстерите на бърза ръка и ги замъкнала в автомобилите.
Завили сирените на полицейските коли и джипове, почнали да минават на червено.
В същото време президентът на републиката си тръгвал от рождения ден на местен велик художник.
– Мм, какъв чудесен коктейл! – рекъл държавният глава и нагнел поредната рибка в невзрачната си паст. Мъж №1 сетне се сбогувал с домакина и се натоварил в държавния мерцедес. Тръгнал президентският кортеж на специална зелена вълна.
По светофарите всички ги чакали. Не щеш ли обаче на едно кръстовище, подозирате ли какво станало? Ама много ясно. Изджаскала се пилотката на президентския кортеж ненадейно с първата кола от спецгрупата на комисар Марков, дето също така доста бързали, особено ей сега, когато превозвали току-що арестуваните не един, ами двама Компири заедно с тайфата им. Джаскането не било яко, де, щото професионално отреагирали. Аха да почне престрелка, да се изпотрепат. Разгеле обаче президентската охрана чула крещящият по мегафон комисар Марков – как това е държавна спецгрупа, провеждаща секретна спецакция, пък и комисар Марков чувал в същото време развилнелия се по мегафон от президентската пилотка шеф на охраната, че това е държавният глава.
Лично президентът скочил да се разправя. Комисар Марков обаче бил развил дотам изкуството на свръхсетивното надничане, че умеел да обследва всеки, без наблюдаваният изобщо да усети какъв прочетен вестник е за командоския му нюх. Така станало и с президента.
 – Спокоо-о-о-оойно. Спок-о-о-о-йно, г-н президент! Само спокойно – заповтарял комисар Марков като хипнотизатор. А от отворения прозорец на арестантската кола мило прозвучало обръщението:
 – Братовчед!
Гласчето било на единия от Компирите. Президентът не включил в първия миг, явно подавайки се на комисармарковата психоатака, но на второ повикване се взрял през решетките на полицейския роувър.
– Ха! – зарадвал се държавният глава. – Братовчеди! Къде сте, бе?
– Нали виждаш – отново прозвучало отвътре вледеняващото дебелоочие на Компира.
– Я, ако обичате – тоя път държавният глава се обърнал към комисар Марков, – да ми обясните какво става. Защо са задържани господата?
– Макар и да сте президент, господин президент – прочистил гърло комисар Марков, – не мога да ви споделя. Секретна спецакция.
– Кой си ти, бе! – кипнал президентът.
– Комисар Марков!
– Какъв си ти, бе?
Изнуреният вече от вълнуващата спецоперация комисар пребледнял. Из най-дълбоките му умствени усои една мисъл със скоростта на шампионската състезателна кола в планински етап на рали „България” заслизала неотстъпно към гласните му струни и той устремно изплюл камъчето:
– А ти какъв си, бе?!
– Аз ли какъв съм? – смаял се президентът.
– Да! Писнало ми е...
– Аз...
– ...от такива като теб.
– ...съм държавният глава бе, тъпанар!
– Е и?
– Как „Е и”, бе? Леле-еее... Абе, ей, тоя какъв е, бе?! – президентът вече говорел на себе си, ровейки с десница в джоба на сакото си. От превъзбуда едва извадил оттам телефон. Преди да набере номера очевидно на някой голям полицейски началник, видеооператорът Стоян Вълев, тоя плут, зяпнал като грейнал лайномет, решил да се подмаже:
– Мариян Гелемезов е шефът ни на Отдела, господин президент.
– Така, де. На него му звъня – треперел гласът на президента. – Ало, Гелемезов! – Връзката била осъществена. – Да, аз съм! Да. Абе, какъв е тоя комисар Марков? Абе... А, така ли? Спецакция? С европейска заповед? Хубава работа. Абе, щяха да ме убият, бе. Твоите хора, да. Ей, Гелемезов, кир неземна! До 5 минути да си на кръстовището на булевард „Родина” и „Гоце Делчев”. Да. И министърът да дойде. Димитров – президентът се обърнал към шефа на охраната си, – веднага извикай министъра и на министър-председателя се обади. Никой да не мърда. Това тук е скандал. Скандал!
За да не става цирк пред журналята, които, разбира се, щели да доприпкат много скоро, няколко униформени от близкото полицейско управление, дето охраната на държавния глава ги привикала на пожар, отцепили кръстовището отдалеч с найлонови ленти.
Двамата Компири през това време злорадствали и с охота се кикотели по посока на комисар Марков, така че за пореден път внесли разкол в преценките на спецгрупата. Даже един от командосите получил просветление – тъкмо в тоя миг отвъд полицейските заграждения забелязал бившата си жена да минава с новия й мъж и осъзнал колко условно е всичко – че може би е все тая дали комисар Марков, или президентът е прав. Какво значение има всичко това на фона на космоса? Командосът погледнал с усмивка звездата, наречена слънце, и погалил заредения си автомат.
Дошъл Мариян Гелемезов. Малко след него и министърът на вътрешните работи се изтресъл. Наистина имало европейска заповед за ареста, изяснило се. Дори самата Европейска служба за борба с измамите проявявала интерес към Компира-майка, който и да е той. Затова все пак не било удобно веднага да освободят закопчаните, макар и да били братовчеди, даже и спонсори на президента. Да, предали ги на съдебната система, та оттам на второ ниво, поради липса на доказателства, да ги пуснат.
Униние завладяло комисармарковата мозъчна делничност – точно след седмица, когато му съобщили, че Централата вече няма да разчита на услугите му. Но не задълго бил покрусен; не си позволил съвсем да отпадне духом.
Комисарят не смятал да се превръща в роптаещ маргинал. Рано или късно пак щял да изригне като калдера.
Междувременно той се отправил към детската градина да вземе сина си. Естествено, по пътя кроял как да му предаде целия си опит.
 
 
ДИГИТАЛЕН КУРТ КАПАН
 
Качил се беше в бар Der Steppenwolf да се самоубие. Не можеше да понесе срама, че са го изтипосали на видео в интернет как прави секс. За компромата се разбра ден, след като премиерът го беше привикал в Министерския съвет, за да възнагради нечуваната му партийна вярност и безсънни нощи с едрата оферта: „Найденов, предлагам ти да оглавиш мегаминистерството на икономиката, енергетиката и туризма, на мястото на провалилия се и отрано заобикнал клиентелизма Виктор Андреев”.
Златко Найденов не очакваше толкова рязко издигане в кариерата, затова не успя да сдържи усмивката си, разнесла се по бузите му от изведнъж обхваналата го екзалтация и почна да се смее, смее, все едно че е ударил шестица във второ теглене.
Враговете му обаче тутакси фраснаха подъл контраудар с увековечената му мимолетна забежка в сексшопа на улица „Раковски” преди половин година.
Бъдещият министър замалко не умря от срам, щом разбра за видеото; дори не посмя да го изгледа цялото, ами машинално взе решение да се хвърли от седмия етаж, от терасата на любимия си бар Der Steppenwolf.
Не очакваше неангажиращата забежка с антроположката да го доведе чак дотук, но ето. Драмата започна от рождения ден на съпартиеца му Любен Милковенски, тая гад, в Боровец, където запознаха Златко Найденов с разкрепостена преподавателка в Софийския университет. Всъщност тогава изобщо не изглеждаше да предстои подобна развръзка, обратното – бъдещият министър се оказа, бате, на седмото небе от кеф. Антроположката Ася Симеонова го даряваше с такъв феноменален секс, та отруденият партиец си въобрази, че тъкмо той ще да е най-цветущият галеник на съдбата. Самата преподавателка по антропология сякаш се беше фиксирала върху независимостта и изявата на женската си сексуалност, която иначе била заклещена – обясняваше му тя – в рамките на патриархалния брак, където по думите й „сексът е „заключен” в границите на един мъж. А както твърди Карен Хорни – антроположкта се стараеше да образова партньора си политик – забраната за изява на сексуалността е възможна причина за женската фригидност”. Ася Симеонова държеше да се докаже пред бъдещия министър, че душата й не е асимилирана от мъжкото. Непрекъснато му говореше,  докато бяха заедно, за образите на жената в семейно-битовите народни песни. Естествено Златко Найденов не я приемаше толкова насериозно, но с пълни шепи взе да гребе от извънбрачното й свободолюбие; и с удоволствие й се отпускаше в ръцете, щом тя почна да го води из най-нестандартни места за въодушевяващо различен от съпружеската скука секс. Това много го освежаваше и му даваше сили да бачка с още по-зверски ряз за успеха на партията си на изборите.
Какви ли не жилави експерименти бяха пробвали в секса с антроположката. Една юнска привечер тя вкара Златко Найденов в пуста аудитория на катедра „Мигел де Сервантес”, на последния етаж в Ректората на Софийския университет. Докато се чукаха, ослушвайки се да не нахълта загрижен пенсионер от охраната и да получи инфаркт от гледката, антроположката предложи на Златко Найденов следващия път да прибавят и сексиграчки към отношенията си. Оттогава затъркалялата се надолу топка на политическото му падение съвсем като че ли набра бобслейска скорост. Защото по заръка на Ася Симеонова бъдещият министър отиде да пазарува в един точно определен сексшоп на „Раковска“. През живота си Златко Найденов не беше влизал в подобен род магазини и му беше хиперпритеснено, когато се изтъпани пред рафтовете с фосфоресциращи вагини, гумени курове, спермопролитни филми, кукли с О-образни устни, изобретателни вибратори, фетишистки и BDSM атрибути, курвенско бельо, помпи, лубриканти и смешни надписи от сорта на „дилдо за анално ползване в розов цвят”. Пищната продавачка обаче го предразположи да се отпусне, като се втренчи в очите му и покваряващо се ухили. Ех, как може да съм такъв ръб, укоряваше се после Златко Найденов, щом разбра за видеото. Точно като в брадатия виц за пробната в аптека №5 еротичната продавачка му се беше усукала около тялото и му предложи на ухо да пробва върху нея вибростимулатора делфинче, за да се убеди в ефекта му един вид, преди да го купи за Ася Симеонова.
Здравко Найденов се беше озърнал. В кокетния сексшоп бяха само той и продавачката. Дали от феромоните в парфюма й, или от прекалено литналото-в-горно-до-ниво на стреса по време на изборите, но той без много да му мисли се отдаде на релакс с изкусителката.
Удариха ключа на магазина, сладураната запретна поли и разтрепераният политик отпървом плахо, сетне все по-нахъсано се впусна в еротични игрички с тая лукава търговка, за да се стигне с разгорещяването на ситуацията и до най-искрен секс на тезгяха.
Явно съвсем чавка му беше пийнала мозъка на Златко Найденов, щом се подаде на такъв разпространен, дето се вика, курт-капан. Специално разузнавателно средство, скрита камера беше записало цялото изстъпление между уж продавачката, а всъщност агентка на, както се оказа после, враговете му, и простодушния работлив партиец.
Вкарали го бяха в елементарен, но ефективен сценарий. А когато бъдещият министър на икономиката, енергетиката и туризма получи сигнал, че ще бъде „сготвен”, след първоначалния шок, разбра, че истинският собственик на сексшопа е самият Любен Милковенски. Тая скрита страна в бизнеса на съпартиеца му го ошашави доста. Златко Найденов отиде да се разберат като мъже с него. Вярваше, че могат да се спогодят. Все пак с Милковенски се познаваха от деца, бяха от един квартал, от Павлово. Дълго време, като общински съветници, играеха футбол на малки вратички на „Спортна София”, а като ученици преди 1989 година ходеха и по манифестациите на БКП; после щом избухна демокрацията, заедно висяха по митингите на СДС пред все още невзривения мавзолей на мумифицирания фараон на комунизма в България Георги Димитров, а пък още по-преди това, съвсем като малчугани, бащите им ги водеха в тогава неизгорелия цирк на Солни пазар. Да, от памтивека се знаеха и Златко Найденов не вярваше, че Любен Милковенски е чак такъв мръсник-уебубиец, та да му пусне в нета видеото от скритата камера в сексшопа си „как безжалостно кадриран сякаш от Годар, в учестено темпо, на смешно бърз ход, бъдещият министър чука хитрушата на фона на секс аксесоари. Но удари на камък, идеше реч за много пари. Любен Милковенски изведнъж действително се оказа, че е голяма гад, скрита лимонка, двуличник. Какво друго му оставаше на наивният, ала горд Златко Найденов, освен да свърши със себе си?
Директно от централата на партията си на булевард „Дондуков” той се беше спуснал пеша по някогашния булевард „Волгоград” към Сточна гара, там на последния етаж на нова кооперация се помещаваше бар Der Steppenwolf.
Викна външния панорамен асансьор, който го качи до заведението. Излизайки от елеватора, оклюмалият Златко Найденов свали бейзболната шапка, която напоследък не смъкваше от главата си, с извезан девиз на партията му „Доблест, чест, народовластие”.
Седна на терасата, извади пура от лимитирана серия на „Коиба” и си поръча уиски. Докато съзерцаваше за последно, както си мислеше той, залеза и малцовия еликсир също с цвят на залез, под краката на вече провалилият се политик, долу по Кръговото на Сточна гара, шумно преминаваха рейсовете за „Младост”.
Целия тоя живот – автобусите, такситата, помиярите, рекламите, опасващи Кръговото, реката, влаковете, кацащите самолети, пътят към гробищата, воят на линейките от близката Бърза помощ, трите комина на ТЕЦ „София” и вече включените неонови светлини на хотел „Принцес”, бивш „Новотел Европа”, на северозапад – в момента се струваше напълно безмислен на златко-найденовия ум. Втори час той се наливаше с огнена вода и чакаше оптималния миг, когато съвсем ще добие смелост да прескочи перилата на панорамното заведение и да се разпльока на булеварда.
След два часа, вече в тъмното, интересът му беше привлечен първо от жълтите сигнални буркани на боклукчийски камион и веднага след това от осветеното кубе на „Александър Невски” на югозапад. Златко Найденов заразсъждава, без да го желае, за буклуците в политиката и за вярващите гласоподаватели. Погледът му се спря в декоративните свещи в Der Steppenwolf, успешно имитиращ скъп бар в Монако. До слуха му стигнаха инфантилните умозрения на компания тийнейджъри, седнали на два-три метра от масата му.
– Подкрепям тезата, че човек не подозира какви нечовешки възможности има – откриваше топлата вода девойка с емо прическа.
Разговорът в младежката компания, разбра ослушалият се кандидат-самоубиец, беше на тема: „За” и „Против” тютюнопушенето. Девойката обясняваше как макар да пафка по принцип кутия и половина на ден, цяла седмица не запалила и една цигара, докато била с родителите си на почивка в Тунис. Били в една стая с баща й и майка й. Те пушили, тя не. Златко Найденов взе да се забавлява, подслушвайки младоците, на клишета им от типа: „Ти наистина не осъзнаваш”, „Трябва да си готов – сам трябва да си стигнал до този момент”. Стана му весело, като постави
тия лесни, патетични думи в контекста на идването му в бар Der Steppenwolf , за да се метне от седмия етаж.
Вече пияни, момиче и момче се бяха надвесили над перилата, а момичето крещеше лигаво надолу с пълно гърло:
– Бори, Бори, автобусчето ли си чакаш? К’во се правиш, че не чуваш! Да нямаш банани в ушите? Гого каза да те питам дали те бòли фара.
Момчето, явно въпросният Гого, изломоти на викащото момиче до себе си.
– Ако падна на тая кола, ше стана само на боя.
Огромен боинг се снижаваше за кацане на летище „София”.
Златко Найденов си допи уискито, загаси коибата, плати си, стана и викна асансьора.
Елеваторът дойде и вече развеселеният партиец натисна копчето за към партера.
И защо да се мята? Заради някаква си виртуална скрита камера ли? Човек не подозира какви нечовешки възможности има. Ха-ха. Златко Найденов отлепи с ряз велкрото на партийната си шапка, за да я стегне още повече около черепа си.
Втъкна тапите на айпода в ушите си, надъни Substream на Киото Джаз Масив и закрачи към партийната централа.
 
 
ИСТИНСКИ МЕТАЛНИ ПРИБОРИ
 [12 496 метра]
 
Шофьорът от агенцията откара Калина Ваградян по обед на летището пред правителствения ВИП-терминал. Заприиждаха и колегите й от другите медии. Агент на Националната служба за охрана ги провери по списък дали имената съответстват на самоличностите им. Седмица по-рано журналистите бяха изпратили по факса копие от първата страница на международните си паспорти. Дойде и министърът на вътрешните работи с цялата си охрана от поне шестима мутанти. С него бяха шефът на полицията генерал Михайлов, облечен така, все едно му предстоеше да марширува на московския Червен площад – в парадна униформа с лампази, болтове и лъскави ордени, както и шефът на дирекцията за борба с организираната престъпност генерал Пенев – той беше в цивилен черен костюм.
Репортерката Калина Ваградян винаги смяташе, че това мъкнене на огромна охрана с министъра на вътрешните работи е за респект, за престиж, въобще за авторитет; че по-скоро е ритуал, отколкото заради това, че животът му е под чак такава заплаха, та да ходи с толкова народ с жици в ушите и с два джипа.
Наредиха им да влязат преди министъра в самолета.
Честно казано, Калина Ваградян си представяше, че правителственият „Фалкон” е по-внушителен, а то се оказа малко джетче с десет кожени кресла. Явно заради ограничения брой седалки министърът се качи в самолета без охранителите си, които отпрашиха с двата джипа, щом шефът им се настани във ВИП-въздухоплавателния обект и им помаха отвътре.
Фалконът, както си му е редът, рулира по пистата. Спря за миг. Набра висока скорост и се устреми по диагонал към небето. Беше слънчево.
Пред всяко кресло имаше екранче с картата на Европа и точката, където се намира авионът. Много бързо набраха височина и на екранчето Калина Ваградян видя, че са се качили на 12 192 метра. Йеее. Летяха с 850 километра в час.
Калина пътуваше с гръб към движението. Рисуваното самолетче на екрана постепенно излезе от границите на Балканите, сетне хвърчаха над Унгария. Под тях се виеше Дунав чак до извънредно отдалечения заради високата им гледна точка хоризонт. Символично сякаш, когато прелетяха над продълговатото езеро Балатон, се появиха облаци и репортерката Калина Ваградян не успя да регистрира нищо от Западна Европа така, както и през времената на Желязната завеса можеше да се вижда само Източния блок. За нея това беше първото излизане на Запад.
Дълго летяха над бели полета от безкрайни облаци, докъдето им стигаше погледът. Само по екранчето пред тях Калина можеше да се ориентира, че прелитат примерно над Кобург или минават край Дахау. Един възпълен около 55-годишен чичко изпълняваше ролята на стюард и им донесе карета на скара с гарнитура от бейби морковчета и картофчета – при това с истински метални прибори.
Ядоха и торта „Гараш”, пиха портокалов сок.
Скоро тръгнаха да слизат. Преминаха през облаците. На Калина Ваградян й запукаха неудържимо ушите. Мислеше, че ще повърне, но слава богу, това не стана. Кацнаха на летище „Схипол” в Амстердам в участъка, където е за джетове. Тук беше облачно и току-що беше валял дъжд.
На пистата ги чакаха мерцедес, мазда и микробус. Министърът се качи в мерцедеса заедно с посланика на България в Холандия, който ги посрещна от стълбичката на фалкона, двамата генерали се намъкнаха в маздата, журналистите в микробусчето. Минаха през кратка проверка на паспортите и от Амстердам зацепиха към целта на пътуването им – Хага. Към централата на Европол, където щеше да се състои официалната церемония по приемането на България в Европейската полицейска служба.
По пътя й направи впечатление на Калина, освен безупречната магистрала, и нюансът, че рядко можеха да се забележат безбожно скъпи коли, каквито могат да се засекат на всяка крачка в България. Далеч не така често ги задминаваше мерцедес, последен модел беемве или порше. И ако един-два пъти за целия път от Амстердам до Хага Калина мерна подобни коли, то в тях се возеха достолепни беловласи господа с вид на банкери, а не 25-30-годишни пишлемета като в Югоизточноевропейска България или пък мутри.
Тя видя доста на брой класно изглеждащи футболни игрища, където дечица прилежно тренираха движения с топката, разбира се, мелници. Никакви дупки по магистралата нямаше. Забеляза много кукленски къщички.
Влязоха в Хага. Първото, което й се наби на очи, бяха извънредно многото велосипедисти. Страшно много хора с колелета, но не с байкове или бегачи, а с велосипеди с дизайн от средата на ХХ век. Калина Ваградян веднага ги оприличи на така добре известните й от детството „Украйна”, „Лястовица” или „Школник”, с рамки и ретрозвънци.
Хага се оказа кокетен град. Твърде рядко, наистина твърде рядко се срещаше сграда по-висока от 3-4 етажа. Повечето сгради бяха в цвят керемида. Човекът от посолството, който караше микробуса с журналистите, каза, че тук хората си лягали в девет вечерта и въобще царяло такова спокойствие и аристократичен дух, че свикналият на нон стоп екшън балканец би се сдухал от скука.
Като минаха покрай затвора на Хагския трибунал, дето беше умрял Милошевич, Калина Ваградян хич не се впечатли... Някак си мъничко и бутафорно й изглеждаше всичко – все едно Дисниленд със смешни кулички – а как само си го представяше, сети се, като казваха по телевизията: Хага! Трибуналът!
Централата на Европол също не беше с някаква смазваща, тоталитарна архитектура и лъв отпред, каквато например е сградата на българското Министерство на вътрешните работи, ами представляваше триетажно здание, тип имение на виконт, обвито в бръшлян. Явно не фасадността е най-важна за тия хора, а съдържанието, каза си Калина. И така си беше. Макар привидно да изглеждаше леко да влезеш в централата на Европол, отвсякъде дебнеха камери. Стъклата от уж олекотената архитектура се оказаха бронирани, и провериха журналистите най-изрядно, преди да ги пуснат. Вътре министърът на вътрешните работи (до когото блестеше атрактивната парадна униформа на генерал Михайлов) се похвали в речта си как България е задържала повече от седем хиляди килограма наркотици за последните две години, откакто той е министър, как възприема членството в Европол преди всичко като отговорност. И шефът на Европол, германец, изчетка новоориентиралата се от Изтока към Запада държава. Журналистите си записваха чинно данните. Калина Ваградян изпрати до Българската телеграфна агенция по интернет от лаптопа, който носеше, десетина снимки и две дописки за церемонията; после в българското посолство в Хага тя обилно си хапна от хапките с херинга, хайвер и байцвана сьомга. Яде ядки, пи „Джони Уокър”.
Поразходиха ги след това и из нощна Хага. Мъртвило. Народът си беше легнал. Малко барове работеха. Калина си купи от един супермаркет кафе и няколко холандски шоколада за вкъщи. Така и не видяха Северно море, въпреки че се разходиха по крайбрежната улица, тъй като мракът вече беше паднал, а имаше и мъгла. Отидоха и до центъра при Гроте Керк (Голямата катедрала), и хайде – обратно.
По пътя към Амстердам Калина Ваградян се опитваше да се ориентира за местоположението на Лайден, градът, за който в интернет беше чела, че е седалището на влиятелните Билдерберги.
Точно в полунощ литнаха с правителствения „Фалкон” към Балканите. Този път Калина седеше в посока на движението, на една ръка разстояние от министъра. Срещу министъра се беше настанил генерал Михайлов. Дори Калина Ваградян, леко притеснена, че е толкова близо до тия важни хора, смутолеви, когато сядаше:
– На мен се падна честа да се настаня до вас – и извинително посочи креслото, на което предстоеше да пътува.
А министърът обели само изреченийцето:
– Уреди се!
Калина Ваградян нищо повече не каза. Отпусна се върху сивото кожено кресло.
На връщане летяха на 12 496 метра височина.
Тя яде обилно.
Министърът и генерал Михайлов заспаха, отметнали глави назад. И така спаха поне два часа. Оризовохартиената кожа... или по-точно кадастронената кожа на министъра се раздвижваше при бузите и брадичката при всяко негово примлясване на сън, докато най-после в три през нощта не кацнаха на летище „София”.
Министърът се събуди. Облече си сакото. Слезе от самолета. След него на родна земя стъпиха и генералите, и журналистите. Шестимата охранители чакаха министъра на пистата – и направиха самонадеяна отцепка той да си влезе в колата. Журналистите трябваше да изчакат. И тогава Калина Ваградян я напуши смях. Та нали ако е имало някаква опасност от тяхна страна, която дебнеше министъра, то тя беше в тесния самолет; та нали, докато беше на една ръка разстояние от него и както на Калина й бяха дали истински метални нож и вилица, каквито дават за храната във ВИП-въздухоплавателните обекти, тя можеше сто пъти да намушка с ножа сънната артерия на министъра, докато спи, беззащитно отметнал глава назад – беше й на ръка разстояние, та барабар с министъра на вътрешните работи тя би могла да види сметката и на генерал Михайлов, шефа на националната полиция с всичките му ретроградните болтове и лампази... Стига да искаше и да се беше развъртяла, де, ха-ха, и й беше комично на Калина как охраната му го отстрани от тях.
После, като разправяше всичко това на шофьора от агенцията, който я чакаше пред правителствения терминал, той беше заключил:
– Кали, да не мислиш, че не са те проучили каква си.
– Абе, може и да са ме проучили! – не вярваше Калина Ваградян: – Но едва ли някой може да бъде проучен чак толкова.
 
Още четиво от Стоил Рошкев ще намерите тук

КОМЕНТАРИ

Анонимен  08.07.2013 15:32 | #4

Стъписва бездарието...

Анонимен  08.05.2013 17:02 | #3

Готини разкази‚ живи‚ плътни‚ на места политическата им прозорливост стъписва.

Анонимен  07.05.2013 20:20 | #2

Слабичко...

Анонимен  07.05.2013 20:19 | #1

Още много‚ много ще трябва да прочетете‚ да се усъвършенствате‚ да постранствате и да улегнете‚ преди да започнете да пишете наистина стойностни неща!!!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: