Тази пролет годишникът на Сорбоната в рубриката си световна модерна поезия представи четирима автори, между които Кева Апостолова. За нейния цикъл в годишника професорът от Сорбоната Лоран Фурко, селекционер и главен редактор на изданието, пише : „... Питаме се дали става въпрос за частен случай от историята на българското общество, или се намеква за световния упадък на епохата. Какъвто и да е отговорът, трябва да признаем, че тази неяснота, която прави от четенето по-скоро акт на любопитство отколкото на проникновение, е извор на необикновено удоволствие близко до съприкосновението с оригиналността. А това действа освежителено, дори подмладяващо. Защото има в тази въображаема, гениална енергия, с която се натрупват свръх-бароковите картини (« Издува се челото на сърцето/глътнало с паранормална /вяра старовековно-/то хапче « Българийо мила ») и невероятните асоциации (« Ангелът » , « блатните щъркели » , « българското кученце ») нещо от « случайната среща на един чадър и една шевна машина върху дисекционна маса » (Лотреамон), нещо като оживяване отново на сюрреализма. От тук следва и неоспоримият чар на тази поезия, дошла от другаде и от далеч.”

Наскоро парижкото издателство за философия и модерна поезия ."L'une&L'autre" пусна в продажба книга на Кева Апостолова под заглавието „Un texte proviso ire” („Временен текст”), където френската писателка Жан-Мари Санс пише за книгата: "Поезията няма нужда от обяснения, тя или ви завладява, или не. Поезията на Кева Апостолова изненадва, колкото с мекостта си, толкова и с радикалността си. Това е поезия, която жегва, която крещи живота и смъртта, прокламира несигурността и разкъсващата временност, говори за гнева и любовта. С език, понякога брутален или на границата на детската шеговитост, авторът се вглежда в самия себе си с поглед, отразяващ в огледалото си другите."