Както обикновено, на авторитетния форум бяха поканени едни от най-добрите писатели от Европа и света. Ще спомена само няколко, познати от преводи у нас – Давид Албахари (Сърбия), Илма Ракуза (Швейцария), Олга Токарчук (Полша), Лукас Берфус (Швейцария), Радка Денемаркова (Чехия) и Владимир Копицл (Сърбия). Над 40 автори (освен словенски и от Германия, Словакия, Латвия, Китай, Австрия, Великобритания и др.) участваха в наситената максимално програма в дните на фестивала - този път с фокусна страна Швейцария. Трима си тръгнаха с награди – голямата бе за Олга Токарчукот Полша, кристалът на Виленица взе Таня Маларчук от Украйна, а сънародникът й Артьом Чапай спечели резиденция в избрано от него място. Приветливите домакини, запознанството с нови имена, приятелствата, родили се внезапно, самите места, избрани за четенията, са онова, което всеки участник в този добре организиран и в същото време фриволен по дух фестивал отнесе със себе си.

Незабравимо е да четеш в замъка на Любляна, а също и в замъка, в който Рилке е започнал да пише своите Дуински елегии, да видиш очите на белите липицански коне, да влезеш в пещерата на вилите Виленица, където на закриването на фестивала присъства и президентът на Словения, да пресечеш с корабче залива на Копер и да кръстосваш тесните му улички… Предполагам, че някои ще кажат – ех, това си е като на екскурзия! И ще се излъжат, защото идеята на подобни форуми е съвременните писатели от различни страни да общуват пряко помежду си, да чуят на живо творбите си, да създадат контакти, най-вече да са заедно – нещо, което рядко им се случва, защото писането се извършва в самота. Самота, в която българските писатели, които са точно толкова добри, колкото събратята им от другите страни, пребивават постоянно. И липсата у нас на фестивал от ранга на „Виленица” е все по-осезаема.