Затворен между Нидже и Плана планина, град Битоля бе събрал тази зима всичките мъгли на Пелагония. Изрядко, някой ден се мярваше Палистер далеч и на високо, и за кратко. Мъглите се стелеха по склоновете на планината, тежестта им ги свличаше надолу към града, където се смесваха с дима от комините на Казак чешма, Арнаут махала, Маджар махала и чак до Бадем балари на север, за да затиснат центъра с тежка смес от мразовита планинска влага и дим от дърва и лоши въглища. Целият декември беше така – мъгла, студ и страх. Различни страхове.

Когато през април предишната година сръбско-синьото в трибагреника бе сменено с българско-зелено, а в герба лъвове смениха орела, никой не попита хората в Битоля дали искат да са българи, но при всички случаи това беше за предпочитане пред времето от преди двадесет и пет години, когато с някакви протоколи дали от Корфу, дали от Ньой, се чудеха къде може да им е мястото в едно „царство на сърби, хървати и словенци”.

Балканите са такова място, че смяната на знамето и герба почти не влияе на бита и нравите на хората, които независимо от държавния етикет, си остават една особена категория – балканци. Тук обикновено само държавите се мразят, а хората – българи, сърби, турци, албанци, гърци, арменци, цигани, евреи и какви ли още не, макар и понякога да се подвеждат по един или друг патриотичен напън, в края на краищата се връщат към здравите, вековно натрупани по чаршиите навици на общо веселие и общи грижи.

Трибагреникът със зеленото и гербът с лъвовете дойдоха с нови чиновници, полицаи, войска и учители, а това предизвика въодушевление у някои, смут у други и хаос за всички. По тази причина, за свикналите на всякакви превратности на съдбата три-четири хиляди битолски евреи, в началото бе интересно само търсенето на отговора на традиционния от векове въпрос: „Ес буено пара лос джидьос?” – Това добре ли е за евреите, но скоро, много скоро се разбра, че „това” освен въодушевление, смут и хаос, носи и беди, които щяха да прераснат в бедствие.

В тази сряда, ден преди новата 1943 година и седмица преди Коледа, празничното настроение из уличките на града не беше съпроводено с традиционния шум и цвят. Недоимъкът и войната бяха свили хората, но имаше и още нещо, което бе променило съществено и шума, и цвета на битолската чаршия – нямаше ги евреите. Не, не че ги нямаше, там си бяха, сгушили се, свили се под яките и шапките си, сгърбили се зад шестолъчните звезди на реверите си – двадесет лева за един брой, за една звезда давидова. Там бяха, но без веселите иронични подвиквания един към друг, без хитринките в търговийката, там бяха, свили в джобовете юмруци, в които стискаха незаконно недекларирани бижута и жълтици за замяна срещу брашно, яйца, храна. Други, които нямаха вече какво да заменят, предлагаха труда си – и него срещу храна. При вида на звездите даже и на младите, и силните отказваха. Но те, евреите, бяха там. Нямаше ги обаче магазините, тези лъскави и не толкова лъскави магазини и дюкянчета из цялата Стара чаршия, до Чифте фурни и Бела чешма, та чак до Мал Париз. Първо по вратите и прозорците им се появиха звездите и надписите „Еврейски магазин”, „Еврейско предприятие”, „Еврейско жилище”, а на други места – „Вход за евреи забранен”, а после, преди малко повече от месец изведнъж бяха затворени всички еврейски кинкалерии, бижутерии, бакалии, кафенета, вехтошарници. Е, всякакви там опинчари, месари, млекари, тенекеджии, обущари и тази сутрин, както винаги отвориха дюкяните, премитаха, но никой не се навърташе наоколо, за да направи сефтето. Нямаше ги подвикванията от дюкян на дюкян на български, ладино, албански, турски и дори и на гръцки. Нямаше ги момчетата, притичващи с табли кафе и локум. И още много неща нямаше.

 

....................................................................

 

 

Мъглата беше много гъста и Лиза можеше да види само най-близките около себе си. Но не поглеждаше. Рефлексът на наведената силно глава се бе задействал и погледът й бе забит в парцалите върху краката на жената пред нея. Чуваше само собственото си дишане. Дори и все по-често избухващите в далечината взривове не променяха това, изработено в безкрайните дни, месеци и години в лагерите състояние на самосъхранение.

Воят, който я извади от него, прозвуча съвсем наблизо. Последва взрив край пътя и колоната се люшна. Отначало в обратната на взрива посока, но веднага след това пак оглушително тресна наблизо... Трети път – отзад в колоната. Чуваха се писъци, викове, команди, изстрели, лай. Колоната се разпиля по двете страни на пътя. Паника и ужас разсипаха лагерници и охрана по цялото поле наоколо.

И Лиза побягна. Бягаше, падаше,ставаше и пак побягваше, заобиколена от хора, взривове, лай, стрелба. И пак... нямаше мисъл, нямаше цел. Бягаше.

Пак падна. Лежеше безсилна в замръзналата кал, готова да се предаде на умората, но силите и стигнаха да осъзнае, че чува единствено собственото си хрипливо дишане и тътена, но някъде далеч. Само се надигна внимателно и се огледа. Полето наоколо бе пусто. Върху сивия, покрит от мазни сажди сняг, снарядите бяха изровили черни безформени ями, край които се виждаха безжизнени тела във военни униформи и раирани лагерни дрехи. Малко по-далеч имаше разпиляна наполовина копа сено и Лиза събра всичко, което и бе останало – сили и воля и побягна натам. Това, че достигна до копата, че неистово се зарови дълбоко в нея, бе по скоро инстинкт, отколкото съзнателно действие. Там тя умря или само припадна. Съвсем наблизо пак тресна бомба, но това Лиза не усети.

Нямаше как да разбере колко време е прекарала в несвяст. Събуждаше се от топлината и уханието на сеното, отново даваше на умората да надделее и пак заспиваше. Сънуваше детски плач и това окончателно я извади от унеса. Не виждаше нищо в тъмнината на копата, но чуваше. Чуваше детски плач, не беше сън. Ясен, истински детски плач.

Внимателно се заизмъква от сеното. Времето навън беше стъклено – ясно, слънчево, студено. Недалеч зад копата имаше къща, цялата половина на която бе полуразрушена. Оттам идваше плачът. Лиза се огледа и тръгна към къщата. Нещо смътно се запромъква из спомените й, но нито имаше сили, нито желание за спомени – каквито и да било.

Влезе внимателно, крадешком. Плачът вече не се чуваше. Между обгорели дървени греди и отломки Лиза стигна до клюмнала на една страна маса, до която на пода се бе изтърколил голям, кръгъл, още топъл хляб. Откъсна припряно голямо парче и стръвно го захапа.

В този момент детският плач отново се чу – приглушен, уморен, по-скоро мрънкане, съвсем наблизо. Лиза, все така тъпчейки се с хляба, тръгна към звука, прекрачи през изкъртената от взрива врата и влезе в полуразрушена стая. На пода в неестествено разкривени пози лежаха две тела – на мъж и жена. В мига, в който видя лицето на жената с голяма тежка руса плитка, дълго прогонвания спомен я връхлетя. Последното нормално нещо, което бе видяла. Онази картина през обрамчения с решетка прозорец на вагона по пътя от единия лагер към другия. Едно болезнено светло петно в мрака на два кошмара. Тежките провиснали мустаци на мъжа под развалините потвърди спомена. Празният му изцъклен поглед не я стресна.

До двете тела, хванало, навярно по някакъв навик, престилката на майка си беше приседнало малко момче. Беше обърнало глава към нея и я гледаше безпомощно. Лиза отиде до него, приклекна и бавно, много бавно посегна и нерешително го погали по главичката. После го взе на ръце. С мрънкащото дете на ръце Лиза бавно се изправи. Не посмя да му говори. Подаде му парче хляб и то лакомо захапа. Детето беше ранено над лакътя и леко кървеше. Лиза намери в развалините почти затрупана памучна риза, отпра ивица плат и внимателно превърза раната. То мълчалива поглъщаше залъци хляб, но сълзите му продължаваха да капят.

– Но йорес ижо, но йорес ижико – тихо каза Лиза и повтаряше, докато без да усети шепотът и премина в монотонна, отдавна забравена мелодия.

Навън се чу шум на мотор. Лиза приклекна и внимателно погледна. Беше мотоциклет с трима войника, но тя се бе нагледала на всякакви униформи – български, немски, румънски, украински и всички те носеха само едно, смърт. Войниците слязоха и огледаха двора, единият влезна в разрушенията, подритна с ботуша си телата на двамата мъртви и излезе. Лиза забеляза червената петолъчка на каската му, но остана приклекнала в далечния ъгъл на къщата с умълчаното дете в ръце. И остана така дълго, след като шумът от мотора заглъхна в далечината.

Детето беше заспало в ръцете й, и чак тогава тя усети студа. Наведе се и с една ръка измъкна изпод тялото на жената голям червен вълнен шал, с който уви детето. След още търсене в полумрака на развалините намери красиво извезано палто от овча кожа и меки дамски кожени ботуши. Изрови и голям овчи калпак и го нахлупи до очите си. Приседна и изу вълнените чорапи на мъртвата и ги нахлузи на изранените си крака. Кожухът явно бе на жената и й бе доста голям, ботушите също, но това не я притесни ни най-малко. Подпъхна под кожуха останалия хляб, грабна спящото дете и тръгна. Избра единствената възможна посока – обратно на мержелеещият се в далечината портал на лагера.

Вървя дълго. Пътят бе пуст, разровен от бомби и колела. Из полето около разпилените човешки тела се трупаха птици и кучета. Първият, когото срещна, бе здрав червендалест мъж, подкарал пълна с чували каруца. Дойде откъм гърба й, намали, изгледа я навъсено изпод калпак също като този, който бе нахлупила и шибна коня. После, от един страничен път се зададе голяма каруца с хора, торби, куфари и вързопи. Теглеха и две крави. Говореха високо, но когато се приближиха до Лиза, млъкнаха и по-нататък, докато вървяха заедно, рядко разменяха по някоя реплика и то шепнешком.

Настигнаха ги още няколко каруци, и те с хора и багаж. Когато се изравниха с групата от първата каруца спряха и започнаха някаква разправия. Лиза по-скоро усети, колкото разбра, че става дума за кравите, но двете групи говореха различни езици и трудно се разбираха.

В този момент дребна женица от втората каруца се вгледа в Лиза и извика нещо към своите долу. Двама се приближиха и заоглеждаха внимателно – детето, шапката, кожуха, ботушите. Единият се развика и задърпа ръкава на кожуха, а другият просто само крещеше. Лиза упорито стискаше детето, но нямаше сили да се съпротивлява дълго на здравия мъжага, който я бутна на земята и продължи да дърпа кожуха. Детето ревна, повтаряйки някакви неразбираеми за Лиза думи. В далечината се появи камион и привлече вниманието на всички. Хората от първата група се развълнуваха повече и когато камионът спря до тях, а от кабината слезе офицер с червена звезда на фуражката, се хвърлиха да го прегръщат. Офицерът отвърна доста хладно, отстрани ги с ръка и се насочи към падналата на земята Лиза и надвесените над нея мъже, които веднага, един през друг започнаха да му обясняват нещо, сочейки първо кравите, после Лиза. Офицерът помогна на Лиза да стане и разтвори кожуха, за да види още по-силно ревящото дете. Чак тогава всички видяха лагерното райе и се умълчаха. Офицерът протегна ръка и каза нещо, което Лиза разбра:

– Номер?

Лиза запретна широкия ръкав на кожуха и показа татуирания още в първия ден в Треблинка номер. Офицерът погледна бегло, после огледа нападателите и извика нещо, ядосано размахвайки към тях юмрука си. Обърна се и изкомандва нещо на първата група, а на Лиза кимна и всички бързо се качиха в камиона с куфарите, сандъците и торбите си. Другите останаха на пътя и гледаха след заминаващите, явно доволни от оставените там каруца и крави.

Камионът пътува дълго. Няколко пъти спираха, някой вдигаше платнището, надничаше вътре и след малко продължаваха. При едно от спиранията им дадоха три големи черни калъпа хляб, който един от мъжете опитно раздели по равно на всички. Дадоха и на Лиза и малко парче за детето. Тя не отказа, въпреки, че под кожуха още криеше почти половината от кръглия селски хляб.

Привечер пак спряха, но този път офицерът извика нещо и всички заскачаха от камиона. Лиза съща се приготви, но офицерът с жест я накара да остане. Пътуването продължи още дълго. Пак спираха и пак фуражки, каски и кепета надничаха и пак продължаваха. Пак спряха, но този път платнището повдигна женски силует с барета и за първи път от много време Лиза чу да й говорят любезно и внимателно. Не че разбираше нещо, но интонацията бе толкова забравена, че Лиза се стресна и се втренчи в жената. Тя продължи да говори и навярно я питаше нещо, но Лиза продължаваше да я гледа все така неразбиращо и стреснато. Жената разбра, че връзката не се получава и започна отначало. Посочи себе си и произнесе бавно и отчетливо:

– Зелма – това вече беше ясно и получи бърз отговор.

Лиза сложи длан на гърдите си и отговори по същия начин:

– Лиза.

– Зелма Брук – продължи със същия жест жената и веднага получи отговор:

– Лиза Аладжем.

Следващият жест на жената обаче смути Лиза, защото пръстът бе насочен към събуждащото се дете. Макар и притеснена Лиза имаше готов отговор, подготвен през дългите часове на пътуването.

– Йосиф, Йосиф Аладжем.

Жената се усмихна тъжно и поведе Лиза към тъмна сграда, в една от стаите на която друга жена записа нещо, зададе няколко въпроса и след като не получи нищо повече от „Лиза Аладжем” и „Йосиф Аладжем”, извади хляб и консерва, отвори я ловко с нож и я сложи върху печката. Погледна Лиза и каза колебливо, сочейки консервата:

– Но кошер , но кошер.

Лиза иронично и тъжно се усмихна. Бе забравила смисъла и съдържаните на тази дума. Спомни си и нощите в „Канада”, когато жените носеха, въпреки строгата забрана, остатъци от трапезата на офицерите – салам, сирене, сланина и как цялата еврейска „компания” за миг омиташе всичко.

– Но кашер , но – отговори Лиза и започна лакомо да топи залъци в консервата, като често направо с ръце вземаше парчета месо и даваше на детето.

 

.........................................................................

 

С торбичката в ръка Павел нервно крачеше из сумрачния коридор на окръжната Държавна сигурност, пълен с натрупани стари столове, бюра и шкафове. Сива, безлична като всичко останало секретарка го бе посрещнала без дори да го погледне, само с безпрекословното:

– Излез в коридора и чакай.

В подобни случаи на Павел винаги му минаваше през ум една и съща еретична мисъл „Абе, ще ми паднеш ти в операционната някога”, но тя винаги си оставаше мисъл само за собствено успокоение.

Все пак, само след десетина минути безличната се показа на вратата и рязко кимна. „Влизай”.

И кабинета, в който влезе беше сив, поне така му се видя. Бели някога, сега посивели стени, черна кожена гарнитура, протрита до сиво. Трите портрета на стената, на Сталин, Димитров и Червенков бяха черно-бели, но от дълго висене и прах те бяха посивели. Човекът зад бюрото също беше в сив костюм и имаше сив, болезнен вид. Гъстата му леко прошарена коса, както Павел я помнеше от фронта, сега бе силно оредяла и пепеляво бяла.

Поликар, вече Поликаров, не стана, не подаде ръка, дори погледът, който хвърли на посетителя беше като че ли само за да се увери, че това е човекът, когото чака. Кимна към стола срещу бюрото и чак тогава втренчено заби поглед в Павел, който без да чака покана постави торбичката на бюрото пред Поликаров.

– Ето, за това става дума.

Със странно за Павел внимание Поликаров взе торбичката и я заразглежда.

– Докторе, знаете ли какво е това? – и продължи да я върти в ръцете си, без да очаква отговор. – Това е нещо много важно за всеки евреин.

Последното беше казано някак си отнесено, но от последната си дума Поликаров се стресна.

– За религиозния евреин, разбира се.

Делово изсипа съдържанието на торбичката на бюрото пред себе си и започна да подрежда вещите една по една.

– Ето, това е Тора, в същност – Стария завет. А с този шал евреите, религиозните де, се загръщат по време на молитва, „талит” се казва, а шапчицата се казва „кипа” и трябва винаги да бъде на главата на религиозния евреин. С всички тези неща евреинът отива в синагогата или си ги държи в специално място там.

Гласът на майора постепенно утихваше, заглъхваше, загубваше твърдите служебни нотки, отнасяше се.

– Ха, а това тук е единствения признат документ за принадлежност към избрания народ – тук той не пропусна да вложи артистично подчертана ирония – това е „кетуба”, брачно свидетелство. Пише, че някой си Хайм Аладжем е казал на някоя си Лиза Пинкас да му стане съпруга по закона на Мойсея и Израиля и че ще и даде такова и такова дарение, а тя пък ще му внесе зестра и така нататък и така нататък. Буржоазни отживелици.

Поликаров май се поувлече и усети това, но беше очевидно, че трудно може да се откъсне от всичко, което тези вещи му говореха и напомняха.

– Баща ми имаше такава торбичка и всеки петък вечер... но това няма значение. Това ли е всичко, което имаше вътре?

– Да – кратко отговори Павел, впечатлен не толкова от съдържанието на разказа, колкото от начина, по който бе направено описанието на предметите.

– Добре. Разкажете ми сега по-подробно цялата история.

– Знаете я много добре от предишната ни среща на фронта, пък и от папката, която виждам пред Вас. Бях военен лекар по време на войната. Всички подробности са в показанията ми пред дознанието на Седми състав на Народния съд.

– Да знам, помня. И с показанията Ви съм запознат – и Поликаров постави длани върху папката. – и все пак били сте офицер от фашистката царска армия.

– В армията бях лекар, лекувах български офицери и войници. Доколкото си спомням, с Вас сме служили в една и съща армия и сме се били на фронта срещу фашистите. Ако помните и Вас съм...

– Помня, помня, разбира се, че помня, въпреки че след като ме раниха, съм бил в безсъзнание, но ми казаха после, че вие сте ме закърпили. Сега обаче, говорим за друго. В показанията Ви пред дознанието на Народния съд не виждам никъде да споменавате за тези вещи.

– Никой не ме е питал... Тези хора... Детето им, бебе на няколко месеца, беше умряло... от тифус. Взех тялото, съгласно правилата, поради опасност от разпространение на болестта. Бяха наблъскани като стадо във вагона. Занесох го в моргата на Александровската болница. Всичко това е документирано надлежно. Когато взех тялото на детето, бащата ми даде тази торбичка. Прибрах я. Предположих, че тези неща са много лични и... важни, може би съкровени за един евреин... религиозен. И Вие току що го потвърдихте, нали. Сметнах за мой човешки дълг да ги запазя и да ги върна някой ден на семейството. Ако ги намеря, разбира се. За това и съм писал на Червения кръст.

Поликаров тъжно заклати глава.

– Няма да ги намерите, докторе. Няма да ги намерите, както никой няма да намери още шест милиона... Между другото, пак по повод ешелоните. Едно от войничетата от охраната е наше момче, та то пише в показанията си, че сте раздавали лекарства. Не Ви ли беше страх да помагате на евреи.

– Аз съм лекар, дал съм клетва.

– Да-а, разбира се. Всички по някакъв повод даваме клетви и всички... да, добре. Приберете нещата. Запитването Ви до „Червен кръст” за – Поликаров погледна в папката – за семейство Лиза и Хайм Аладжем вече е изпратено. А Йосиф е детето, което е починало от тифус, така ли?... Трябва да знаете, че отговорът на „Червен кръст” се бави с месеци и той най-често е един и същ. Може пък този път да е различен. Е, това е всичко, дайте да ви разпиша пропуска.

Поликаров беше вече по-приветлив и дори дружелюбен.

– Деца имате ли докторе.?

– Да.Имам син.

– Чудесно, а как се казва?

– Йосиф.

– А, и той Йосиф, прекрасно старозаветно име.

– Защо старозаветно. Мъжът на Дева Мария се казва Йосиф, пък и другарят Сталин...

Павел млъкна. Смущението му се изля по лицето му, което пишещият Поликаров може би не забелязва и вяло, като че ли непреднамерено, запита:

– На колко е?

– На... на осем.

Сега вече Поликаров спря да пише, върна погледа си върху един от документите и видя дата на смъртта на детето. В този момент ръката на Павел леко потрепна от вълнение и той я махна от бюрото. Поликаров забеляза това, повдигна глава към Павел и задържа погледа си. Павел направи всичко възможно, за да запази самообладание.

– Всичко наред ли е, гражданино майор?

Поликаров се облегна на стола си, все така загледан в Павел.

– Да, да... Приберете тези неща.

Павел започна да прибира нещата в торбичката, а Поликаров не спря да го наблюдава. Той прехвърляше поглед ту към предметите, ту към самия Павел и обратно. В очите му се четеше едновременно изненада, прозрение и сякаш възхищение.

Павел прибра всичко и очакваше нареждане. Видимо му се искаше да стане и да си тръгне. Поликаров обаче продължаваше да го гледа, със същото аналитично спокойствие.

– Дано успеете да ги намерите, докторе

Павел се опита да каже нещо, но Поликаров продължи.

– Но и да не успеете, не се тревожете. Съдбата вече е намерила този, когото трябва.