Eто какво каза на награждаването единият от инициаторите на наградата - г-жа Алберта Алкалай:

Уважаеми гости, скъпи колеги, приятели, скъпи ученици,

огромно е вълнението ми в този момент, когато виждам толкова хора от различни поколения, от различни професии, от различни градове, събрани тук, в сградата на старата бургаска синагога. Тя е била построена с даренията на евреите от Бургас. Постарали са се да я направят красива и достолепна, истинско бижу за времето си. И днес това е едно от най-красивите здания в нашия град. Повече от 60 години тя не функционира като синагога и не е място за молитви, но в нея е концентрираната духовна енергия на поколения бургаски евреи. И сега, когато сме се събрали тук, усещам непреходността на колективната памет и на истинските ценности във времето. Именно заради вечните неща, които единствено осмислят съществуването ни, решихме да проведем този конкурс.

Тази година отбелязваме 70 годишнината от спасението на българските евреи от лагерите на смъртта. Един уникален факт, поради който днес имам възможността да съм жива, да съществувам и да съм тук с вас. Като наследник на тези спасени 50 000 души непрекъснато си мисля за моя спасител. За мен в неговото лице се оглеждат милиони личности –  Цар Борис Трети, лидерите на българската църква, българските интелектуалци, цялата прогресивна общественост на българския народ, обикновените хора със своя изконен човешки морал, Божественото провидение...

Винаги съм искала да благодаря на нашия спасител. Да му благодаря затова, че е дръзнал под огромен риск да се изправи срещу зловещата система на времето, че е постъпил справедливо, че е останал човек. С моята майка Жаклин Алкалай изразяваме своята благодарност, като дадохме старта на литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот спасява цялата вселена”. Бихме искали да го превърнем в традиция. Нека нашата инициатива да бъде един нематериален паметник на благодарността.

Защо се обърнахме към учениците? Когато бях дете, не бях чувала думата Холокост у дома. За закона за защита на нацията, за жълтите звезди, за полицейския час, за репресиите, убийствата без съд, трудовите и концентрационни лагери научих едва на 17 години. Тогава започна по естествен път да се пробужда родовата ми памет, да се оформя личната ми ценностна система на смисъл и добродетели. Сигурно би било интересно, че за кошмара на близкото минало аз научих не от собствените си предци, от моето семейство, а от външна информация и източници. Впоследствие разбрах, че това било нормална емоционална защита на потърпевшите към собствените им деца за игнорирането на тежки фатални моменти, уж за да им спестят ужасните преживявания.

Насочихме се към учениците от горния курс на всички училища в България, защото именно възрастта на нашите млади приятели - участнци в конкурса –17-18-19 години е възрастта на моралното пробуждане на личността. Именно в този период младият човек определя и възпитава в себе си категориите като чест, справедливост, хуманизъм.

Какъв по-добър начин да стимулираме нашите потомци да проявят интерес към съдбоносните моменти от историята, чиито свидетели и съвременници са още живи. Да научат и да разберат собствения си народ, да знаят от къде идват и накъде са се запътили. Защото единствената гаранция зверството от Холокоста да не се случи отново е да не се забравя и да се помни. А с това - и да се помнят и величаят тези, които са се опълчили с цената на житейски риск срещу него. Затова тук съм поканила д-р Солча Барухова и г-жа Милка Георгиева, съвременници на онези страшни и мрачни времена.

Конкурсът за есе, разказ или литературна творба в свободна форма беше обявен през месец февруари тази година. В него се включиха десетки младежи от цяла България – от Бургас, от София, от Варна, Русе и Благоевград. Днес нашето жури ще обяви най-добрите творби, поканили сме да наградим авторите на 12-те най-добри есета.

Позволете ми да изкажа дълбока благодарност към нашето жури, което присърце се зае с трудната селекция. Г-жа Михайлина Павлова и г-н Румен Леонидов специално пристигнаха от София, за да участват в нашата церемония. Бих искала специално да благодаря и на спомоществователите на нашия конкурс – Жаклин Алкалай, Община Бургас, г-жа Радостина Караненова, Асен Йорданов, фондация „Ел Масри” и ПР агенция Имидж Едвъртайзинг, благодарение на които се осигури наградния фонд, транспорта и настаняването на младежите, които идват от София, Русе и Варна.

Носителят на първата на награда ще получи парична премия от 150лв, вторият от 130, третият – 100, а всички останали поощрителни награди от по 50 лв. Най-доброто есе ще бъде публикувано на страниците на в. „Стандарт” в рубриката „Общество”, във в. „Еврейски вести“, в сайта „Бивол.Бг“ в рубриката „Белият Бивол” , както и в елетронното списание „Факел.бг“.  Амбицията ни е конкурсът да се превърне в ежегоден и по този начин да помним героизма на българите през Втората Световна война, спасили от екстерминация близо 50 000 свои сънародници от еврейски произход. Смятаме, че тези добродетели не са изчезнали и днес. И както ще се убедите, съвременните млади хора доказват чрез творчество, моралната и човешка непреходност на този своеобразен връх на хуманизъм в историята на цивилизацията.

Благодаря ви!

 

 

 

Денят е 9 ноември, годината е 1938, една нощ изпълнена с болка и ужас. Това е първото от серия престъпления извършени въз основа на расова омраза от Третия Райх към еврейската общност. Кристалната нощ, обагрена с кръвта на 30 000 евреи пратени в концентрационен лагер, e символ за кощунството извършено от едно човешко същество върху друго. Кощунство, което ще бъде помнено винаги, кощунство наречено еврейски геноцид или холокост. Гледайки с тъга и възмущение на него, аз прочетох всяка информация, която успях да намеря за това извращение спрямо човечеството. След като попаднах на различни спомени, на хора станали свидетели на тези деяния и гледах военни кадри, които ме потресоха, аз се запитах: „Защо?”. На кого е било нужно това? Кое човешко същество би направило нещо подобно на друго? В лицата на оцелелите от „лагерите на смъртта” се виждаше мъка и ужас, премесени с недоумение. Те се чудеха, какво са сторили, за да бъдат толкова мразени...
„Всекиму неговото” е мисълта изписана на портала водещ към лагера „Бухенвалд” , мястото където стотици хиляди евреи са споделяли ужасните условия на живот, докато същият ги е напускал. Щом прочетох „мотото”, осъзнах, че нацистите са вярвали в него, според тях евреите са заслужавали изтезанията си. Що за изверг би мислил така? Що за човек би преследвал цял един народ само и единствено, за да го унижи? Изглежда основната идея на нацизма е била, че тези, които не са с арийски произход и не споделят техните идеи, са просто нищо. В огромния обем от информация, която мина пред очите ми, аз попадах на едно и също име много пъти, името на Илзе Кох. Натъквайки се на различни данни за нея, аз останах потресен от мисленето и фанатизма й.

Един от многото промити мозъци от концентрационния лагер „Бухенвалд” или лагерът известен с производството на картини и абажури от еврейска кожа, измислени и проектирани от същата тази жена помогнала и за основаването му. Купувани от колекционери, тези предмети дори са внасяли възхищение в новите си собственици. Много и от тези експонати са останали в сегашните немски музеи, за да ни напомнят за бруталността на това изминало време. Личността на Илзе Кох ще остане завинаги в съзнанието ми като синоним за извратеността, подхранваща тази „лудост”. Повечето от нас знаем за делата извършени от Адолф Хитлер и поддръжниците му, но защо аз се спрях точно на тази жена? Тя просто ме остави без думи, карайки ме да изпитвам отвръщение и недоумение. Илзе и съпругът й - комендат Кох, създават място, където садизмът е подхранван от неограничена власт.

Казват, че българските евреи са „най-облагодетелстваните” в цяла Европа по време на Втората световна война. Като страна, съюзник на Гремания по това време,  държавата ни е принудена да приеме Закона за защита на нацията. Но защита от какво, от евреите?! Какво са направили тези хора на България? Изглежда нищо, тъй като макар и принудени да живеят в нищета и с множество ограничения, те са успели да изживеят този ужас и да останат една сплотена общност, защитавана и подкрепяна от българския народ, членовете на Светия синод, дори и от самото царско семейство. Не случайно и посланието във всички документи, съхранени от онази епоха, гласи, че борбата в България срещу депортирането на българските евреи и срещу расизма добива облика и на борба за духовно запазване на самия български народ, за утвърждаване на най-висшите ценности като живот, морал и свобода и за оцеляване на човешкия дух в най-страшни времена. Списъкът на българите, застъпили се за тогавашните български евреи, е бил дълъг, много дълъг. Против „новите приети норми” са се подписали различните съюзи на писатели, артисти, адвокати, лекари, търговци, различни занаятчийски сдружения, работници, младежки организации, журналисти, художници, дори и най-неграмотните селяни са поставили своя отпечатък, за да спасят ближния си. Не ближен по раса и изповедание, а по душа, защото всички сме хора, всички заслужаваме един по-хубав живот, колкото и клиширано да звучи това в сегашното ни ежедневие. По тази причина не веднъж съм се питал, дали и сега биха се намерили толкова достойни хора? Хора образци на граждански морал и кураж. Личности като митрополит Кирил и цар Борис III, направили всичко възможно, за да живеят потомците на спасените 48 000 български евреи, които и до днес са признателни на страната ни.

Ние трябва да следваме примера на тези доблестни човеци и не трябва да затваряме сърцето си към ближния. Дори и различен, той също чувства, мечтае или просто съществува. “Животът не е нито цел, нито средство – животът е право” е казал Хайнрих Хайне, който по ирония на съдбата е сънародник на архитектите на най-зверското посегателство срещу цяла една нация в новата човешка история.