Бойка Асиова е родена в Разлог на 16 декември 1945 г. Инженер-химик по образование, с малко практика в управление на индустриалното производство, работи като журналист повече от 30 г. в няколко национални всекидневника. Автор е на 10 книги. Между тях са сборниците с разкази „Сребърна пара” (изд. ОФ), „Мир вам, сто врабчета” (изд. Сибия), „Мъжко можене” (ИК Жанет 45). Романът й „Яловата вдовица” (ИК Жанет 45) бе номиниран за наградата „Хеликон” и получи Националната награда за литература „Николай Хайтов”. През септември 2012 г. романът бе издаден на немски език в Германия и Австрия. Последната й книга „Рецепта за камбана” (ИК Жанет 45) бе отличена с годишната награда на СБП за есеистика за 2011 г.

Бойка Асиова е автор на двайсетина документални филма, излъчени по БНТ, предимно за борбите на македонските българи за национално освобождение, културното наследство, традициите и нравите и тяхната съвременна проекция. Между тях са „Жалба по Гоце”, „Двата Миладина”, „Живата книга”, „Цената на тютюна”, „Пътят за Драма”, „Тайната на юдите”.

 

 

 

 

/Откъс/

 

И тази история се е случила в Красивата котловина. Жестока. Тъмна. Тук-там накъсана със светли слънчеви зайчета. Малцина са в това поднебие, които я помнят. Но едва ли точно тях ще срещнете. И дали ще искат да ви я разкажат? Най-вероятно ще повдигнат рамене, ще ви погледнат недоумяващо и ще продължат пътя си.

Тя, тази история, се е разположила в трите отрязъка на времето - в миналото, в настоящето и в бъдещето. Части от нея безвъзвратно са отминали. Други, стъпка в стъпка ни настигат, докосват ни по рамото и ни карат да се обърнем. Поглеждаме ги в очите и потръпваме. Следващите нетърпеливо ни дърпат напред, където тепърва ще се случат.

На мнозина ще им се прииска написаното от мен завинаги да е останало зад гърба им. Или не съм го написала като хората, или те не четат както трябва. Някой все е виновен.

---

 

- Дедо, кой е тоя?

- Не го познаваш.

- Ама кой е?

- Не ти е потребно да знаеш. Човек.

- Не е съвсем човек, нали?

- Еми не е... - и като се сепна, че се съгласи с мойта забележка, попита: Ти па, чеденце, откъде знаеш, че не е?

- Не ти ли е малко смешен? Виж как е облечен – соча с очи човека с биволицата.

- Не ми е.

- Ииих, какъв си, бе дедооо...

Дедо Юрде рядко отказваше да си говорим, но този път млъкна.

Мъжът държеше биволицата за юлара и я нагаждаше в избуялата трева в черковния темел. Мястото, където беше стъпил, не беше никак удобно - нито за него, нито за добичето, но той държеше повода изкъсо, така че животното да пасе точно тук и точно тази трева. Облечен в дълъг балтон с двуредно закопчаване от сивочерен плат на рибена кост. Отдавна овехтяло, но запазило потеклото си, палтото очевидно си беше собствено, а не нечия милостиня. Каскетът и той не беше сиромашки. Също на години. Нямаше нищо общо с дедовия другар Йован Пипин, който пасеше кравичката си край Мишевата горичка в неделя, а в делник я спрягаше с магарето си, за да оре нивичките си.

Личеше, че мъжът не беше нает пастир. В лицето му и в цялата фигура се съдържаше история. Подозирах - невесела.

Дедо Юрде отказа да ми открие кой е този странен водач на биволица с дълъг с двуредно закопчаване балтон от плат на рибена кост. Сивочерен. Не рече, но беше преценил, че съм малка. В подобни случаи ми казваше: "Какво си зелено тикве..." и се усмихваше дяволито, за да предварди обидата ми. Демек, не е дошло времето на сериозни разговори с мене.

Мъжът остана зад гърба ни да натирва биволицата в напиращата от камъните трева. Ние подминахме черквата. Пийнахме от чешмата, над чийто чучур пишеше "Пийте и споменавайте дедо Иван Даскало". Напълнихме манерката и поехме пътеката въз Голак. Зад хълма, който пазеше завет на гробището, имаше добра леска. Тя беше целта на нашето сладко пътуване. Дедо щеше да бере лескови пръчки, трябваха му за нещо си, а аз?, ами щях да се вра из храсталаците. Да освобождавам с усилия закачващите се по плитките ми шипове и да правя своите малки открития в природата.

На връщане мъжът с дългото купешко палто, съвсем не като за пастир, държеше своята биволица за повода и продължаваше да я пасе. Този път нагаждаше животното край зида на гробището.

- Все тука се върти... - на себе си рече дедо, но не обясни защо и това не беше отговорът, който очаквах.

 

С ОТМЕРЕНА КРАЧКА МЪЖЪТ СЛИЗАШЕ по стръмната улица. Сокако, така й викаха всички, беше най-краткият път от Вароша към града. Излезе на централния площад. Прекоси го по диагонал и хвана посоката към казармата. Лицето му беше успокоено, като след дълго напрегнато умувано решение и взето окончателно.

По улиците имаше отделни минувачи. Не различаваше лицата им. Не го интересуваха.

Озова се пред портала с железния прът в ръка. Не се обърна наляво, където трябваше да стои постовият. Продължаваше да гледа напред, като че искаше да отмести вратата с очи. Приличаше на ония нетърпеливи биволици, които след паша и с напращяло виме с рога повдигаха портите и влизаха неудържимо при изгладнелите си малачета.

И тя, казармената порта се отвори. Сякаш под напора на горящия му поглед двете й крила се дръпнаха едно от друго. Видът му изглеждаше толкова решителен, че часовият, въпреки устава, не посмя и да го попита какво иска. Той познаваше човека, бил някога офицер, и отвори портала пред него без да си кажат и дума. Мъжът с железния прът в ръка продължи напред, пресече плаца и се отправи в посоката, където беше щаба на 39-ти артилерийски полк.

Повече никой не го видя да излиза от казармата.

 

ГРАДЪТ БЕШЕ СПРЯЛ ДЪХ от три дни. Загубил и ума, и дума от новината, че Алекса Тушев е убил родителите си. Майка си Мунка и баща си Ристо. Убил ги в къщата им, съградената от тях и негова родна. Труповете им паднали един връз друг на кръст. Тупнали като тежки зрели снопи. Утрепал ги и отишъл да се предаде на военните. Носел в ръцете си цефта от пушката с още несъвсем изсъхналата кръв по нея. Като веществено доказателство за истинността на тежкото признание.

Това се разчу.

Като мина първият потрес, заизлизаха от кюшетата приказки. Изпълзяваха насветло из земята като червеи след топъл летен дъжд. Пълзяха, гърчеха се, оплитаха се един друг и оставяха след себе си следи от мокра пръст на тънки охлювчета.

Всички разкази тръгваха от очевидци. Едни се повтаряха, други се допълваха, трети се отричаха взаимно, преплитаха се. Мълвата растеше. Набъбваше. Трупаше сланина. Добиваше рога и копита. Махаше с опашка. Обрастваше в козина. На места се покриваше с люспи и се преобразяваше в многоглава ламя. Изхвърляше разтроени езици. Развиваше характер и омяз и накрая се избистри в образа на жена.

Жените за кратко скупчили глави една в друга, готови да се разпръснат по портите си, говореха как баба Муна се наканила да изпече кокошка за вечеря и накарала Алекса да заколи една. Синът не изчакал майка си да повтори молбата си. Отишъл в кокошарника, клъцнал, която му попаднала под малката брадвичка и я донесъл в стаята. Оставил след себе си кървава птича диря.

- Ми, Алекса, ти чедо, си заклал квачката - сепнала се баба Муна като видяла какво носи синът й. - Оти така?

- Така - отвърнал той и хвърлил в легена още мърдащата птица, изтласкваща през прекланата шия талази кръв. - Откъде да знам коя кокошка е квачка, коя не е?!

- Ми, сине, ти не виде ли яйцата, чедо?! Бех я насадила на двайсетина. Не ти ли текна, че е квачка, майци?

Баба Мунка изтръпна. Не толкова, че щяха да отидат зиян сума ти яйца и нямаше да има тази пролет ново пиливо. Изтръпна от поличбата. Тя знаеше от дете, че не е на хубаво да се коли квачка. Лошо се пише на къщата. Не ще има живот занапред, когато се затрива ново пиливо. Ще рече туряш кръст на нов живот.

Та тая точно кокошка, насадена като квачка, заклана от младия стопанин и сготвена от майка му, останала си пълнена с ориз цяла-целеничка. Изпечена, готова за ядене, седяла в гювеча, оставена на помиярника на чардака цяла неделя. Никой не се докоснал до нея. Кой да се доближи? Така си и мухлясала. Мълвяха жените от махалата, коя от коя по-очевидец.

- Убих ги и двамата... - бил казал Алекса на жена си Росица, след като я свършил, каквато я свършил.

- Нима? - пък бил нейният ответ.

 

И тези думи си разменяха свидетелките наживо. Звучеше убедително, защото Роса така и говореше. Самата дума "нима" беше толкова купешка, че никоя от тях не можеше да я измисли. Не я и разбираха. Напрягаха се да проумеят какво означава. Не успяваха. Представяха си само хладнокръвния тон в гласа й, от който им полазваха мравки по гърба.

Имал е някой пред вратата, когато Алекса е влязъл при майка си и баща си, и двамата нищо не подозиращи. Този някой е помогнал на убиеца. Подпирал е вратата с коляно ли, с цяло тяло ли, но е напъвал яко, така, че да не може никой да се изкопчи отвътре. Не се споменавеше името му. Всички се досещаха кой е този някой.

 

КОЙ ОТ КОЙ ПО-ОЧЕВИДEЦ

ДАФКА: - Алекса заклал квачката и рекъл на кака Дежа: "Както пискат пилетата за квачката, така ще пискате и вие."

ЯНЧЕТО: - Ма, како Дафко, то още не са се били изпилили пиленцата. Квачката е била връз яйцата. Мътила е.

ДАФКА: - Ми така кака Дежа е разправела. Брат й така ги плашел. "Ще пискате като пиленцата" - викал. Кака Дежа и сестрите й, да пискат за майка им баба Мунка, като пиленцата за квачката.

Така, де. Заклал квачката, фърлил я в един леген. Ощавили я, изпекли я. Квачката, мба...

Ударил с железо майка му. Тя требила боб. Била се навела над купчицата зрънца. И си чисти. Треснал я по главата и жената паднала ничком.

ЯНЧЕТО: - Еми, па баща му? - явно Дафка минаваше за най-осведомена от всички очевидки на злодеянието и въпросът законно беше насочен към нея.

ДАФКА: В това време дедо Ристе се връщал от ливадата. Бил да вади в Катарино. Там има той една голема ливада. Та тоя ден нея вадил. Връща се, навил мокри крачоли, шляпа с гумениците по калдъръмо, пребрадил главата с кърпа, мотиката на рамо. Уморен, цел ден газил водата. И иде си, иде. С една тежка стъпка. Не беше стар, така си одеше.

Уморен от вадата. Онова сънце като пекнало. По обедно време. Влезъл си вътре и още не прекрачил праго, син му го светнал по главата. Оставил го на мешка. И него. Двамината един връз друг паднали.

Кака Доста Вельова собрала в една тенекия костички, кръв, кожа - парченца що се били разфръкали по стаята. Положия я в гробо заедно с ковчего. Мба, видех я с очите си.

ЯНЧЕТО: - Кое? - разказът на Дафка се видя толкова мъчително дълъг и подробен за слушателите, че някои изтърваха началото.

ДАФКА: - Тенекията, мила Янче, тенекията. Младия Тушев е бил насъскан. От нея е бил насъскан. Това отдавна се знаеше. Още щом се върнаха от Америка, взе да се шушука: "У Тушеве има да станува нещо..."

Дедо Ристе му дал най-убавата, най-млечната биволица да я млекува. Всичкото млеко, което издои, за неговата челяд да останува. Рекъл в касапницата: "Кога дойде наш Алекса, давайте му месо колкото и каквото иска. Я плащам." Помагал на Алекса, додека се съвземе. Па тя, снахата, все недоволна, все недоволна. Уж баща им, дедо Ристо, бил давал пари само на големата си щерка. Оти с мъжа на кака Дежа, со зете демек, дедо Ристе бил вече ортак и в търговията, и в земледелието, и в сичката уредба на домакинството. "Лъжат те вашите, лъжат те. На тях дават, на тебе нищо." - все на едно снахата насъсквала Алекса. Да не запира ни деня, ни ноштя.

ЯНЧЕТО: - Пустело и даване! Ама ти, како Дафко, одила ле си у них? У Тушеве?

ДАФКА:- Еее, па одехме. За пари калъпехме на кака Дежа, на сестра му. Като брат й утрепа старите, тя се нанесе у Тушеве, уж да не се затвори хептен кащата. Оставиха новата каща на пазаре, върнаха се в бащината. Не знам защо. Та стаята им беше постлана с една убава черга - с две ръце Дафка очерта застланото пространство под нозете й и всички погледнаха надолу. - И кръвта още си личеше по нея. Види се вного е текло - продължи жената описанието и макар никой да не се усъмни в казаното, повтори: Беха богати. Вного богати. Навсекъде беше застлано с черги.

ЯНЧЕТО: - Алекса я питал, нея, жена му: “Хайде ли вече?” “Не, недей още.” Тя му викала на него, де: “Недей още!”. От нея е била сичката команда. От нея е изврела тая злина.

ДАФКА: - Квачката ка си била на масата, мухлясала.

ДЕНИЦА: - Не на масата, отвънка на чердако, на помиярнико, декато си мият съдините, там била оставена.

ДАФКА: Дали на масата или на чердако, печената кокошка си остана неизедена. Полицията затвори сичко. Не даваше да жугнем наванка.

ЯНЧЕТО: - Ма и на вас ле, како Дафко?

ДАФКА: И на нас, мбаа, на сичките комшии забраниха да излизаме.

ЯНЧЕТО: - Имаше един Чедов човек. Гробар. Спеше си в кръщелното, в цръквата. Беден, беден, гол пандур. Немаше си и строшена керемидка над главата. Та той разправел как една нощ слуша нещо като куче да вие. Уж куче, ама на човек да мяза. Подал се да види що е. Гледа, Алекса Тушев си удря главата в надгробието на майка му и на баща му. Скимти, вие, също куче. Гробо на Тушевите е отвътре портата на цръквата. Голем убав мраморен камен, висок с кръст отгоре и ангелчета от двете му страни го подпират. В църковния двор са гробовете на всичките чорбаджии открай време. Та там, в камено на бащиния и майчиния му гроб Алекса си удрел главата. Като гръсница лен се трескал в пльочата.

ДЕНИЦА: - Бил си е инжекция. Искал е от докторо по женските болести що беше. Работеше в Неврокоп, ама и тука дождаше да лекува жени. Той ни помагаше да пометаме. Та от него зел инжеция. Райна акушерката му я е била. Тя си е разправела, мбааа, Райна, баба Райна що й викахме. Та тя се е оплаквала пред едни жени, че от тогава бел ден не е видела. Ако не му я бех била пустата инжекция, викала баба Райна, немаше да стане скомчилото. Заяла я съвест, ама сетнето, късно, откато станала белята.

ДАФКА: - Ми нали син й се спомина. Млад-зелен. Умре си за едното нищо. Настигна я проклятието.

ЯНЧЕТО: - Оооо, съвестта е сърцееда. Яде и те не оставе на мира. Ама и тя, акушерка некой камен... па бива ли така? Инжекция...

ДАФКА: - Еми отдека да знае жената що е бил наумил Алекса?

ДЕНИЦА: - А, де! Баба Райна си купила болест от тая случка. Съвест все на едно да я яде. Син си закопа. Върна й се от лошо по-лошо.

ДУЦЕТО: - Имал е дете от друга жена. В Дупница... - сколаса единственият мъж на сбора да се вдене в разпаления разговор, кой знае как озовал се в това женско събрание.

ДАФКА: - Кой, бре? - чак се сепна най-старшата от групата осведомени.

ДУЦЕТО: - Алекса, кой - сниши глас мъжът.

ДАФКА: - Уууу, пустели ти и лъжните! На кол ти главата пущинева! Що думаш бре, човек`йо. Той в Америка бегал гурбет да бере, ти в Дупница го прати.

ДУЦЕТО: - Проста жена си, Дафко. Ле Алекса е бил даскал в Дупница преди да бега за Америка. Имал си е некоя там. Баба Мунка не дала да я доведе у них. Софиянка била. Щом е софиянка, пиши я разтурена, викала тя. Баба Мунка затова не дала да се издума за нея да се жени. Той я послушал и не я довел. Оженил се за... тая де - никой не искаше да произнесе името на Росица Тушева. - Детето от дупничанката или софиянката, все едно, сега е големо - продължи своето съобщение Дуцето.

ДАФКА: - Айда олан... - хем не искаше Дафка да се съгласи с него, защото беше измежду троицата най-лъжливи мъже в махалата не, ами в целия град, хем неговата новина хептен я превъзбуди.

ДУЦЕТО: - Баба Мунка беше бесаджика. Само на нейното, само тя знае кое е право. На друг не даваше думата - подкрепи с лични заключения твърдението си единственият мъж между жените очевидки.

МАНКА: - Тя, жена му на Алекса, Роса си прела в стаята. Варошлиите са фърлели камене по прозорците.

ДЕНИЦА: - Прела! Мили Боже! Тя е една предария, та нема кой да види. Дай й да си накриви капелата и да иде в пропистантската цръква.

ДАФКА: - Жени, сетих се! Оная нощ преди коливото, месечината беше страшна! - изведнъж най-посветената събра очите на всички с внезапното съобщение за поличбата. - Видех я да плаче. На, честен кръст, за вас лъжа за мене истина. Месечината плачеше като човек. Рони съзи толеджеви така - и като показваше с палец и показалец свити в кръг едрината на сълзите, всички погледнаха в краката си, където трябваше да бъде локвата от плача на небесното нощно светило. - Голема колкото саралия - продължи Дафка - тевна и кървава. От баба Ате циганката знам, щом месечината излезе тевна и кървава, станало е кръвнина.

Всички погледнаха към небето. Извъртяха вкупом очи да открият луната. Не я видяха и като шибнати с камшик се пръснаха по портите си, полазени от страх.

 

ТАКА СИ ХОРТУВАХА ЖЕНИТЕ коя от коя по очевидка. Всяка вечер на пейката пред нечия къща, допрели глава в глава предъвкваха казаното предния път, задраскваха нещо и притуряха друго. В опушените и подгизнали от миризмата на лоша сливовица и кисело вино махленски кръчми, и в тях същата приказка вървеше. Повечето помнеха и други убийства, защото мине-не мине някой ще намушка друг с нож или ще разцепи нечий тил с лостовица. Уж за едната чест се изправяха един срещу друг, пък то каква ти тука чест. Затриваше се живот на пияна глава или в размътен от гняв разсъдък. Тъпо и диво. От простотия. Боже, колко е страшна простотията!

Но убиецът в нашата история беше човек учен, пеен, видял свят, врял и кипял в обществени дела, бил се на фронта за свободата на родината. Сам отървал от клане мнозина в едно въстание, когато се разбиват на трески всякакви правила и се не знае кой кой е. Познал любов с жена. Че и красив на всичкото отгоре. А убитите - хора мирни, замогнали се с честен труд, достопочтени, боголюбиви. Родители му на всичкото отгоре.

Син да убие и баща, и майка!? Питат се. Чудят се. Защо, бе джанам? Изправени пред този въпрос, безсилни да си отговорят, не могат да си го обяснят и неволно захващат да запълват неразбирането си с измишльотини. Коя от коя по-безумна. Въодушевяват се, задъхват се, надъхват се. Всеки долива струята на своята версия в корубата на другия. Низ незаглъхналата безгласна олелия, като из мъгла се избистри общото им желание, недотам осъзнато - да ги дамгосат до девето коляно. Вкупом. Тях, най-близките живи, останали след извършения тежък грях. Нея, жена му Росица - и вака, и така. Бива. Па децата? Сепват се в безумния си устрем, отдръпват се, запъват нозе на място и тялото им полита напред от набраната инерция - желанието и появилата се възможност да се почувстват праведници и станат обществени съдници.

- Децата какво са виновни? - попита един.

- Ама какво са млеко цицали? - подпре го друг.

- Не е за заборавене - отсече трети.

- Е, греота е... Накажеш ли майката, наказана е рожбата - чуе се плахо подмятане на следващия.

- Бог да им е на помощ! - плюват си в пазвите всинца и всеки се шмугва у дома си. Произнасят благопожеланието, не защото очакват случването му и не, че те самите вярват в Бог. Просто по този начин се отървават от съпричастие към изпадналия в беда. Нещо повече, имат повод да се вземат за късметлии. Чуждата беда винаги може да е причина за утешение.

Тръгва мълвата. Предава се от човек на човек като инфлуенца. Леко, невинно уж, по малко, по малко, от носа през гърлото обхваща цялото тяло и ръси зараза наоколо. Расте, разклонява се, оплита се, заплита се. Тамън приказки да стигнат за цялата дълга зима, през която хората щяха да диплят тютюна си.

Жената го е подкокоросала. Изсилила го е. Насъскват ли се, насъскват се съдниците. Сама го е измъдрила как да стане. И е стояла в ъгъла, в тъмното, същи Сатана, докато мъжът й го стори. Тя е! Посочиха я с пръст. Нея, съпругата на убиеца.

Падна им в ръцете. Дразнеха се от поведението й. Тя гледаше отвъд всички и над всичко. Беше се зазидала в собствената си представа за живота като в крепост, тухла по тухла надграждана с нейните си ръце. От същите ония тухлички, които тя и съученичките й в Американския колеж в Самоков получаваха като символ за отличен успех.

Шестицата биваше изписвана върху картинка с малка тухличка, образ на градивото към безкрайното познание. Към него ученичката прилежно правеше стъпка след стъпка. На края на годината тя занасяше заслужените тухлички на родителите като писмено доказателство за положен труд.

Тя, Росица Тушева, жената на убиеца зад своята си крепост, а другите пъплеха край непристъпните й зидове насам и натам. И заради това някак си не се затрудниха да я нарочат че е причина за гибелта на свекъра и свекървата.

 

ГЛАВНИЯТ ПОДСТОРНИК на убийството беше Сава Алтънин. Поръчителят. Само че той имаше интерес друг живот да се прекъсне. Не на стария Тушев, а на неговия, който му мътеше водата. А как се завъртя интригата така, че цефта от пушката се оказа в ръцете на сина Алекса и се стовари върху главите на майка му и баща му - Мунка и Ристо Тушеви? Не беше никак лесно да се разбере. Самият Сава също не разбра. Случи се. Стана. Сава се опита да се дръпне назад в тъмницата, за да не пръсне кръв и мозък по него.

 

Дедо Ристо беше мирен човек. Говореше за неща, които не са преходни, не зависят от големите световни сблъсъци и които той, разбира се, не познаваше и не участваше в тях. Затова и нямаше как да вземе страна. Дори големият пожар през Илинден мина край него. Опърли пеша на кюрка му и толкова. Имаше ясен и недвусмислен образ за живота. Следваше законите на четирите сезона.

От кротък земледелец станал терзия. Опитал със занаят да изкарва хляба на фамилията. И пак изпита голяма тежкотия. Е, далеч по-леко, отколкото да се бори с бедната земя, но също тежко и зорно.

Дедо Ристо не правеше нищо, за което не би могъл да разговаря след вечеря.

 

Виж, за Сава Алтънин свободата имаше образ. Тя не беше просто далечна мамеща светлина. Пътят към нея беше възбуждащо опасен и той не се уплаши. И като дойде тя, желана и чакана, бързо се освести. Замогна и хем вече не му се искаше да рискува, хем искаше да участва в по-нататъшното уреждане на света. Да си гледа търговията, но да печели от промените, които се случват при възстановяването на българската държавност. Парите му са тези, които го поставиха в челото на първенците в градчето, прибрано, малко, чиито жители се окопитваха полека-лека.

Та измежду тях малцина, ама толкова малцина, че се броят на пръстите на едната му ръка, се опитаха да мерят мегдан с него, най-първият измежду първенците. Ей, това не му се понрави. Оттам дойде пъкленият му план да размете хармана, където вършееха неговите пари, за себе си.

И ето, че си дойде синът на дедо Ристо, темелът на Тушевия род, носителят на името и кръвта родови. Мъжкото продължение. Алекса се върна от чужбина и завари мястото в бащината си къща заето от Джогата. Побягна някога в Америка, за да отърве там живота си. Не го изпи месечината, както вледеняващо се изразяваха неговите другари от Организацията... Но само с отървана кожа живее ли се? Видял свят, отрошил се в набиращия невиждана скорост барабан на една нова мелница - големия капитал. Насинен от громолящите железни топки в нея, наранен, очукан, върна се. У дома си, при баща си, в къщата си, от която божем му пращаха всяка Коледа и всеки Великден благопожелания за добра среща. Йок!

 

Сава Алтънин си плю на ръцете да отстрани от пътя на собственото си замогване набиращия мощ съперник Джогата, зетят на дедо Ристо Тушев. Находчив, лукав, че и млад, въврял се под кожата на тъста си и с неговите пари тръгнал да се репчи на Алтънини. Вдигна къща на централния площад на три ката - два за хотел и един за дюкяните. Купи чарк, сетне втори, трети, че мелница затрака, че динамо зажужа. Общинарите взеха да издухват прахта като влезе при тях и да му подават стол да седне.

Чий беше тоя млад дивяч? Откъде се взе този Джога, зет Тушев? - раздразнен се питаше Сава Алтънин. Своя фамилия той нямаше ли? Имаше, но не я споменаваха поради нейната незначителност. Вървеше като зетя на Ристо Тушев и толкова.

И Сава Алтънин, чиито потръпващи ноздри усещаха въздуха в града, реши, че, каквото и да става, ще хване за вратовете тези двамината - Алекса и Джогата, син и зет Тушеви. Ще ги тресне чело в чело. Ще ги удря, докато им счупи рогата като на диви козли, вчепкали се за някоя самка. Пося в сина обидата, че докато той е изнемогвал в тая пуста Америка, бил избутан в крайчеца на бащиния му имот, на самия му синор. От вънкашен човек при това.

Сам подкладе в гърдите на честолюбивия емигрант демонски огън, чиито буйни пламъци биха заслепили и най-мъдрия.

Но не зетя, към когото беше тласкан от Сава Алтънин. Алекса Тушев уби родителите си. И подстрекателят дори се стъписа от плода на своята сплетня. Макар да не му беше първица. Още не беше изстинал в гроба съдружникът му, когото гръмнаха посред бял ден в собствената му кръчма. Стоя трупът клюмнал на масата, кръвта от слепоочието се сливаше в общо поточе с ракията от катурнатата чаша, капеше по жълтите му гамаши... Един го гръмна, втори озаптиха, трети лежа в затвора. Савата излезе сух.

 

И сега Саве Алтънин се освести бързо след убийството на старите Мунка и Ристо Тушеви. Хвана ловко за юлара хорското подозрение за причината за стореното престъпление от Алекса Тушев и го поведе по същата посока.

Да му текне не беше трудно, но как да го постигне? С какви поводи да го насочи? И Дяволът дори що е дявол, понякога се обърква. Но той, подсторникът, трябваше да остане невидим, незнаен, неназован и от самия убиец.

 

ТИХОМЪЛКОМ ЦЕЛИЯТ ГРАД ОБЪРНА ГРЪБ на Тушеви. Наедно с най-близките роднини, които по никакъв начин не искаха да споделят позора на почернената къща. Никой не посмя да й рече нещо в очите. На нея, на Росица Тушева. Не от страх да ги не прокълне, защото тия простотии не бяха в нрава й. Но само като се споменеше, даже само да се помислеше за името й, изтръпваха дори и ония, които по други поводи обичаха да раздават правосъдие.

Постепенно животът в града си потече постарому. Хората се залисаха в свои си грижи.

 

А ТЕ - ТЯ И ТРИТЕ Й ДЕЦА заживяха на егрека в Църнако. Тази лятна кошара, каквато всички си правеха за стадата сред собствените ниви, беше по-различна. Защото беше чорбаджийска. Освен оградата, зад която вечер накарваха овцете, имаше и подобие на къща. Със стряха, една макар, с одаичка и най-важното - с огнище.

Лете в Църнако беше рай. Наричан още Равно боре, защото дърветата бяха равни като връстници. Навлезеш ли в него, слънцето не може да те види. Желана прохлада те обгръща отвсякъде. Аромат и шепот на борови клони, докосващи се едва-едва един друг, полюшвани от тих ветрец или внезапен прескок на катерица.

До началото на честака от черен бор на запад опираше пасището, на изток лекият наклон водеше към полето и оттам надолу се спускаше пътят за града.

Църнак казваха на черния бор. От дървото името се е прехвърлило върху гората, ширнала се на много хектари. Цялата местност се знаеше като Църнако от памтивека.

Лете - прелест! Ама зиме? Пасището, което го заобикаляше беше истинско вълче вършило. Вятърът свиреше наволя по него и само тук-там се препъваше в някоя хвойна. Замотаваше се в бодливата й къделя и леко омаломощен я напускаше. Бързо набираше същата свирепост, каквато носеше на крилата си преди да се гушне във вечнозеления храст.

Егрекът беше на края на пасището, съвсем в началото на Църнако. Егрек като за голямо стадо, солиден и стабилен, поддържан от добър стопанин. Можеше да се приютят в него неколцина овчари и нужната им за овчарлъка покъшнина. С пещ за печене на хляб. Даже с корито, в което забъркваха ярма на кучетата, башка от кърмилото за овцете.

Всяка пролет на него ставаше Предой. На тоя ден, същински празник за овчарите, в края на май набъркваха стадата и деляха агнетата от майките. Жалното блеене се въздигаше до небесата и се набъркваше с псувните на мъжете и смеха на децата. Жените съчувствено шетаха наоколо. Отбиваха малките животни от пълните с майчино мляко бозки. От утре нататък млякото щеше да бъде за чобаните - да се кваси и да се сири за челядта им. За агнетата – не.

Егрек - за лятос е уютно свърталище, но от Димитровден до Гергьовден - зло усое. Росица и трите й деца трябваше да избутат в него тазгодишната зима. Жената си даваше сметка какво премеждие предстои на нея и на рожбите й. Но трябваше да се справят. Нямаше накъде. Това беше началото на горнилото, което ги чакаше. Майката трябваше да опази сина си и двете си момиченца здрави телом и читави в акъла. Студът - този първи враг на човека, трябваше да бъде преборен.

Единствената опора на Росица Тушева остана брат й. Другите вкупом бяха с гръб към нея. Родният й брат, когото всички назоваваха Манечкия Църнак по прякора на баща му Църнак Йонко, не можа да устиска и я прибра. Жена му не даде да се издума да ги приеме в къщата им. Но на егрека той беше стопанин, а и наследен от баща им, така, че и сестра му си беше законна наследница.

- Егреко ни е бащиния - мрачно напомни Манечкия Църнак и даде да се разбере, че решението криво-право ще вземе той. И само той. Жена му от немай къде си затрая.

Росица и трите й деца се нанесоха в него. Завет му пазеше гъстата борова гора, под която есен земята се засипваше с шишарки и хората идваха с каруци да ги събират за подпалки през зимата. Но щом разбраха, че тя е там, никой не стъпи на това място. Все едно, че вълчица беше препречила пътя им.

Росица избра най-сигурния начин за оцеляване. Трябваше да избие от главите на децата си и най-бледата мисъл, че баща им е злодей. Че е виновен. Четеше този въпрос в очите им и не трябваше да допусне да избуи, да се вкорени и да ги превземе. По цяла вечер им разказваше истории от свети книги, от наученото в Американския девически колеж в Самоков. Вплиташе в притчи своята воля да спаси рожбите си от застрашаващото ги самосъзнание, че са деца на убиец. И че те ще носят тази дъмга на челото си, докато са живи. Отваряше им работа, за да се залисват. Не ги жалеше. Знаеше, че трудът е най-мощното средство срещу разрухата - душевна и всякаква.

Привечер, преди да падне пълният мрак, тя излизаше с тримата по нивите. Като съща вълчица. Докато са слепи рожбите, звярът-майка ги оставя в дупката си и шари наоколо да търси храна. Прогледнат ли, извежда ги навън привечер. Когато слънцето вече е залязло и тъмнината пада като зрял плод. Дългите сенки в гората се стопяват в един общ катранен образ.

Страх - това е първият урок на вълчицата. Вторият е - подушване следите на дебнещата опасност.

Росица вървеше напред, децата по нея. Подтичваха и я следваха. Най-малкото все гледаше да се хване за полата й.

Градът постепенно запалваше своите плахи светлинки. Примигваше лъжовно приятелски в тъмнината. Майката вардеше крадешком да не е останал някой закъснял човек, та да налетят на него и като се убедеше, че е чисто, тръгваха по чуждите ниви.

Сиромашията караше хората старателно да прибират и последното зрънце, и парчето картоф дялнато неволно с мотиката. Но тя не се отказваше.

- Ако сте по-старателни, ще намерите и вие по нещо. Бог се грижи за всички, набиваше тя на децата си, ако че никога сама не повярва в Господ. Сега беше принудена да го измисли за тях, така, както беше измислен от самия човек, за да понася живота такъв, какъвто е. Чрез вярата искаше да даде надежда, че краят на страданието ще дойде. Все някога.

Разказваше им, като да им четеше направо от Новия завет за любовта и състраданието на Христос към бедните и към малките деца. Тя тълкуваше делата на Божия Син, сякаш приклякваше, за да се изравни с очите на двете си момиченца. Свеждаше голямата философия до простата поука на детската приказка удивително затрогващо. Говореше им за неговата търпимост и разбиране; за жената, която съгрешила и как другите човеци искали да я убият с камъни. За думите му към тълпата: "Нека този между вас, който никога не е грешил, пръв хвърли камък върху нея."

Тя се опитваше да внуши на малките си деца, че Христос живее днес - всеки ден и всеки час. Че могат да го срещнат на пътя си, по пътеката край боровата гора, когато се запътят да съберат плодовете на хорския труд, изпаднали от техните коли. Така, както го е срещнал Апостол Павел на пътя си в Дамаск. Тя искаше да открие на тези мънички същества неговото лице, човешкото, съизмеримото с техните личица.

 

В малкото време между залеза на слънцето и вечерта в късия есенен ден, всяка привечер те излизаха с торбички и малки копачки. Влачеха в егрека като в мравуняк и по един картоф понякога. Пита слънчоглед, половината изкълвана от пилците, кочан царевица, или тиква изтъркулила се от нечия кола, корен цвекло. Толкова. Набираха за чай прегоряла, но запазила уханието си мащерка и станали вече на шума, листа от звоници с тук-там изсъхнала ягодка. Под постелята от борови игли попадаха и на закъсняла гъба. Изчегъртваха смола от разплаканите столетни църнаци, дъвчеха, обилно отделената горчива слюнка залъгваше глада им.

- Тази дъвка е хубава за зъбките ви, мънички мои! Хубаво е, че сте събрали сакъз от бора - похвали ги майката.

Тя ги наричаше "мънички мои", а те се обръщаха към нея с "маминко".

- Маминко, това са сълзите на бора ли? - попита Люси.

- Да, дъще - отговори майката, доволна от въображението на най-малкото си дете.

- Защо плаче? Студено ли му е? - не спираше с въпросите си то.

- Не, пиленцето, ми. Борът не се плаши от студа.

- Защо плаче? - настояваше момиченцето за отговор.

- Някой го е наранил.

- Защо?

- Дъвчете, дъвчете, горчи, нали? Нищо, дъвчете - поощряваше майката децата си, спънала се във въпроса на най-малкото.

От какво плаче? Кой го е наранил? И защо? А има ли прошка за този, който е вдигнал брадвата и насякъл ствола на дървото?

 

Има болка суха. От нея не капят сълзи. От друга капе кръв от сърцето. Кап-кап, кап-кап... до влудяване. Трета пък не преминава. Никога не преминава. Има и болка сладостна. Към нея те тегли. Искаш да си останеш в топлия й обръч. Протягаш ръце към причинителя й. Неудържимо магнетична.

 

Картоф, кочан царевица, корен червено цвекло, зелево листо. Какво друго в това неплодородно поле. Очакваше, че брат й няма да ги остави гладни. Много се надяваше на състраданието му, в което и двамата бяха възпитани, и на мъжеството му да им помогне. Манечкия Църнак носеше в един кош хляб, сланина, ябълки, сирене - от всичкото, което произвеждаше в своето стопанство. И най-вече, което можеше да го вземе скришом от жена си.

От гордост Росица не щеше да чака наготово. А и не искаше да прави от децата си готованци. Така ги държеше стегнати в грижата за оцеляването.

"Плодът от собствения труд е най-доброто богатство" - обичаше тя да цитира Шекспир. Да, Шекспир. Думите на великия поет просветваха зиморничаво и нелепо в овчарника край гората, но тя, в името на децата си поемаше от тяхната изящна сила и вярваше, че те ще покълнат в душичките им.

В тежката изнемога на битието Росица посягаше мислено към едно малко червено тефтерче надписано на корицата със златни букви POESY. Между страниците му нейни съученички бяха написали своите благопожелания. В края на всяка учебна година преди раздяла за ваканцията девойчетата се надпреварваха да си разменят мъдри мисли и красиви поетични строфи. Разлистваше наум тази книжчица, голяма колкото женска длан и търсеше в нея опорни точки за тежките си дни. Из между думите на Гьоте, Наполеон, Вазов, Стоян Михайловски, Пушкин, Толстой, Юго изпадаха изгубили аромата си листчета от роза, незабравка, назъбени треви, дървесни листа и още куп непознати растения, притиснати между хартията заедно с девичите въздишки. Тук-там по страниците бяха запазили свежестта си кое наивни, кое истински рисунки, подкрепящи копнежите на момичетата.

 

В ПОТЪНАЛИЯ В МРАК И СТУД ЕГРЕК всяка вечер Росица разправяше на децата си истории. Една вечер посвети на завистта. Този порок, притежаван не от кой да е, а от първосвещениците и фарисеите. Описа им как са заловили Иисус Христос. И как Божият Син достойно се държал пред Пилат Понтийски, който, умивайки ръцете, си рекъл: "Не намирам вина в този човек!". Тук Росица ставаше и като на сцената в училището в Самоков изиграваше случката. Макар да беше тъмно, усещаше постигнатия ефект върху децата си.

Заявлението на двуличния наместник на Юдея тя повтаряше два пъти с маниера на нейната учителка мис Берта. Продължаваше разказа как са свалили дрехите на Христос, как са надянали трънения венец на главата му, как започнали да му се подиграват и да го оплюват с викове: "Привет, царю юдейски!"

Децата не виждаха в тъмнината обилните сълзи, които се стичаха по бузите й. Омаяни от гласа й притихваха. След което заспиваха. Както само деца могат блажено да заспят, залюлени от майчина приказка. Те спяха. Тя продължаваше. Оттук натам словото Божие ней самата беше нужно. Това беше лечение, чието въздействие сама измисли. От дън душа се насилваше да повярва, колкото и собственият й разум, хладнокръвен по природа и по светски развит, да й се съпротивляваше.

Когато някога слушаше проповедите на мис Берта, разбира се, че тогава не възразяваше, но, простено да й е, не им вярваше. Все още доказателствата за отсъствието на Бог бяха по-убедителни и всекидневно упорито постоянни. Макар в елейното слово на госпожицата от пансиона на Американския девически колеж, наситено с доброта и надежда, да наставаше истинска мешавица. Библейските лица се объркваха с героите от "Хиляда и една нощ", но момичето от Македония успяваше да страни от тях. И да запазва въпросите си, на които то пък не успяваше да получи отговори.

 

Една порта, като видение се яви под светлината на загасващото огнище в егрека. Пред очите на самата Росица. Отворът й светлееше обещаващо и примамващо.

"Когато стигнахме до вратата, наречена Давидова порта, минахме през нея с наведени глави, тъй като чрез това минаване получавахме пълно опрощение на греховете. От портата тръгнахме по една дълга улица и стигнахме до голяма затворена църква. Пред нея имаше красив и просторен двор, покрит с бял мрамор. Когато всички се събрахме на двора, един от братята от манастира на хълма Цион застана на по-високо място и се обърна към нас. Това е най-святата от всички църкви... Гробът Господен - рече ни."

Давидовата порта! Колко тя беше нужна на Росица в този момент! Точно такава порта! Колко младата жена искаше да я има, не само в разказа на летописеца, върнал се от Свещения град. Ако може, ей тук в края на Църнако да види отвора й и да мине през него. И да остане грехът зад нея, както кожата след змията през пролетта. Злината беше сторена от любимия й мъж. Неговият грях се срути върху нея - вярната негова половинка, като небе, натежало от гръмотевици, и застрашаваше да я смаже.

 

РОСИЦА ТУШЕВА НЕ БЕШЕ ПРОСТОДУШНА. По рождение не й беше присъщо това качество. Макар да беше същностна черта на заобикалящия я свят. И по-късно в училището нищо, че проповедите внушаваха простодушие, то си остана чуждо й. Гордост гнездеше в нея, приемана най-често за чисто високомерие. Сега то й беше нужно за самозащита. Като обвивка, която да я предпазва. Държеше я пред гърдите си, като шлем, от който щяха да отскочат хорските нападки - изречени или стиснати зад зъбите.

 

На следващата вечер, пак дълга и още по-студена, Росица продължаваше своите притчи. Сама се изненадваше колко много, ако не всичко, е запомнила от уроците по вероучение. Как Симон помогнал на Иисус да изнесе кръста си. И пак с умело боравене с гласа предизвикваше сълзи на съпричастие у децата си. Те дори виждаха образа на крадеца, умиращ на кръста до Спасителя, който му поискал опрощение. Думите на Божия Син: "Днес ти ще бъдеш с мен в рая!", прозвучаваха в студената вечер приказно окуражаващо.

За да не отегчи децата с евангелските мъдрости, тя оставяше настрана светите писания и ги отвеждаше в света на ония литературни герои, които трайно се бяха настанили в самата нея. Искаше да запознае рожбите си с тях като с живи хора, при това свои близки.

 

"Когато в белетристиката или в нечия биография открия добре обрисуван герой, изпитвам жив личен интерес към него, тъй като съм го познавал от по-рано: срещал съм го на реката." Тези думи Росица помнеше от училище, те бяха на великия американец Марк Твен и сетне те я водеха в четенето. Интересно е това, което ти влиза в душата и става близко, твое. Заживява в теб като истинско.

Срещал съм го на реката... А защо не в гората? На края на Църнако, който пазеше завет на егрека?

Така тя издърпваше трите си деца на въображаемия сал и заедно с избягалия негър Джим и Хъкълбери Фин ги спускаше по Мисисипи. Пък тя им махаше от брега на реката с кърпичката си. Хвърляше децата си във вълнуващо пътешествие по Америка с героите на Марк Твен и им даряваше пълна свобода. Лишени от богатство, далеч от сковаващи душата правила им позволяваше да вършат каквото си поискат.

- Мамо, виждала ли си Хък? - обаждаше се в тъмното Лора.

- Да, пиленцето ми.

- А Том? - допълваше Люси.

- И него, миличка - окуражена от интереса на слушателите си отвръщаше майката.

- И леля Поли ли?

- Разбира се. Как иначе!

- Маминко, ние можем ли да намерим пещера с пари? И бъчва от захар? - не мирясваше Люси, чието въображение от чутото очевидно се покриваше с конкретните й желания. - Страх ме е от разбойници... - простенваше детето.

И така мама Роси извикваше един по един героите като лични приятели, роднини, познати, представяше ги на децата си. След което ги оставяше в ласките на съня.

Голямото й дете - синът й Алън, слушаше съучастнически.

 

НА ДРУГАТА ВЕЧЕР ПРИКАНВАШЕ АЛЕН да припомни на малките си сестрички пътуването от Красивата котловина до таткото в Америка. На отиване само двамата с маминка, а на връщане у дома си петимата - маминка, татко, той, Лора и Люси. Тя искаше момчето да се упражнява в красноречие и да развива въображението си. Това едно. А най-вече неговият разказ да затвърди и обогати в главиците на двете момиченца следите от дългото вълнуващо прекосяване на Атлантика до бреговете на Европа и през материка до родния град на родителите им. И знаеше, по-скоро Росица го изповядваше, че истинските пътешествия се случват не в извървените крачки, а в главата.

 

Човек често прилича на биволица - извика момчето в мислите си това сравнение. Беше виждал биволица в обора на дядо си. Черното тромаво животно цял ден пасе по мерата трева, а сетне в обора я смила. В тишината на вечерта връща от търбуха набързо нагълтаното и го предъвква, преживя, смила, за да го усвои напълно. Когато човек е пътешественик или странстващ, толкова много неща вижда, че не може да ги възприеме наведнъж. Само ги изгълтва. Истина, която Алън беше осмислил сам от опита си, малък макар на години, но случил се върху световната карта. Първият предмет, с който той свързваше познанието за света беше глобусът, купен му от маминка в Америка. Голямата пъстра топка, която изпълваше тогавашната му детска прегръдка и по повърхността на която осъществяваше първите си пътешествия. Не се уморяваше да търси малката точица, където трябваше да бъде Красивата котловина и оттам да очертае с показалец пътя до щата Луизиана, на самия бряг на Мисисипи. Завъртваше земното кълбо като в танц на дервиш и търпеливо изчакваше спирането му. Къде ли е краят на света? - питаше се момчето върху кръглия образ на планетата. Усмихваше се на ветровете, които бяха изобразени като малки човечета с издути бузи и из чиито стиснати устенца изфучаваха струйки въздух.

 

Росица искаше нейните деца да запаметят хубавото от насилствената емиграция на родителите им. И затова разчиташе на сина си. Момчето, наследило паметливостта и острия ум на баща си, а музикалния глас на майка си, започваше своите вълнуващи

 

ПЪТЕПИСИ В ЦВЯТ И МУЗИКА:

- Пътувахме с маминка. Тя беше в копринена рокля на маргаритки. Целите й рамене бяха покрити с голяма бяла яка. Приличаше на полянка, огряна от слънце. А аз съм в моряшко костюмче. Беше ми го купил дядо Христо специално за голямото пътуване. Къси панталонки, бяла рубашка и барета. Отзад на тила се вееха две копринени лентички, прилични на лястовичи опашки. Да си красив, рече ми дядо Христо, когато татко ти те види отдалече, да се прехласне по тебе. - Това за дедо Ристо Алън си го измисли. Майка му никога не говореше за него. Подминаваше името му. Момчето просто си го представяше и искаше красивата измислица да е истина. А и вярваше, че старецът е добър, че го обича, защото е баща на неговия татко, заминал за Америка. - Всичките ни неща бяха в голям куфар, закопчан с катинарчета - продължаваше момчето. Много беше тежък. Маминка не можеше да го повдигне и плати на един мъж да го качи на кораба. Капитанът като ми видя моряшката барета ме повика при себе си. Сложи ме между коленете си и ми даде да пипна руля. Не виждах нищо, а знаех, че океанът е под краката ми. Господинът придърпа едно столче и ме качи върху него. Тогава видях океана. Маминка ми беше чела за него, понякога го сънувах, но сега тази стихия беше в краката ми. Така двамата направлявахме кораба. Капитанът ми посочваше едни стрелкички в кръгли кутийки, които потрепваха като птичи крилца. Обясни ми, че те ни посочват пътя. Свършеше ли дежурството ми на вахта, минавах между пътниците и ги гледах важно. Те ми завиждаха, а маминка се радваше.

Обичах да ходя по Лунната пътека. Когато всички заспиваха, и маминка също, аз излизах на палубата и... тръгвах по Нея. Разпервах ръце и вървях по сребърния насип в океана. Веднъж се увлякох и когато се обърнах, корабът се беше отдалечил толкова, че приличаше на играчка. Лунната пътека беше изтъняла и аз се изплаших, че не ще мога да мина обратно. Тогава из притихналите вълни се показа голяма риба и с човешки глас ми предложи да се кача на гърба й. Върнах се преди маминка да е разбрала, че ме няма.

Голяма и добра Луната ми се усмихваше. Бях го правил много пъти и тя ме познаваше. Връщах се обратно, махвах с ръка за довиждане и се мушвах в койката, докато маминка още не се е събудила.

Луната е сестра на слънцето. Тя свети през нощта, когато то си почива, и вижда всички тайни на земята. Защото повечето от тях се случват през нощта. Види ли нещо лошо, Луната става тъмна, а по лицето й избиват кървави петна. Нажалва се и плаче.

Ален спря разказа си.

Люси отдавна спеше.

По бузките на Лора се стичаха сълзи.

САМОУПОВАНИЕТО - ТОВА БЕШЕ РЕЛИГИЯТА на Росица. Децата й не трябваше да изгубят авторитета на баща си. И нейният, разбира се. Момиченцата бяха малки и с тях беше по-лесно. Накъдето ги поведе тя, те щяха я последват. Беше сигурна.

Ален? Той вече мислеше самостоятелно. Срамът от хората, използван като основен стълб в християнската възпитателна метода, този срам който държеше човека в правия път, да. Но срамът от тия, които знаеха извършеното злодейство от баща му, беше тежък, непосилно тежък. Точно този срам щеше да му дойде в повече и застрашаваше да го сломи. За едно дете, което току що беше почнало да съзрява и въпросите за света и човека в самия му център току що бяха почнали да идват в ума му, млад и неукрепнал, този товар беше грозящо голям.

Ален трупаше тъга.

На Росица се падаше, на кого другиго?, и на мъжа си да вдъхне кураж, за да издържи в затвора, излизането откъдето, тя вярваше, че ще се състои. Ходеше на свиждане колкото позволяваше установения ред за тежки престъпления. Тогава просто изчезваше за три дни. Не казваше на децата къде отива. При тях идваше вуйчо им.

Съпругата пишеше и писма до затворника. Всичката мъдрост, на която беше способна и всичката любов, която Бог знае как се съхрани в душата й, изпълваше страниците. Събираше от девет дерета вода, извикваше вси светии, призоваваше мъжа си да съхрани духа си и да вярва, че ще се върне. Че ще продължат да живеят. Че ще въздигнат дома си от пепелта. Че... животът им, последвалият, ще продължи да има смисъл.

А как се пишат писма искрени и окуражаващи, когато знаеш, че първо друг ще ги чете? Или пък само друг ще ги чете и никога няма да достигнат до твоя човек? Росица пишеше въпреки всичко. Това можеше, това правеше.

 

РОСИЦА СЕ Е РОДИЛА С РИЗКА. Детето расте в матката обвито в було, като в ризка, от което се храни. Плодът расте и булото расте. Като узрее и младенецът излезе на белия свят, ризката го последва. Пльокне непотребна между краката на родилката. Последок, така викат бабите на тая младенческа кошуля. Изхвърлят я заедно с кървищата и слузта от утробата и я забравят. Да, ама Росица се е родила с нея. Цяла-целеничка в ризката. Съща зелева сърмичка.

- Невесто - ахнала бабата, която извикали да изроди детето, - ми то е облечено. Глей го, цело целеничко в кошулчица - бърборела през смях, за да пропъди притеснението на майката. Жената захванала да освободи плода от родилната ципа, та да си поеме въздуха, който нахлува откъм белия свят. - Ми то, невесто, то си иде с късмето, та и вие край него късметлии, дай Боже - прорекла опитната в родилните дела жена. - Айда сега, милечка, кажи си молитвичката за детенцето: "Майко Богородице, от тебе дадено, от мене растено!"

Родилката, с избила роса по челото, прошепнала думите след бабата:

- Майко Богородице, от тебе дадено, от мене растено!

- Повтори я, щерко!

Майката я повторила.

- Потрети я, чедо!

Майката я потретила.

- А така. Отслаби се сега! Страшното отмина - и бабуващата жена плеснала с длани три пъти да се отърси от несъстоялата се лошотия.

 

Дали наистина родените в було са късметлии, или акушерката благородно понечила да успокои изтощената от раждането млада невеста, че всичко е наред, та побързала да го огласи за късметлия, един Бог знае. Но наистина майката на Росица запазила божия знак за късмет и го кътала на дъното на сандъка с най-ценните си лични неща. Когато застягала багажа на дъщеря си за училището в Самоков, я придърпала над сандъка в голямата стая и оттам извадила кенарена кърпичка на възелче:

- Ти, синка, го чувай. Тури го некъде само ти да си го знаеш. То не търси ни хлеб, ни сол. Късмет ти е от Бога. Пази го. Да го не фърлиш! Пази го! Иначе... ще умреш без време - прошепнала майката думите, които пазела под езика си от часа на раждането с оповестената от акушерката особеност на нейната рожба.

Късметът представлявал подобие на изсушено чревце, сивожълтеникава суха кожичка. Росица го претрила между пръстите си, та белким го усети тоя свой късмет. Подушила го, но освен лепкавия мириз на лавандула, с който се гонеха молците от дрехите, друго не разпознала. Прибрала го за хатър на майка си. Иначе, разбира се, че не вярвала. Зашеметено от предстоящото пътуване и неизвестностите, които го очакваха, според него все хубави, девойчето пропуснало край ушите си заръката.

По-късно, когато пред Росица се възправи огромно премеждие, тя се сети за сухичкото никакво нещо, неприличащо на нищо, наречено от майка й "късмет". Види ли се човек натясно, за какви ли не поличби, пророкувания и знаци се сеща.

Тя трескаво го затърси. Абсолютно несвестна къде може да е. Без никакъв спомен въобще кътала ли го е някога сред потребните свои неща. И дали въобще е бил с нея в презокеанското плаване!? Някакви пипалца в паметта й се разшаваха, някъде беше чела за родените в ризница. Или беше чувала? Било знамение, че такъв човек разкъсва ризата си. Сам. Защото иска да бъде друг. Да преодолее съдбата си. Да я вземе в ръцете си.

Росица не можеше да си позволи да грохне. Трябваше да успореди гръбначния си стълб, който държеше тялото с друг, който щеше да запази трезв ума й. Къде да го търси? В Бога? Не й достигаше лицемерие и невежество. Вярващите са невежите или гениите. Тя не беше нито от едните, нито от другите. Тогава? От кои е? Между гениите и невежите са атеистите, беше казал виден хирург, научил се да се уповава на скалпа, а не на бога.

Децата! Смисълът бяха те. Единствени останали й.

 

ИЗБУТАХА ЕДНА СТРАШНА ЗИМА в егрека на Манечкия Църнак. Дълга и инатлива зима. Тушеви - майката и трите деца я издеяниха.

Зиморничава, доверчива и млада дойде пролетта. Снегът се разкъса, разпарцаливи се, сви се и разплакан се дръпна нагоре към върховете. До Дуниното куче, до Малкия и Големия Кутел, до Казаните имаше още много път. Нехайна и дръзка, разпиляна и непоследователна заигра се с полите на планината. Занавира се в шубраците. Дъхна за кураж на кукуряка и разчисти място за теменугата. Издраска младите си нозе в помощ на игликата и се заизкачва по върлото. Там, откъм северните склонове щеше да се откаже от борбата с ланските преспи. Какво пък. Има толкова много поляни, по които да полудува. Отърка сластно гърди в малка пряспа, снегът се стопи в два кръга. В тяхното очертание слънцето още утре щеше да дръпне за ръчички резедавите кълнчета на поредното цвете.

 

НАМЕРИ СЕ ПОМИНКА НА ПО-ГОЛЯМАТА ДЪЩЕРЯ. В началото на лятото, когато почна усилната полска работа, я даде вая. Вая, на езика на тукашните ще рече бавачка. Така дете на тази възраст можеше поне малко да помогне на хляба в семейството. За своето си гърло. Грижа за пеленаче. Най-често докато жената блъска с мотика по нивата ваята залисва рожбата й. Варди я да не изпълзи към вадата и да се удави в нея. Да не лапа буци пръст. Да не я налази някоя хаплива буболечка. Само че щерката на Росица, самата достатъчно малка, щеше да се грижи за детето на Враница, която не копа по полето, а шие вкъщи на шевната си машина. Доста плахо пристъпи тя към тази възможност да вкара своето дете в човешко общество. Но преценката, че младата майка е сговорчива и състрадателна, не я подведе. Пазарлъкът стана, ако няколкото приказки можеха да се нарекат пазарлък. Голямото момиченце на Росица щеше да е бавачка срещу храна. И, което беше по-важно, щеше да помага и в шева. А това си е учене на занаят. На повече не се надяваше, па и людете нямаха. За нея случаят беше голям пробив в плътния обръч на хорското ледено презрение. Детето й беше допуснато да се труди. И то не какво да е. Чужда жена му беше поверила синчето си, срещу което щеше да сяда с нея на скромната й трапеза.

Надежда като минзухар прободе струпалите се борови игли над главата на Росица. Замъждука с жълтото си пламъче в тъмното й всекидневие. Че, видиш ли, може пък и момичето й да срещне доброта у тази зряла невеста. Враница щеше да шие на "Сингера" си, а ваята да люшка вързаната на крушата люлка с детенцето й. Може би. Дано! Дано, както тя някога беше срещнала доброто в образа на мис Абат, и нейната Лоричка да има късмет.

Спомените вързаха Росица за клоните на старото дърво и я залюляха в такт с чуждата детска люлка. Надежда сладка и светла я поля с топлината си и я върна петнайсет години назад.

 

ДИРЕКТОРКАТА НА АМЕРИКАНСКИЯ КОЛЕЖ в Самоков мис Абът веднага забеляза Росица. Девойчето беше с яркоизразени черти на лицето - вежди тънки, извити в учудване и вечно питащи черни очи. Доведе го в пансиона проповедничката Мери Хаскел. Госпожицата въртеше по градовете на Македония да уговаря родителите да си дават момичетата за обучение. С мъжките деца беше по-лесно. Пускаха ги без много кандърми. Но с женските? Бая време трябваше да потроши, много думи да издума, за да склони някоя по-отворена майка да си пусне щерката. Кой знае колко полза не виждаха майките за дъщерите си. Повече се бояха, че изхвръкнат ли от скута им, вече не ще разполагат никога повече с тях. Остави друго, може и беля да им докарат на главата. Отиваха в незнаен свят, с неизвестни правила на живот, сред непознати люде и това им навяваше повече тревога. Идеята, че е хубаво за дъдещето им, някак си неуверена и неразбираема кръжеше около тях и излъчваше притеснение.

Бащата на Росица скръцна зъби на жена си.

- Айда, стига си подсмърчала. Утре тръгваме! - отсече Църнак Йонко и заяви на жена си, че най-голямата им щерка ще отиде да се учи в Американския девически колеж в Самоков. - Рекох!

Щом те двамата родители са приели Пропистантската вяра, то децата им ще следват правилата в тази църква и всичко предложено им за тях те ще го приемат. Нещо повече - той си вярваше, че ще е за добро. Истината беше, че Господ му беше дал един син, на когото залагаше да поеме от него стопанството. Е, то се знае, когато узрее за такъв товар. Останалите пет бяха женски и той реши да прежали най-голямата от тях. Но точно какво ще излезе от това школо, бащата съвсем не си представяше.

Така че майката поскимтя, поскимтя, помрънка, разсополиви се, избърса мокрото си лице с крайчетата на шамията, па си кандиса.

Църнак Йонко стегна коня и сам заведе дъщеря си в школото, където щеше да учи седем години.

Пътят тогава преминаваше през Рила. Този беше най-прекият за Самоков. Мис Мери Хаскел съпроводи баща и щерка през планината. Можеше и без нея, но нейсе. Дощяло й се беше на госпожицата да се радва на божията хубост. И така язденето на животното се поделяше между трима, вместо между двама. Затова пък пътуването през цялото време беше огласяно от странното цвърчене на мисионерката, която не престана да се диви на красотите, през които минаваше пътят между двата планински града. Очите й бяха пълни с искрящо и живо възхищение, от което двамата й спътници се досещаха за нейното възприятие. А иначе тя ги изричаше на своя си език, непонятен тям, приличен по-скоро на звуци от птичи сбор. Неясната реч будеше смут в Росица, която знаеше, че отива с тази млада дама, за да учи точно като нея да говори.

 

МИС ИНЕС АБЪТ ПОСРЕЩНА С УСМИВКА баща и дъщеря в голямата дървена къща с висока кула по средата, която красеше града. Покани ги да вкарат коня в двора. Нареди да му дадат зоб и вода. Предложи на бащата да преспи в стаята за гости и да тръгне обратно на другия ден. Църнак Йонко веднага се успокои. Госпожицата му се видя читава и на него му олекна. Щерката попадна в добри ръце. Помисли си го. Нямаше търпение да се похвали на жена си, да успокои разтревоженото й сърце. Изпита доволство от себе си, че не се поведе по женския й акъл и решително предприе промяната за детето си. Той беше неграмотен. За него четмото беше тайна велика. Единственото писано слово, което чуваше да се чете от книга, беше по време на съботната служба в Пропистанската черква. Вярно, че в нея ходеше от усип та на новина. Беше човек земледелец, с много работа. Какво ти много? - тя просто никога не свършваше. Минаваше за средно заможен. Но в ония години заможност ще рече усилно бъхтене наравно с ратаите. Всякакво отклоняване от преките задължения за хората от неговата ръка се имаше за глезотия. Когато Йонко биваше там, в салончето на Тулиловата къща, в обкръжението на още като него приобщени към протестантството, беше му неловко. Малко паратик работа му се виждаше тая американска мода. Да слушаш непозната музика на непозната свирка. Проповедникът пее, другите му пригласят, полюшват се в такт като улави. Стесняваше се и никога не се включи в този за него останал си чужд на сърцето му хор. Но пък се утешаваше, че нищо лошо не е направил нито на другите, нито на себе си. И остави жена си да се оправя с алилуята. Проповедите навярно са били затрогващи за нея, защото понякога я виждаше как тихичко си изтрива сълзите с крайчеца на шамията. Това го караше да се чувства неловко, ненамясто. Като в изтрова - все едно, че беше накарал овцете си в чужди посеви. Види се думите на проповедника караха жена му да се окайва за нещо, което той не знаеше. Ма като си помисли, то пък кога ли се е вглеждал в жена си? Кога ли се е интересувал какво й е на душата. Запретваше й кошулата, щом го издуеше между чатала, когато си биваше вкъщи, и толкова.

"Душа? Лигави работи." - рече си укорително наум, за да пропъди смущението и избърса челото си с кърпа.

А, че най-голямото му дете ще може да учи си беше една полза, заради която си струваше да загърбва одумките на комшии и роднини, останали верни на Източноправославната църква. Тяхна си работа, отсичаше в ума си Църнак Йонко. Всеки си има къща и да си командва в нея, както си знае. Да се моли на какъвто бог си иска.

 

Църнак Йонко заспа под притеснително меката завивка в чуждото легло на пансиона успокоен и смирен със съдбата.

Същата, която му изпрати неизвестно бъдеще за детето му в образа на мис Хаскел. На сутринта получи от съкровищника едно книжле с правилника, на който се подчиняваше училището и бележка, че е платил годишната такса за дъщеря си. Законите трябваше да се знаят предварително и съгласието, че ще се спазват се разбираше от само себе си като първо условие да останеш в колежа. Задължително биваха осведомявани и родителите. Мъжът повъртя хартията в ръцете си, колкото за толкова можеше да чете, но написаното на нея нищо не му говореше. Все пак погледна на дадения му лист хартия като на важен документ и го намести в силяха си, кожената препаска, в която пъхаше всички потребни неща за из път.

Бащата погали щерка си по главицата, кимна й за кураж и хвана коня за повода. Чакаше го обратният път за дома.

 

ПИСАНИТЕ КЪЩИ са първото, което възхити Росица. Такава красота тя видя за първи път в Самоков. Белите им стени на втория кат между потъмнели от времето греди бяха изрисувани с цветя. Лаленца с тънки шийки, протегнали жълтите си чашки, готови като живи да се полюшнат от ветреца, който привечер повявяше от планината.

Каква прелест й се видя Байракли джамия. Беше слушала, че в родния й град на ъгъла до самия централен площад, край чаршията някога е имало джамия. Но първата работа на въодушевените от освобождението от турците съграждани била да съборят минарето й. Направили го за една нощ. Първо подкопали основите й с кирки, извадили по няколко камъка, за да се разхлаби темелът й и я опасали с няколко ортоми. Дузина мъже се хванали за въжето и го съборили под подкрепящите възклицания на достатъчен брой сеирджии.

Тука, в Самоков минарето бодеше властно синьото небе. Четиричучурната чешма срещу мюсюлманския храм в планинския град със сребърния глас на водата развесели момичето. Чучурче на ъгъла на четиристенната чешма. От него капеше по една само капка. Водичката се събираше в гранитно коритце, прилично на филджан. Сетне научи, че каменната халка, която виси под покрива на чешмата била обицата на Крали Марко. Защо пък гранитното коритце да не бъде филджанът му? Зер само юнак като него може да си пийва от такъв съд. Вероятно в ръцете му тя би изглеждала точно така, както фарфорната чашка в ръцете на госпожиците.

Росица се захласна пред вида на този град. Обля я съзнание за щастие, каквото тя не беше изпитвала до този момент. И благодарност към баща й, че надви страха на майка й и я даде да учи в Американското девическо училище.

 

АМЕРИКАНЦИТЕ ХВЪРЛИЛИ ОКО НА САМОКОВ след пълна прошетка по държавата. В Стара Загора се бяха видели натясно от неприязънта на целокупното гражданство. Недоверието към мисията на училището и голямата доза предразсъдък, която владееше старозагорчани, ги принуди да напуснат града. Враждебността и подозрителността към хуманистичните цели на тяхното присъствие беше станала непреодолима. Изходът беше - преместване на колежа на друго място.

Самоков, немалък за онова време, беше западнал. Прокарването след Освобождението на границата между Княжеството и Източна Румелия прерязало жилите му, твърдят историци и затова градът тръгнал назад. Вече не можел да продава произведенията си по големите тържища на империята, а за присъствие по пазарите на младото княжество не му достигало качество.

И самоковчани не се поласкаха от идването на американците. Не разгърнаха пазви за тях. Особено жените. Гледаха под око мисионерките и ги подозираха в нечистотии. Дебнеха да не извършат някакво зло, какво точно, нямаха представа, но тръпнеха в подозрение. Не даваха децата си при тях. Тук-там някой се изкуши и се отдели от всеобщото неодобрение, та даде ученичка в това школо.

Някои от госпожите екзалтирани мисионерки понякога се връщаха раздърпани, попаднали на още по-екзалтирани от тях християнки в града. Самоковките виждаха в тия жени по-скоро пратеници на Сатаната, отколкото на общия Бог.

В града се брояха само четири семейства протестанти. Така и не се размножиха. В началните години по-силно, сетне поутихна, но недоброто отношение към протестантите в Самоков остана до край. Сигурно и по тази причина градът запази своето значение като православен център.

Но това Росица тогава нямаше как да знае. За това не се говореше в училището, то не беше работа на момичетета. Тя беше доволна. За нея средата беше по-богата от домашната й и тя изпитваше благодарност към съдбата, че е попаднала в нея.

Ако не се притесняваше, че ще изглежда смешна, на Росица й идваше да целуне учебника по английски, който й дадоха. Всяка страница с картинки. Самата му корица беше сивозеленикава с листенца в по-напоено зелено и бели цветчета. Розови тичинки надничаха между венчелистчетата.

Учебникът по нотно пеене приличаше на дърво, с накацали чуруликащи птици.

Обожаваше часа по рисуване. Отиваха на двора да наберат теменужки и други пролетни цветя, потапяха ги в чаша и почваха да ги рисуват. Всяко от момичетата имаше набор от четки и бои. Нямаше как дарование при тези условия да не се открои и дори да избуи.

Росица изпитваше силно вълнение от опитите да рисува.

Имаха орган, дар от една американска фирма за продажба на музикални инструменти.

Близостта на Чамкория, в която богатите граждани от големите градове си правели вили, заразява и по-замогналите се самоковчани. Някои от тях прихванали навика да ходят на теферич със семействата си. Понякога това се случваше и с ученичките от колежа. Отиваха извън града заедно с госпожите учителки. Росица беше израсла край планина, която, тя тук осъзна, представляваше интерес единствено като поминък. Мъжете от родното й място и фамилията й ходеха в нея на дърва, на паша, бяха секачи на трупи. По работа. И толкова. Да се пилееш по разходки? Боже опази! Че то няма време, пък и би се сметнало за глупост не само, направо за неприлично разточителство. Жените пък не повдигаха очите си от къщната и полската работа, за да видят каква хубост ги заобикаля.

 

МИС АБЪТ ОЦЕНЯВАШЕ спокойно възпитаничките си. Имаше набито око. А и дългогодишен опит. Като начало им даваше по някаква задачка от домакинството на пансиона. В Росица тя веднага забеляза, че е научена на труд. При това има сръчни ръце и личеше, че обича да изпипва нещата. Още като видя как облича дадените й от училището рокля и престилка, с каква само нежност нагласи голямата бяла копринена яка върху раменете си, как събува до леглото си карираните в червено и зелено чехли, разбра, че у това дете чувството за красота и ред е част от натурата му. Без колебание я прикрепи към другата своя нова възпитаница, богаташко чедо от Габрово. С две леви ръце, негодно себе си да обслужва, камо ли на някого нещо да свърши.

Но госпожица Абът беше великодушна, не избързваше в оценките към другите. Търсеше зрънцето добро и залагаше на него. А че такова имаше във всеки, тя просто вярваше. Заемаше се с Божията помощ да го отглежда.

Безпогрешно схвана, че на новото момиче съвсем не се харесва да обслужва богаташката щерка. Подчини се, без да възразява разбира се, но в очите й заседна тихо несъгласие. В това госпожа Абът провидя бъдещ силен характер на човек, който не би искал да играе второстепенна роля в живота. Тя не допусна неизказаното несъгласие на възпитаничката от Македония да прерастне в злоба и внимаваше докъде да я държи отговорна за неумелостите на габровката.

- Скъпа Роси, покажи на момиче как направи легло - с най-ласкав тон насърчаваше тя новодошлата ученичка.

- Добре, мис Абат - тихо отвръщаше Росица и се отправяше към габровката да й покаже как най-добре да изпъне покривката на кревата.

Следващият път:

- Скъпа Роси, можеш гладиш?

- Ще опитам - отвърна девойчето от Македония, в чиято къща не беше влизала ютия, но мис Инес Абат нямаше как да знае, че има и такива къщи. Израсло в наредба от прости необходимости, предметите, които щяха да го заобикалят оттук насетне щяха да предизвикват понякога почуда, други път радостна усмивка, но винаги мъничка доза съмнение - ще ли се справи с тях, без да стане за подбив.

Росица напълваше чугунената кутия с жар, хлопваше капака, върху който стърчеше гересто петле, наплюнчваше си средния пръст, както бе видяла друга пансионерка да го прави и проверяваше може ли да почне гладенето.

- Браво, скъпа, браво! Добро човек! - поощряваше я директорката на Американския колеж в Самоков.

 

РОСИЦА СЕ ХВАНА ЗА ПЛИТКИТЕ си и с всичката сила на волята си напрягаше мускули. Искаше да се измъкне от средата. От тази, от която беше дошла - неука, примитивна, инертна, която познаваше само промените в четирите сезона и не се интересуваше от друго. Момичето съзнаваше, че усилията, които полага трябва да са двойно повече, за да навакса пропуснатото не само от нея самата, но и от тези, сред които се е родила. Най-вече беше й интересно. Книгите я увличаха и тя с все по-голямо желание навлизаше навътре в познанието. Неговите граници се разширяваха и тя проумяваше постепенно, че истинското му измерение е безкрайността. Но не знаеше още, че нейната си безкрайност е твърде малка. Че хоризонтът й беше опрял в отсрещната планина в родния й град, където беше семейната им търла.

Сложиха Росица от Македония на един чин със Стоянка от Тракия. Двете момичета се сглашаха като звънци в стадото на Църнак Йонко.

- Вие ангели! - възторжено им говореше мис Абат. - Вие летите, скъпи!

Росица от Македония - сопран. Стоянка от равна Тракия - мецосопран. Така ги определиха госпожиците от Америка. Иначе си бяха един небесен двуглас, който топеше сърцата на слушателите по време на служба и концертите по колежанските празници.

Тогава пееха заедно и още никой не знаеше, че едната ще изгрее на всемирния небосклон и звездата й ще остане завинаги в световната музика. А и въпросът коя?, още никой не задаваше. Защото и двете бяха богонадарени с глас. А по пътя, който съдбата ще им отреди, кого ще да срещнат и накъде ще ги отведе, кой да ти каже?

 

Дали ще бъде Росица от Македония донесла чувствените песни на родния си край? И те не се ли оказаха онази здрава подложка, върху която тя ашладиса чужди, непознати до този момент песнопения и обикна завинаги класическата музика?

Или ще бъде Стоянка от Тракия? Кой да ти каже?

Всички ученици в този колеж са били от видни семейства. Заможни и с родители, които са знаели какво искат за децата си. Само бащата на Росица си беше прост овчар. Минаваше за чорбаджия, защото имаше голямо стадо и наемаше чобанчета да го пасат. Овце и стотина декара земя. С тях се измерваше целият му чорбаджилък. Но и сърцето му се оказа отворено, щом повярва на проповедничката Мери Хаскел и пусна детето си отвъд планината.

Какво ще се случи с гласа на Росица от Македония? И какво ще се случи с гласа на Стоянка от Тракия? Това щеше да разберем тепърва. Иначе в девичите тефтери и на двете директорката на пансиона беше написала: "Посей дела - ще жънеш навик; посей навик - ще жънеш характер; посей характер и ще пожънеш съдбата си."

През ваканцията всички от Американския колеж се пръскаха като изтървани от клетка птичета по къщите си. Росица от Македония оставаше в училището да работи. Църнак Йонко нямаше нищо против. А какво мислеше и искаше Йонковица - това пък не влизаше в сметките му. Нея никой не я и питаше. Така бащата хем спестяваше два дни път през планината натам, и още толкова насам, хем - беше уверен, щерка му ще научи нещо полезно, различно от полската работа у дома си.

Мис Абът беше неомъжена. Дошла като крехко девойче с мисия, според нея благородна в своята просветителска същност, и останала, сетне щеше да се разбере, до края на живота си. Така не се и омъжи. От нямане време, тешеше се тя, а истината беше друга. От нямане мъж за нея. Дошла отвъд планини и морета, говореща непознат език, учена, чужда на местните нрави. В ръцете с власт, от която зависеше бъдещето на стотици млади същества. Затворена между стените на един пансион, който приличаше по-скоро на удобен затвор, отколкото на човешко обиталище. И откъде да се намери този мъж, който ще прехвърли зидовете му? Тукашните мъже можеха и да прескачат, но най-много да съборят някоя селска тараба и с помощта на другари да си отвлекат мома за жена. Което пък беше читаво и заможно, заминаваше в странство да събира ум и разум.

Семейството на мис Абът станаха децата от колежа. Всяка година едни си отиваха, идваха други. Това още повече я увличаше и я караше да вярва в мисията си. Беше колкото строга, дваж по-милозлива. Рядко човечна. Когато имаше неприятност, по цяла нощ седеше на люлеещия се стол и мислеше как да постъпи най-правилно. И намираше как. Със сърцето си го откриваше.

Мис Берта беше нейната дясна ръка. Тя четеше основните проповеди. И те, проповедите бяха нейни си. Сама ги съчиняваше, истините в тях бяха близки до житието на децата. И затова думите докосваха сърцата им. Внушаваше на възпитаничките си, че трябва в живота си да бъдат като Христос, да се стремят към това с цялото си същество.

При мен бъди. Тъй бързо пада мрак,

о, боже, и в нощта не ме оставяй пак.

И в самота, и в страшните беди

ти, боже всемогъщ, при мен бъди!

Сричаха ученичките след нея.

- Но, - казваше им мис Берта, - мислете не за небето, а за постъпките си на земята, тук и сега. Утре ще бъде късно, уви!, понякога непоправимо късно - вменяваше им собственото си убеждение като божие правило.

В това й послание прозираше, за този, който се досеща, нейното съзнание за изтърван истински живот. Не даваше вид, че съжалява. Не допусна да се озлоби срещу идващите всяка нова учебна година млади създания. Сърцето й не беше отровено от завист към заредените с бъдеще чужди животи, пърхането на чиито крила тя усещаше край себе си като полъх на херувими.

У мис Берта нямаше и капка високомерие. Тя не беше догматично суха и педантична, каквато може да се очаква, че ще бъде в такова място и с нейните задължения. Беше жива, пълна с веселост и доброжелателна. Отнасяше се към девойките така ласкаво и нежно, като че ли им беше родна сестра и като че ли ги познава отдавна. Беше открита, изпълнена с непресторена любознателност, неподправен интерес към възпитаничките си и ги увличаше естествено и без насилия да изпълняват задълженията си в иначе строгото по реда си училище. Тя разбираше, че децата няма как да не страдат заради откъсването им от родните къщи и правеше всичко възможно да облегчи страданието им, да ги накара да се отпуснат, да се приобщят към новата среда и да заживеят спокойно. Всичко това правеше, за да може младите създания да се съсредоточат върху ученето.

 

Умна, паметлива, Росица се учеше прилежно. Усвояваше английския език с упоритост, която като че ли нямаше предели. Понасяше дисциплината търпеливо. Обикна музиката, която учеха и слушаха понякога в изпълнение на големи артисти. Училището можеше да си позволи този лукс, невъзможен за други просветни средища. Това й беше достатъчно.

Да вършиш добро беше характерно за лютеранската религия. Към всекиго. На всекиго да помогнеш, учеха проповедниците. Да подадеш ръка на падналия. И никого да не обидиш. То беше една чиста, пречистена, без външен блясък религия. Без златотканите одежди на владиците и блясъка от скъпоценните камъни по короната на патриарха.

- Лютер е казал: "Религията е в сърцето. Религията е да помогнеш на ближния си. Помогни му. С колкото сила имаш. Но не стъпвай върху него." - Слушаше момичето елейните слова в проповедите на мис Берта. Слушаше прилежно и попиваше.

 

БОГ НЕ БЕШЕ РЕАЛНОСТ за Росица. Никога не изписваше името му, нито пък производните му с главна буква. Тя си остана атеист. Оттук и насетне. Разбира се, че не го споделяше пред никого това. Беше умна достатъчно, за да разбира, че няма полза от такова признание. Още повече пред мис Берта, не дай си боже и пред мис Абът.

Оставаше стъпила на тънката граница на богоугодно премълчаната истина и чистото лицемерие.

 

Мис Берта я обикна. Че тя си беше за обичане - жив благодат за преподавателя. Старателна. Работлива. Своенравна и интересна поради това. Но своенравието се четеше само в очите й, по-скоро като възможност. То респектираше заобикалящите я с очакваната вероятност да се осъществи. Тя никога не си позволи да му даде воля. Запазваше го като недосегаемо за чужди пространство. Притежаваше някакъв хладен магнетизъм, който караше другите да му се подчиняват.

Все пак Росица се върна в родния си град за една ваканция. Беше порасла. Съзнаваше, че старанието й да не харчи пари на баща си ще да е забелязано от него и реши да си позволи разкоша - да прекара Великден сред своите. Беше й домиляло за дома. По-скоро се страхуваше да не й отмилее.

Не беше забравила, че преди да замине някои от децата в махалата й подвикваха: протестантка, вагабонтка, некръстена циганка... Замеряха я с куп обиди, които видимо ги бяха научили от домашните си. Мнозина не гледаха с добро око към тия, които бяха повярвали на мисионерите и бяха се приобщили към англиганската църква, без при това да се имат за изменници на вярата. Росица се изненада, че същите тия деца, като нея поотраснали я погледнаха с други очи. Тя беше за тях нов човек. Облечена невиждано изискано за тях. Чистичка, стегната, изтънчена. И това направо ги стъписа. Не само че не подвикваха след нея, не знаеха как да се държат. Смутени се мушваха в портите си и бързаха да споделят с майките си какво чудо са видели.

Росица си беше дошла вкъщи. Сурово, в сравнение с домовете на нейните връстници от колежа, това знаеше от техни разкази, и бедно, примитивно, но у дома. Тя го носеше в сърцето си като съкровена топлина и ревниво го пазеше от външни очи.

 

СГОДИ СЕ ЗА АЛЕКСА ТУШЕВ. Стана изведнъж. Срещнаха се, тя дори не помни къде. Едно сияние й препречи пътя. Толкова беше обсебващо неговото появяване, че всякакви подробности се изтриха на мига от паметта й. Остана й само споменът от лудото биене в гърлото. Тогава се изненада от себе си. Направо си се изплаши. Помисли си, че копчетата на роклята й не са удържали на бурния напън на сърцето й и то пулсира неудържимо на открито. Неволно сведе глава към пазвата си, но не беше сигурна дали видя истината за себе си.

Пред нея стоеше той: висок, строен, изпънат също тетиво. С красива глава, която излъчваше дързост. Блестящ. Носът му с чувствителни ноздри, потрепващи като на млад жребец види се от същото вълнение, което владееше момичето. Очите му излъчваха отблясък на измъкнат със замах кинжал от канията.

Той я държеше като в клещи през кръста. В този момент тя беше готова да направи, каквото й поиска.

Ако помислеше трезво, добре й беше в Американския колеж в Самоков. Интересно. Сигурно. Пред нея - ясна цел. Обещание за добро бъдеще на образовано момиче. Бързо след постъпването проумя защо е в него. Хубаво й. До вчера. Но желанието да се върне след ваканцията и да продължи в последния клас се прекърши изведнъж. Младият офицер така я притегли, че тя вече по никакъв начин не принадлежеше на себе си.

При срещата й с Алекса влечението скъса бента, който до този момент удържаше напора на младото тяло. Копнежът, трупал се неусетно, напластявал се в сърцето й, избухна като експлозия. Неочаквана и помитаща.