„Капка кръв за вампира“

04.06.2013 9

Откъс от новия роман на Галина Златарева

КРЕПОСТ НА МОРСКИЯ БРЯГ
Неизвестно кога, неизвестно къде

...Пясък – ситен и златист по брега на залива. Дъх на море...
...Краката ми затъват в пясъка... Меки като кашкавал на слънце. Препил ли съм?... Очевидно. Нищо не помня. Къде, с кого?
Зазорява се. А главата така ме цепи!!!
Бучи и пулсира. Толкова ли съм се отрязал снощи? Колко изпих?
Трябва ми аспирин! Моля, един аспирин, ако обичате!
По пясъка не се търкалят аспиринчета. Колко лошо! Никаква грижа за човека! Няма жив човек... То и да има толкова рано, егати как ще ме погледне, ако го попитам за аспирин!
Дървено барче на плажа? Може да имат аптечка?
Най-малкото имат кафе. Много кафе! Две, три, пет чаши.Късо. Концентрат! Леле, какво става с главата ми?
Къде е барчето?
Какво барче, мамка му! Защо изобщо съм тук, на морето?
Вчера... вчера... вчера си бях в София!
Какво море в тоя студ? Яааа, умен... Облякъл съм си пуловерче и яке. Добре, добре копеле... Само две-три разбиващи кафета и ще почнеш да стопляш. И едно шкембе за капак.
И походката ще ми се оправи, и ще фокусирам... Егати, дали човек може да ослепее от алкохолно отравяне? Щото... ама толкова ми е мътно! Зверски! Не съм се напивал така в живота си!
А! Че това е крепостта на Созопол!
Я-ааа... Ми ето, значи, къде съм! Обаче защо съм тук? Това е въпросът! И цялата весела уличка с кръчми и сергийки? Къде са бе? Кво става? Тоя кмет да не ги е разчистил извън сезона? Ох, ще припадна, причерня ми... Не, не, остави всичко друго! Аптека... Някоя мъничка проста аптечка!
Лазя по пясъка...
Лазя?
Ще долазя, ако трябва. Помощ! Трябва ми „Бърза помощ”... Къде ми е телефонът? Леле, нищо не виждам. Черно ми е отпред. Нищо, ще долазя до къщите... Някак си...

Пред него се очертаваше старата крепостна стена на Созопол, към която ту залиташе, ту се влачеше. Созопол – любимият му град! Тук в един тревясал маломерен двор далече от брега имаше малка къщичка за лятото от дядо си. Приближаването към древната стена извика в ума му спомена за лятото, плажа с набодените по пясъка чадъри, дървените кафе-барчета, от които дънеше музика. Гъвкави тела на момичета с икономични бански...
Но сега не беше лято. Мразовитичък вятър подухваше и караше кожата му да настръхва, въпреки пуловерчето и дънковото яке. Кой знае защо силуетът на крепостта се кривеше в странен танц.
Алкохолът не прощава! Щеше да си го напише със спрей на стената. Това безумие! Никога вече алкохол!
Светът се размазваше, разтягаше се нашироко и нависоко, а после пак се събираше в приличен вид. Но в момента на събирането болка като писък прорязваше главата му, той замижаваше и стискаше слепоочията си с длани. Тогава пък стомахът му започваше упорито да настоява, че мястото му не е там, в това затворено пространство, и иска поне веднъж да излезе и той на светло.
Преви се на две, заби глава в пясъка и простена. А после се надигна и отново продължи към града. Там има хора, там може някой да му помогне. Да го заведе на лекар.
Крепостта все така подскачаше и се кривеше пред очите му. Чувстваше се отвратително, като разглобен, като че някой го беше преобърнал наопаки. Не можеше да събере съзнанието си в точка. Единствено инстинктът му казваше да върви напред към града и сега всяка негова стъпка оставяше дълбоки следи в пясъка. Градът пред него се пробуждаше...
„Че и дървена порта са сковали! Да лапат шараните-туристи автентичност! Древност истинска и неподправена. Насам, народе! Донесете си и кредитните карти, моля! Тука сме заредили пазарчето с милион китайски джунджурийки...
Не, няма ги! Сергийките с джунджурийките... Къде са ми сергийките? Моля! Къде ми е аптеката?”
Дървената порта се отвори със скрибуцане и от крепостта излязоха три-четири каруци. Вятърът блъсна в носа му смрад на коне и отново разбуни стомаха му. Мъжете на каприте го изгледаха равнодушно, загърнати в протъркани наметки и нахлупили качулките им срещу вятъра върху брадясалите си лица.
Той се размина с тях, олюляваше се и гледаше да не го бутнат.  А някъде в подсъзнанието му се зароди неизречен и неформулиран въпрос. Просто увисна в ума му като някаква голяма, размазана, извита въпросителна. После се стопи и изчезна след коларите. Той влезе под свода на крепостната врата и запристъпя без сили по настланата с каменни плочи улица. Залиташе. Оглеждаше се, но през пелената на премрежените си очи не можеше да разбере какво вижда, какво не е на мястото си и защо е толкова странно. Курортният град май изглеждаше доста различен. Гласовете на хората бучаха в ушите му, съпроводени с някакъв тънък пронизващ писък в такава невъзможно висока октава, която сякаш режеше мозъка му на тънки, почти прозрачни слоеве. Гледаше минувачите ококорено като луд и сигурно изглеждаше точно така, защото и в него се зазяпваха.
Приседна върху пъна на едно отрязано дърво и опря гръб в каменната стена на някаква къща. Типична созополска къща – долу камък, а вторият етаж обкован с дъски, добили неповторим пепелив цвят от слънцето и соления морски вятър. Затвори очи и се почувства облекчен, че така поне не виждаше как светът наоколо бясно танцува.
Май беше задрямал на припек.
Събуди го леко побутване и детски глас:
– Мърда. Жив ест.
– Ама мязаше на умрен!
– Я к’ви со му очите цръвени! Као на таласъм некой.
През процепа на клепачите си видя две дрипави, чорлави хлапета. Едното го буташе с дълга тояжка. Но щом забелязаха, че се раздвижва и отваря очи, отскочиха назад и побягнаха.
Замижа, защото слънцето прободе с два нажежени шиша очите  и болката с писък проряза главата му. Рязко издрънчаване на метал го накара пак стреснато да се ококори. Един нисък, но широкоплещест мъж бе опрял меч в гърлото му. Носеше кожен нагръдник, обшит с плочки, а от него се подаваха ръкавите на туника.
– Кто еси? – попита мъжът, а от развалените зъби в устата му лъхна смрад.
– Вижд го! Так’ва шантава одежда носи! – това беше друг глас, отляво, където стоеше също така облечен мъж, но по-висок и по-млад.
Гледаше ги опулено и само думата „шантава” му беше най-разбираема. Ама пък и техните дрехи му се видяха твърде шантави, че и с мечове! И какъв беше тоя шантав начин, по който говореха? Или безумната болка в главата изкривяваше възприятията му? Не знаеше какво да им отвърне. Или какво да ги излъже, та да го оставят на мира. Главата му пулсираше.
Обаче тези мъже очакваха нещо. Какво ли? А, да, току що му зададоха въпрос, но той се изпари от главата му. Само че мечът изглеждаше убедително остър и трябваше някак да реагира:
– Трудно се отговаря с меч в гърлото – опита да спечели време.
Дали не беше попаднал в някакво смахнато телевизионно реалити на историческа тема със скрити камери?
„Моля, как така? Не съм се явявал на кастинг!”
– Къде е режисьорът? Или продуцентът? Искам да изляза. Според правилата на всяко такова реалити мога да изляза, когато си поискам. Не можете да ме държите против волята ми! Дори не помня да съм подписвал договор за участие.
– Що рече? – не разбра добре онзи. – Тоя не приказва тъкмо кат’ нас. Ще рече чужденец ест май! – а после изръмжа: – Я ставай!
Защо да става? Не виждат ли, че ще припадне всеки момент? Къде е лекарският екип на продукцията? Опитваше да даде знаци на невидимите камери колко зле се чувства, но отстрани изглеждаше, че налудничаво ръкомаха и криви физиономия.
Опита да се надигне, но залитна и пак седна.
– Ставай, като ти глаголим! – изръмжа по-възрастният и се нахвърли отгоре му да го удари с юмрук.
О! И без това го цепеше главата, а сега ще го и бият! Сви крака и го изрита. Въпреки пронизващата главата му болка, внезапно се задействаха рефлексите му от тренировките по бойни изкуства. Без да се замисли просто скочи и парира ударите.
Тогава по-младият също се нахвърли отгоре му и го стисна за врата да го души. Другият дотича, халоса го по главата, подкоси му краката отзад и тримата се затъркаляха на кълбо. Бореше се отчаяно с тези двама нападатели, които с нищо не беше предизвикал, а битката им с него съвсем не приличаше на тренировка в зала. Той също насериозно започна да рита и дращи. Захапа здраво нечия ръка и вкусът на топла кръв изпълни устата му. Изръмжа от безсилие, когато се оказа, че напразно се дърпа, защото бяха хванали ръцете му отзад и ги овързаха. Сритаха го, вдигнаха го. Когато се изправи, щръкна с една глава над тях. Започнаха да го тласкат в гърба да върви нанякъде, а улицата пред него се свиваше и разтягаше в синхрон с приливите и отливите на болезненото бучене в главата му и пристъпите му да повърне.
„По дяволите! Спомних си, не съм пил вчера. Не Съм Пил!!! Нито капка! А ще ми се пръсне мозъкът!”
Покрай вътрешната страна на крепостната стена стигнаха двора на гарнизона и го бутнаха в гърба през вратата на караулното помещение. След малко вътре с куцукане влезе смръщен възрастен мъж с късо подстригана брада и с чело, прорязано от смръщени бръчки. Беше облечен в дреха от протрито кадифе, обточена със златновезана бродерия. Трябваше да изобразява важна личност, градоначалник може би... Не познаваше този артист.
Мъжът го изгледа смръщено.
– Не хоще да си каже името ли? – попита.
Въпросът не беше към него, а към двамата стражи. Продължи накуцвайки да го обикаля и оглежда.
– Иностранец ли ест? Какви сон тия особни одежди?
В помещението влезе едър мъж, забързан и подрънкващ с ризницата и оръжието, може би в ролята на началник на стражата. Огледа арестанта и изръмжа към двамата статисти-воини:
– Имееше ли оръжие? Лък или меч?
– Изгубил го е сигур’ – предположи ниският воин.
– Или съ му го окрадли. Беше заспал на пато и некой му го е дигнал – даде своя принос и другият статист. – Ама и без оръжие като същий звяр се бияше. Ухапа ме, гадината, чак кръв ми потекше – войникът показа намотания парцал около китката си, а кръвта избиваше през него съвсем истинска.
– Ти от некоя войска ли еси? – втренчи се в него градоначалникът. – Мирен ч’ловек не буде да бие и да хапе стражите мои.
– Твърде е возможно да е дезертьор от войската на императора Йоан Палеолога. От ония, дет’ отходише с него къмто Унгария. Лича ми по образ на ромеин.
– Какъв би ромеин? Погледай к’ви особ’ни гащи има! И обущата му не съ на глед тукашни. Таквиз никак не съм виждал. Да не би да бъде турчин, поганецът неверен? Дошъл е сигур да шпионира колко ест силна крепостта.
– Ами! Ако бе шпионин, не би да седне насред града, тъкмо до гарнизона. Щеше се смота в сенките. Щеше влязати по вечерно време во граде, а не още с утринта. Пращали са ме мене шпионин, та знаям како се прави – изпъчен изстреля репликата си по-старият войник.
Увлякоха се в спор помежду си, сякаш този, около когото се въртеше сценичното действие, беше безсловесно сламено чучело. Той се напрягаше през болките в главата си да ги слуша, за да проумее какви са тези странни думи, с които се изразяват. Гласовете ту му звучаха пискливо и забързано, ту боботеха почти неразбираемо.
– Турците не съ сос сини очи, господарю Кривич – обърна се началникът на стражата към куцукащия градоначалник.
„Кривич ли?” – тази дума пленникът добре чу и се опули насреща му в опит да схване смисъла. Това име му прозвуча познато.
– Съглеждал съм турци отблизко, когда воювахме минал’та година в Тракия. Изтикахъ ни, едва оцеляхме, нихната мамица!– продължи началникът на стражата. – Щях да му го възвърна тъпкано на тойзи копелдак, ако ли бе турчин. Ама никак не ест.
– Все ест някакъв другоземец. Не ни разумява, сигурно. Гле’й как се пулити кат’ малоумен. Затуй не отговарюва. Какъв еси ти, бе?– изрева градоначалникът Кривич в лицето му.
Само че вързаният мълчеше. А лицето му продължаваше да се криви безобразно. Можеше само да мълчи. Докато те гадаеха, поне печелеше време, защото и той гадаеше какво искат от него тия странни хора и каква е тази странна сценка, която разиграват. Ако можеше поне за малко да спре да го боли главата!
– Никак не ест другоземец, господарю – обади се ниският стражник, който изведнъж се показа доста съобразителен. – Като го найдохме и го питахме кой ест, казаше ни, че не можел да говори с мечом, опрян в гърлото. Много харно ни разумява даже! Аз го бях с мечом притиснал...
– Разумява, значи! – прекъсна обясненията му градоначалникът и се усмихна злорадо. – Дали туй копеле не ест пират от сбиршинята на Кучето. Ако ли не и той единосъщният! Видели съ корабчето им тия дене наокол’.
– Вярно бе – съгласи се началникът на гарнизона. – Кучето трябва да ест. Хортуват людете, че къде ли не е върлувал по света, та тия шантави одежди може от някъде през девет морета да ги е завдигнал. Тойзи ненормалник и по снага прилича, и по години. Я какъв ест висок и як! Пират си, значи! Ей, Куче, и да си траеш, разумяхме те!
– Кучето ще да е! Ухапа ме кат’ също куче бясно! – не пропусна да се оплаче младият страж и да покаже окървавената превръзка на ръката си.
– К’во стана, а, пирате? Не могли сте се споразумети как да сторите подялба на някоя плячка ли? Твоите нехранимайковци ли те оставиха на брегъ? Защо просто не те обесиха на мачтата, а?
– Или да бяха те фърлили с един камен на шията в дълбокото! Кат куче. Ха-ха!
Прихнаха да се смеят. Единият страж го побутна и обеща:
– Нищо, ний щем да свършим тая работа наместо них.
– Целият град ще гледа зрелище.
– Запрете го сега – разпореди градоначалникът, и откуцука към вратата – а утре на ранина сковете една бесилка отвън крепостта. Не го ща вътре. Даже я направете по-надалеко на брега, ей там връз високото, та да не ни смърди на нам. А пък от морето пиратите да го съзрат и да узнаят какво ги чака.
– Хайде, друже – побутнаха го стражите. – Килията ест натука, доле по стъпалата.
Резето изтропа зад гърба му.
Залостената врата беше безнадеждно дебела. Подземието бе иззидано с големи камъни. Само две педи от него се подаваше над земната повърхност – там, където светлееше зарешетено прозорче.
– Ей, стига вече! Прекалявате! – развика се към ъглите на килията, където би трябвало да висят камерите и някой оператор някъде зад декорите да го наблюдава.
Вгледа се в мрака.
Нямаше камери. Не беше наужким. Съвсем истинско!
Къде е? Какво става?
И тогава го обзе страх. Пролази в душата му и накара косата му да настръхне. Каменните стени на килията не бяха декор. Смрадта, която се носеше от някакво ведро в ъгъла давеше гърлото му. Решетката на тясното прозорче беше здраво вградена и доста дебела.
„Дали ще мога да разкъртя решетката? – тази мисъл си проправи път през кашата в главата му. А после още една се възползва от пролуката между две пулсирания: – Или, ако влезе някой, внезапно ще се нахвърля отгоре му. Ще се шмугна покрай него и вън! Иначе – сбогом, Куче! Утре май наистина ще се полюляваш на вятъра. А двете днешни хлапета ще те замерят с камъни.”
– Ей, Куче! На ти ядене. Даже на тебе се полага вечеря, прежде обесването. Че после... ха-ха! После не будеш ядяти и пияти вино, братко, вовеки! – ухили се младокът с превързаната ръка, оставяйки до вратата паница с нещо за ядене до стомничка с вода, която кой знае откога си стоеше в ъгъла.
Затворникът скочи към захлопващата се под носа му врата, а ушите му писнаха от усилието и внезапната болка в главата го срина на пода.
Зад вратата войникът се ухили злорадо:
– Не ми скачай, Куче бясно! Таквиз кат’ тебе колко съм помлял в битви, ако знайш! Пират ниеден! Ако да не си пират, то еси турски шпионин продажен! Все гнида за убивание!
„Как можах да изпусна единствената възможност? Трябваше да го блъсна и да побягна, докато беше отворил!”
До утре сутринта едва ли щеше да влезе някой друг. Добре. Ще почака до сутринта. Дано и главата спре да го цепи до тогава.

На другата сутрин обаче пазач не се появи. Денят отмина и светлината в прозорчето му помръкна. Затворникът опита противната храна от предишния ден и я остави. Ослуша се, прилепил ухо към вратата, но сякаш мъжете в тази крепост се бяха изпарили. Само някъде отдалече долиташе трополене на тичащи крака, съпроводено от нечии викове и команди.
Ужасно е да знаеш, че си на една стена разстояние от хората, от живота... А изглеждаше като че ли са го заключили, хвърлили са ключа в морето и са го забравили завинаги. Обзе го страх. Изпълни го усещането, че това, което вчера бе взел за игра, за тъп телевизионен сценарий от някакво ново реалити, бе съвсем действително. Този затвор бе истински! Колкото истински бе и градът отвън. Но това не бе градът, който толкова добре познаваше! Изпита паника. Не можеше да остане повече тук!
– Ей! Отворете! – замахна с юмрук и удари няколко пъти дъбовите дъски.
Коридорът бе пуст и глух като стогодишен дядка.

Днес

Плажът със ситния му златист пясък е дневното място за лесни и краткотрайни свалки през лятото. Нощното място са баровете и дискотеките на Созопол. Но плажът все пак предлага повече. Не е нужно да разсъбличаш момичетата с поглед, защото и без това пестеливите бански почти нищо не скриват. А и усилието да привлечеш вниманието е просто никакво. Притичваш точно покрай хавлията ù, забързан да се бухнеш във вълните, и хвърляш пясък. А после внезапно спираш, падаш на колене и най-искрено започваш да се извиняваш какъв си грубиян.
Красавицата, която е била готова да те наругае, започва да те успокоява, защото притеснението ти е толкова трогателно! А после, за да изкупиш съвсем греха си, я черпиш в дървеното барче на брега с кафе или безалкохолно с лед. Предлагаш по едно мохито и разговорът тръгва. След театралния ти измислен дневен грях нещата полека се насочват към съвсем истинските и вече предвкусвани от двамата грехове на нощта.
Няма обвързаност, когато душите са си непознати. Нищо че телата са се намерили.
На сутринта я няма гузността, че си отговорен за поведението си, след като и двамата сте се държали безотговорно. Няма обещания за среща на следващия ден, освен ако не ви се иска приключението да се повтори. И да се потрети.
Малко морско приключение. Като миналото лято. И по-мина-лото. Ако искаш трайна връзка, начините са други.
Така разсъждаваше Наско. Това бе едно от нещата, заради които бе дошъл на пълния с народ плаж, а не си избра закътано местенце между скалите или някой не толкова населен бряг на юг. Е, тук, в Созопол имаше все пак и безплатна квартира – старичка наследствена съборетина в маломерно тревясало дворче, но пък какво му трябва толкова на човек, особено когато е млад и непретенциозен.
Така че – ето го насред шума и детската гълчава, насред звуковата атака от тонколоните на две конкуриращи се барчета на брега, лежи и се оглежда за лесен улов.
Беше свикнал жените да го харесват. Смятаха го за хубав, беше русоляв, млад, загорял и атлетичен. Личеше си, че е спортен тип, а напоследък мацките се лепяха тъкмо на такива, например футболистчета или фитнес маниаци с малко словесност и повече пари.
В добавка Наско даваше вид на по-зрял за годините си и това ги предразполагаше допълнително. А то в голяма степен отговаряше на истината защото тренировките от ранна детска възраст и дисциплината, които те изискваха, правят човека по-борбен, уверен и респектиращ. Но неговият поглед излъчваше и още нещо силно грабващо, което липсваше на обикновените фитнес маниаци с напомпани от стероиди мускули – излъчваше интелект.
През два чадъра от неговия се изтягаше на пъстрата си хавлия сексапилна красавица с тъмна права коса и икономични бански. Е, време е да опита номера с пясъка, с извиняването и... ето ги след няколко минути в барчето с две изпотени чаши мохито в ръце.
– Казвам се Лили – протегна глезено ръка момичето.
– Аз съм Анастас. Предпочитам Наско, ако повече ти харесва.
– Откъде си?
– От Пловдив. Но живея в София.
– Виж ти! – тя се усмихна мило. А после последва поредица от въпроси и отговори: – Учиш ли, в кой университет, че как не сме се засичали? Тя Художествената е почти срещу Софийския... На хотел ли си? В къщичка над Буджака? Уау! Яко!
Разговорът течеше в стандартни коловози, което даде на Наско усещането, че може да предложи нещо по-настъпателно:
– Довечера някаква банда ще свири в амфитеатъра. Хайде да идем заедно. Голям купон става.
Лили не отговори веднага с „да”, но се смееше заразително на шегите му. Очите ù искряха. Наско очевидо беше без гадже, а това си е такъв късмет за нея! Иначе, като сканираше дискретно плажа от няколко дни вече, виждаше до всеки готин тип хубавицата му. А тя само с гледането си оставаше. Обаче ето го – съвсем сам като зряла круша ù капна. И колко е мил, не спря да се извинява за пясъка върху хавлията ù. А сините му очи се смеят. Разказва вицове, тя се прави, че ги чува за първи път, залива се от смях и просто го изпива с очи.
„Невероятен! Как да се отърва от Еми?”
С Емилия бяха съученички и първи приятелки още от деца. Завършиха една и съща гимназия в Търново, а сега учеха в един университет. Заедно дойдоха на море и се настаниха в хотелска стая с две легла. Нормално, нали са приятелки! Но сега не може да скрие това бижу от нея.
Дано той поне да е сам в къщичката си. Може пък така да се подредят нещата!
Обаче...
– Ей, Лили, я къде си била! А аз излизам от морето и те няма.
Ето ти я и Еми!
Ама че приятелка! Наистина нормално беше, като не я намери под чадъра, да я потърси в барчето. Обаче нали отдалече вижда, че си е хванала някого? Можеше деликатно да се върне обратно.
– Това е Емилия, приятелката ми – представи я Лили, посочи завоеванието си и добави – а това е Анастас.
– Много ми е приятно! – почти с възторг откликна приятелката.– Толкова е тромаво това Емилия. Предпочитам Еми.
– И аз – засмя се той. – Предпочитам Наско, защото моето Анастас Атанасов е още по-тромаво. Еми наистина е някак въздушно.
– Еми, искаш ли и ти едно мохито? Сядай при нас! – забавляваше го ревността в погледа на Лили.
Двете щяха да се състезават за него. Милите приятелки! Още не бяха разбрали, че са пораснали. Но в живота им се появява мъжът и котките стават тигрици. Една руса или май изрусена тигрица – Еми, и една брюнетка – Лили. До крака му меко се отърка пъстра созополска котка, която се навърташе около заведението за подхвърлена хапка. От всички посетители избра да се примъкне тъкмо към Наско.
– Нямам нищо вкусно за теб, миличка – побутна я той с крак, но котката го погледна, примижа сладко с продълговатите си очи и не си отиде. – Не знам защо, но котките много ме харесват – усмихна се той на Лили.
Учтиво беше отначало да поухажва тъкмо нея. Не бива да пренебрегваш тази, която първа ти е подала приятелска ръка. Но и Еми не трябваше да се чувства излишна.
Сложна игра се очертаваше. Ако успява с поглед над рамото на Лили да показва, че всъщност истинското вълнение изпитва от присъствието на Еми, ако успява с леки намеци да заговорничи, да търси очите ù, докосването на ръката ù, многозначително да въздъхва...
Прекрасно моренце го очакваше! И двете щяха да бъдат негови. Тайно една от друга. Всяка самодоволно убедена, че е фаворитката. Забавно. Тъкмо сложните игри са забавни. Иначе е скучно, ако всичко е предсказуемо. А пък тройка не му се беше случвало и фантазиите му се зареяха из тези небеса.
– Учиш ли нещо? – попита на свой ред Еми.
„Господи, това едва ли я интересува? Но и тя веднага ми задава този въпрос.”
– Защо? Трябва ли непременно да съм студент?
– Че кой в България не е студент сега? На наша възраст! Ние следваме публична администрация и европеистика.
– Това една специалност ли е?
– Не, две са, ама защо ли?... Ами ти?
– Уча индустриален дизайн в Академията – отвърна Наско.
– И какви точно глупости ви преподават?
– Съвсем не са глупости – докачи се той. – Индустриалният дизайнер е едновременно художник, машиностроител и компютърен специалист.
– Ха! По малко от всичко и нищо до край! – продължи да го предизвиква русата тигрица, обаче очите ù го галеха. – Да не би да си въобразяваш, че у нас тази професия има бъдеще? Всичко дизайнерско идва от запад.
– Днес мога да си работя на изток, от вкъщи даже, за някоя фирма съвсем на другия край на света.
– И какво например ще изработиш? – включи се Лили, за да не изчезне съвсем от хоризонта.
– Ето например това дистанционно – посочи Наско към телевизора в барчето. – То трябва да е по-удобно. Как го държиш? Обикновено в дясната ръка. Четирите пръста са отдолу и само палецът натиска копчетата. А това означава, че се движи по радиус в четвърт окръжност. Значи по-добре би било копчетата да не са строени в прави редици, а в дъга. Удобно ще бъде за палеца.
– Само че не са малко и левичарите – отбеляза точка в своя полза Лили.
– Така е – съгласи се Наско. – Затова дистанционните са такива, каквито са. И GSM-ите и другите подобни неща. Обаче имам един приятел, Алек. Луд изобретател, който постоянно конструира разни дреболийки, а аз му помагам да ги оформи. Имат гараж до къщата си и той напълно го е обсебил. Като се зачопли в някоя машинарийка, не може да го измъкне човек! Някой ден заедно ще направим нещо такова... нещо невиждано! Сигурен съм.
Момичетата го гледаха, като омаяни от някакво пророчество, а котката пак се отърка нежно в краката му под масата.

ЗАТВОРНИК
Октомври, Созопол

Мракът на килията се спусна непрогледен и го захлупи като тъмна прокоба за неотменима зловеща участ, която го е оплела и притиснала в лепкавата си прегръдка. Необяснима бавност се разля като гъсто желе във вените му и го накара да се почувства обречен. Бе затворен само един ден, а изпита странна увереност, че няма да се измъкне от този затвор с месеци, с години и десетилетия! Приседна до каменната стена в празната килия и се отпусна. И умът му се изпразни от мисли и въпроси. Очите му се затвориха и пленникът потъна в милостив, но неспокоен и тревожен сън.
Светлината на второто утро тук го разбуди заедно с груби мъжки викове и звънтежа на мечове, които влетяха през зарешетеното прозорче. Той стреснато отвори очи и скочи. Една котка се вгледа в него отвън, а после побягна, подплашена от шума.
С отварянето на очите, се пробудиха и сетивата му. Смрадта от дървеното ведро в ъгъла, предназначена за естествените телесни нужди, го блъсна задушливо. По влажната стена лазеше гол охлюв, доброволен сляп затворник, намерил тук прикритие от враговете си, за разлика от затворения човек. Коремът му стържеше, а гърлото му лепнеше от жажда. Не бе хапнал нищо от донесената храна. Надигна обаче стомничката, но гадният вкус на застоялата вода го накара да я изплюе с погнуса. Сигурно не бяха я сменяли от седмици!
Виковете отвън станаха зловещи като на хора, сражаващи се на живот и смърт, ранявани или загиващи, прободени от настървени врагове. Глухо кънтяха удари в щитове. Някакви грамадни неща трополяха и се събаряха. Замириса тежко на пушек от пожар, на горящо дърво и боклуци.
Затворникът объркан и настръхнал се заоглежда. Предположението за телевизионно шоу, за реалити със скрити камери, днес изобщо не изплува в мислите му. Всичко се случваше несъмнено и безпощадно истинско. Изпълни го отчайващата яснота, че е съвсем беззащитен пред тази неразбираема опасност, която връхлиташе невидима за него и убиваше мъжете зад дебелите стени.
Не можеше просто да стои така. Трябваше да излезе! Как да отвори тази врата?
„Имам ключове!”
Зарови в джобовете на якето си. Изсипа всичко на плочите. Връзка секретни ключове. Погледна към вратата и видя, че за голямата ключалка са твърде нищожни. Швейцарско ножче – започна да отваря остриетата му. Ще поровичка с някое от тях. Може да успее. Телефонът лежеше до ръката му. Грабна го – ето я връзката с целия свят! Ще се обади, ще повика помощ!
Плъзна пръсти по него и дисплеят оживя. Но... няма сигнал! Господи, как така няма сигнал? Интернет? Не! Как така не хваща никоя от безжичните мрежи на безбройните хотели и заведения в града? Отпусна ръце, вгледан в стената пред себе си. Не можеше да повика помощ от вън.
Прибра всичко в джоба и пристъпи с швейцарското ножче към вратата. Започна да рови в ключалката с тирбушона. Стори му се, че а-ха да закачи нещо, но „щрак” и се изплъзва. Опита с най-дългото от ножчетата. То пък нямаше с какво да закачи това нещо вътре. Ами ако издялка дървото около ключалката? Просто ще я изкопае. Или около пантите?
Не, пантите са две, а ключалката една. Да опита с нея.
Докато се мъчеше да дълбае със стоманеното острие, вихърът на сражението отзвуча някъде встрани и надалече. До неговата врата никой не приближи. Да се спотайва ли? До кога? Или да вика? Ако някой го чуе, може да го убие или да го избави в суматохата.
След няколко минути, които изгуби заради колебанието си, настъпи тишина. Пълна тишина в блясъка на деня, който струеше през малкото прозорче с космично безразличие.
А след неизвистно колко време нормалността възвърна загубените си позиции – отвън долетяха шумът на морето, нестройните подвиквания на гларусите, полъх на свеж въздух, който го изтръгна от вцепенението. Събуждането на живота го накара да се вкопчи в нещо като надеждата на човек, сринал се през невидим процеп в неподозирана дълбока пещера, който знае, че вън, там горе, все има някой, който да го чуе.
– Хей, чува ли ме някой? – заблъска по вратата.
Никой. Не беше слагал залък в устата си трети ден. Стомахът го свиваше, но не смееше да го залъже с глътка от гадната вода, защото щеше да си докара и разстройство. И цял ден щеше да клечи със свалени гащи над ведрото в насрещния ъгъл, от което се носеше убийствената миризма. Иначе главата му полека спря да го цепи, стените от вчера не танцуваха, но тази воня щеше да го довърши.
– Ей, стражи! Извикайте вашия Кривич! Ще му кажа кой съм.  Само да дойде някой! – заблъска без край по вратата, докато се свлече с изранени юмруци. Идеше му да заплаче от гняв и безсилие. Нима ще умре така, забравен? Какъв беше тоя затвор? Какъв беше тоя непонятен маскарад наоколо?
Вдигна ръка и обзет от колебание се почуди накъде посяга – дали пак да похлопа по вратата без никакъв предсказуем резултат? Или да надигне стомничката и да утоли ужасната жажда с вмирисаната вода, а резултатът от това би бил твърде предсказуем!
И тогава чу груби мъжки гласове по коридора, вратата рязко се отвори и го бутна на пода. Надигна се, колкото можеше бързо, за да се втурне внезапно навън според замисъла си, но го пресрещна цяла тълпа мъже, които нахлуха в килията му. Сред тях разпозна Кривич. Те се бутаха и викаха недоволно, но отвън ги ръчкаха с обърнати копия. Мъжете се подпряха или приседнаха покрай стените ругаейки, а в средата той остана да стърчи и да гледа с недоумение. Сред новите му съкилийници бяха и двамата стражи, които го арестуваха. Новодошлите бяха превързани с по някой парцал, през който избиваше кръв от рана. Тези, които ги наблъскаха в килията, не изглеждаха по-добре. Имаха странни, леко сплескани от двете страни шлемове и буфанести гащи. Четирима такива стояха в тъмния отвор на вратата и го гледаха. А след това единият го дръпна безцеремонно за ръкава и го извади в коридора. Тежката врата се захлопна зад гърба му.
Най-после навън! Които и да са тези! Обърна се назад, макар че вече не виждаше своите довчерашни мъчители, и подвикна:
– Така ви се пада! О, колко е добре там. Даже и вода съм ви оставил, да се просерете дано!

Днес

Привечер Лили и Еми го чакаха до голямата църква точно в началото на стария град. Бяха ефирни в леките си рокли и със слънчевите отблясъци в косите. Наско ги хвана под ръка от двете си страни и тръгнаха към крайбрежната алея. Спряха до дървеното заграждение около новите археологически разкопки.
– Всяка година изниква нещо неочаквано. Бяхте ли миналото лято в Созопол? – попита ги той.
– Бяхме. Това го нямаше. Тук май приличаше на градинка с маси на пицарията в нея – отвърна Лили.
– Тези стени, които сега са изровили, на църква ли са? – попита Еми. – А ямите около тях? Да не би да са гробове?
– Точно така – потвърди Наско. – Чухте ли, че точно тук са намерили гроб на вампир?
– Как да не чуем? Всички телевизии много пъти все това повтаряха. Созополският вампир! Ау, вампирско погребение! Само че това са рекламни туристически сензации – направи Лили кисела физиономия. Искаше да покаже колко е умна и не се хваща на евтините внушения за тълпите наивници. – Идвайте, чужденци, в България! Тука намерихме истински вампир, а не като измисления граф Дракула на румънците!
– Не са рекламни сензации – реши да я подразни Анастас. – Съвсем истински скелет на вампир си беше. Аз го видях, когато го бяха разкопали. Кости на висок мъж със забито остро желязо в сърцето. Няма друго такова погребение. Защо са го проболи, ако не е трябвало? Бил си е вампир, човекът. Стотици скелети са изкопани от некрополите край Созопол, но само този отнесоха в София в Националния исторически музей. Защо такава чест?
Лили замълча объркана. Да продължава ли да спори или да се направи, че му вярва? Като видя зяпналата Еми, която го поглъщаше с наивност и възхита, развявайки златни къдрици, реши, че ще изгуби нищожното си предимство, ако вземе да се заяжда.
Но пък и да се прави на глупачка като нея би било фалшиво. Той щеше да усети фалша. Погледът му беше буден, преценяващ и това леко я напрягаше. Лили трябваше някак да навакса, да покаже, че е по-умна.
Особено нещо е приятелството между две свободни момичета, когато се състезават. В неговата равномерна хармония прикрито се промъкваха дисхармоничните трептения на съперничеството.
Затова Лили избра да дискутира по темата, а не да ахка като Еми, че вярва или не вярва.
– Четох изказвания на директора на националния музей. Може би си прав – подхвана тя, – защото той не би си заложил авторитета и не би откарал костите му чак в София заради някаква сензационна измислица.
– Защо не, ако това отново ще го направи център на внимание по всички медии? – възрази Анастас и с това съвсем я обърка. – Господин професорът обича да го показват по телевизията.
– Не гледаш сериозно на професора, но смяташ вампира за истински – присви очи Лили. – Ти вярваш ли, че това е реално вампирско погребение и че вампирите са съществували?
Наско усети, че държи в ръцете си много конци и дърпа вниманието им ту насам, ту натам. Тази игра го забавляваше и продължи весело и свободно да импровизира:
– Разбира се, че са съществували. Да не би аз да съм измислил граф Дракула, в който ти така се съмняваш? Не е измислен. Просто го е имало и писателят, май беше Стоукър, е разказал за него в роман. Знаеш, че и на Шлиман не са вярвали за Троя, защото била измислица на Омир, а пък той взел, че я изкопал. Само че обърнете внимание, момичета, костите на Дракула изобщо не са ги  намерили. А този вампир го изровиха пред очите ми! Съвсем истински! Бях тук миналото лято и ето тук висях по цял ден над разкопките и гледах археолозите как работят.
Момичетата се вгледаха смутени надолу към дълбокия изкоп, обиколен с хубава дървена ограда, на която се подпираха и други летовници. Сигурно и те си говореха за прословутия вампир.
Лили тръсна глава. Загледа се към извисяващата се стена на крепостта, по която подскачаха две от неизброимите созополски котки. Една се обърна, погледна ги и измяука. А после скочи на клона на близката смокиня и се скри от погледа ù.
– Е добре де, нали няма да висим прави тук до довечера – обади се тя, но остана, загледана в прилежно разкопания некропол до основите на разкритата църква, който археолозите бяха започнали отново да зариват.

ЗАВОЕВАТЕЛИТЕ
Октомври, Созопол

От вмирисаното подземие затворникът излезе най-после на свеж въздух в двора на крепостта.
Зашемети го внезапен удар в очите.
Яркото октомврийско слънце сякаш се прицели точно в тях да му ги избоде.
Сред болезнения танц на цветните кръгове зрението му се съвзе и една фигура на мъж с прошарена брада, облечен в очукана броня, полека придоби материалност.
– Ки е куесто рагаццо? – попита той стражите, които го извадиха от тъмницата.
– Представа нямаме. Беше затворен в подземието – отвърнаха те на същия език.
„Сега пък италиански? Ама и той някакъв трудно разбираем. Къде съм попаднал? Какво става?”
– Не ми изглежда много наш. Кой си ти? Как се казваш?
„Хайде и тия питат кой съм. Какво да им отговоря, че да не ме върнат долу? Знам ли какво ще им хареса? Но поне да им покажа, че ги разбирам. И какво по дяволите търсят тези италианци в Созопол?”
– Дойдох преди два дни и ме арестуваха. Не разбрах защо – отговори той на езика им.
Те леко напрегнаха физиономии, докато го слушаха. На тях пък неговият говор им се стори странен. Спогледаха се и продължиха да питат:
– От Генуа ли си? Или от Венеция?
– Си, си! – закима с глава. – Бил съм там. И в Генуа, и във Венеция, и в Рим.
Мъжът, който им беше някакъв командир, смръщи вежди. Огледа го подозрително и понечи да се отдалечи.
– Не съм ял от три дни. И вода ми дайте, прего, сеньор.
– Дайте му ядне и вода. И го пазете да не побегне. Може да е турски шпионин. Или български.
„Пак шпионин! На тия хора какво им става? И защо турски шпионин? Защо български? Тук явно е много по-важно да знаеш кой на кого е враг, а не кой е приятел.”
До него в двора на гарнизона с часове остана да виси един брадясал войник, който тайничко го наблюдаваше. Но се преструваше на много по-заинтересуван от гнойната пъпка на ръката си, която чоплеше с мръсен, нащърбен нокът, плюеше отгоре ù и накрая я обърса с мръсния ръкав на другата си ръка. Затворникът с погнуса го наблюдаваше, неспособен да откъсне очи от странната процедура до самия ù край.
Привечер дойдоха двама войници и го поведоха. С града беше станало нещо. Капаците на магазините – спуснати. Ако се появеше човек, бързаше да притича и да хлътне в дома си. По улиците ходеха на групи тези странно облечени италиански войници. Неколцина дружно разбиваха един дюкян и разграбваха стоката.
Главата му най-после се беше оправила и се опитваше да анализира странностите, които виждаше с очите си. „За да получиш правилен отговор, трябва да зададеш правилния въпрос” – някога някой му беше казал тази мъдрост.
„Попаднал съм не където трябва. Въпросът обаче май не е: Къде съм? Очевидно е, че съм в Созопол. Въпросът е: Кога съм?”
Трябваше му още време да претъркаля тази мисъл, която макар и очевидна, звучеше твърде невероятно, но все по-натрапчиво в главата му, въпреки че съзнанието му продължаваше упорито да я отхвърля.
Новите му пазачи го водеха с побутване по тясна калдъръмена уличка, осеяна с боклуци и разбита покъщнина. Не бяха нито груби, нито любезни – да не вземат да сбъркат. Спряха пред прилично изглеждаща къща и му показаха да влезе. Въведоха го в относително голяма стая. Там до масата седяха двама души с тревожен израз на лицата. Единият беше облечен в зелена дреха, богато украсена с ширити, а другият бе отметнал назад кафявата си пелерина и положил дясната си ръка на масата. Край него се суетеше около шейсетгодишен мъж и опипваше ръката му внимателно. За момент вдигнаха очи към новодошлите и после пак се съсредоточиха в действията на стареца.
Той раздвижи пръстите, огледа китката и костта по-нагоре. Пациентът му изстена през стиснати зъби. Старецът подсмръкна неуверено и изглеждаше съвсем безпомощен, но не му се искаше да си признае.
– Да, счупена е, господарю. Сега ще я стегна и трябва да не я мърдате, че да сраснат костите.
Той сложи една тънка дъсчица под ръката, уви я с кърпа и започна стегнато да навива дълъг кожен ремък.
– Я сега си размърдайте пръстите.
– Много е стегнато – измърмори раненият със силен френски акцент, като шаваше с пръсти.
– Стягам, но иначе костите няма да зараснат правилно. От време на време ще я развързвам, сеньор, иначе ръката ви ще посинее. Как пък точно сега докторът замина с кораба! Аз не разбирам много, господарю. Прост слуга като мен какво знае? Но ще зарасте.
– Така няма да зарасне никога! Особено ако все я отвързвате.
Вдигнаха глави. Беше се обадил странният арестант, когото войниците намериха в подземието на крепостта.
– Е, вярно, че бавно става и боли наистина – съгласи се слугата.– Но ако се внимава... Знам, че за два-три месеца ще срастне. Дано да не е много накриво. Ще потърпите, сеньор, ще ви поболи, но от такава болка не се умира.
– Да бе, нали няма теб да те боли – обади се пак непознатият. – Позволете на мен, не се притеснявайте – той вдигна миролюбиво ръце и се огледа към стражите до вратата как ще реагират.
Раненият присви вежди, но като воин и пътешественик, на какъвто приличаше, имаше склонност да поема рискове. Затова кимна в знак на позволение.
Доскорошният арестант пристъпи в стаята и се огледа. Взе от масата три дървени лъжици с дълги дръжки и отчупи гребките на две от тях, та станаха като дебели плоски пръчки. Дръпна пердето от прозореца и започна да го къса на ленти. После размота ремъка от счупената ръка. Всички го гледаха изучаващо, но странно, никой не го спря.
– Трябва ми гипс – огледа ги затворникът, но присъстващите изглежда не схванаха. – Добре де, и брашно ще свърши работа.
Слугата донесе от кухнята и скоро имаше на разположение средно гъста каша.
Натопи лентите в нея. После постави здравата лъжица под ръката, така че шепата да захлупи гребката ù. На равни разстояния от нея сложи дебелите пръчки от другите две и посочи на стария прислужник да ги задържи така, че ръката да не се размести. Уви ръката в парче плат и започна да намотава натопените в кашата ленти от пердето нито стегнато, нито хлабаво, обхващайки и китката, и до над лакътя. Накрая нави отгоре и кожения ремък, а с една по-къса лента окачи превързаната ръка на врата на ранения и тя застана неподвижна пред гърдите му.
– Ето така няма да ви посинеят пръстите, сеньор. Тестото ще изсъхне и ще държи здраво. Особено ако го понагреете на огъня. Недейте да я отвързвате и за един месец костта ще е зараснала. Обещавам ви, че през това време изобщо няма да ви боли.
– То вече болката съвсем намаля – колебливо каза човекът. – Ти изглежда си добър лекар. Графе – обърна се към мъжа, седнал срещу него до масата, – няма да ни е излишен такъв лечител във войската. Много ми олекна наистина!
„Изглежда спечелих един приятел!” – помисли си бившият арестант.
Когато старецът излезе, удостоеният с титлата „граф” отпрати войниците и се обърна към новодошлия млад мъж:
– Това, което направихте, господине, беше наистина невероятно. Кажете ни кой сте. И всъщност защо ви бяха затворили?
Говореха странен италиански диалект и трябваше да полага усилие, за да ги разбира.
– О, какво толкова съм направил? Просто една счупена ръка!– започна да скромничи, докато се чудеше какъв отговор би бил най-безопасен. Може би от господин графа зависеше съдбата му.
Макар и любезно зададен, въпросът си беше пак същият. Само от отговора му зависеше дали краката му ще поемат отново към гостоприемното подземие или в съвсем противоположна посока. И тогава най-неочаквано дори за себе си изтърси:
– Сбих се насред града с един другоземец, който ме измами. Имаше крив нос и нещо, навито около главата вместо шапка. Затова ме арестуваха.
Усмивките по лицата на публиката му показаха, че е улучил ролята:
– Сигурно е бил турчин. Те идват уж да търгуват, а шпионират за емирите си. Тия неверници! И значи те арестуваха, така ли?
– Да, защото съм набил мирен търговец. Ако е бил и шпионин, добре го подредих! Така му насиних физиономията, че и майка му не би го познала. Той обаче се развика за помощ, дойдоха стражите и ме вързаха. Мен, ограбения, а не него!
– Проклети османци! – изръмжа графът и удари с юмрук по масата. – Обаче ще им натрием носовете. Само да се справим с проблема на ромейския император. Като го върнем в Константинопол, ние ще станем първата сила в Черно море.
– Няма и носовете на корабите да си покажат отсам Босфора– допълни и събеседникът му със счупената ръка.
„Боже, за какво говорят тези хора? Какъв император? Къде съм попаднал? Тоест кога? Коя година е?”
– Благодарни сме ви за превръзката, господине. Ще се радваме да се присъедините към войската ни. Може ли да научим как се казвате? – упорито се върна графът към въпроса си и се взря в младежа.
Той се поколеба, а после неуверено каза:
– Мога ли първо аз да попитам нещо? Моля ви, отговорете ми, дори ако въпросът ви се стори нелеп. Коя година сме сега?
Графът се опули насреща му:
– Ама вас откога ви държат затворен? И то заради някакво си сбиване!
– Ами... така май. Та коя година сме?
– Шест хиляди осемстотин седемдесет и пета.
– Какво? Шест хиляди осемстотин... – болката отново процепи главата му и той едва не се срина на пода. Гледаше ги зяпнал.
„Не може да бъде! В бъдещето ли съм попаднал? Как е станало? Та аз само исках да се скрия! Само поседнах там на стола в тъпата му конструкция! Какво се включи изведнъж? Как съм преминал с хилядолетия в бъдещето? Да не е имало междувременно Трета световна война? Светът ли се е сринал? И пак мечове и копия! Деградация? И говорът им изглежда затова е станал различен. И на тия италианци, и на българите, дето ме арестуваха. А ми изглеждаше, сякаш съм попаднал на снимачна площадка на някакво реалити шоу. Само че камерите нещо ми се губеха.”
Безброй хаотични предположения се оплетоха в мозъка му, претовариха го, невроните му дадоха на късо и изпищяха в неистова болка. Лицето му се сгърчи и той едва изхриптя:
– Шест хиляди осемстотин и колко си там! Толкова много! – това го каза на глас.
– Ами да. От сътворението на света.
– От сътворението ли? От новата ера ли искате да кажете?
– Каква нова ера? От сътворението, бе! Нали знаеш, бог съворил света за шест дни, а на седмия седнал да си почине и така нататък. В Библията го пише. От това сътворение.
– Ахааа. Сега разбрах! Шест хиляди осемстотин и колко?
– И седемдесет и пет.
– Ахааа. А доста след това се е родил Христос. И колко години има от след Христа?
– Хм! Ами чакай да сметна – графът погледна в тавана, промърда устни и след малко отговори – Ами към... хиляда триста шейсет и шест години. Ако съм сметнал правилно.
„Така пò бива! Връзва се с ромеи, императори, мечове и тези италианци с буфанести гащи. Значи наистина съм в друго време. Само че не в бъдещето, а в миналото. Пак си е изумително! Боже, в какво съм се забъркал?!”
– Е, аз ти отговорих на въпроса – вгледа се в очите му графът.– Сега ти ще отговориш ли на моя? Как се казваш и откъде си?
„Това са два въпроса.”
– Тукашен съм, българин по народност – отвърна на втория, като междувременно обмисляше как се казва.
Неясно защо отвътре му напираше да скрие истинското си име, сякаш то беше ключът му към вратата обратно. Може би си въобразяваше, но в ума му се въртеше точно тази странна идея. Името. Нищо не му идваше на ум. Добре де, нека да е неговото, ама наопаки. Преобърна го мислено и се уплаши. О, не! С това име направо ще го обесят! Ако това е годината, то тя е времето на най-побърканите християни. А наопаки имато му звучеше почти като Сатана. То няма да стане. А както му викат приятелите накратко? Обърна го. Да, това пò бива. И изрече на глас:
– Името ми е Оксан.
– Оксан означава на гръцки гостоприемен. Знаеш ли гръцки? На колко си години?
– На двайсет и две години. Дядо ми и баба ми са от този град. Знам донякъде и гръцки, защото баба ми беше гъркиня. Тук всички са с такива омешани корени.
– А нашия език къде научи?
– Бях в такова училище – предпазливо и неопределено отговори, защото не знаеше какво и доколко да разкрива за себе си. Как ли би им прозвучал отговор като „Национален учебен комплекс по култура с лицей за изучаване на италиански език”? Така че... учил нещо си, някъде си... Хапка като за тяхното ниво.
Мъжете закимаха доволно:
– Да, има някои добри училища за момчетата. Укрепват вярата им, пък и различни знания им преподават. Но само армията ги прави истински мъже! Ти сигурно си рицар, Оксане, а не обикновен войник.
Опа! Ледът пак изтъня под краката му.
„Прекалих май с това търкаляне на мошеници до крепостната стена. А точно взех да се издигам в очите им! Е, щом армията им е важна, нещо ще им съчиня.”
– От няколко години съм в българската войска, сеньор графе, само че не като войник, а защото знам много езици и превеждам при преговори – започна да налучква приемлива версия и доброжелателните погледи му показаха, че засега се справяше.
– Какви са тези много езици, дето ги знаеш?
Уф! Изглежда бе преодолял подозрението, но не биваше да се отпуска. Някоя изтървана дреболия можеше да го издаде, че всъщност не е това, за което се представя. Ама за кого да се представи? Виждаше отражението си в стъклата на прозореца – яке, пуловер, дънки... Маратонките си не виждаше, но и те никак не бяха на място в тази епоха.
„Какви да ги дъвча? Те очи нямат ли? Не приличам на местен. Но пък те обикалят разни земи. Може това да ги е научило, че хората навсякъде се обличат различно, и затова не ги стъписвам. За чужди езици ли ме питаха?”
– Знам италиански, гръцки, английски и български.
– А френски?
– Не, сеньор. За моите уши френският е като ромолене на планински поток, красиво, но съвсем непонятно. Само отделни думи.
– В такъв случай, Оксане, понеже завзехме града и сеньор Кривич вече не е градоначалник, понеже войската в крепостта не е българска, а генуезка, предлагам ти да минеш на служба при мен. Ще правиш същото. Ще ми бъдеш преводач, защото никой от нас не знае местния език. Търговците ни го говорят, но ми трябва човек постоянно да е при мен, а те са заети хора. Приемаш ли?
„Май ще оцелея.”
– Предложението ви е много ласкателно, графе. Струва ми се, че в положението, в което попаднах, то е най-добрата възможност за мен. Мога ли да науча името ви, щом ще работя за вас?
Графът го погледна изненадан.
Той, известният във всички кралски и императорски дворове, пък и роднина на немалко високопоставени личности в тях, като всеки прочут човек си мислеше, че едва ли има някой, който да не го знае.
Но този преводач изглежда е останал доста изолиран в малкия си град.
Графът прие великодушно тази необидна възможност и отговори на наивно питащия младеж:
– Аз съм граф Амадей Савойски. Викат ми и Зеления граф.
Посочиха на Оксан една стаичка – малка като килерче и толкова мръсна, в която да се настани. Е, малко бацилчета не са страшни. Не позволяват на организма да се отпуска и му напомнят, че животът е борба. Имаше тясно легло и тясно прозорче. Седна на леглото и то жално изскърца. Стисна главата си с ръце. Каква каша! Хиляда триста шейсет и шеста година! Та това си е тъмно Средновековие! Трябва да се измъкне оттук! Не може да няма начин! Щом някак си е дошъл, трябва да има път и назад!
Някой приятелски го побутна по ръката.
Вдигна стреснат глава, защото не беше чул човек да влиза.
До него на леглото бе скочила една типична созополска котка на райета и се опитваше да се погали в лакътя му. Също като котката на съседката. Толкова ù приличаше, все едно и тя се бе пренесла заедно с него в миналото. Само дето на една котка би ù било все едно. Но не и на него. Човекът е друг вид социално животно. Неговият социум има бързопроменящи се характеристики и всяко излизане извън тях, го стресира твърде драматично.
„Какво полезно от моя социум съм пренесъл тук?” – попита се той и този път изгреба от всичките си джобове всичките си съкровища. Ключодържателят с пет-шест дълги секретни ключа и висулка с формата на извит в кръг дракон, пакетче носни кърпички, класьорче с лична карта, шофьорска книжка, десетина визитки, кутия цигари. Надникна в нея – само трички плюс запалката. Следваха телефонът, батерията му със соларно зареждане, швейцарското ножче и... нищо повече.
И така нищо кой знае колко полезно тук и сега. Телефонът, най-незаменимата му вещ от собственото му време, неговата връзка с целия свят, тук беше само електронно тефтерче с никому ненужни номера на приятели и вълшебна кутийка, пълна с музика и снимки. Но все пак, кой знае защо, го изключи, та да пести батерията. Ножче и запалка – само те изглеждаха смислени. Всяка една от тези полезни или безполезни вещи обаче би изглеждала като магия на хората от това минало-бешало веме. Затова никой не трябваше да ги види. Ще помисли къде да ги скрие, а засега ги прибра във вътрешните джобове на якето си, закопча ги и го окачи на пирона зад вратата. Погали котката по гърба и въздъхна:
– Ето, маце, настаних се.
Днес

В курорт като Созопол, съчетаващ прекрасно море, пясъчни плажове и старинен град, можеш да си губиш времето по много приятни начини. И всеки от тях е като глътка хубав коняк. Бавно я превърташ през езика, небцето и полека я преглъщаш, след като си усетил всичките ù вкусове и аромати.
Приятният начин за Наско и двете момичета в този момент беше да повисят още над откритите разкопки и да потъркалят темата за странния средновековен вампир, докато все още напипваха в нея неизчерпани пикантни детайли.
– Добре де, той все пак българин ли е бил? – попита Лили. – Изобщо дали за един вампир народността има значение?
– Вероятно има – сви рамене Наско и започна да си измисля някаква версия на вампира за пред момичетата. – Все пак той живее сред хората в някакъв град, в някаква епоха, родила го е обикновена жена. Денем е като всички останали. Вампир е само през нощта, когато си търси жертвата, за да си смукне кръвчица. Даже не е нужно да я убива. Глътчица, две, пет и му стига.
– Мислиш ли? По филмите не е съвсем така.
– Е, нали трябва да ни настръхнат косите. Колкото по-зловещ е сценарият, толкова по-доходен филм става. Истината е била по-проста. Както ние можем вечер да идем на бар, но не се напиваме до козирката, така и той понякога си глътва малко, за удоволствие.
– А защо няма повече такива погребения? – Лили не спореше, но предизвикваше Анастас по темата. Питаше, обаче с недоверие. Задържаше цялото му внимание върху себе си
А Еми само зяпаше отстрани, без да може да се намеси. Това я подразни. Трябваше да каже нещо, за да не я забравят напълно.
– Сигурно вампирите са били съвсем малко и отдавна ги няма– обади се тя. – Днес само филмите за тях са в изобилие.
– Еми, миличка – усмихна се Наско, – светът е пълен с вампири. Но за повечето от тях никога не се разбира, че са такива. Не можеш да си представиш колко са много! Винаги ги е имало и винаги ще ги има. Те са навсякъде около нас, трябва само да се огледаш.
Еми не очакваше такова твърдение, изречено с такъв странно настойчив глас. Взря се в сините очи на Наско с миниатюрни зеници като иглен връх, в тънката усмивка на стиснатите му устни, и изпита притеснение. Защо я гледаше така? Защо ù каза това точно на нея, а не на двете? Но после той се усмихна широко и тя видя, че кучешките му зъби са си съвсем обикновени.
„Иска да ме уплаши. И той ме мисли за глупачка!”
Вътре из разкопките зад заключената ограда се мотаеше някакъв мъж на средна възраст и обясняваше нещо на висок глас на своята спътничка – дребна закръгленка госпожа на неговите години. От дочутите откъслечни думи можеше да се разбере, че и те говорят за вампирското погребение.
– Можете ли да ми кажете – питаше госпожата, – имаше ли тук и други подобни погребения?
– Не, само това беше. Имаше и един женски скелет с парче желязо, но то беше по-скоро положено върху гърдите. Тук всъщност гробовете са на пластове един върху друг и може при слягането желязото да е пропаднало от някой по-горен гроб и да няма нищо общо с костите на жената.
– А мъжът беше прободен нарочно, така ли?
– Така изглеждаше, защото желязното острие беше вклинено отстрани между ребрата...
Господинът очевидно беше някакъв местен специалист с отношение към разкопките. И нещо като началник, щом в извънработно време разхождаше своята позната зад заключената ограда. Те отминаха по-встрани и вече не се чуваше какво си казват.
Лили пак пое инициативата:
– Нали директорът на Националния исторически музей разгласи новината за този вампир? Та той май спомена в едно интервю името Кривич. Така ли се е казвал вампирът?
– Аз от къде да знам? – засмя се Наско. – Мисля, че той каза това име само веднъж. Хвърля разни неща в пространството.
Еми го гледаше някак нацупено. А после рязко попита:
– Ти защо каза, че и днес навсякъде около нас има вампири? Те нали пият човешка кръв? Щеше да има пострадали, щеше да се разчуе!
– Момичета, дайте да седнем някъде. Искам вече едно разхладително питие. Или сладолед. Такава жега, а вие сте се запънали да ме разпитвате, като че ли съм главният вампиролог на републиката.
Точно срещу тях над самите развалини се надвесваше тераса с масите на ресторант. За техен късмет тъкмо една се освободи и Анастас им я посочи. Побързаха да я заемат, преди някой да ги е изпреварил. От нея се откриваше чудесна гледка и към развалините долу, и към брега на морето. Непосредствената близост на разкопките не им позволи да избягат от темата. А Еми и не искаше.
– Ти не се измъквай от въпроса! – седна тя насреща му и впери упорити очи в неговите. – Казваш нещо такова, та на човек му настръхват косите, а после: „Ха-ха, я да пийнем нещо, че ожаднях”. И бягаш от темата.
– Ами да, по добре да си поръчам един портокалов фреш с лед, отколкото да те захапя за врата. Наистина ожаднях. А вие?
– Престани да ни будалкаш – засмя се Лили, демонстрирайки храброст и здравомислие. А като погледна към притеснената си приятелка, реши да се включи в игричката на Наско и добави с тайнствен шепот: – От толкова приказки за вампири, чак ми се прииска да опитам чаша топла кръв със сламка.
– Тя не се сервира в чаши – Наско полека протегна към нея ръка с хищно разперени пръсти, – нали си виждала по филмите как става? Вампирът се навежда към шията ти и...
– Стига! – Еми чак подскочи и уплашена, и гневна, защото хем не му вярваше на сваляческите номера, хем се ядосваше, че като някоя тъпа пубертетка се поддаде на явното му театралничене.
Анастас прибра скромно ръце пред себе си, вдигна чашата с портокаловия сок и смукна от сламката. Все едно, че беше съвсем различен човек от този преди миг. А после, загледан над морската синева към хоризонта, някак вяло заговори:
– Момичета, не исках да ви плаша. Но трябва да знаете истината. Ние живеем на Планетата на вампирите. Нашата Земя е такава. Вие дори го знаете, но до сега не сте го наричали така. Някой да пие човешка кръв е толкова обикновено, че не ни прави впечатление. Колко хора живеят на планетата ни? А милиарди пъти повече са комарите, които пият човешка кръв. Има и други кръвосмучещи същества. Дървеници, пиявици, кърлежи... Е сигурно и такива, за които сега не се сещам. Защо вампирството ви изглежда толкова плашещо? Когато човек осъзнае това, отношението му се променя. Гледната точка е важна. Не можем дори да си помислим какво е на вкус малкото кученце на съседката, но си хапваме с удоволствие месо от малко прасенце или агънце, или риба. Просто гледната ни точка за прасенцето е друга. Всички на земята постоянно взаимно се изяждаме и това никак не ни притеснява.
Момичетата го гледаха объркано и мълчаха.
После Лили се отърси от странния хипнотичен унес, породен от равномерността на този така обикновен глас, и се усмихна:
– Докато сме на темата, ще си поръчаме ли по една пържола с гарнитура? Леко алангле.
– И по чаша гъсто червено вино! – влезе в тон Еми, макар че погледът ù не изглеждаше толкова храбър, колкото гласът.
– Ей, плашите ме! – засмя се Наско. – Май трябва да внимавам да не се напия тази вечер. Че на връщане ще бъда самичък с вас двете в тъмното.
Лили му се усмихна заговорнически над ръба на чашата:
– Нали каза, че това не убива. Смукваш си малко, колкото за удоволствието. Така че не се бой. На нас по глътчица ни стига.
„Боже, до кога ще дъвчем тези глупости?” – помисли си Анастас, но момичетата бяха дръпнали нишката на собствената му фантазия и тя разплиташе някаква неподозирана плетка в ума му.
– Малко стига в началото – не устоя на вътрешния си порив той.– То е като наркотик. Започнеш ли, не можеш да спреш. Полека те тегли да увеличаваш дозите. С увеличаването нараства и силата, променят се способностите на вампира. И ако не иска да убива хора и да го разкрият, колкото повече расте във вампирската йерархия, толкова повече хора трябва да напада, за да си смукне от всекиго по малко, та да си набави нужното количество.
– Тогава непременно ще се разчуе! – заяви Еми убедено. – Тогава ще го разкрият!
– Е, ако стане напечено, той сменя града или държавата, или епохата.
– Как така епохата? – попита Еми с нарастващо любопитство.
– Прехвърля се в друго време напред или назад – обясни компетентно Наско. – Начинаещите вампири не го могат, те са домошари. Но магистрите са пътешественици през пластовете на световете. Само че не всеки достига това ниво. Трябва да е натрупал в себе си достатъчно промени, да е развил специални способности, за да извърши такъв скок във времето. И много изобилно да се е напил с кръв. Ако е бил на диета от месеци, няма да може да прескочи и рискува да се шмугне в безвремието и да не може да излезе от него.
– Уау! А дали може да си избере точно къде да отскочи? – светнаха големите сини очи на Еми.
– Вероятно може, но едва ли го интересува. Навсякъде ще попадне на хора и няма да остане гладен. Само че вихрите в междувремието са хаотични и обикновено е трудно да се прицелиш точно.
– Колко интересно! – Еми пиеше втора чаша уиски и погледът ù проблясваше. – Откъде знаеш всичко с такива подробности.
Лили гледаше ту нея, ту него озадачено. И двамата ли са луди или и двамата се преструват? Ама че първа приятелка!
„Ще ми го отмъкне под носа! Трябва ли да лапам мухи като нея? Този прекрасен мъжки екземпляр май си търси лесно завоевание. Или наивно, което вероятно е едно и също.”
Лили смукна сок от сламката си и се загледа към морето. Някак изведнъж загуби интерес към разговора. И към Наско. Ако не би изглеждало крайно грубо и невъзпитано, би си тръгнала още сега. Нека си гукат двамата. Нека си дрънкат глупости. На нея ù дойде в повече. Но не вървеше така. Остана, поне този път.

Вечерта завърши с изпращане до хотела им и благопристойни целувки по бузите. А над главите им в мрака на нощта се стрелкаха миниатюрни вампирски на вид прилепчета, които ловяха мухи и пеперуди, насочвани от своята свръхчовешка специална сетивност. В техния пояс от времето и пространството нямаше кой да попречи на нощния им лов, нито кой да съди дали поведението им е грешно или праведно.
– Гладът, това е, което ни движи. Той изисква да бъде заситен и не ни оставя избор – промълви Анастас, загледан в тях.
– За какъв глад говориш? – тревожно прошепна Еми.
– За всеки глад. И на тялото, и на душата. Съществуваме истински, докато сме гладни.
– Гладен съм, следователно съществувам – изкиска се Еми. – Някой май беше казал тази мъдрост.
– Почти дослово! Умница си ми ти. – Наско с въздишка поклати глава, обърна се и изчезна в нощта.

НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!
1366 г., октомври, Созопол

През първият ден след осъзнаването къде и кога е попаднал, му беше нужно да се усамоти и да преодолее шока. Отначало дори не смееше да си покаже носа на улицата, защото не знаеше разрешено ли му е да се движи свободно. После установи, че обкръжението на графа е уведомено за назначаването на този местен младеж като преводач, и никой не го спираше никъде. Това му позволи да понапери гребена и да се разтъпче по-надалече. Дали щяха да го пуснат да излезе и от крепостта?
Да! Никой не го спря!
И тогава се втурна с всичка сила към брега, към мястото, откъдето му се струваше, че долази до града на четири крака със замаяна глава, пронизвана от болки.
О, само да стигне там, където се бе материализирал в това Средновековие! Само да намери мястото! Да открие странното изобретение на приятеля си, което му погоди тоя мръсен номер! Нямаше представа как работи, но все страда от средна интелигентност, от елементарна компютърна грамотност! Някак си щеше да налучка какво да пренастрои в обратен ред, че да си отиде в своето време.
И тогава – сбогом, графе!
„Много ми беше  приятно, ще ви запомня с добро.”
Дори куцукащия господин Кривич няма да споменава с огорчение, задето го тикна в подземието, а сега сам кисне там и диша зловонния му въздух. Той си получи заслуженото, за това че не го посрещна, както би трябвало да се посреща един уважаван пришълец от бъдещето.
А виж, графът се оказа друга работа! И от първия ден още го назначи в свитата си! Браво! Така е по европейски!
„Но въпреки хубавата длъжност, по-добре да си вървя! Че тук всеки от неговите негодници е с меч на кръста, а доста здраво пият, понеже не плащат. Нищо че пеят след това!” – докато разтягаше тези безсмислия в ума си, той ходеше напред-назад по брега, изкачваше се на някоя дюна и оглеждаше отвисоко. Разгръщаше крайбрежните храсти и ниските смокинови самораслеци... Нищо! Ни следа от странната му машина. Падна на колене и зарови ръце в пясъка. Не може да я няма! Тук някъде трябва да е!
Тогава пръстите му напипаха нещо. Вдигна го – отвертка. Хубава, звездовидна с пластмасова дръжка. Спомни си, че беше до него на седалката. Значи и тя се е прехвърлила! Обаче само той и отвертката – това, което е било подвижно в машината. А нея самата я няма!
Стана и с гневен замах я запрати в морето.
– Не може да бъде! – изкрещя с всичка сила, а после коленичи върху студения влажен пясък и изхлипа в шепите си: – Не може да бъде... Не може да ме е изстреляла на майната си, а тя самата да е останала там...
Опита да си спомни какво му обясняваше Алек за изобретението си, но беше го слушал с половин ухо. Май наистина нещо такова... трябваше да прехвърля предмети от едно място на друго, но само предметите, не и себе си. И то само в пространството!
„Алек, братле, нали казваше, че конструираш телепорт? В голяма грешка си, приятелю! Машината ти има страхотен дефект в прицела! А най-сбърканото е, че нея самата я няма!”
До мръкнало стоя коленичил на пясъка. Как да смели това, което го бе сполетяло? Как да погледне напред и да открие смисъл в безумието на бъдещето си, което го очакваше тук, в далечното минало?
Опита се да си спомни какво знае за тази епоха. Общи понятия. Картинка от птичи поглед.
„Поне не ме запрати на друга планета или в ерата на динозаврите. Как щях да оцелея тогава? Пък тук, ето, дори не съм безработен, няма да умра от глад...”
Самоиронията не му помогна да погледне на нещата по-ведро.Надигна се и се повлече без сили към града. Към уютната си мизерна стаичка. Към покровителя си, към утрешния си първи работен ден на преводач.
„Аз някак ще оцелея, ще преживея... Бил съм къмпингар всяко лято. Свикнал съм и с примитивното. Но баща ми ще се побърка. Добре, че мама не доживя това безумие...”

Отражения в „Огледалото на времето”

1366 г.

Йоан Кюклей, дворцовият историк на унгарския крал Лайош Анжуйски, бе почти връстник на владетеля, четиридесетгодишен, но имаше вид на по-възрастен, заради ситните бръчки около очите, които постоянно присвиваше. Но писането до късно на свещи изтощава зрението. Ето и сега стоеше надвесен над дебелата книга и старателно отбелязваше, макар и накратко, събитията на източната граница. Господарят му бе влязъл в конфликт с българския цар във Видин.
Той топеше перо в мастилницата и равно редеше думите:
„Крал Лайош Велики нападна с голяма войска Българското царство и като превзе престолния град на царството Видин, си го подчини. Плени владетеля му на име Срацимир, който се наричаше цар на българите, и като го отведе в Унгария, за известно време го държа под стража добре и почтено в крепостта на Загребското епископство, наречено Хумник...”
* * *
В същото време друг един доста по-стар мъж, който съвсем не гледаше на себе си като на историк, с болка в душата добави няколко реда към църковната книга, която бе преписал.
Свеждайки до нищожност своя твърде дълъг житейски опит, той редеше с ръката си:
„Написа тази книжка многогрешният и несмисленият по ум Драган заедно с брат си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време...”

* * *
По същото време в завладения от граф Амадей Савойски град Созопол на Черно море неговият секретар Антонио Барбериус пишеше много различен документ.
Той не бе исторически и тъкмо заради това трябваше да бъде съвсем точен – до половин и дори до три четвърти флорин. Сметководната му книга имаше приходна и разходна част, но напоследък записките му бяха все в приходната:
„Получих от ковчежника на госпожа цариградската императрица парите, които тя даде на господаря за изплащането на разходи за съоръжаването на кораби, когато той се отправи към земите на България за освобождаване на господин императора на Константинопол, който не можеше да се върне поради възпрепятстването от царя на България – 12 000 златни перпера по курса на Пера.
Получих от общината на град Емона контрибуция, наложена на жителите – 1100 златни перпера по курса на Несебър.
Получих от много и различни лица от град Несебър контрибуцията, наложена там от господаря – 938 и половина перпера, и от мнозина бедни хора на споменатото селище – 17 568 и половина златни перпера по курса на Несебър.
Получих от Несебър контрибуция от 2000 перпера в хранителни продукти за нуждите на свитата на господаря.
Получих от Джирардо ди Грамон, събиращ контрибуцията на град Анхиало 2734 перпера и три четвърти, макар тази контрибуция да била събрана в по-голям размер поради грабителството, което жителите на този град понасяха от хората на господарят в гарнизона там.
Получих от някакъв човек от Несебър, който бе обвинен, че изказал някакви сквернословия, 10 флорина с добро тегло.”
Антонио Барбериус трябваше всяка вечер да съобщава на господаря Амадей Савойски какъв е приходът за деня и колко са разходите. Имаше още малко време до залез слънце и щеше да успее с пресмятането.
Напоследък господин графът бе много доволен от сметките му.

КАКВО Е ДА СИ БЛАГОРОДНИК
1366 г., ноември, Созопол

За пришълеца, представил се убедително с името Оксан, всеки ден бе изпълнен с безброй дребни грижи, които го уморяваха със своята разпиляност. Да намери за Амадей качествено зелено сукно за нови дрехи. Той винаги шиеше дрехите си от зелени платове, затова го наричаха „Зеления граф”. Да му издири добър шивач. Да купи маджун за прозорците, защото му духало. А онзи книжен плъх, секретарят му Барбериус, старателно записваше в книгата си всяка похарчена монета, или половинка от нея, или дори четвъртинка.
Трябваше да доведе мазачи, че стените на къщата му били излющени и мръсни. Трябвали му лисичи кожи за обшиване на новата туника... Кой говореше и български, и италиански, че да го пращат къде ли не за каквото им хрумне? Оксан, разбира се! Вече посвикна на старинния начин, по който говореха и българите, и италианците и се приспособи, доколкото можеше. Тичаше по цял ден насам-натам, а вечер си лягаше като пребит.
Когато нямаше такива задачи, граф Амадей пак не го оставяше да бездейства. Верен на убеждението си, че войската прави от момчетата мъже, той бе решил да превърне преводача си в първокласен боец и ездач.
– Ти във всеки момент си до мен, младежо. Аз трябва да разчитам, че ще ми защитиш гърба с оръжие, ако се наложи – казваше му смръщено и му подаваше дървен меч.
Оксан реши да не показва изведнъж техниките си от тренировките по бойни изкуства. От една страна щеше да достави удоволствие на графа да „обучи” новака, от друга страна  източните му умения биха им се видели твърде необичайни. Затова започна доста калпаво. Едва отбиваше ударите, побягваше, когато се очакваше да парира и отвърне. Кимаше усърдно с глава като първокласник на всяко многословно обяснение и се опитваше неумело да повтори показаното движение. Но със завидно темпо започна да напредва и дори Гийом, който заради счупената ръка само гледаше отстрани, възкликна един ден:
– Оксане, ти само за седмица научи толкова, колкото брат ми за една година не успяваше да постигне. А брат ми е добър воин. Учителят ни по фехтовка, ако беше те видял, щеше да каже, че си прероденият Александър Македонски. Щом за брат ми го казваше... Чакат те велики подвизи, младежо.
– Да, добре изучи меча – съгласяваше се Зеленият граф. – Само че ездата ти е слабото място. Утре те чакам след закуска в конюшнята. Да ти понатъртя задника, защото май не си се качвал на кон.
– Качвал съм се – смотолевяше Оксан. – Тъкмо минах няколко тренировки по езда, преди да се прехвърля...
– Къде да се прехвърлиш? – попита Амадей Савойски.
„В тъпото ви Средновековие, любезни ми Амадей” – идеше му отвътре, но отговаряше благоразумно:
– От преводач на българския градоначалник като преводач при вас, графе.
И после следваха дълги преходи на кон, които съвсем не бяха безцелни, а обхванаха околните селища, защото трябваше секретарят на графа да поизтръска кесиите на местните първенци, да обложи с контрибуции общините и до вечерта да се върне зад сигурната крепостна стена. Антоний Барбериус се оказа добър ездач, както и малкият военен отряд, който ги придружаваше. А вечер Оксан се тръшваше като пребит в леглото, едва хапнал няколко залъка.
Но за месец преодоля натоварването и ездата започна да му доставя също такова удоволствие, както тренировките с оръжие.
– Ще взема да те осиновя – смееше се Амадей Савойски. – За прост преводач с долен произход се справяш по-добре от благородник, който от дете е бил поверен на най-добри учители. Не мога да оставя такова дарование да пропадне.
– Защо мислите, че ще пропадна, графе?
– Ех... – въздъхна Амадей неопределено. – Не знам дали ще пропаднеш, но никак няма да се издигнеш в обществото. Поне съпруга от благородно семейство трябва да ти намеря. Дори имам нещо на ум...
– Благодаря, но не съм се затичал да се женя –  засмя се Оксан.
Вече не го уморяваха задачите, които получаваше, нито пратеничествата насам и натам. Гнетяха го терзанията му. Чувстваше душата си като разпъната на кръст. Граф Амадей го извади от затвора, графът го взе под защитата си, осигури му работа и хляб. Изглежда трябваше да му бъде благодарен и предан.
Да, беше му благодарен.
Но от друга страна дивите му войници не оставиха неразбит дюкян и неограбен търговец. Оксан минаваше по улиците и го болеше за тези българи, пък и местни гърци, които от сутрин до вечер бяха превивали гърбове да изработят стоките си. А влиза просто така някой си с гащи като балони и взема твоето, като че ли е негово.
Тогава чувството на Оксан за преданост към графа стискаше душата му като с клещи. Идеше му да побегне от него.
Стана му ясно, че тези моряци и рицари изобщо не са мъже на честта, а най-обикновени негодници, които той беше наел срещу заплащане и обещание за добра плячка. Бяха тръгнали да прогонят османските турци от земите край Константинопол и отсрещния Галиполски полуостров и тъкмо от тях да ограбят, каквото успеят. Искаха да се върнат у дома при своите жени и деца не с празни ръце. Поетият риск да плават до далечни земи беше заради богатствата, които се очакваше от тях да занесат обратно. Жените им сигурно всекидневно и смирено се молеха на божията майка за здравето и успеха на съпрузите си.
Но тези съпрузи, тези също така безкрайно набожни католици, никак дори не се посвениха, след като пометоха турското поселище на Галиполи и не откриха кой знае какво, да оберат църквите по християнското черноморие. Задигнаха сребърната утвар и дори свалиха обкова от иконите. Манастирите край Созопол, че и по-далечните, бяха разграбени. Генуезците бяха завладели този град и се държаха точно като завоеватели. И Амадей не ги спря. Напротив, превзе с бандитите си и Агатопол, и Анхиало, и Несебър...
Той не участваше в обирджийските им набези, но Оксан беше сигурен, че част от плячката заделяха и за него. Секретарят му Антоний Барбериус постоянно пишеше нещо в тефтерите си. Какво толкова имаше да пише?
„Вярно, че моите сънародници щяха да ме обесят. – размисляше Оксан. – На Амадей дължа това, че съм жив и на свобода. Но щяха да ме обесят не кротките занаятчии и търговци, които сега са ограбвани, а войниците от крепостта. Дали да не зарежа и едните, и другите, и да се махна, накъдето ми видят очите?”
И една вечер Оксан реши с изгрева да напусне Созопол. Щеше да отиде някъде далече, където поне в началото нямаше да има нито приятели, нито врагове. Нито щеше да е безкрайно зает от сутрин до вечер, а ще може да обмисли какво да прави с живота си.
Изпъна се на коравия, постлан с няколко черги нар, и затвори очи. Сънят го грабна в прегръдката си на минутата и... (е, там с лекота се получаваше) залюля го и го понесе към съвсем друго място. А то беше плаж от ситен златист пясък с разноцветни чадъри, набодени в редички, с нагъсто постлани пъстри хавлии. А по тях се изтягаха и събираха тен изкусителни красавици... Две от тях му помахаха отдалече и го повикаха с ръка.
Блаженство се разля по сетивата му... Изпълни го облекчение, усещането, че на косъм се е отървал от страхотна беда, от ужасяваща катастрофа.
Еуфорията го накара да задиша дълбоко с пълни гърди, да се усмихне блажено...
Обаче...

– Ставай! Ела веднага! – разтърси го грубо някой.
Силен френски акцент. Оксан се надигна стреснат и объркан. В кой свят се намираше? Кой беше този човек?
Ааа, Гийом Грансон, първият помощник на графа.
Той го буташе със здравата си ръка. От другата още не беше свалил тестяната превръзка.
– Докараха ранени – заромоли той уж на италиански, но звучеше, като че ли си говореше съвсем на френски. – Нали си лечител, графът каза да отидеш да помагаш. Много мъже пострадаха.
Оксан стана и разтърка очи. Нямаше време да ги мие. Нахлузи дебела туника върху фланелката, с която спеше, скочи в панталоните, в маратонките и беше готов да тръгне след Гийом.
Французинът стоеше и го гледаше със странно изражение. Попипа със здравата си ръка фланелката му под незакопчаната още туника, а после се поклони с подчертано уважение и каза:
– Последвайте ме, ваше височество.
Височеството тръгна след него, озадачено от промяната в тона. До преди минута Гийом го разтърсваше най-безцеремонно, а сега– „височество”! Но нямаше време за питане. В двора на казармата, осветен от забодени навсякъде факли, се търкаляха върху нахвърляната слама трийсетина ранени генуезци. Мирисът на кръв изпълваше устата с метален вкус. Лекарят, прошарен петдесетгодишен мъж, сновеше между тях, оцапан с кръв, сякаш и него са клали, и се чудеше с кого по-напред да се заеме. Неколцина войници се опитваха да му помагат. Това бяха само тежко пострадалите. Другите, които имаха повърхностни наранявания, сами се оправяха. Кой ти търси лекар за дреболия? Намазваш с войнишкия мехлем, връзваш отгоре чист парцал и то си зараства. Ако вземе да загнои, тогава ти трябва друг цяр. Ама то до няколко дни ще си покаже – или ще почне да заздравява, или ще засмърди.
Оксан се огледа с какво би могъл да помогне, кого да подхване. Докторът превързваше една окървавена глава и едновременно даваше разпореждания на доброволните си помощници.
– Оксане, ела! – повика го той. – Тук има двама със счупвания. Разказаха ми, че знаеш какво да ги правиш.
Оксан прекрачи неколцина, но спря до един ранен. От счупено не се умира, а на този щеше да му изтече кръвта. Озърна се безпомощно с празни ръце. Гийом беше до него и се вглеждаше в ранения като в обречен. Започна да мърмори молитва за спасение на душата му.
– Това вече не ти трябва, един месец мина – каза Оксан и размота дългата връв от счупената му ръка.
– Недей, какво правиш – извика французинът уплашено.
– Разрежи тази тестяна кора с нож и я свали. Но гледай да не се порежеш– отвърна му Оксан и пристъпи с кожения ремък към ранения. Здраво стегна крака на войника над раната и кръвта спря да блика на тласъци.
– Оксане, ти си магьосник – прошепна Гийом възхитен.
– Не съм. Само знам някои прости неща – измърмори младежът и се заоглежда за други такива, на които можеше да изтече кръвта, преди да им дойде редът някой да се погрижи за тях.
Остатъкът от дългата връв спаси няколко човешки живота тази нощ. Другото беше работа на лекаря. До сутринта той превързваше или шиеше дълбоките рани и клатеше в почуда глава:
– Брей, как се сети да ги стегнеш така?  – беше му трудно да повярва, че този младок, който не можеше един мехлем да забърка, който гледаше със странно вцепенен поглед и бял като привидение локвите кръв наоколо, беше направил нещо толкова на място.
Оксан приседна на ръба на коритото за водопой на конете и погледът му витаеше наоколо. Каквото можа, направи. Един обикновен студент по промишлен дизайн не знаше в областта на медицината повече от това. Оттук нататък работата беше за лекаря, който вече едва влачеше крака от умора и безсъние. Небето просветляваше на изток и слънцето скоро щеше да се покаже.
Начинът, по който невероятното огнено кълбо се вдигаше полека над морската шир, винаги го впечатляваше. Е, когато беше му се случвало да стане толкова рано, разбира се, или да се прибере толкова късно от някоя дискотека... Не беше от ранобудните нито преди, нито сега.
 Добре че и графът не скачаше с изгрева, така че до закуска почти не го търсеше за нищо.
До него на коритото от едната страна се примъкна голяма бяла котка, а от другата приседна Гийом, засмян до уши. Размърдваше от време на време заздравялата си ръка, поглеждаше към Оскан, като да му каже нещо, но замълчаваше. Младежът беше облегнал гръб на каменната стена с притворени очи, галеше лениво котката  и усещаше как умората се отлива от вените му.
– Какво се е случило? – попита той все така мижейки. – Къде ги накълцаха така?
– Потеглихме с корабите към Калиакра, ваше височество – отвър-на със странен ентусиазъм Гийом. – Амадей беше решил, че трябва да превземе града, защото нашата генуезка фактория там е в крайно незавидно положене. Владетелят, сеньор Добротица, съдира гърбовете на търговците ни с данъци и мита, много несъразмерни на приходите им. А пък венецианците там са с огромни привилегии. Само три процента мито, представяте ли си? Графът реши че със сила трябва да го принуди към преговори и да сключи справедлив договор и за генуезците в пристанищата му. Обаче онзи се е запънал. То е разбираемо, че ще се запъне, така му е по-доходно. А не можеше да стигнем до столицата му Калиакра, ако подминем Варна и оставим българския гарнизон там зад гърба си. Та тръгнахме първо да завладеем Варна.
– Е много бързо стигнахте и се върнахте. Че и с разбити носове– поусмихна се Оксан.
– О, не, битката беше друга. Дълбоко в залива близо до Пиргос забелязахме флота от десет и повече турски кораба.
„Пиргос? Пиргос... Бургас май? Старото му име. Ами да. Добре че дядо ми е от този край, та все нещо е влязло в ушите ми.”
– Амадей веднага заповяда да се насочим към тях. Страховита битка беше. Не се дадоха лесно неверниците! – французинът се разпали, очите му заблестяха. – Моята галера се вряза отстрани в една турска барка, наскачахме на палубата им, а пък те се опитаха да се прехвърлят на нашата, защото пробойната им беше голяма и щяха да потънат. Такова клане, ти казвам, не бях виждал скоро! Крясък, тряскане на мечове и брони, кръв навсякъде. Газиш в нея и се хлъзгаш по палубата. Страшно беше! Две наши галери потънаха. Търкаляха се отрязани ръце и глави! А аз с тази вързана ръка само се въртя около мачтата и крещя. Глас не ми остана. Един турчин щеше да ме посече със сабята си, но аз ту отсам мачтата, ту оттатък. Побесня да си играем на криеница. Щеше да нацепи мачтата като дървар. Добре че един от моите го фрасна изотзад и ме отърва. Иначе до края на битката щяхме да подрипваме наляво и надясно– французинът се смееше и възбудено ръкомахаше. – После им подпалихме корабите и се отдръпнахме. А те наскачаха във водата и се издавиха всичките. Морето не обича моряците. Отмъщава им за храбростта да бродят далече от твърдата земя.
Оксан поклати глава:
– Глупости! Просто се научете да плувате!
– Плуват рибите! Ние да не сме риби! Бог не ни е създал с перки, а с крака да ходим по земята – възрази убедено французинът.
– Ами жабите? – попита го Оксан и стана. Тръгна си, оставяйки го зяпнал от тази толкова внезапна, но очевидна истина.
– И те отначало са като риби! – извика подире му Гийом – Малки чернички рибки! Затова после знаят как да не потъват.
Този странен българин все го изненадваше с нещо неочаквано– с действие или мисъл.
Но Оксан само махна пренебрежително с ръка на аргумента му, без да се обръща, и излезе от двора на гарнизона.

Днес

Двойната игра на Наско с двете момичета в началото само изглеждаше лесна. А изведнъж трети ден безнадеждно боксуваше. Лили и Еми бяха все заедно! В хотела, на плажа, вечер в бара или дискотеката... Тънкият му ваканционен бюджет съвсем се стопи да плаща напитки за трима. А резултат никакъв. Не че момичетата не посягаха към портмонетата. Но той, нали е кавалер, как така ще ги оставя те да плащат?
Започна да се разколебава дали да продължи да преследва двойния улов, който му се видя толкова достъпен първия ден, или да „прибере пушката”. Чао, милички! Беше ми приятно.
Особено напрежение му създаваше Лили, която го гледаше с полуусмивка и сякаш напълно разгадаваше играта му. И дори като че ли се забавляваше за негова сметка. Поддаваше леко и след това се отдръпваше. Но Наско не бе дошъл, за да води безкрайни и сложни игри или да прави избора на живота си. Дните си течаха, а лесната на вид двойна свалка се оказа безплодна фантазия.
„Не съм монах, в края на краищата! Търсех си нещо съвсем като всеки мъж. Е, получих безценен урок – друг път да не налитам на две едновременно. Това си е лакомия! Мога да преживея и с по-малко.”
Започна да подозира, че дори наивната на вид Еми не е чак такава глупачка. А появи ли се подозрение в една малка приятна компания, то е като катрана в кацата с меда.
„Вместо аз да се уредя с мацка в леглото, май те се забавляват за моя сметка!”
Започна да подозира дори заговор между тях и това съвсем го вкисна. Безрезултатно си блъска главата цели три дни и се предаде. Заключи старата къщичка, която беше чудесна база за летните му прибежки до морето, и тръгна към тяхното място на плажа, за да ги излъже, че след обед си заминава за Пловдив. А пък ще иде на бунгало в Каваците или още по-далече – в Китен например. Щом имаш кола – морето е навсякъде. След час-два ще се е излегнал върху друг пясък и наоколо ще има други момичета.

6) 1366 г., Созопол,

ПРАТЕНИЧЕСТВОТО

Оксан крачеше към къщата на графа, към малката си стаичка-килерче, и отново се зачуди какво да предприеме. Да се махне ли наистина от града и генуезците, или да остане? Пресметливият сребролюбец Амадей тръгнал да превзема поредното българско пристанище, а се отклонил от плячката си, за да се бие с турски кораби! Той ги е нападнал, а не те него!
„Точно сега ли да го оставя, когато той с рицарите си очевидно брани българските земи от нашествието. Те, чужденците, проливат кръв, а аз да бягам! Не върви някак... Османските турци май отскоро са започнали да нахлуват на Балканите? Всъщност те кога превземат нашите територии? Ох, историята не ми беше силата в училище! Знам поне, че е при цар Иван Шишман. А пък Амадей каза, че сега още баща му Иван Александър е на трона. Значи рано е. Е какви са тия турци по това време в бургаския залив? Изглеждаше ми, че по-големи разбойници в момента са хората на графа. Пък ето ти изведнъж турци! Но и приятелите ми, генуезците и тук-там венецианци, никак не им отстъпват в безчинствата си! Почти като пирати!”
Оксан не можеше безразлично да ги гледа как разграбват всичко ценно и затова с удоволствие подкрепи усилията на монаха Дионисий, който се яви пред Амадей да протестира срещу нашествията на войниците му в църковните имоти. С кръст в ръка и религиозен плам в очите божият служител се нахвърли да го хули за безбожното му отношение към светите черкви и монашеските обители. Нарече го пират, разбойник и турчин. А графът със смирение, което изуми Оксан и другите присъстващи, изслуша тирадата му. После заповяда на войниците си да не приближават повече църква или манастир и да върнат ограбената утвар, светилниците и книгите.
Нищо не върнаха, разбира се, но поне спряха да крадат.
Оксан ходеше заедно с Дионисий из гарнизона, ровеше в багажа на войската и двамата посъбраха това-онова, но беше нищожно малко. Та при тези техни занимания упоритият монах многословно се оплакваше, че не за първи път си има разправии с генуезците за тяхното разбойничество. Преди четиринайсет години те пак така нападнали и ограбили Созопол – магазините, складовете, а покрай тях църквите и манастирите.
– Тогава бях на твоите години, Оксане, към двайсет и една-две. От нищото трябваше да въздигам тези храмове и обители, да им събирам отново потреби, да окуражавам свещениците и монасите, че бяха побягнали. И ето ги сега пак същите генуезци като скакалци на посев! За толкова години изобщо не са се променили. Пък смеят да се наричат християни!
– И защо ви нападнаха тогава? Нали уж идват да търгуват?
– Защото тогавашният ни император Йоан Кантакузин изглежда реши, че не може повече да търпи тяхната фактория в столицата да се меси и в политиката на империята, и в борбите на претендентите за престола. Генуезците тогава бяха първата търговска сила в Константинопол и в Черно море. Житото, което изкупуваха от Тракия, Добруджа и Крим, изхранваше престолния град, та се бяха самозабравили. И Кантакузин намисли да даде предимство на венецианците. Сключи с републиката им много изгоден договор, а генуезците навря в миша дупка. И те си отмъстиха, опустошиха Созопол. Ти питай оня, Кривич, дето е затворен в крепостта. Той повече ще ти разкаже, защото още тогава беше градоначалник тук. Сърбал им е той попарата не веднъж. Като мен. Ама той има мечове и не му е простено, че се предаде. А аз само кръст държа в ръката си.
– Ти обаче се осмели да застанеш пред граф Савойски и да го наругаеш като малолетен манастирски послушник – засмя се Оксан.– И той те изтърпя! Боже, уплаших се, че ще заповяда да те насинят с камшик и да те затворят.
– Аз съм мъченик за вярата! – с апломб отвърна Дионисий.– Амадей знаеше, че ако ме затвори, само ще разнесе още повече славата ми сред вярващите. И хората от паството ми ще го намразят. Може да започнат да избиват войниците му нощем по тъмните улички, когато се прибират от кръчмите. А страданието мен ще ме възвиси и приближи до бога. Душата е важна, Оксане. Колкото повече страда плътта, толкова духът повече се въздига. Граф Амадей не е глупав, затова бог му даде просветление да постъпи правилно.
– Да, не е глупав – съгласи се Оксан. – „Когато прави нещо, то значи има полза. И това, че сега те покровителства, също му носи полза. Защото каквото успяха, ограбиха. Може вече да покаже христолюбие.”
За месец време Оксан се беше убедил, че граф Савойски е човек на точните сметки и добрите разчети. Тъкмо затова не можеше да си обясни сегашното му внезапно втурване да унищожи малката турска флота, от което не е имал печалба. Дори кораби не е пленил, които да използва после. Просто ги е подпалил. Понесъл е само загуби – ранени войници, похабено оръжие и брони, две потопени галери и отлагане на битката за богатото пристанище Варна, което много щеше да напълни трюмовете му.
„Сега там ще се подготвят. Няма да му е лесно.”

Наближи къщата, а тялото му, сякаш съвсем отделно от разума, си мечтаеше вече за постеля и завивка.
„Този Дионисий май е прав, че душа и тяло са две отделни неща. Обаче аз не бих се отказал да угодя на плътта си. Така измръзнах и капнах тази нощ, че ще спя два дни без прекъсване!”
Прозорецът на къщата се отвори с изхриптяване и оттам се надвеси главата на Амадей, увенчана със зелена барета:
– Оксане, ще благоволите ли да дойдете в стаята ми?
Оксан се изненада – Амадей Савойски му говори на „вие”!
„Бих благоволил първо да се наспя. Но щом така учтиво ме кани... Защо да не благоволя да надникна при господин графа?”
– Да, ваше височество. Идвам.
Озадачен, той отвори вратата и влезе. Там беше и Гийом, затова Оксан пак се запита какво бе накарало французина тази нощ изведнъж да започне да се отнася към него толкова почтително.
Неяснотата около поведението му обаче не попречи на младежа да съобрази, че ще е добре да използва необичайното обстоятелство в свой интерес.
„И аз покрай тях взех да се научавам да претакам всичко през собствената си изгода.”
– Добро утро. Надявам се, графе, че вие поне не сте пострадал в битката.
– Няколко синини не са ми проблем – после избарабани с пръсти по масата и продължи: – Извинете, че пак ще се върна към един стар въпрос, но още тогава останах с усещането, че не получих верния отговор – думите му префинено казваха: „излъга ме ти тогава”. Но нещо го подтикваше да се изразява с необяснима деликатност. А Оксан нямаше представа за кое точно графът се чувства излъган, като сред купищата измислици той му беше съобщил само един верен факт за себе си – че е българин с баба гъркиня.
– Бихте ли си разтворил туниката? – попита Амадей.
Оксан я разкопча и отвори на две страни. Червена фланелка с щампа. Тя изобразаваше дракон, завит в кръг с надпис около него на латински „FIDES • IUSTITIA • FORTITUDE”. Сам си го беше измислил. Означаваше „вяра, справедливост, храброст”. Ето това видя Амадей Савойски и се замисли. А после попита:
– Защо скрихте от мен благородното си потекло? Тази червена дреха с герб от толкова фина материя не е на човек от простолюдието. Само императорските семейства имат привилегията да се обличат в червено.
„Червената ми фланелка от най-обикновено трико? Да, ама те нямат още трико. То се прави на машини някак, а в тукашното време тъкат на ръчни станове. Затова му се вижда толкова изящно. Пък и щампата прилича на герб. И машинният шев не е като тропосано на ръка... Е какви да ги дъвча сега?”
След кратко мълчание отвърна, придавяйки си загадъчно достойнство:
– Не настоявайте за отговор, графе.
– За да не получа нова лъжа ли? И името ти не е Оксан. Ти го съчини тогава – Амадей поклати глава. – Ти вероятно си от рода на българския император Иван Александър. И понеже аз нападам владенията му, смяташ, че ще е опасно за теб, ако открия това роднинство. Дааа... разбирам твоето поведение. Но аз не съм ти враг.
Оксан наведе глава:
„Да, звучи смислено. Роднина на царя. Харесва ми. Обаче как да обясня, че точно българските стражи ме бяха арестували? А това ще бъде следващият му въпрос. Трябва да го изпреваря.”
– Не всички негови родственици се радват на обич и закрила, ваше височество – смутолеви той. – Особено ако съм син на втори или трети братовчед на царя. А пък дъщерята на някой първи болярин хем е била щедра в ласките си, хем не ми е по сърце да се оженя за нея. Та избягах от Търново. А тук ме разпознаха и Кривич ме затвори уж временно. Щеше да ме изпрати под стража обратно и там или да ме оженят против волята ми, или да ме обесят.
– Че кой се жени по собствен избор? – засмя се Амадей. – Добрите бракове се уговарят. Между императорите, между благородническите фамилии. Жената е стока, приятелю. Тя е гаранцията за спазване на договори, за отстъпване на територии. Тя е средство за помиряване между враждуващи търговски родове, така че вместо съперничеството им да ги изтощава, една женитба удвоява печалбите. Тя ти отваря вратите на онези домове, в които не ти се иска да те държат като просяк на прага, а да те посрещнат с прегръдка. Така се оплита една тънка паяжина между всички знатни фамилии в Европа. Когато възникне проблем и някой я дръпне в единия край, трептенето се чувства навсякъде и всички научават. И са съпричастни, когато не им е съвсем неизгодно. Аз например съм роднина и на френския крал, и на ромейския император. Защо тъкмо мен повикаха тук на помощ? Защото Анна Савойска ми беше леля, бог да я прости. А пък моята отзивчивост ще ми осигури огромни търговски предимства.
– Коя е Анна Савойска? – попита Оксан плахо, защото се почувства ужасен невежа, а пък не беше сигурен трябва ли да прекъсва това изобилно словоизлияние.
– Как коя е?! – подскочи Гийом. – Тя е майката на Йоан Палеолог, императора! Бог да я прости, почина преди шест-седем години.
Амадей разпери ръце:
– Ето, разбра ли за какво ти говоря? Той ми се пада първи братовчед. Така че какво те интересува дали жена ти ще е красива и дали ти е по сърце? Ти, далечният роднина, щеше да станеш много по-приближен на императора си, ако се беше сродил с първия му велможа. Даже в някакъв смисъл можеш да се окажеш и мой роднина, защото братовчедка ми Ирина, голямата дъщеря на Анна, беше женена за вашия престолонаследник Михаил. Но турците го убиха преди десет-единайсет години, както и брат му Иван-Асен преди това, та тази нишка от паяжината се поразпадна.
– Ех, не съм имал късмет да ти стана братовчед по сватовска линия – усмихна се Оксан.
– О не, празнината веднага беше запълнена. Още същата година братовчед ми Йоан Палеолог сгоди сина си Андроник, престолонаследника, за Кираца-Мария, малката дъщеря на твоя император. Не знам седем ли, деветгодишни ли бяха, а след две години ги ожениха. Аз обаче бях много зает точно по това време да уговарям собствената си женитба във френския кралски двор, та тези събития минаха малко встрани от вниманието ми. Обаче ето виж как се срещнахме с теб, че и роднини даже се оказахме! Много е важно да следиш всички тези династични преплитания, та в нужда да можеш да потърсиш най-точния братовчед, тъста на чичо си или любимата си леля. Така че ти, братовчеде, си постъпил глупаво според мен.
– Хубавицата, която ще те радва в леглото всяка нощ, не е съпругата, Оксане – даде своя принос към житейския урок и французинът. – Ще си я намериш из простолюдието. И тя самата дори ще смята това за голям късмет, защото няма да се изгърбва от работа, а кожата на ръцете ù да стане като пила. Ето така се подреждат нещата и всички са доволни.
– Освен съпругата – вироглаво възрази Оксан.
– Не се заблуждавай! – поклати глава Амадей. – Ако ти роди наследници, а пък ти не натвориш незаконни деца повече на брой от законните, тя ще е доволна с положението си в обществото. Съпругата това иска, да е придворна дама, да има слуги и деца. Тя живее в блясъка на дневната светлина. Тайните на нощта не я интересуват.
Оксан реши да поласкае благодетеля си за мъдростите, с които го просветли, затова си посипа главата с пепел:
– Вие сте по-възрастен от мен, графе, и затова по-опитен. Прав сте за всичко това, но аз бях млад и неразумен. Побягнах, преди да размисля или да се посъветвам с някого като вас. А сега счупеното не може да се залепи.
– Да... – провлече графът. – Жалко. Тъкмо бях намислил да те пратя в Търново за преводач при преговорите. Сега това може да е опасно за теб, ако те познаят. Е, най-много да те оженят за онази мома, обаче с моята мисия какво ще стане? Дали, като се сродиш с другата страна, ще изпълниш това, което исках да ти възложа?
„Добре ще е да се махна оттук. Ако не завинаги, поне за дълго време – размечта се Оксан. – В доста лъжи се оплетох, а за това се иска талант. Аз го нямам, а пък новоизлюпеният ми братовчед е твърде подозрителен и досетлив. Това е опасна за здравето комбинация. За моето здраве.”
– Най-вероятно вече са я омъжили, ваше височество – реши да упорства той с идеята за Търново. – Тя беше доста отзивчива и към приятелите ми. Намерили са ù сред тях друг съпруг от виден род, убеден съм. Освен това бях голобрад юноша тогава. Сега ми расте брада, пък и с тези генуезки дрехи... Най-много да предположат, че този чужденец им прилича на някого си. Затова предпочитам да си запазя и името Оксан. Дори пред вас. Не ми се иска някой случайно да се изтърве и заради такава глупост да ме обесят.
– Добре, Оксане – замислено отвърна графът. – Ще приема това. Като знам, че между нас има тайна, то всъщност е знак за повече доверие помежду ни, отколкото ако имаше лъжа.
„Мдааа... добре казано. И философ бил моят граф, не само разбойник.”
– Обаче – вдигна пръст Амадей, – тайната ти, Оскане, трябва да си остане само тази. Само една. Така че дай да се доизясним. Кажи ми защо, след като си избягал от Търново и може да те обесят или оженят, толкова се стараеш да ме убедиш, че няма страшно. Нея, видите ли, са я омъжили, а теб едва ли ще познаят... Ти всъщност не бягаш, приятелю. Ти искаш да се върнеш там. Защо?
– Не знам, графе, дали ще успеете да ме разберете, все пак вие сте чужденец в земите ни... – търкаляше Оксан празнословия, докато се чудеше около какво да завърти обяснението си. И докога всъщност ще успява да измисля правдоподобни отговори за въпросите на този наистина крайно наблюдателен човек?
И изведнъж намери убедително обяснение. Сякаш го бе носил в сърцето си и то прозвуча съвсем истинско. Прокашля се и отрони:
– Знаете, ваше височество, че турците нахлуват в земите ни, грабят народа. Дионисий, монахът, ми разправяше, че така е из цяла Тракия. Че здрави жени, мъже и деца завличат по Мала Азия и на робските пазари из Кипър и Крит... Ограбват домовете им, имуществото и добитъка... Та нали вие сам сте се надигнал толкова отдалече да се биете с тях и да ги прогоните, въпреки че на вас самия не са ви причинили нищо. Царят ще погледне по-благосклонно на вашето пратеничество, ако аз ида в Търново и му обясня, че и вие отблъсквате османските отреди и браните от тях Константинопол. И е по-добре да ви бъде съюзник в общото дело. Не е ли така?
Граф Амадей Савойски го слушаше смръщен, без да възразява.
– Покажете му, графе, че не сте му враг – продължи окуражен Оксан. – Не разбирам защо го нападате. И българските войници от превзетите крепости, които държите пленени, ме помолиха да ви попитам защо воювате с нашия владетел, като той на вас не ви е причинил никакво зло. Иска ми се и вас да убедя да сключите мир с него и да обърнете заедно мечовете си срещу турците. Ето заради това бих отишъл в Търново. Ще разкажа на царя как сте унищожил турската флотилия и той ще повярва в добрите ви намерения.
„Невероятно! Дали наистина бих могъл да допринеса събитията да приемат друг обрат? Да ни отмине петвековно робство? В този момент само аз знам каква е съдбата ни за столетия напред. Защо да не опитам да променя бъдещето?” – едва сега се замисли в тази посока.
Как не му беше хрумнало по-рано?
Ами ако наистина може да помогне на народа си? До какво ли бъдеще би довело това? Може би България ще се превърне в уредена страна като Германия или Англия например... Замълча с широко отворени очи, сякаш гледаше през времето и пространството в някаква невероятна вероятност и се опитваше да се възприеме в тази изумителна мисия.
От бляновете му го изтръгна и го стовари обратно в стаята внезапният смях на графа:
– О, боже! – започна да се тресе Амадей Савойски. – О, каква наивност! Чуваш ли, Гийом! Оксан ще ни препоръча за съюзници на царя, защото сме потопили корабите на турците! Млади приятелю, ти май се нуждаеш от някои разяснения за политиките и интригите на императорите. Ако това му кажеш на твоя цар и ако разбере, че си българин на служба при мен, ще те обеси наистина!
– По-безопасно е да говориш с акцент като чужденец – кискаше се и Гийом. – Може и да оцелееш.
Оксан гледаше с нарастващо недоумение ту единия, ту другия. Къде беше смешката? Съюз на българи и генуезци срещу султана. На християните срещу мюсюлманина – какво по-нормално от това?
След като се насмя обилно и обърса сълзите, бликнали в очите му, Амадей Савойски изнесе дълга политическа лекция на непросветения си помощник:
– Да започнем с това, Оксане, че турските кораби не бяха бойни галери, а нефове. Те бяха натоварени до пръсване с войска. Твоят император Иван Александър сключил съюз с турския султан Мурад и поискал от него войска на помощ, за да си отвоюва Видинското деспотство от унгарците. А ти смяташ да му съобщиш, че ние сме унищожили армията, която той всъщност очакваше. Много дружески жест от наша страна, няма що!
– Това не е възможно! – зяпна изумен Оксан. – Това е клевета! Не може той да е повикал турците в земята ни! Нали тъкмо в сражения с тях са загинали тези двама от синовете му, които ти спомена! Нали, ако ги е повикал, после няма да може да ги изгони!
– Той има още синове, доколкото са ме информирали. Не го мислù.
– Обаче нито един няма да остане! – прошепна като в някакъв транс Оксан. – Нито един! Трябва да го предупредя. Да опитам да променя съдбата им. Няма кой друг да му каже! – в очите му чак избиха сълзи.
Амадей Савойски се вгледа озадачено в този млад човек, който говореше като осенен свише и произнасяше странни пророчески думи.
Общуването с обсебени от видения винаги го бе плашило. Но в същото време необяснимо го привличаше, въпреки че църквата хулеше тези хора и ги преследваше. Беше дълбоко убеден, че бог или някой пророк им нашепва предупреждения, тъкмо за да ги съобщят на хората.
Оксан сякаш се беше смалил, толкова убит вид имаше със свитите си рамене и отчаяната физиономия.
– Ела, седни – поведе го Амадей към един стол. – Май наистина трябва подробно да ти обясня. Тази каша тук не е от вчера и не е забъркана само от твоя император. Всъщност забърка я Йоан Кантакузин преди много години. Когато сегашният император Йоан V Палеолог наследи короната, беше едва деветгодишен. Той е само две години по-голям от мен. Значи сега е на трийсет и четири. Кантакузин бил много високопоставен аристократ и го включили в регентския съвет. И тогава започват опитите му да вземе надмощие над императрицата, леля ми Анна Савойска, и да обсеби  цялата власт. Двата враждуващи лагера не се спрели пред нищо. Силата на Кантакузин била в провинциалните му владения и съседните земевладелци. Затова напуснал Константинопол и започнал да събира войска и съюзници. Всеки му бил добре дошъл. И сръбският владетел, и измирският турчин Умур бег, и султан Орхан от Османския вилает в Мала Азия. Говориш ми за съюз срещу турците, Оксане, сякаш те са една държава. А всъщност са много бейства и идват тук отвсякъде. И по море, защото Умур имал кораби, и по суша. Това е причината войските им преди двайсет и повече години да се появят в Тракия. Битката между регентите за трона в Константинопол! Тогава на тези диви и гладни племена им се отворили очите и видели колко е плодородна тукашната земя. И военните им отреди започнали да не си отиват обратно, а довлекли жените и децата си. Твоят император гледал отстрани как се дърлят претендентите в Константинопол и хич не се сещал, че като гори къщата на съседа, и неговата може да пламне.
– Значи нахлуването им в нашите земи не е ей от сега?... Не ги завладяват така, хоп и готово? Точи се вече двайсет години?– промълви умислено Оксан. – Не си го представях така в училище.
– Така е –  потвърди Амадей. –  С бавните промени полека се свиква и те някак си не стряскат никого. Та и твоят цар не се стреснал и не се отзовал, когато леля ми Анна го помолила за помощ. Обещал, но не пратил войска. Бил много зает точно по това време да се развежда и да се жени за дъщерята на някакъв венециански търговец в Търново и то евреин. Ето това е лоша брачна сделка, мен ако питаш. Слязъл е до нивото на простолюдието. Но е много добра за венецианските търговци, които тогава съвсем изтикаха генуезците от пазарите. Послушал, както казваш ти, сърцето си твоят владетел. А когато най-после се стъписал, че турците завладяват не само ромейските земи, но напредват и в неговите, когато крепостите му една след друга започнали да падат, тогава двамата му големи синове платиха с живота си неговата глупост.
– Глупост... Глупост и слепота – прошепна Оксан с пребледнели устни. – Шетат си, значи, из Балканите от десетилетия и никой не ги спира. Ами съседните владетели? Защо поне сега не се съюзят?
– Не мога да си представя при постоянните им разправии, как ще стане – поклати глава Амадей. – Защото още като свършили работа на Кантакузин и той завладял Константинопол и трона, им казал: „Благодаря ви. Платих ви за услугата, а сега моля да си отивате, откъдето сте дошли.” И знаеш ли какво му отговорили? „Защо да си отиваме, като след месец или година пак ще ти дотрябваме и ще ни повикаш? Всеки път много отдалече се налага да идваме, а тук ще ти бъдем под ръка.” И се укрепили на Галиполския полуостров край самия Константинопол. И се пръснали из всичките му тракийски владения. Пълзят и се множат, пускат корени и все по-трудно става да бъдат изтласкани. Прав си, Оксане, че голяма глупост е сторена, защото накрая пак синът на Анна стана император, а Кантакузин благоразумно го ожени за дъщеря си и днес си имат общ наследник за трона. Опита се Кантакузин да утвърди своя династия, да короняса своя син, но братовчедка ми ни повика на помощ и нашата войска го принуди да абдикира и да иде в манастир. Сега е монах в Атон. Остана му утехата, че ако не синът му, поне дъщеря му носи корона. И защо трябваше да забърква цялата тази каша, като можеше кротко да ги ожени, докато беше регент? Палеолозите пак държат трона, а той отвори адските порти и пусна неверниците тука! Сега до края на дните си с пост и молитва ще моли господ за прошка. Обаче аз не знам може ли такъв грях да бъде простен.
– Да гори в ада дано! – промълви Оксан. – Въпреки че не вярвам да има в отвъдното нито ад, нито рай.
– Боже, всеки е някакъв луд! – разпери ръце графът. – Този монах Дионисий е исихаст, моят приятел Гийом е варлаамит, ти пък си еретик. Губят си времето и императорите, и патриарсите да организират безумни църковни събори за това как е правилно или неправилно да се практикува вярата... А аз съм войник! – тропна той с юмрук по масата. – Аз виждам, че опасността зрее другаде. Затова доплувах да спасявам братовчед си императора. Защото с едното голо разпятие в ръка не могат да бъдат прогонени неверниците! А точно това трябва да се направи! Затова първо минах с корабите си край Галиполи и ги пометохме оттам. А сега ги издавихме край Пиргос. Затова пратениците ми ще отиват в Търново да преговарят с твоя император и да налеят ум и разум в главата му. Не е моментът да враждува с братовчед ми Йоан! Че са и сватове на всичкото отгоре! Просто не е сега моментът! Трябва да си помогнат един на друг, а не да вика турска флотилия, за да си отвоюва нещо си от унгарския крал. Вярно, че и той не е читав. Все се лакоми да си отхапе територия ту от Босна, ту от България... Не иска да разбере, че трябва да помогне на съседа си, когато крадци разбиват вратата на дома му отпред. Не е по съседски да използва суматохата и да влиза отзад през прозореца, за да отмъкне и той нещо.
– Мисли си, че опасността е далече от него. Че до Буда няма да стигнат – въздъхна Оксан.
– А на мен ми се струва, че може и да стигнат – поклати глава Амадей Савойски. – Не знам дали страховете ми са големи, може би си въобразявам. Но виж чак откъде съм се надигнал с корабите и войската си да оправям кашите тук!
– Не си въобразявате – отвърна му Оксан. – Ще се опърлят и унгарците, помнете ми думата. Ще видят те турски чалми насред Буда.
– Може би.
– Не „може би”! – прозвуча доста рязко. – Казвам ви го, защото знам. Така ще стане.
Зеленият граф се загледа мълчаливо в лицето му, в потъмнелите му до виолетово очи и в упорито стиснатите устни, които нищо повече не изрекоха. Изпита усещането, че някакъв свръхестествен полъх мина през стаята като дихание от отвъдното. Или просто порив на морския вятър натисна халтавите крила на прозорците, облъхна ги, разклати пердетата и замря.
„Все пак той има пророческа дарба. Но е разбрал, че думите му плашат хората и могат да му докарат само неприятности. Особено с църквата. Особено с такива фанатици като Дионисий. Затова изтърсва нещо, усеща се и млъква.”
– Върви да спиш – каза графът. – Едва се крепиш на стола. Утре ще поговорим повече за пратеничеството.
Оксан се надигна.
– Лека нощ, графе – каза само на Амадей, защото Гийом вече похъркваше, полегнал на миндера до стената след нощта, която и за него бе дълга и безсънна.
– Лека нощ, „братовчеде”!