/Откъс/ 

 

                       Салваторе Куазимодо

 

 

    Стефания П. се събуди една сутрин и разбра, че животът трябва да се живее.   

    Седна и се облегна на възглавницата. Три часът, обичайното време. Трепереше. Имаше нещо около нея. Нещо във въздуха...в дантелените пердета на прозореца. Той беше затворен, но бялото перде се полюшваше сякаш от невидим ветрец.

    Бяло видение я гледаше оттам с бели, всевиждащи, слепи очи.

    Тя подскочи и седна в леглото. 

    Какво беше това?  

    Напоследък често се будеше нощем от някакъв неразбираем шепот. Нещо или някой ходеше, шушнеше, шепнеше, влачеше крак, проскъцваше по паркета. Но щом се заслушваше и тайнствените шумове изчезваха, само в ушите й туптеше...кръвно може би. 

    Тя стреснато се огледа. Бавно стана от кревата и тогава го видя! 

    Изтръпна, изпъшка болезнено и котето настръхна в леглото.

    - Лаптоп! Чий е този лаптоп? Аз нямам лаптоп, Цапка-лапка! Кой е влизал у дома? Какво се е случило? Чакай, чакай, може би съм го намерила сред вещите на Професора!

    Спомни си, че вчера отвори вратата на кабинета му. Сигурно тогава е открила и лаптопа...

   - Човек не бива да губи връзките си със света. Кое обвързва свободните духом с другите? Кои въжета не могат да се разкъсат? Благодарността към земята, която ни е откърмила, благодарността към ръката, която те е водила и връзките със света, в който живеем. Само една крачка в свободата на волеизявление и свободният дух вече отново се доближава до живота, но ти... ти си от обвързаните духом, те не са свободни, те са хора на света, живей и ти в него!

   Чу гласът на Професора сякаш говореше до нея, даже се подсмихваше. Стефания  се ядоса, чуваше гласа му напоследък, не можеше да я уплаши вече, не! Тя седна пред лаптопа и...го отвори.

  

      3 март 1968 година

      3 март 1968 година?! Преди повече от 40 години?! 

      Прилоша й. Доповръща й се. Обля я ледена пот. Приседна на стола до тоалетката и продължи да чете, треперейки...

 

   Никога не съм могла да си представя начина, по който ще протече животът ми. Винаги съм мислила, че имам някаква, особена дарба, която ще се прояви в даден момент. Моите съученици и учители ми внушиха, че съм надарена с поетичен талант.  Аз повярвах и се излъгах.  Сега обикалям коридорите на Университета като загубена, съвсем не на мястото си, скучая, скучая до смърт и чакам мига на освобождението. Изпитите не ме вълнуват. Колегите са ми чужди.  Смешна ми се вижда амбицията им да правят кариера на всяка цена-чрез комсомола или чрез поезията. А дори и чрез науката. Физиономиите им са провинциални и жалки.  Фигурите им са дребни, невзрачни и смешни. Мъчат се да прикрият миризливо-нечистоплътния си, еснафски манталитет чрез скучни спорове  и изнасилена бохемщина. Очите им жадно и алчно следят появата на всяко ново име в литературата, за да го сдъвчат разярено, тържествуващо, дребнаво с разядените си зъби. Те са духовни уроди, натъпкани  с криворазбрано философстване и смешни възгледи за живота, който изобщо не познават.

 

    Някой или нещо пишеше там, вътре в другия й живот. Кой? 

    Огледа се. Поиска й се да изтича в кабинета и да попита Професора.

    - Май това е дневник, а, котето ми? Моят дневник...

    Внезапно го видя! 

    Черна тетрадка с твърди корици, вътре нейната ръка беше писала своите тогавашни вълнения, преди повече от...40 години, Боже мой!

   Спомни си как бързаше рано сутрин през парка за лекциите в Университета.  Най-много харесваше тези по естетика. Тогавашният й преподавател, странен и необичаен мъж, обсебващ, интересен, с пронизващ, насмешлив поглед, с изящни, деликатни черти и суха фигура дълго я изпитва за екзистенциалистите. Тя много харесваше Жан-Пол Сартр, четеше го на френски. 

 - Махай се, махай се, махай се! Да не си стъпнала повече тук!

    Стоеше гол на вратата на кабинета си и крещеше. Беше чудовищно отслабнал, бял като изкормена риба, жалък, вонящ, покрит с бели косми, ужасяващ. 

      По времето, когато е писала този дневник, тя е била свободна! 

   - Не бива да свързваме свободата на духа само със свободната воля. Човекът е обществено животно, често прибягва до тълпата, за да съхрани чувството си за цялостност. Колкото и да е странно, обграждащите ни себеподобни ни осигуряват усещането за лична свобода. Дългото откъсване от тях води до изкривяване, било то психическо, било религиозно, силата на човека е в обществената му значимост. Усамотяването на монаха с неговия Бог изкривява дори и свободната воля. Защото няма такава там, където цари страх и безпрекословно подчинение. - каза Професора. - Макар вярващите да ни убеждават, че вярата им е израз именно на свободна воля.

 

    Принципът им : “ мълчи и рови!” И те ровят. Думите им са мръсни и мазни като дрехите и косите им. Онова, което природата им е отнела, те се мъчат да наваксат с някаква, отчаяна, полова разюзданост. Силните им преживявания са изцапаните чаршафи и разхвърляното бельо. Все им се привиждат голи, разкрачени тела. Те не могат да имат съдба, защото нямат живот. А нямат живот, защото са наказани с безброй дребнавички, еснафски амбицийки. Те не могат докрай да се наслаждават на удоволствието, защото, самовлюбени и уверени в необикновеното си призвание, се възхищават само на себе си. Извратените им умове, повече сковани, отколкото ограничени, са безплодни и никога няма да родят нещо  ново и свежо, и красиво, защото техните тела и души са преждевременно опустошени.

   И аз трябва да бъда непрекъснато с тях. Трябва да дишам зловонието на гадните им, долнокачествени умувания. Не ги мразя. Просто ги презирам и нищо не ме свързва с тях. Аз нямам път. Не зная какво ме очаква. Болезнено ме привличат екрана и сцената.  Лудата ми любов към книгите се разпалва с всеки нов ден. Не, аз не живея ден за ден. Просто се уча да живея, чакайки моят ден. Стигнах до най-долното, най-калното стъпало. Но това не ме омърси. Аз съм си аз.

 

   Стефания затвори лаптопа, покри го с тетрадката-дневник. 

    Аз съм си аз! 

    Дали онова „аз“ и това тук, онова, което пише и това, което чете са едно и също лице?  Може би тя просто е забравила, напоследък доста забравяше, това я...плашеше!  

    Още същата година или може би следващата, нейното горделиво “аз” срещна неговото и...

    Не, наистина не беше същата година, а малко по-късно, след няколко  години може би...Дишала е още няколко години свободно.

    - Непрекъснато ти повтарям, тук нищо да не докосваш! Нищо да не пипаш, да не влизаш, да не чукаш на вратата дори! Разбра ли?

    Дори гласът му се беше изменил през тези месеци. Беше изтънял и се късаше като излиняла сиджимка.

    Поне две години оттогава имах свой живот. Заминах по разпределние, играх централни роли, събуждах се в чужди легла, смеех се с непознати хора, шегувах се с колеги, дишах собствен въздух, напивах се, Господи, тогава пиех! Често се събуждах сутрин с чудовищно главоболие, обикновено другите още спяха, викаха ми хигиенистката, защото ставах рано, правех кафе, почиствах квартирата, дадоха ни квартири от съвета, глезеха ни тогава нас, разпределените в провинциални театри, аз живеех с...

    Боже, как се казваше стажантката, с която живеех!? Вечер репетирахме и после обикаляхме кръчмите, смятах, че мога да пия. Помня помощник-режисьорката Маца, беше от същия град, мечтаела да стане актриса, обожаваше ме, плетеше ми пуловери и винаги ме придружаваше, за да ме прибере, колко пъти съм я обиждала, колко пъти е тръгвала разплакана, за да завлека някой идиот в кревата и на другия ден да се изпълня с угризения, със злоба, с присмех към себе си! Пак Маца ми помагаше да се измъкна от мерехлюндията си, сега му викат депресия...

    Грозният, жълт блок, където на петия етаж бяха настанени актьорите от театъра, всъщност актьори с диплома бяха само тя и директорът, се намираше на централния булевард, но в края на града. От другата страна бавно и сънливо влачеше водите си Дунава...

   Стефания тръсна глава, мразеше да си спомня толкова отдавна. Играеше все централни роли тогава, беше отличничката на випуска, беше красавицата на курса и на Академията, всички смятаха, че я чака блестящо бъдеще.

    Потътри чехли към кухнята. Котето навири опашка след нея.

    - Може би полудявам, може и да забравям, може да съм болна. Не помня да съм намирала лаптоп, не помня да съм намирала дневника си, не помня да съм писала...

     Тръгна към кухнята като крадешком погледна бялото перде. Коленете й трепереха, краката й не я държаха, ужас тихичко пъплеше по вените й, налазваше я лудешки страх.

    - Ще си направя кафе, ще се покърша на велоелгометъра, ще си взема душ, аз съм свободен човек, сега вече съм свободен човек, нали?

   Котката я погледна от мивката, където се беше качила. Погледът й беше укорен, зелен и гладен.

   - Добре, добре, цапка-лапка, първо теб, първо твоята закуска, моето кафе ще почака, после ще разровя тоалетната ти, ще я измия, после ще си легнеш доволна на моя креват, върху моето одеало и цял ден ще спиш блажено! 

   Жената се зае с ежедневните грижи, те не бяха много. Първо ставането. Бавно и внимателно, да не изскърца някоя става, да не изкълчи някой чарк, да не се свие някой мускул. Болката тогава е пронизваща, тя пищеше и блъскаше крака си, а ужасеното коте скачаше, хъхкаше и я нападаше, сякаш е виновна. Не се научи това глупаче, че тази болка не я застрашава, нищо не я застрашава, освен ако умра, ако...какво? 

    Засмя се. Напоследък и подмиването в банята е бавен и сложен процес. Трудно се подмиваше, трудно клякаше и ставаше. Никой не ми е казвал колко сложно ще стане поддържането на личната хигиена, колко сложно ще бъде да акаш нормално, да пишкаш, когато вече си свалил гащите си, да се миеш, без да пъшкаш и без да се измъчваш, да се...подмиваш...пфу, едва достигаше местата за миене! Колко грозно, неподчиняващо се на никакви закони, разкривено и болезнено стана тялото й. Не можеше да го познае, дали и неговото е било такова преди да се разболее?

    Господи, наближаваше неговата дата!

    И този лаптоп, тези думи, написани от...кого!?

   Нищо, нищо, ще му мисля после, ще му мисля като...не знам кога! Не сега, не, не сега! Сега е време да се измие, да измие банята, да приготви кафе, да пусне телевизора, после...После...ще му мисли после.

 

   И ето че отново животът ми заблестя чист и искрен. Едни поквариха душата ми като възхвалиха поетичността й. Други поквариха тялото ми като възхвалиха хубостта му. Аз избягах и от едните, и от другите. Тези, които обичам нищо не възхваляват и нищо не искат от мен. Те просто ми вярват и имат нужда от съществуването ми. Аз също имам нужда от тях.

   Объркан, объркан е животът ми. И как да живея по-нататък?

 

    - Ако пак те видя като се събудя, ще те убия! Не ме докосвай! Вземи си дрехите и чаршафите, махай се! - крещеше Професора. Гласът му ставаше продран и накъсан.

    После влизаше в кабинета и затръшваше вратата. За такъв жив скелет, в какъвто беше се превърнал, силата на затръшването беше направо чудовищна. Винаги се ронеше мазилка и веднъж дори бравата на вратата падна, счупи се. 

     Жената отвори хладилника, извади котешката консерва, намери чиста лъжица на мивката и сложи в котешката чинийка една порция.  Кафеварката тихо зашумя, кафето беше готово. Тя го обичаше хем силно, хем ароматно, затова комбинираше най-добрите марки кафе. Кухнята се изпълни с мирис на канела и шоколад.   Котето измяука жално, със сълзливото си мякане за ядене. Ако жената закъснееше да изпълни задачата, следваше съскане и цапване с пухкавата лапичка. Мяукането за лягане беше гальовно, изобщо това коте само дето не беше проговорило. 

    Апартаментът се будеше с ежедневните си шумове. Тръбите за вода виеха и проскърцваха. Кранчето на тоалетната ръмжеше. Беше пуснала студената вода в кухнята да си налее. Обичаше я много студена.

    - Да дойде витошката вода! - както казваше баща й.

   Понякога огладняваше. Реши да си свари две яйца. Не беше ходила отдавна при джипито си. Лекарствата й свършиха, някак не й се даваха пари за нови. А тялото й все повече отказваше да живее. Умът й я държеше будна нощем, очите й изучаваха белите сенки  в тъмната стая, ушите й се заслушваха в странните шумове, шепоти и стъпки из пустия апартамент. Но тялото, тялото отказваше да живее.

 

   Къде е истинското ми място? На мене-полусноб, полубохема. С егоистично, дръзко, безгрижно, но искрено и жадно за красота сърце.

   Не ме е страх, че мога да мина безполезно живота си. Аз все едно ще създам нещо голямо или малко. Независимо от това дали ще бъде  белетристично или поетично произведение, дали роля или дете. След мене нещо ще остане. Страшна ми се струва смъртта на Томас Буденброк. Той умира с пълното съзнание  за празнотата след себе си. Аз не вярвам, че ще  имам такава смърт. Но животът ме привлича неудържимо и не разбирам защо майка ми се бои от тази моя, ненаситна жажда. Може би й се виждам  лекомислена.

 

   Майка ми...

    Дори и днес, толкова години след смъртта й, когато гледаше нещо интересно по телевизията, посягаше към телефона да й се обади. 

    Майка ми...нежно ухание на парфюм, шумолене на тафтяна рокля, целувка за лека нощ, мирис на влак, на пушек, на...мама! 

    Тежките плесници, когато се забравяше в игрите и се прибираше вече в тъмнината на вечерта, а майка ми ме беше търсила дълго и отчаяно по софийските улици и долу, край реката, където често се спускахме и се гонехме между люляците...

    Имаше едно момче, Митко, яко и силно, носеше ме на раменете си, облечена в червено, кадифено палтенце и червена, кадифена шапчица...дива и крещяща! Мама ме водеше на шивачки, мои лели, шиеха ми копринени рокли, кадифени елечета, плисирани полички, после се снимахме в любимото ни фото, мама и аз.

    В деня, когато умря се почувствах изоставена, макар и вече не млада, Професорът беше станал известен, Краси пораснал, следваше, татко отдавна беше преминал в другия живот, имах само майка си. А изведнъж и нея изгубих, нищо не ме пазеше вече от смъртта, никой не стоеше между мен и нея, нямаше на кого да се обадя за да попитам това или онова, никой не помнеше моето детство, бях сама, съвсем сама!

    Дали това не е смъртта, която пише в лаптопа? Дали именно тя не ми дава знак, а? Дали?

    Няма да мисля, няма да мисля, няма да мисля!

   Стефания сипа в голямата, порцеланова чаша с образ на зодия овен своето сутрешно кафе. Котето облизваше вече паничката си. Тя се огледа. Нямаше никакви задачи за деня. Реши да се върне в спалнята и да отвори отново лаптопа. Тетрадката с дневника й от преди 40 години. Върна се в спалнята, седна и го отвори, за да...

    Замръзна. Лед пролази по жилите й, втресе я.

 

    Обвързана с безброй домашни задължения, които я подлудяват и смазват, тя се гневи срещу моя абсолютен егоизъм. Аз пък ненавиждам задълженията. Един ден те ще затрупат и мен. Защо да приближавам този ден ?

 

    Жената потрепери. 

    Някой отвъд, там, където отдавна я нямаше, наистина пишеше вместо нея! Думите се редяха, думите от младежкия й дневник, тетрадката лежеше затворена до ръката й, какво ставаше? 

    Усещането за нечие чуждо присъствие стана плътно като стена. Тя едва си пое дъх, почувства познатия  световъртеж и седна на креслото до масичката. 

    Повика котето с дрезгав глас, самото животинче стоеше настръхнало на вратата, с вирната опашка и наострени ушички. До сега смяташе, че си внушава, че това са остатъци от присъствието на Професора в този дом, той го притежаваше и владееше заедно с мебелите и нея самата.

    А сега...

    Беше призовала своето аз може би...своето младежко аз..

    Онова дръзко и безпардонно същество нямаше нищо общо с нея. Смътно си спомняше действията й, репетициите, в които избухваха неописуеми скандали с тъпите, провинциални режисьори, мислещи се за непризнати гении. Беше замерила един от тях с реквизитната пушка, едва не го беше убила. После стажантките й благодариха, този дебелак ги обиждаше и се подиграваше с тях, прикривайки собствената си безпомощност. 

    Нощем Стефи се будеше ужасена от живота си. Това ли искаше? Тук ли свършваха мечтите й за големи роли, прочути изпълнения и турнета в чужбина? Това ли искаше наистина!? Какво правеше тук, в непознатия град сред непознати люде, напълно сама и напълно..каква!?

   - Какви глупости, мацо, пълни глупости! Най-вероятно сама съм писала, пък...напоследък и без това с тия световъртежи и забравяния, може Алцхаймер...

    “Дори не си го помисляй” - каза си наум. 

    - Но все пак е някакво обяснение. - повтори на глас. Котето се погали и измяука. 

 

   Никога още не съм се сблъсквала истински със смъртта. Не мога дори да си я представя. Но от нея се страхувам свръхчовешки. Благодаря на съдбата си, че ме е родила в това равнодушно, апатично, изтънчено и нищожно време, за да не стана предателка и да не разкрия пред другите малката си страхливост. А намират, че имам силен и горд характер. Че съм дръзка, цинична и безпощадна. Това е истина. Но то не е смелост. То е от злоба.

 

   Текстът спря до тук. Другата чакаше. Коя друга?

   - Вероятно има обяснение, за всичко си има обяснение, нали, цапка-лапка, сигурно съм се разсеяла и съм забравила. Май трябва да се обадя на моята докторка, хомеопатичката, нали, коте?  Вероятно има обяснение и тя може да го намери.

   Успокои се. Макар че....какво обяснение?

   - Ако се замислиш, всяко нещо си има обяснението. Често пъти няма никаква логика, няма повод за действия, но пък обяснението дава картина на живота. Нищо не се случва без обосновка. Да погледнем утрото, например. То идва въпреки нас и ще идва много след нас. Така е прието и напълно обоснован е нашият страх, че когато ни няма на тази земя, утрото ще е същото, все така красиво и безразлично, но нас няма да ни има. Ами ако това е илюзия? Надникнал ли е някой отвъд живота? Знаем ли какво точно остава след нас, когато умрем? Логичното е светът да изчезне, защото и ние изчезваме. И може би нашият личен свят наистина изчезва. Това, което остава е светът на другите. Следователно не бива да се страхуваме, ние отнасяме нашето със себе си, нали? Така би било много по-обяснимо идването ни на този свят. Внасяме нещо и после го изнасяме, не мислиш ли? - попита Професора. - Нищо не се губи, нищо не е забравено, нищо не остава. Само огромната ни самота, не е ли смешно?

   Много смешно, няма що, сама жена, остарява, забравя, ама чак пък толкова? Гласовете ви чувам. Тя внимателно седна, нагласи екранчето пред себе си, после  и тетрадката. Започна...

 

   Но стига самосъжаление. Тази безкрайна зима ми дотегна до смърт. Омръзна ми снега, студа, тежкото палто, дебелите дрехи. Пролет.../ помня с каква птича лекота носех дрехите, сега да видиш колко тежат, дете/ Мила, чудесна, моя пролет, заклинам те, умолявам те, бъди милостива и ела. Не мога да издръжам повече!

   Все си мисля, че пролетта ще ме срещне отново с него. Защо? Нашата среща вече е безсмислена. Толкова ли е краткотрайна любовта ми? Или ако го видя?... Кой знае.

 

     Срещна го край морето. Почивната станция беше все още нова, дива, нощем огромни звезди се изсипваха над главите им. А щурците заглушаваха дори песните на пияниците.

    Една вечер той я заведе на ресторант, после се разходиха до гръцкото училище. И там, седнали на скалите над бушуващото море, той я прегърна и й предожи да се оженят, още сега, още утре, беше осигурил и свидетели, двама негови приятели.

     Бяха седнали на скалите, отдолу се разбиваше морето с глух шум и  пяната на вълните проблясваше в спускащия се сумрак. На хоризонта бавно гаснеше вечерната руменина на безкрайната синева и далече, далече се мяркаше силуета на малко корабче. 

    Тя усещаше мъжа до себе си, беше млада, почти дете, нежна, тънка, свободна и лека. Той внушаваше спокойствие и сила, загорялото му тяло докосваше раменете й, внезапно я грабна на ръце, тя подскочи и се гушна в обятията му. Засмя се, беше лека като перце, тъничката рокля се опъна върху настръхналите зърна на гърдите й, той тичаше по тясната пътека към морето, засмян и силен, той беше светът около нея, беше любовта!

   Никога повече не изживя такъв миг в живота си. Никой след него не я беше носил на ръце. Жената се разсмя. Погали котето, а то вироглаво вирна опашка, после се обърна и високомерно хъхна.

   - Я не ми се дуй, цапка-лапка такава! Горката аз, цели две години бях безнадеждно, тайно влюбена, въртях се пред телевизията, за да го зърна, що се уплаших тогава, що не се ожених? Омъжих или както там... Той умря, коте, видях му некролога. Умря.

   Майтап, животът е един майтап, така поне трябва да мисли човек, за да не се обеси. Глупости! Трябва да отиде на църква, да се изповяда, нещо пак я мъчат демоните напоследък.

    Отиде на гробищата. Нейните бяха тук, родители, приятели, Професорът.

    Тръгна бавно по алеята. Тук беше покойно, тихо, бавно и тържествено минаваха катафалки, свещеници в не много чисти раса, с развяни от вятъра редки коси и бради обикаляха около църквата и непрекъснато прииждащи коли изсипваха все нови и нови опечалени с объркани физиономии и букети в ръце.   

    Странно, смъртта винаги ни сварва неподготвени, макар да знаем, че това е изхода от живота. Тя потрепера. Вслуша се в песента на птиците.  Дружелюбни кучета размахваха опашки след нея. Жената сви по малка алейка и приседна край гроба на родителите си. Имаше малка, мраморна пейчица. Тя свали раничката си и извади свещи, букет цветя, бутилка вино. 

   - И бонбони нося, майко, макар и на мен вече да са ми забранени, както бяха и на теб. Можеш ли да ми кажеш защо развих твоите болести, натрупах твоите тълстини, заприличах на теб, а? Бях се заклела да не повтарям нито една от грешките ти, а?

   Снимките на баща й и майка й я гледаха от мрамора. Ще мине и покрай Леда, и покрай Панто, при Николай ще изпуши една цигара, макар иначе въобще да не пуши, а и той беше спортист, не пиеше, не пушеше, всяка сутрин тичаше за здраве и хубав вид. А при Професора?

    Все още не беше влизала в стаята му, колко ли прах се е натрупал. Тази стая беше негов кабинет, в последните години почти не я напускаше, пишеше, иначе спеше в хола, на масата до дивана винаги имаше чинии с остатъци от ядене и пепелници с фасове. Тя вече повече от година не бе погледнала какво е писал. Учениците му й звъняха, посещаваха я, предлагаха й услугите си да съберат лекции и записки...

 

   8 март 1968 година

   Не зная как да подредя живота си. Жадна за хора, за нови чувства, за нови дни, пълни съ смях, с радост, аз преминавам през живота пуста, устремена нанякъде, бързам, без да знам къде. Това ли е животът ми? Трябва ли да живея тогава? Срещам хора, сближавам се с тях, влюбвам се дори и ги забравям след месец. Искам да живея, а само пилея дни и часове. Защо е така?

    И споменът за него върви по петите ми, преследва ме, не ми дава да дишам. Сянката на неговото отсъствие лежи пред мен, изстудява всеки мой порив.

 

    Сянката на неговото отсъствие..

    Сянката на неговото присъствие я преследваше през целия й живот.  Когато бравата се разби, се наложи Стефания да я поправи. Професора не позволяваше на други хора да влизат в апартамента. Крещеше неистово отвътре и дори когато повика бърза помощ, не допусна лекарите в кабинета.

    Събуди се една нощ в далечния, провинциален град. Наколо дишаха други хора. Вонеше на цигари и алкохол. В леглото, до нея някой промърмори насън и се обърна на другата страна. Дори не погледна дали е мъж или жена. Снощи се събраха след премиерата в тяхната квартира.

    Бяха дошли някакви партийни величия, водиха ги по барове и скъпи ресторанти, разкарваха ги с коли и шофьори. Стефи смътно си спомняше усмивки, целувки, цветя, танци по пусти дансинги. Сигурно бяха продължили тук, в квартирата. Тя обичаше като се напие, да си легне. Е, легнала беше.

    Наоколо се валяха празни и полупълни бутилки, вино, водка, чаши, пълни пепелници, кафе май.

    Влезе в банята и се заключи. Пусна душа и се загледа в лющещата се мазилка, в изкривените, дървени черчевета на прозорчето, в посивелите от пране хавлии, в покритата с мухъл врата, това ли е животът й? Главата непоносимо я болеше, виеше й се свят, беше й дошъл мензиса и се опитваше да си спомни дали в ранното утро беше правила секс, дали беше оплескала чаршафите, цялата вонеше на менструална кръв, доповръща й се!      Ненавиждаше колегите си, не можеше да скрие презрението си към всички, нямаше приятели, освен тази помощник-режисьорка Маца, която непрекъснато измъчваше и тормозеше.

    Трябваше да се махне.

   - Защо си спомням тези гадости, коте? Не мога ли да си мисля за хубави неща? И без това тялото ми се разпада всеки Божи ден все повече! И без това не мога да спра разрухата! Ама че работа! 

    Все още трепереше вътрешно и от срещата си с близките на гробищата. Почти през седмица отиваше там, сядаше край нечий гроб, пиеше вино и разговаряше, а при него...

    Какво при него? Кажи, де! Котката мякна и се погали в крака й.

   - Нося ти храна, цапка-лапка моя, спокойно.

    Тя отвори консервата, котето подскочи и се погали. Сипа й в чинийката и погледна лаптопа си. Изтръпна. 

 

    8 март 1968 година 

    А аз знам, че ще го срещна.  Той е тук, той е близо до мен, и аз го чакам. Глупаво и безнадеждно обърках живота си и ще избягам при него. Защо изобщо трябваше да се разделяме? Ние сме свързани и не бихме могли да живеем нормално далече един от друг. Аз мислех, че ще мога да избягам от спомена. Господи, всеки живее с някакъв спомен, с някаква сянка от миналото. И аз, и аз, и аз...

   Трябва ли да живея?

  

   - Това е въпроса, моето момиче, трябва ли да се живее? Мен, ако питаш ми се живее, напрекъснато ми се живее, но вече не знам коя съм. Дори не мога да си спомня момичето, писало този дневник. Гледам снимки и нищо  не ми говорят. Непознато същество, нежно и красиво, очите имат някакъв техен си вътрешен живот, дори не знам какъв. Сама ли си говоря, мацо?

   Котето дори не благоволи да й обърне внимание. Занимаваше се с тоалета си, старателно почистваше муцунка.  

   - Да, и на теб не ти трябвам след като си се нахранила. 

    Кога най-после ще влезе в кабинета му? Сякаш хлад я лъхна, щом отвори вратата. И мирис на прах. Нищо не остана от спокойствието, което получи на гробищата. 

    Не, няма да влиза! Не още!

     Веднъж се разходи в някакво малко, провинциално гробище и приседна на пейка. Обичаше да се разхожда из такива места. Усети нечий поглед и се обърна. По гърба и раменете й полази студ. Нямаше никой. Тя се изправи и тръгна по алеята покрай пейката.

     Насреща й се появи мраморен паметник на младо момиче. Изправена в цял ръст, нежна и спокойна. Под тънката дреха се усещаха малките, невинни гърди. Изящните длани се притискаха една в друга, а пухкавите, плътни устни бяха стиснати капризно. Празните орбити на вперените напред очи сякаш се взираха в нея, а също и в необгледното бъдеще, каквото това момиче отдавна вече нямаше. Защо я запомни? 

   - Това са комплекси. - каза й Професора. - Страх от смъртта.

    Не беше така, тя все още не мислеше за смъртта. Тогава беше млада, силна, пълна с живот, който мечтаеше да отдаде някому. Какво я спираше да влиза в неговата стая? Да ходи на гроба му? 

    Не беше страх, тя не допускаше  страха, но и не...Странно, все очакваше да го срещне на прага на кабинета му.

   - Моля те, не пипай нищо, ще ми объркаш всичко, подредил съм си бележките така, както на мен ми е удобно. 

    Тя знаеше. Не пускаше тук прахосмукачка, бършеше с големи, пухкави четки библиотеката, бюрото, телефоните. Стараеше се нищо да не помръдне, сега дори и прах не бършеше.

 

    14 март 1968 година

    Ето че започвам всичко отново. Съвсем изстина сърцето ми към Университета, към колегите, към всичко, свързано с филологията. Поезия ли? Такова безнадеждно опустошение лъха от студените, тесни коридори, от задименото кафене, от празните, отпуснати разговори. Не, не ми е там мястото. Окончателно се убедих. И ако миналата година ме възпираше някаква криворазбрана любов, то сега нищо не ме спира да го напусна. Нищо не ме свързва с хората, с колегите ми.

 

     Беше напуснала филологията, беше кандидатствала ВИТИЗ, беше станала актриса, беше заминала за провинцията! Нищо от онова, за което мечтаеше, за което беше се подготвила, за което изостави Университета, нищо! Да учиш филология, да си влязъл в първата петорка при 1,500 кандидати и на втората година да решиш, че е скучно, неинтересно, когато дори академика ти предлага да му станеш асистентка...

   Докато разчистваше квартирата си, стаята, докато миеше съдове и вареше кафе, докато изпращаше още пияните си колеги, докато блъсваше вратата след тях, докато се готвеше да изтрие от паметта си и тази нощ, реши! Реши да се върне, да започне отново, да довърши следването си, да зареже театъра!

    Тогава среща Професора, който още не беше професор, беше доцент и животът й....какво стана с животът й?

    Наближаваше датата, неговата дата!

    Каква дата?

    Стефания плахо отвори вратата на кабнета му, надникна и влезе. 

    - Не сме говорили за тези мои подвизи, наистина. Сякаш е било в друг живот, с друг човек, бях актриса. Дори сама не си вярвам, като се замисля. Била ли съм? Можех да стана преподавател по литература, да вървя нагоре, доцентура, професура...

   Засмя се. Лек облак прах се вдигна от потокът въздух. Неговият портрет, нарисуван от известен, съвременен художник, който май вече беше обявен за класик, се взираше в нея безмълвно. Лицето му беше изящно, с фини черти и тънка кост, високо, оплешивяло чело и строги, но сякаш смеещи се, черни очи.

    Дори се учуди на себе си. Опита се да дръпне пердетата на единствения прозорец, но се закашля от прахта, по пода се посипаха умрели мушици.

  - Господи! Съвсем съм...зарязала работата си...

   Реши на следващия ден да се заеме със стаята. Все пак това си беше една обикновена стая, дори не особено голяма. Професорът беше дребен, не му трябваше голямо пространство.

 

    14 март 1968 година

 

   Актьорската професия наистина е по-безперспективна, но по-творческа. Привлича ме тази широка, безкористна бохемщина. И там ще бъда свързана с много малко хора. Но ще изстрадам успеха си, ако въобще имам такъв. Ще изгоря изцяло и ще се превърна в пепел. Може и нищо да не оставя след себе си, но ще умра с препълнено сърце.

 

    - Смъртта не е забавление, мила моя. Смъртта е процес, отказване, забравяне, май съм имала страхотна нужда от водач, от вяра, от... Цапка-лапка, ти си виновна, сама си говоря !

    Ужасът, с който отваряше лаптопа постепенно премина в любопитство. Тя смяташе, че тайно нощем, когато самата тя спи така дълбоко, че не може да се проследи, става и преписва от дневника. Вечер, преди сън, повтаряше молитвата си за заспиване, която й помагаше през годините:

    - Господи, Иисусе Христе, сине Божий, помилуй мен грешната...

    После гушваше мъркащото коте и се молеше на ум да не се страхува. 

    Защото събуждането й нощем винаги беше придружено от разтърсващ ужас. Тишината, мракът, таинствените шумове от улицата.

    Услушваше се към неговия кабинет, толкова дълго беше скачала в предишните нощи, за да му занесе вода, кафе, да му намери тютюна за лулата, той обичаше да работи нощем. През деня, ако нямаше лекции, ако нямаше срещи с почитатели или издатели, спеше. 

    Сега тя заспиваше непробудно, всъщност това си беше нейното спане, винаги е спала непробудно в годините, когато не познаваше Професора, много отдавна, дори не помни кога...

 

   ...О, аз трябва на всяка цена да стана актриса! Ами ако не вляза? Господи, сигурно ще полудея. Ще скъсам с всички, с цялата компания...

 

   Наистина бяха цяла компания красиви, нежни, очарователни младежи, момчета, приети вече във ВИТИЗ, които се смятаха за бъдещи светила. Държаха се покровителствено, говореха на непонятен за нея, филоложката, език, водеха я на театрални и филмови спектакли, които после разнищваха до дупка на бутилка водка. Водката тогава беше евтина напитка. 

    Всички  ухажваха Стефи, но тя предпочиташе един от тях и те толерантно му я отстъпваха, внимателни, снизходителни и обаятелни.  

    Ходехме всяка събота на Витоша, цялата тайфа, всички, весели, закачливи. Тогава обичах всички и всичко. Вървяхме по пътеките нагоре, замаяни от въздух, ухания и птичи песни. Прибирахме се уморени, с мускулна треска, трезви и прегракнали от песни.

     Знаех, че ще стана голяма актриса, всички ми го предричаха, бях най-красивата, най-умната и най-талантливата от групата. Всъщност бях и най-ухажваната, момчетата ме глезеха, момичетата ми подражаваха, било ли е това наистина?

 

    О, ако не вляза !

 

   Ще се свия на дивана, тихо е, пусто е, ще запаля настолната лампа, ще пусна телевизора без звук, ще отворя книгата, Вирджиния Улф, ще избягам от света, толкова е...спокойно! 

    Котето ще се гушне в краката ми или на ръката ми, ще замърка и животът ми ще се изпълни със смисъл, това е смисълът, да дишаш, да четеше нещо хубаво, котето да те обича...

    После...ще му мисля после! 

    Сутринта трябва да отида на хомеопатичка поне! Нямам никакви лекарства, кой ще знае какво става с мен, кой ще ме потърси, ако...нещо се случи? Само ще уплаша котето, не е справедливо.

   - Справедливостта е човешко понятие и мисля, че е доста глупаво измислено. - каза Професора. - Справедливо ли е едно земетресение да изтрие от лицето на земята цели селища, да унищожи десетки хиляди човешки животи, да измени облика на земната повърхност. Справедливо е, ако сме от страната на природата, защото това си е в реда на нещата. Но ние, хората, го намираме за несправедливо, защото сме се заселили там, живеем от десетилетия и мислим, че всичко е в наши ръце и  нищо няма да се промени. Макар че от друга страна знаем, че всичко се променя. Е, питам аз, справедливо ли е да определяме с нашите, човешки мерки кое е справедливо?

 

   Сградата, в която се помещаваше офиса на нейната психотерапевтка-хомеопатичка,  беше нова, бяла и ухаеше приятно. Всъщност ходеше редовно  преди да се пенсионира. Обади се на секретарката. Назова я по име, проведе светски разговор с много усмивки. Жената се изненада. Чак когато завърши  Стефания усети, че това е нова секретарка. Теди, предишната явно беше напуснала. Това, кой знае защо, я стресна и тя тръгна към лекарката доста притеснена. Притесни я и самата подготовка за излизане. 

    Изкъпа се, облече се старателно, не се поглеждаше в огледалото. Винаги го беше мразила, Професорът й го купи, постави го в коридора и винаги, когато излизаше, виждаше образа й да се мярка насреща. Стряскащо беше! 

    Пролетта беше рисков сезон за нея, още от момиче, когато разви разните си фобии и  задухи.

   - Започнах да пиша дневник.- каза тя.- Всъщност, не...

   - Спокойно. -  намеси се внимателно хомеопатичката. - Съберете си мислите.

   Кабинетът беше тих, въздухът сякаш се пречистваше от нежните, зелени растения, от тихото водопадче, което шушнеше в един ъгъл на масивната библиотека. Черните, кожени мебели изглеждаха спокойни и дружелюбни, осветявани от резедаво-зелената светлина, процеждаща се през резедаво-зелените, тюлени завеси. 

    Самата докторка, елегантна, стройна, с красиво, бяло лице, макар и респектираща фигура, явно я предразполагаше да говори.

   - Чувствам силни болки в гърба и най-вече кръста, болката преминава и през десния ми крак, едва се движа, задъхвам се, вчера влязох в кабинета на...Професора...

   Тя спира да говори. Големите, черни очи на лекарката сякаш ахват. Миглите й трепват, но само това издава любопитството й.

   - Да, самата аз се изненадах, макар че...трябва да вляза, да огледам всичко, да подредя записките му, студентите му се обаждат, срам ме е вече.

    - Какво всъщност Ви спира да използвате кабинета му?

    - Той не ми разрешаваше, много мразеше някой друг да влиза, дори и прах бършех само аз и то със специални четки. Иначе един път месечно идваше жена за основно чистене.Професорът мразеше да ме вижда по пеньоар или несресана, винаги беше готов да посреща гости, учениците му, студентите, понякога му звъняха и нощем. Особено когато пишеха дипломни работи. Ние..нямаме деца, не знам дали сме говорили...

   - Не е важно какво сме говорили преди, разкажи какво чувстваш днес.

   - Глупости, обърках се. Доста е влажна тази пролет и  май ми се обостри алергията, астмата, пък и сенната хрема.

   Тръгна си набързо. 

     Излъгах, нали?  Защо излъгах? Нима не искам живота си? Не го искам. Отдавна. Но да лъжа за...сигурно и когато дойде датата ще се направя, че не е дошла, така ли е? Какво става с мен? 

   - Излъгах, излъгах, излъгах! Нека ми прости синът ми, снахата, внуците! Доктор Костова, излъгах ви! Имам син, красавец, необикновено дете, изумително красиво още от малък, неземена хубост, винаги са ми говорили, че това не е на добро, че трябва да го пазя, че...ОО, мацо, не бой се, не ми хъхкай, не ме драскай, махни си лапичката, шегувам се, не се стряскай, викам си така!

    Котето беше скочило на дивана, взряно право в очите на Стефания, настръхнало, зло, с навирена опашка и съскаше насреща й като замахваше с лапичка и се опитваше да я одраска. Стефания се разсмя, скочи, затанцува и се спря до прозореца.

    - Защо лъжа, коте? Сега трябваше да звънна на докторката и да й се извиня, да й обясня. Не, тя да ми обясни защо върша такива дивотии! Защо се опитавм да отпиша детето си от биографията си?

    Бременността си младата Стефи откри чак, когато влезе в третия месец. Всъшност се досещаше от първия ден още, но никак не й се искаше да вярва в очевидното. Беше правила вече един аборт, беше изживяла нелепия ужас на отказа от дете. Това сгърчи душата й за дълго.

    Беше толкова неориентирана тогава, макар че мензисът й го нямаше вече два месеца, все се надяваше с утрото нещата сами да се решат. Дори не помнеше сега точно как отиде, как говори с комшийката, как онази я заведе на преглед и окончателното мнение на лекаря.

    Добре, че по онова време не разпитваха много, абортите се уреждаха  лесно, не трябваха пари. Как беше се измъкнала от къщи, сигурно е казала, че има лекции, как беше отишла, не помнеше болката, а сълзите, които проля по време на аборта, безкрайната благодарност към доктора, той се учуди на издържливостта й, Стефи остана само половин час след манипулацията и се прибра. Боледува няколко дена, но беше облекчена и щастлива.

    Дори не се замисли дали да остави детето или да абортира, такава мисъл: дете, съпруг, семейство, изобщо не й мина през ума! 

    Не каза на никого, дори на бащата, преживя унижението на лекарските разпити, на гадния гинекологичен преглед, преглътна болката от аборта, ужаса, че няма да има повече деца. Сама се справи, не й мина през ум, че трябваше да потърси и бащата, че той имаше думата по този въпрос. 

    Бащата, сега си спомни, тя тогава още следваше филология, а бащата беше студент във ВИТИЗ, беше обаятелна и чаровна личност, имаше много гаджета, тя поне си мислеше така, наричаше я “марсианка” и тя го обожаваше. Но нито за миг не се замисли, когато опря до...

   - Знаеш ли, ти не си единствена. Преди месец една друга приятелка ми сподели, че е абортирала. Май нещо не ми върви напоследък.

   Вървяха по една алея в парка. Беше лято, тя се чувстваше прекрасно в копринената си рокля. Гледаше да не мисли за притеснеията си от последните два месеца, сутрешното събуждане с  гадене и световъртеж, страхът, че е болна, ужасът, че е бременна!

   “Марсианецът” говореше непрекъснато с тихия си, вълнуващ  баритон, прегръщаше я, нежно притискаше тялото си в нейното, усещаше сладкия допир на кожата му, ласката на меките му длани и си мислеше, че тяхната зашеметителна любов е към края, отиваше си.

 

   - Беше момче. - каза лекарят.

   - Момче?

   - Съвсем оформено, защо сте чакали толкова дълго?

   - Аз...аз не разбрах, че...

   - Че сте бременна? Да не си идиотка, бе, момиче? Нямаш мензис, лошо ти е, сутрин ти се вие свят, повръщаше ли?

   - Не, не съм, не мога да...рядко повръщам, не съм...сутрин винаги ми се вие свят, а мензиса ми е нередовен...

   - Май наистина си идиотка!

   Тя дълго се извинява, плака, смя се, май така й подейства упойката, но всъщност почувства огромно облекчение. 

    Събуждаше се нощем, щастлива, че все още кърви и че това значи....какво значеше? След няколко дена отиде в квартирата на “марсианеца”. Тялото й, силно и гъвкаво, жадуваше за неговото тяло. Той умееше да гали, да предразполага, гордееше се с любовните си ласки, знаеше как да я накара да стене от удоволствие, това я държеше при него, не можеше да забрави жадната и ненаситна любовна игра. 

   - Май трябва да се разделим. - каза, докато се обличаше.

   - Заради аборта ли?

   Тя не можеше да каже заради какво. Но нещо си беше отишло.

   И сега отново...

   Близо месец мълча и не успя да сподели с Професора, тогава още доцент, но вече всички знаеха, че ще бъде професор. Будеше се нощем, обляна в ледена пот, сигурна, че няма да доживее раждането на детето си, че ще умре така гупаво, давайки живот на едно бебе.

    После му каза. Никога няма да забрави недоумението и отвращението, което нейното съобщение изписа по лицето му.

 

 

   Какво е това безумие в мен? Защо ми е всичко това? Какво искам да постигна? Нима тази крачка ще ме спаси от безизходицата, от лудостта, от песимистичната ми отпуснатост? Мързел ли е или поза? Но сега поне имам цел. Трябва, просто съм длъжна да я постигна! 

   Иначе...

 

   Тя вдигна очи от лаптопа и видя в дъното на стаята нечии очертания. Подскочи, сърцето й се разтупка, доповръща й се. Отиде нарочно в дъното на стаята, огледа се, нищо. Само пердетата на прозореца.

   Господи, време беше да ги изпере, да почисти килима, да измие пода, да лъсне плочките на ваната, време беше...

 

   Тебе поем, тебе благословим, Тебе благодарим, Господи !

   Заставаше винаги в края на първата редица и през парапета на балкона оглеждаше богомолците. Обичаше тези неделни утрини, когато църквата бавно се пълнеше, хората тихо палеха свещи, кръстеха се пред иконите, някои дори припяваха с тях, с хора.

   И молим ти ся, Боже, Боже наш, и молим ти ся Боже, Боже наш...

   Беше се записала в църковния хор много преди Професора да се разболее. Всъщност...когато синът им замина за Франция. Не сподели с никого, не лъжеше Професора, просто му казваше, че излиза. В последните години той обичаше да остава сам, дори студентите не го радваха вече.

   И молим ти ся, Боже, Боже наш...

   Слава Отцу и сину и Светому Духу, амин !

   Докато погледът й шареше из църквата се опита да си спомни защо се записа в хора. Молеше се всеки ден за успеха на сина, да завърши, да започне работа, да се ожени, да се върне....да се върне. Не се върна. 

    Внезапно изпита сладкото усещане на топло, детско телце, притиснато до нея. Така заспиваше вечер момченцето й, в прегръдките й. После, по-късно, като поотрасна, тя присядаше до кревата му, говореха си. 

    - Мамо, галкай ме по гръбчето! - молеше тихичко Краси.

    И тя нежно прокарваше пръсти по крехкото, детско гръбче.

   Отче наш, Иже еси на небесах! Да святится имя Твое...

   Много обичаше този момент, когато след ектенията, след трисветата песен и херувимската, след четенето Символа на вярата и  евхаристийния канон, започваше тази молитва. Нежното сопрано на нейната съседка тихо и спокойно се издигаше и разливаше над хората долу. Тя тихо плачеше, винаги плаче на тази молитва, сълзите освобождаваха сърцето й, гонеха страховете и й ставаше хубаво.

   Излезе от църквата и се огледа. Градинката се беше изпълнила с народ, майки с деца, баби и дядовци, мъже се поздравяваха като се удряха по раменете. Ехтеше смях, викове, никого не познаваше и никой не я интересуваше. Не беше забелязала през годините, че остава постепенно сама.

 

2008/ 2013 г.