Родило се меченце, като мляко бяло, на север – там, където само сняг валяло. И то, детенце, също като тебе, било доскоро още малко бебе. Приличало на пухена снежинка с муцунка и очи като маслинки... Но щом започна дупе да клатушка, набързо стана мечо-непослушко. А да си ”непослушко”, мама знае, е просто много да ти се играе! Да пипаш тук и там без позволение, само да си измисляш приключение... Какво ти приключение, детенце – я гледай, плаче нашето меченце – навред е бяло, само бяло, бяло, тъй сякаш млякото си е разляло нашир и длъж, дори по планините... От бяло да те заболят очите!

- И ни тревица, нито буболече! – търкаляше сълзи горкото мече.

Бе чуло от бъбривите снежинки за някакви земи като картинки: красиви, пъстри – бръмкали, жужали, а слънце някакво с лъчи ги гали... Меченцето така се размечтало да се измъкне от това тъй скучно бяло, че щом нощес луната лик надвеси, то като снежна топка се понесе – търкулна се подир една снежинка с дантелена сияйна пелеринка... Пързулна се сред преспите сънливи и клепките си стисна боязливо. Не зная час ли оттогава мина или пътува месеци, година – накрая плахо то око отвори, а после двете вкупом ококори!     Направо беше цопнало в мечтата – от цветовете чак до аромата!

Снежинката, превърната в сълзичка, пълзеше кротко по една тревичка... Наоколо – цветя, пчелички, птички, до него – топка щръкнали бодлички.

- Я, Мечо, да те видя и отляво... – къде ти е кожухчето кафяво? - В чувал с брашно ли си си заспал нощеска или в казана с мляко се оплеска!? Какъв си смешен с тази бяла дрешка! – примигна топката с бодли на име Ежко.

След него – скок-подскок! – дотича Зайко:

- Какво му е на Мечо!? Оле, майко – нима се е превърнал в призрак бледен?

- Пак Мечо си е, ала сладоледен! – отнейде долетя едно врабченце и зачирика с весело гласченце: - Ще има Сладоледо-ленд в гората – подслушах как се радваха децата... Със статуи от млечен сладолед на зайчета, мече, врабец напет! Така че, да си близнем от мечето!

- Аз мисля да започна с опашлето... – доприпка от шубрака и сърнето.

Тук нашето мече съвсем се смая: - Аз тази пък игра не я играя! – извика то и седна на земята така, че кихнаха прашец цветята и в бялото му северно палтенце звездички се посипаха, детенце... 

Туп-туп-туп... – в този миг откъм елхите дочуха се на някого петите и се показа Мечо, в цвят познат – кафяв като след вана с шоколад.

- Яяя! – ахна шоколаденият Мечо. - Ти кой си? Май пристигаш отдалече? Дааа, помня – Баба Меца ми разказа и даже на небето ми показа къде живеят звездните мечета – на бляскавата медена планета! Понякога, по някаква пътечка те на земята слизали полечка.

Не, не пътечка – Млечен път му рече... По него ли се спусна, звездно мече, че си такова – като мляко бяло? Навярно дъъълго-дълго си вървяло?

- Да, дълго-дълго – от земите бели, които спят под снежните постели... Но то не е на никаква планета – през девет зими само, във десета, където скитат в ледовете сини дузини костюмирани пингвини... И само - бяло-бяло, скука, скука! Затуй пристигам да живея тука!

- Добре дошло тогава, настани се и медени сладкиши похапни си! – извикаха животните добрички. - Приготвиха ги златните пчелички...

А после му показаха гората с хралупите, пътечките, реката. А после се цамбуркаха и пяха, из храстите на жоманка играха. А после слънцето започна да прижуря...

- Аз паря! Май че съм с температура! – изхълца тихо бялото мече. - Отвън пече, отвътре пак пече! Дали сега ще се стопя и аз!? – попита плахо с разтреперан глас. - И млечнобяла локвичка след мен ще ви напомня час-два този ден... О, колкото да ми е неприятно, ще трябва да се връщам май обратно!

Подаде му кафявото меченце препълнено с уханен мед гърненце. А Ежко и сърненцето, и Зайко – букет от слънчица, букет от лайка – да му напомня там, сред студовете поляната, където слънце свети.

Врабчето му показа пътя:

- Значи, след облака със сивото тумбаче, издуто от вихрушка и скрежинки, вървиш, додето завалят снежинки!

...Така мечето, като мляко бяло, на Северния полюс се прибрало.

Е, имало и караница кратка – не знам за някого да е загадка, че майките ужасно се тревожат за своите деца – без туй не може. Но да си непослушко, мама знае, е просто много да ти се играе!

Сега мечето, като мляко бяло, заспива в бяло снежно одеало... Насън му е усмихнато лицето, защото му е шарено в сърцето. Защото то приятели си има – приятелството стопля всяка зима... А пък навярно също и защото най-меко все пак вкъщи е леглото.

А ти, детенце, пийна ли млекцето, че Мечо те очаква в легълцето?

 

 

 

Живее в близката гора едно лисиче – кокетно, пухкаво, нали си е момиче. Очите му от хитринки блещукат, гугутка зърнат ли – направо гукат! Закърми я от раждането мама с урока “Сладкодумство и измама” – така че като истинска лисичка прехрана да си търси сам-самичка.

Разказваше й приказки чудесни с поуки хем изпитани, хем лесни – как гарван сиренцето да изпусне, замаян от пет-шест похвали вкусни и други разни басни интересни, населени с лисанки всеизвестни... Такива са лисичите душички, че инак - стават само за якички.

Лисичето, на име Рижавелка, хитруша бе и още – хубавелка. Умееше да се промъква леко – досущ златиста пясъчна пътека... С опашка-пламък палеше пожари и мамеше наивните пъдари, а щом се спуснат да гасят житата, хоп! – тя пък се облизва сред яйцата.

Веднъж обаче, право сред бостана, съгледа момък в сламена премяна. Е, вярно, че бомбето му – протрито. Е, вярно, че лицето му – немито. Какви такива смешни хлопки носи? Но Рижавелка никакви въпроси не си зададе повече, понеже внезапен лъч очите й премрежи, в коремчето светулки разтанцува и лятото отвътре дорисува.... Под клепките искриците зелени заплуваха – от нещо разтопени. И нещо от муцунката с каприза до рижата опашка я прониза. И захарна невидима стреличка - боц! – шмугна се в лисичата душичка. 

Това ли било то – да бъдеш влюбен – да клепаш в нивата като изгубен?!

Бостанското плашило беше мило – мълчеше замечтано сред бостана, а някаква досадна стара врана му беше кацнала върху главата и весело си пощеше перата.

- Какъв е рицар! – Рижавелка ахна. – Ах, тази врана! Трябва да я махна! Как смее да му дреме на бомбето, как смее да му цвъка по лицето! Къш, нагла птицо, че ако те хвана, яка ще нося със перца от врана!

Тогава – щрак! – оказа се в капана.

Захапаха я зъбите железни, светът – аха! – за малко да изчезне, но после сред мъглата пак изплува. Лисичето разбра, че не сънува, че в приказките, шепнати от мама, ни думица измислена май няма. Ех, казваше й Лиса да внимава, пътеките добре да наблюдава – Желязна Челюст дебнела в тревите – със зъби остри, здрави и извити!

- От тези зъби криви и ръждиви сълзите ти изхвърчали лютиви! – изхлипа уловеното лисиче. - Веднага ме пусни, ако обичаш! И струйка кръв от лапичката капе... Желязна Челюст, помооощ, много хапе!

Но кой на помощ да ти се притича - особено, когато си лисиче, а пък на всички е дошло до гуша лъжи и измишльотини да слуша?

Лисичето се сгуши, премаляло. “Снежинки посред лято – бяло, бало...” – учуди се, примижа и въздъхна, в ушите му жуженето заглъхна...

- Лисиците в капан изглеждат жалки – хе, купчинка от рижави парцалки – погледна враната и кимна с важност: – Лисичи сълзи с повишена влажност! Така завършват всичките умници, ех, мили мои рижави терлици...

Плашилото тогаз, уж беше нямо, засука вятър в златната си слама, изплете шепот с вятърната нишка и се понесе сламена въздишка:

- Ах, моля те, създание крилато, спомни си отминаващото лято – скитореше в бостана с пълна гушка, не пусках вятър хлопките да люшка, че кой обича някой да му дрънка, за пикник щом излязъл е навънка... Спомни си как ми чистеше бомбето от мравки и от паешки пердета! От мравешкия гъдел ме опази, а аз пък – страх из теб да не полази... Спомни си как летеше ти за двама, а аз, разперил дланите от слама, копнеех да те следвам в синевата, но си оставах бучнат тук, в лехата...

Капаните – разбра добрата врана – еднакви са, когато си в капана. Понякога те щракват зъби хладни, понякога за облаци сме гладни, ала пернати, сламени и рижи, за всички ни капанът значи – грижи!

А после поумува, поумува и малко за фасон се понадува, а после с тежестта на мъдра птица се спусна до примрялата лисица и тънката пружина на капана изщрака, щом със човка я подхвана! Желязната му челюст се раззина...

- Я гледай ти, небето стана синьо! А преди малко беше прежълтяло... Или пък за минутка съм заспало!? – продума Рижавелка и добави: - Кой тук вълшебства с облаците прави?   Навярно моят рицар дирижира и облачните фусти репетира... Навярно омагьоса тази врана да откопчае с човката капана... Навярно има захарна стреличка и в неговата сламена душичка!

И паренето в лапичката стихна, и малкото лисиче се усмихна, понеже бе разбрало – правят рани на влюбването тайните капани, но щом светулки в тебе разтанцува, отвътре някак раните лекува, с невидимо мехлемче маже, маже... Попитай някой влюбен да ти каже!

Плашилото – мълчеше замечтано. Естествено, върху бомбето - с врана. И враната мълчеше – бе заета да нищи седем паешки пердета.

А облаците – с раници лилави пътуваха към другите държави... С дъждовните си капкови клавиши побързаха звънливо да запишат по улици, алеи, керемиди, абе изобщо – кой където види – че ей това е то да бъдеш влюбен – да клепаш в нивата като изгубен! И да сприятелиш лисиче с врана, и крадла да измъкнеш от капана, да се стопят уроците на мама, най-вече “Сладкодумство и измама”, съвсем да си забравиш хитринките и толкова да ти блести в очите, че в някакво си там момче от слама да видиш чародей със чар за двама и то светулки в теб да разтанцува, и раните докрай да излекува...

Дъждовното писмо нощува кратко, ала след него как ухае сладко на карамел от захарна стреличка - и теб ли по небцето гъделичка?

 

 

 

Сива приказалка

 

Какво ли ще е, ако този свят красив осъмне ненадейно утре сив? Тревите ще личат едва-едва като набола дядова брада, цветята ще поклащат сиви чашки, тъй сякаш са поли на Пепеляшки, сред сивите умислени дървета унила Сива шапчица ще крета... Снежанка, с бузи сиви като прах; принцеса върху сиво зрънце грах... ще имат малки сивички мечти. А сбъдват ли се те или почти?

Петелът, до перчема посивял, каква ли сива песен би изпял? Навярно звуци дрезгави и диви, подобно пушек - сиви и лютиви...

О, не! Не искам вече да се чудя – копнея в цветен свят да се събудя!

А сивотата... Нека сивотата да съществува, ала само във мъглата.

 

 

Червена приказалка

 

Утро – разпукана диня, сълзи... Захарна струйка в небето пълзи и след минута изплува червен, палавник сънен – новият ден! Хуква, подире си стъпки реди: макове, макове - ясни следи... Спира и багри в ливади, в градини: ягоди румени, шипки, малини – нека да види целият свят колко е весел червеният цвят!

Като калинката – капка зора и като есенна стара гора, като калпаче на мъдър кълвач, като лисича опашка по здрач... Нека узнае целият свят колко е топъл червеният цвят!

Вечер заспива, загърнат в сумрак, залезът – старче с ален мустак...

 

 

Зелена приказалка

 

Едно зелено буболече замисли се и тъжно рече:

- От кой така е наредено – като трева да съм зелено? Костюмът ми по мярка шит е, пък не изпъква сред тревите... Изглеждам, сякаш съм невидим... – изхлипа то с гласец обиден. – Ех, как мечтая за блестящ, сияещ отдалече плащ!

Внезапно слънцето напече зеленичкото буболече и чудо – в гладките крилца изгряха мънички слънца. – О, щастие невероятно – та аз съм златно, златно, златно!

Обаче, както често става, след миг бедата се задава в лицето на доволна сврака, която гладно с човка трака:

- Ммм, майски бръмбар за ордьовър - какво бижу, какъв шедьовър! Обичам хапките красиви... Аман от буболечки сиви!

- О, майчице! – дочу се крясък. – Защо ми беше този блясък?

И буболечето се сгуши под схлупено листо от круша. Наоколо - треви зелени.

– Красиви... също като мене! – засмяно под мустак си рече зеленичкото буболече.

Прозя се... Даже ми се струва – зелени сънища сънува.

 

 

 

Маргаритката

 

В Оная гора живееше едно Охлювче с ококорени очи. То обичаше да пълзи и да разглежда – напред и назад, нагоре и надолу. Всичко му беше интересно – да се изкачва по стъбълцата, да наднича в старите делви... А най-обичаше да записва видяното с тънки сребристи завъртулки подире си. В цялата гора кривуличеха охлювени буквички... Охлювчето си мислеше: „Щом си пътешественик, непременно трябва да оставиш пътеписи, за да покажеш пътя на останалите!”

В Оная гора живееше и една Пчеличка с медено хоботче. Тя обичаше да лети и да разглежда – напред и назад, нагоре и надолу. Всичко й беше интересно – и нацъфтелите сливи, и ситния полски синчец. А най-обичаше да смесва прашеца и да измисля нови медени вкусове. Тя си мислеше: „Щом си пчеличка, непременно трябва да оставиш нови медени рецепти, за да покажеш сладкарското изкуство на останалите!”

Един ден Охлювчето и Пчеличката се срещнаха.

Охлювчето пълзеше нагоре по оная дълга зелена пътечка с бяло чадърче накрая.

Пчеличката се снишаваше надолу над оная прелестна бяла паничка с пролетен мед.

- Недей ми пипа чадърчето! – извика Охлювчето.

- Недей ми клати паничката! – извика Пчеличката.

- Каква паничка? – учуди се Охлювчето.

- Какво чадърче? – учуди се Пчеличката.

А Маргаритката гледаше ту единия, ту другия.

А Маргаритката гледаше ту надолу, ту – нагоре.

Понеже беше най-учудена от всички – не виждаха ли, че е Маргаритка!?

 

 

Оная Сила

 

Татко Мечок беше най-силен в Оная гора.

Неговите стъпки не шептяха – туп-туп-туп, а кънтяха – дум-дум-дум! И мравките мислеха, че има земетресение!

Неговият рев разтреперваше листенцата, събаряше жълъди в тревата, а птичките мислеха, че има гръмотевици!

Неговите лапи можеха така да прегърнат някой дънер, че да го обърнат с корените нагоре!

А пък устата му – аууу! – побираше цяла пчелна пита с пчеличките заедно! Дори Великанката свърна по друга пътека, като зърна зъбатата му паст веднъж.

Татко Мечок знаеше, че няма по-силен от него.

И може да уплаши всекиго.

И може да излапа всичко.

Затова всяка нощ тренираше.

- Къде отиваш, тате? – питаше го съненото му мече.

- Да тренирам Оная Сила, детенце – отвръщаше той и излизаше под луната.

Веднъж мечето го проследи по пижамка – щеше да се пукне от любопитство как се тренира Оная Сила!

Обаче що да види...

Татко Мечок стъпяше полека, така – туп-туп-туп, че да не се разбудят мравките.

Татко Мечок укротяваше рева си, така - хрррр – че да не се подплашат птичките.

Татко Мечок се учеше да прегръща дънерите пухкаво и да близва медец само с върха на езика.

„Това ли е Оная Сила!?” – цупеше се мечето, докато се унасяше в креватчето.

- Това е, детенце - пошушна в пижамката Татко Мечок призори. - Силата да не използваш силата.

Понеже татковците в Оная гора знаят, че пижамките всичко виждат и всичко чуват. 

 

 

Чуй Вятърчето

 

Вятърчето скитореше из Оная гора, откак се помни.

Понякога милваше тревите, друг път брулеше орехчета, а се случваше и да шушне в хралупата на Катеричката...

Понякога свирукаше в клоните, друг път сборичкваше облаци, е, случваше се и да вдига пушилка...

- Какъв си вятърничав! – смееше се Катеричката, додето приглаждаше разрошената си опашка. – Правиш, каквото си поискаш!

- Това е то свободата… - скърцаше Стария Орех. – Правиш, каквото си поискаш!

Само Вятърчето знаеше, че от милване тревите стават по-меки. И не боцкат по петите.

А обрулените орехи ще стигнат на Катеричката за цяла зима.

А пък хралупите се нуждаят от проветряване.

А щом земята се напука, значи е време да сборичка облаците.

Само Вятърчето знаеше, че това е то свободата.

Пък свирукането и пушилката – всеки го може … 

Ако си толкоз вятърничав, че бродиш из Оная гора, чуй Вятърчето...

Милва тревите.