„Коя е твоята приказка?” – този неочакван въпрос зададе преди много години моят син на баба си по време на наше гостуване в София. Вече беше завършил втори или трети клас в римското училище на работническия квартал “Сан Лоренцо”. Четяхме заедно „Пинокио” и „Приказки по телефона” на италиански. Не подминавахме приказките на Ангел Каралийчев и басните на Лафонтен, подарени от татко ми. Те бяха на български  език и опираха скромни гръбчета о къде по-красивите и луксозни  западноевропейски издания. За съжаление моята майка нямаше възможността да продължи „приказното” образование на внучето си, както би искала. Получаваше писъмца от Христо, които бяха смесица от латиница и кирилица, от български и италиански думи. Отговаряше старателно с четливия си почерк и честичко завършваше с майчинската поръка внукът й да се учи усърдно и да не забравя хубавия ни български език. Няма съмнение, че и днес стотици хиляди са българските деца, пръснати  по света – двуезични по необходимост. Пораснали, те ще бъдат  полиглоти, но липсата на българското училище ще се чувства. Празнините в общата им  култура и познанията, свързани с България, ще бъдат  забележими.

И така, на искреното детско запитване моята майка отговори без колебание:

- За  Дядото и златната рибка, ако я знаеш...

- Ааа, онази за трите желания! И аз я харесвам най-много – каза мойто момче и се гушна доверчиво под крилото на баба си.

Днес, след повече от двадесет години, децата ми са пораснали и едва ли си спомнят за този епизод. А „моята приказка” е на бюрото ми. Заглавието й е „Играчката на вятъра” /на италиански език IL GIOCATOLLO DEL VENTO/.

И тук ми идва на ум една духовита  мисъл на Борис Димовски „... някои узряват като зимните круши!”  Ето, мисля си днес, оказах се тъкмо от такъв сорт. Като начеващ автор паднах от дървото на издаделство „Албатрос” върху щандовете на редица книжарници и дори в Интернет.

Благодарение на това приключение се сбъдна още едно мое желание – да участвувам като автор в Панаира на детската книга в Болоня. Тази година той се проведе за 50-ти път и е най-голямото събитие в света от този род. Изложителите бяха 1200 от 70 страни. Конкурсите, демонстрациите на най-съвременни средства за издателска дейност, срещите със световноизвестни илюстратори, автори, преводачи  и издатели бяха само част от оригиналната и богата програма. За мен и за моят прекрасен илюстратор и приятел Любомир Михайлов това бяха дни на голямо удовлетворение. Конкретен интерес към съвместната ни работа проявиха господата: Гао Хонгбо – вицепрезидент на китайския секретариат на детските писатели, Джеймс Хол – мениджър на известната английска компания „Компас медия”, Мохан Кумар – организатор на панаира на книгата „Шарджан” в Дубай и др. Български изложител така и не открих. Единствено фирмата „Егмонт” ме подлъга с огромния си щанд. Но скоро разбрах, че това са книги, произведени у нас, както българското мляко „Данон”. Хем българско, хем не! И ми стана наистина кисело. После махнах с ръка. Продължих проучването и се натъкнах на  руски „Егмонд”. Да, но руснаците бяха построили още поне пет-шест  щанда с отечествена и при това много интересна продукция за деца.

Странно е чувството, че бях единственият български писател, представен на Панаира, и то благодарение само на това, че прописах на чужд език!