Никога не съм участвал в Аполония само като поет. Първо, защото поезията тясна за мойта душа е, второ, защото, за разлика от повечето колеги по перодръжка, аз съм нулев егоист и предпочитам да помагам на всеки, който има талант, да се изяви. За това говорят фактите – от както съществува Аполония съм представил десетки книги на различни автори – от Палми Ранчев, Елин Рахнев, Велизар Николов и София Бранц до близките на същността ми покойници като Николай Искъров, Йордан Радичков, Блага Димитрова, Христо Фотев, Константин Павлов, Невена Стефанова... Защото Аполония освен празник на празниците е и своеобразен годишен преглед на най-качествените продукции, създадени от различните „братства и задруги на изкуството“. Със собствени неща в Созопол съм се явявал само два пъти, през 1989 и 2011. Тази година – 2013-та, ще ми е за последен път. Има толкова много млади и не толкова млади, които драпат да се появят пред специалната публика на Аполония. Нека и те изпитат особеното вълнение, което съпътства тези четения – от това дали публиката ще предпочете твоя милост пред другите изкушения, пред другите прочути имена и нашумели изявители.

Но да се върна към въпроса – и този път ще ида в Созопол, за да дръпна чертата под моите дългогодишни общувания с Н.В. Поезията, и да подложа на обществена оценка най-доброто от своите занимания на словослагател, който предпочита да не се слага на никого.

 

За да станеш мъдър, първо трябва да бъдеш дълго време умен, защото ако човек е тъпак, то е за цял живот. Слава Богу, след десетки заблуди, грешки, увлечения и разочарования, продукт на вече на необузданата ми македонска семка, енергията на отрицанието ме напусна и сега блаженствам в природите на духовността. Не поумнях особено, но помъдрях, разбира се. А колкото до обективността, там никога не съм имал проблем – заради вроденото ми фамилно чувство за новозаветна справедливост. И за това винаги към готов първи да поискам прошка, ако съм изневерил на това свято чувство.

 

В ъгъла. Но там се завряхме сами. Интелигенцията ни е най-виновна за демагогската демокрация, която ни сполетя и вече почти четвърт век не ни изпуска от хищническите си нокти. Оставихме политиците без опозиция, оставихме инициативата на примитивните типове и те овладяха националните ни институции. У нас малцина „творяни“, според сполучливия израз на Велимир Хлебников, се осмеляват са си подадат носа от килията на личностното си търсачество, сякаш се срамуват да си кажат думата за нещата от живия живот. А трябва, трябва най-четените, най-гледаните, най-обичаните сътрудници на Бога, да имат свое мнение, да проявяват обществен характер, а не да се самозадоволяват единствено с умението си да пишат, да рисуват, да пеят, да композират, да танцуват, да играят, да изпълняват... Това е малката, но съществена разлика между твореца и интелектуалеца. Кандидат за понятието творец може да бъде всеки - днес критериите са страхотно размити, - но да бъдеш интелектуалец не стига да си само приет за член на творчески съюз, а трябва, освен да си ярко дарование и съзидателна личност, да изразяваш своите грешни или безпогрешни, но честни мнения за живота на обществото. Но ако нямаш планетарно отношение към конфликтите на планетата, към битката в космическите селения, как ще можеш да кажеш поне една добра дума в защита на Доброто, изпаднало в немилост в родната ти страна? Ще мълчиш като пуяк и от време на време ще издаваш книги. Примерно.