ФАКЕЛ

Зигмунд Фройд

11.11.2013

Откъс от романа на Петър Волгин „Радикална еврейска енциклопедия“

Петър Волгин e pоден на 28 септември 1969 г. в София. Завършва в 32 училище с преподаване на руски език, а след това Националната гимназия за древни езици и култури и българска филология в Софийския университет. В младежките си години се снима в няколко игрални филма. В момента е автор и водещ на предаването „Деконструкция“ по програма "Хоризонт" на БНР. Още с романа си „Медиен апокалипсис“ е окачествен като скандален автор. Голяма част от колегите му намират своите образи като прототипи на героите от романа. Следват книгите му „Лудница“,“ „Неудобните“, „Обичам ли те?“ (в съавторство с Искра Ангелова). Новата му книга е „Радикална еврейска енциклопедия“, която е номинирана за наградата „Хеликон“ 2013.

Ето какво пише критиката за нея: „Радикална еврейска енциклопедия”е книга, която има както художествен, така и общокултурен и енциклопедичен характер. Петър Волгин е създал произведение, служещо колкото на основната сюжетна линия, толкова и на културното наследство. Чрез думите на своя герой Волгин обобщава: „Прекрасно знам какво си представят повечето от вас, когато се заговори за евреи: сещате се за алчни банкери, стиснати богаташи, противни лихвари или за хора, които сляпо се придържат към някакви отдавна овехтели традиции и практики, чиито смисъл и те самите не схващат. Разбирам ви: най-лесно се разсъждава с помощта на клишета... Ала ако поне за момент се опитате да излезете от тях, ще видите, че има много други евреи. Това са радикалните реформатори... Тези, които късат безжалостно с традициите и възвестяват идването на нещо напълно различно – Карл Маркс, Зигмунд Фройд, Голда Меир и други...”
„Радикална еврейска енциклопедия” е лупата, под която ясно се различават именно тези ефекти на съвремието ни – много от тях се коренят в далечното минало, а други ще бъдат неизменна част и от нашето бъдеще.“

Зигмунд Фройд

/Откъс от романа/

През пролетта на 1933 г. току-що дошлите на власт в Германия нацисти изготвят дълъг списък с книги, които не би трябвало да бъдат четени от "истинските германци". А на десети май същата година в единайсет часа вечерта на Операплац в Берлин започва един грандиозен спектакъл, осветен от хиляди горящи факли и десетки клади. Студенти, професори, членове на СС и СА хвърлят в пламъците "вредните" книги. Всичко това е съпроводено с тържествена музика и клетвени декларации срещу "авторите-дегенерати". Повече от 25 хиляди книги са изгорени тази нощ. Под възторжените погледи и екзалтираните скандирания на аудиторията в огъня отиват творби на Карл Маркс, Алберт Айнщайн, Стефан Цвайг, Франц Кафка, Бертолт Брехт, Ярослав Хашек, Ерих Кестнер, Хайнрих Хайне и много други. Когато идва ред на книгите на Зигмунд Фройд, един студент тържествено се провиква: "Срещу преувеличението на инстинктивния живот, рушащ духа, за благородството на човешката душа, аз хвърлям в огъня писанията на Зигмунд Фройд." В коментара си по повод това събитие бащата на психоанализата отбелязва "прогреса", до който е стигнало човечеството: "В средновековието щяха да изгорят самия мен. Днес са доволни, че могат да изгорят книгите ми."

Съвсем скоро след смъртта на Фройд нацистите ще се заемат и с нещо много по-страшно от средновековните изгаряния на хора. Ще изградят прекрасно смазан механизъм с три основни пункта: а/ депортиране на евреите в концентрационни лагери, б/ умъртвяването им в газовите камери,

в/ изгарянето на телата в крематориумите. И всичко това в индустриални размери. Четири от сестрите на Фройд са премазани от този механизъм. Роза, Мици, Долфи и Паула намират смъртта си в лагерите Треблинка, Терезин и Мали Тростенец. Не е нужно нацистите да дойдат на власт, за да разбере Зигмунд Фройд, че антисемитизмът никога не си е отивал от немскоезичното общество. Още като студент във Виенския университет той е поразен от дълбоката омраза към евреите у студентите и преподавателите. А пък когато е малко дете, неговият баща му разказва една история, която завинаги ще се запечата в съзнанието на Фройд. Татко Яков спокойно се разхождал по една от виенските улици, когато някакъв младеж му препречил пътя, бутнал кожената му шапка на земята и извикал: "Ей, чифут, я се махай от тротоара!" Яков си вдигнал шапката и без да каже дума, слязъл от тротоара и тръгнал по поважа.

Яков Фройд е на 41 години, когато се ражда синът му Зигмунд. Майката Амалия е с 20 години по-млада от съпруга си и всички я описват като красива и интелигентна жена. И двамата са влюбени в първородния си син и са убедени, че не бива да му налагат своите виждания, а трябва да го оставят да следва единствено личните си предпочитания - както в личния, така и в професионалния си път.

Зигмунд е първото дете на Яков и Амалия и като такъв се радва на безусловната им любов. Независимо от всички материални лишения, които търпи семейството, на малкия Зиги е осигурено първокласно образование. В последните години на гимназията той е единственият в станалото вече осем членно семейство, който има собствена стая и единственият, които има привилегията да си свети с газена лампа, а не със свещи. Зигмунд се отплаща на родителите си като демонстрира огромна любов към учението. След като се дипломира с почести от гимназията, още седемнайсетгодишен постъпва във Виенския университет. Най-напред има желание да учи право и да започне политическа кариера, но в крайна сметка избира медицината. Основните му интереси са в областта на биологията. Така например прави дисекция на стотици змиорки в опит, оказал се неуспешен, да открие репродуктивните органи на мъжките екземпляри. През следващите няколко години Зигмунд работи в лабораторията на Ернст Брюке, смятан за създател на австрийската психология. Фройд прави изследвания в областта на мозъчната анатомия и хистологията. Заниманията с наука силно го интригуват, но имат един основен недостатък - не носят пари. Колкото и да го обичат родителиту му, не могат вечно да го издържат. Идва времето, когато трябва сам да се грижи за себе си. А и не само за себе си. През 1881 г. той се запознава с Марта Бернайс, сестра на един от неговите университетски приятели. Това е взаимна любов от пръв поглед. Зигмунд и Марта дори се сгодяват. Само че за сватба, семейство и деца са нужни пари. А Фройд ги няма. Затова ще минат пет години преди двамата да се оженят. През това време Марта продължава да живее с родителите си в Хамбург, а Зигмунд е във Виена. Водят активна кореспонденция, като той понякога пише по три писма на ден на любимата си.

За да си осигури постоянен стабилен доход, Зигмунд започва работа в общата болница във Виена. Минава през операционните зали, дерматологията, за да стигне накрая до отделението по психиатрия. Успоредно с това обаче не се отказва и от и изследователската си работа. Публикува ценни трудове по хистология и анатомия, както и забележителна работа върху говорните смущения. Пак от този период датира интереса му към свойствата на кокаина. Интерес, който обаче ще му донесе и немалко неприятни моменти.

Още индианците в доколумбова Америка са били наясно с възбуждащите качества на кокаина, а в Европа сериозното му проучване започва тъкмо през 80-те години на 19-ти век. И тъкмо Фройд е един от първите учени, които започват сериозното проучване на извлечената от листата на коката субстанция. През 1884 г. излиза изследването му по темата - "За кокаина". Там младият учен описва ефектите на веществото върху собствения му организъм. Изводите на Фройд са изпълнени с оптимизъм. Пише колко полезен е кокаинът, колко добре се отразява на самочувствието на употребяващия го и освен това смята, че може да бъде използван за лекуване на пристрастеността към морфина. Заедно със своя колега Карл Кьолер Фройд подробно обсъжда възможността за употребата на кокаина като упойващо вещество при хирургическата дейност. Малко по-късно Зигмунд с чувство за хумор /а защо не и с мъничко завист?/ ще каже, че славата за това откритие се паднала на Кьолер, понеже когато той популяризирал идеята във Виена, Фройд се намирал в Хамбург при годеницата си Марта. Между другото в писмата си до нея той включва дълги пасажи в подкрепа на чудодейните качества на кокаина.

Твърде скоро обаче отношението на Фройд към тази субстанция почва да се променя. Промяната от възхвала към отрицание се дължи най-вече на тъжния случай с неговия приятел и колега Ернст фон Флайшл-Маслов. Ернст страда от тежка инфекциозна болест, която получава, докато участва в екип за патоанатомични изследвания. Ампутират десния му палец и го подлагат на още мъчителни операции. В опита да притъпи болката Ернст се пристрастява към морфина. А в опит да го откаже от този му навик Фройд го запознава с ефекта от кокаина. Резултатът е, че само за няколко години Флайшл-Маслов става и кокаиноман, което със сигурност допринася за скорошната му смърт.

Фройд престава да харесва и пропагандира кокаина, но пък никога не се отказва от тютюна. Убеден е, че пушенето помага на работната му концентрация и за нищо на света не иска да се откаже от него. А ракът на челюстта, от който се разболява, изглежда като логичен резултат от тази му упоритост.

През 1886 г. трийсетгодишният Фройд най-после има достатъчно пари, за да се ожени за своята любима Марта Бернайс. Бракът им продължава 53 години. Двамата имат шест деца, като само едно от тях - дъщерята Ана - продължава делото на баща си. Именно със семейните отношения е свързана една все още неразбулена докрай мистерия от интимния живот на Фройд.

В годината, в която Зигмунд и Марта сключват брак, годеникът на Мина Бернайс- по-малката сестра на Марта - умира от туберкулоза. Мина никога не се омъжва. Десет години след женитбата на сестра й със Зигмунд тя се премества да живее при семейство Фройд, помагайки в домакинството и в отглеждането на децата. Според свидетелства на съвременици д-р Фройд е предпочитал да обсъжда идеите си именно с Мина, която се отличавала с интелигентност и оригинална мисъл, а не със законната си съпруга. Биографите, а и близките на бащата на психоанализата винаги са се чудели дали привличането между двамата в един момент не е надхвърлило интелектуалното общуване. Карл Густав Юнг, любим ученик, а по-късно архисъперник на Фройд, например твърди, че самата Мина Бернайс му е признала за любовната афера, която е имала с мъжа на сестра си и за огромното чувство за вина, което е изпитвала по този повод. Разбира се, според защитниците на схващането за безусловната съпружеска вярност на Зигмунд Фройд, подобни твърдения са преднамерени клевети.

И те наистина изглеждат такива до момента, в който изследователите не се натъкват на един интересен документ. Според книгата за гости в един хотел в Швейцарските Алпи се оказва, че през август 1898г. на двуседмична почивка там са били г-н и г-жа Фройд. Нищо странно с изключение на факта, че от други свидетелства знаем, че въпросната "г-жа Фройд" не е била законната съпруга на доктора, а нейната сестра Мина. От този факт някои учени правят заключението, че Зигмунд е изневерявал на жена си с по-малката й сестра. Оказва се също така, че това не е единственото съвместно пътуване на двамата. Те ходят заедно и на други места, при това със знаниено на съпругата Марта. Тя не винаги е в състояние да придружава съпруга си - поради заболяване или грижи за някое разболяло се дете - и оставя този ангажимент на сестра си. Вероятно защото смята, че няма причини да ревнува от нея. Ако се придържаме към версията на любителите на конспирации тове е било твърде лекомислено от нейна страна. Според тях сексуалните взаимоотношения между Зигмунд и Мина не остават без последствия. През 1900 г. двамата отиват в австрийския град Меран, а след връщането си във Виена Мина веднага се разболява. Според привържениците на теорията за интимната й връзка със Зигмунд двамата са отишли във въпросния град, за да може Мина да направи аборт.

Едва ли някога ще разберем дали събитията наистина са се развивали по този начин или всичко е измислица на търсещи сензация хора. По-важното е, че през същия този период излиза една от най-популярните творби на Зигмунд Фройд. Творбата, която самият автор смята за своето най-значимо произведение.

"Тълкуване на сънищата", така се нарича книгата, която Фройд смята за най-значимото си произведение. Преди нейното излизане през 1900 г. той е анализирал много сънища на свои пациенти, а и свои собствени, въз основа на които стига до най-важните тези, залегнали в основата на сътворената от него психоанализа. Всичии сънища имат за цел да изпълнят някакви наши желания, обяснява Фройд. Става дума основно за сексуални желания, от които се срамуваме, понеже ги смятаме за непристойни и поради тази причини сме ги затворили в най-тъмните кътчета на своето несъзнавано. Ето защо Фройд определя съня като "царския път към несъзнаваното", тъй като той разкрива потиснатите ни желания. Когато сме будни, ние винаги цензурираме копнежите си. В съня също действа цензурата, само че тя е по-лесно преодолима. В смисъл че там се явяват някакви образи, чийто смисъл може да бъде обяснен, макар на пръв поглед да няма такъв. С това се заемат психоаналитикът и неговият пациент. Те трябва да разтълкуват манифестното съдържание на съня и да стигнат до неговия латентен смисъл. Въпросният латентен смисъл, според Фройд, най-често е свързан със сексуалните желания, които сме си забранили. и които сме изтласкали в несъзнаваното си.

Зигмунд Фройд стига до идеите си за сънищата и изобщо за психоанализата въз основа на продължителна работа със своите пациентки, показващи неврологични симптоми. Става дума най-вече за случаи на истерия, при които обаче не се наблюдава мозъчна аномалия. При лечението на тези пациентки и при анализа на причините за заболяванията им Фройд работи съвместно с колегата си Йозеф Бройер. Бройер също е евреин, по-голям е от Зигмунд с 15 години и играе ролята на интелектуална бащина фигура за по-младия си колега. Въз основа на наблюденията върху своите истерични пациентки двамата издават книгата "Изследвания върху истерията"/1895г/, която всъщност е крайгълният камък на психоаналитичното учение. След петнайсетина години в една своя лекция Фройд съвсем откровено ще каже: "...не съм аз този, който даде живот на психоанализата. Това беше един друг човек, Йозеф Бройер, който си е спечелил тази заслуга". Вярно, по-късно Фройд ще оттегли това признание и ще се обяви за единственият създател на психоаналитичното учение.

И все пак тъкмо Бройер е човекът, който при лечението на една своя истерична пациентка, станала известна с дадения й псевдоним Анна О., открива, че симптомите могат да бъдат отстранени, ако бъде поставена в състояние на хипноза и оставена да разкаже събития от своята биграфия. Бройер и Фройд измислят така наречения "катартичен метод" - чрез разкриване на събития от миналото си, пациентът извършва душевно пречистване. Произходът на истерията и на другите неврози трябва да се търси в биографията на пациента, убедени са и двамата учени. Душевните травми, получени в детството, а и по-късно в живота, предизвикват неврологични заболявания. А за да бъде заболяването излекувано, пациентите трябва да бъдат накарани да говорят, да изговорят най-дълбоките си травми и комплекси и по този начин да се справят с тях.

Дотук Йозеф Бройер и Зигмунд Фройд са на едно мнение. Разногласията настъпват тогава, когато Фройд започва да настоява, че травмите и скритите желания на пациентите винаги имат сексуален характер. Бройер отказва да се съгласи с тази "пансексуалност", може би защото предвижда бурята от възмущение, която ще се надигне в научната общност срещу подобна констатация. Сътрудничеството между двамата учени прекъсва, а Бройер се оказва напълно прав относно предвижданията си как ще бъдат приети сексуалните теории на доскорошния му приятел.

"Тълкуване на сънищата" изобщо не постига онзи грандиозен успех, на който Фройд се е надявал. Продажбите на книгата са слаби, а по-голямата част от рецензиите изобщо не са благосклонни. Към това се добавя и нежеланието на много от колегите му лекари да общуват с него. Виена на границата на деветнайстото и двайстото столетие наистина е един от най-значимите културни световни центрове, но дори и там идеята, че в основата на всички екзистенциални проблеми стои сексът е изглеждала твърде стряскаща. Самият Фройд по-късно признава, че тогава се е чувствал като човек извън закона, човек, от когото всички са се отдръпнали.

Единственото място, където създателят на психоанализата се чувства добре през този период, е еврейската ложа Б'ней Б'рит. Тъкмо там той за първи път развива идеите си за това как трябва да бъдат тълкувани сънищата. Членовете на Б'ней Б'рит посрещат с голям интерес тези идеи, което пък окуражава Фройд да продължава с изследванията и развитието на концепциите си.

Две са причините, поради които евреите в ложата приемат положително схващанията на своя сънародник. Първо, те никога не са се страхували от новото, а напротив - винаги са го търсили и приветствали, колкото и стряскащо да е изглеждало то за останалите. Както казва самият Фройд: "Това че съм евреин, ме освобождава от много предразсъдъци, които ограничават другите хора в използването на интелекта си и, бидейки евреин, бях готов да бъда опозиция и да се откажа от споразумението с "компактното мнозинство". И втората причина, поради която хората от Б'ней Б'рит не са се уплашили от идеите на Фройд - евреите никога не са гледали на секса така, както са го възприемали християните да речем. Според юдаизма сексът не е нещо, от което трябва да се срамуваме, и неговата цел не е единствено продължението на рода. Напротив, след като ни е даден от Бог, значи трябва да го обичаме. Още библейските пророци без никакво притеснение прибягват до сексуални формулировки, за да опишат отношенията на Бога с еврейския народ. А в Талмуда и в безбройните равинистки текстове сексуалните взаимоотношения се обсъждат съвсем свободно. За важността, която юдаизмът придава на секса, говори и фактът, че в Библията тази практика се идентифицира с едно друго много важно понятие - познанието. Сексът не е просто мимолетно удоволствие. Чрез него се учим най-пълно да познаваме Другия. Ето защо, за последователите на юдаизма е чужда и направо неразбираема християнската концепция за сексуална аскеза. Когато попитали основателя на хасидизима Баал Шем Тов как може да бъде отличен истинският религиозен лидер от самозванеца, той отговорил: "Попитайте го знае ли как да избягва сексуалните изкушения. Ако ви отговори утвърдително, значи е шарлатанин".

Ето защо никак не е случайно, че в началото психонанализата се разпространява именно в средите на лекарите и учените от еврейски произход.

След неособено ласкавия първоначален прием на "Тълкуване на сънищата" Фройд има всички основания да се притеснява за бъдещето си. Съществува реалната опасност сериозните научни среди да го отхвърлят, лепвайки му етикета на ексцентрик и фантазьор. Той обаче не се отказва, а упорито продължава да развива теориите си, които представителите на научния истаблишмънт определят като "скандални". "Често ми се е струвало – ще каже по-късно Фройд – че съм наследил дързостта и страстта, с които нашите предци са отбранявали Храма и с радост бих пожертвал живота си само за един велик момент в историята". Страстта и упорството на учения са възнаградени. И то може би по-бързо, отколкото самият той е очаквал.

През 1902 г. с указ на император Франц Йосиф Фройд най-после получава титлата професор, след като 17 години е бил приват-доцент. Ето по какъв забавен начин ученият ще опише това събитие: "Шумът около моята номинация бързо се разпространи...Валяха пожелания и честитки с цветя. Като че ли ролята на сексуалносттаизведнъж бе официално призната от Негово Величество, като че ли значението на сънищата бе потвърдено от Съвета на министрите, като че ли необходимостта от психоаналитична терапия бе одобрена от парламента с мнозинство от две трети..." Макар да се шегува с новата си академична титла, Фройд безспорно е горд от постигнатото. През същата тази 1902 г. обаче се слага началото на една традиция, която е много по-важна за бъдещето на новата наука. Тогава около Фройд започват да се събират колеги лекари, които живо се интересуват от психоаналитичната теория и практика. Става дума за т.нар. "общност на срядата". Всяка сряда в дома му се събират съмишленици, които освен медицински въпроси, дискутират и много други теми от областта на науката и културата. Постепенно славата на Фройд и на неговата психоанализа излизат извън рамките на Виена и на Австро-Унгария. Ойген Блойлер - ръководителят на Психиатричната университетска клиника в Цюрих- става първият реномиран психиатър, който признава, че използва психоаналитичните методи в работата си. Фройд е силно поласкан - не само заради реномето на учения, но и заради факта, че той не е нито от Виена, нито е евреин. Наистина,не след дълго Блойлер ще се откаже от психоанализата, но пък благодарение на него Фройд се запознава с един човек, който ще изиграе особено важна роля в развитието на разработеното от него учение.

Славата на Фройд продължава да расте, а заедно с нея расте и желанието му да развива още и още идеите си. Скандалите, възникващи заради неприемането на учението му, вече не го интересуват. А те не спират. В "Три студии върху теорията на сексуалността"/1905/ Фройд защитава шокиращата идея, че първите проявления на човешката сексуалност се явяват далеч преди пубертета, че присъстват още в най-ранната детска възраст. Респектабелните буржоазни кръгове не могат да му простят факта, че разрушава наследената от дълги векове представа за "невинното детство". Какво ти невинно детство! Фройд различава цели четири фази на сексуалността, според начините за причиняване на удоволствие - орална, анална, фалическа и генитална, които човек проявява от най-ранната си възраст. Не по-малко възмущение предизвиква и теорията за Едиповия комплекс - поредното развитие на ранната сексуалност, при която малкото момче иска да отстрани баща си и да притежава сексуално майка си. /Аналогично е поведението и на малките момиченца, които искат да играят пред бащата ролята на майката/. Според Фройд човек пораства тогава, когато преодолее този комплекс и преустанови съперничеството с единия родител и сексуалната страст към другия. Човек трябва задължително да стигне до гениталната фаза. Защото ако остане в плен на някоя от предишните стадии, никога няма да има пълноценен сексуален живот, ще се превърне в невротик и/или отдаден на някаква перверзия - мазохизъм, садизъм, воайорство...

А междувременно кръгът от последователи и фенове на Фройд се увеличава. Алфред Адлер, Вилхелм Щекел, Ото Ранк са сред първите. После се присъединят и чужденци - англичанинът Ърнест Джоунс,унгарецът Шандор Ференци, швейцарецът Карл Абрахам. Сред всички тях Фройд откроява най-явно и е най-силно привързан към Карл Густав Юнг. Той е асистент на вече споменатия Ойген Блойлер, който и го запознава с идеите на Фройд. Не след дълго Юнг се превръща в запален почитател на творчеството на виенския доктор. През 1906 г. започва кореспонденция между двамата, а на следващата година е първата им среща. Тя потвърждава възникналото още в писмата взаимно харесване. Юнг е запленен от дълбочината на мисълта и смелите идеи на Фройд, който пък е очарован от младежката енергия, интелигентността и остроумието на швейцареца.

Много бързо Юнг става принцът-наследник на разрастващото се и добиващо все по-голямо популярност психоаналитично движение. "Лицето му направо светваше, когато заговореше за Юнг - пише в една от биографиите на Фройд - Той е любимият ми син, моето утешение. Когато империята, която съм основал, осиротее, никой, освен Юнг, не трябва да наследи всичко." И наистина през 1910 г. Юнг става първият президент на Международната асоциация по психоанализа. Този избор, направен вследствие решаващото лобиране на самия Фройд, е приет с глух ропот сред виенските психоаналитици, които се страхуват, че швейцарците получават водеща позиция в психоаналитичното движение. Бащата-основател се опитва да ги успокои със следните аргументи: "Повечето от вас са евреи и затова не можете да привлечете нови привърженици на движението. Евреите трябва да се задоволят с ролята на хората, които само подготвят почвата. А на мен ми е абсолютно необходимо да установя нови контакти в научния свят. Аз остарявам и вече съм уморен от постоянните нападки. Ние всички сме в опасност...Този швейцарец ще ни спаси - мен и всички вас." Само няколко години по-късно Фройд горчиво ще се кае за тези си думи и със сигурност ще му се иска никога да не ги е произнасял.

Учението му завладява не само Европа, но и Америка. През 1909 г. той е поканен да изнесе лекции в Масачузетс. Посрещат го радушно, присъждат му титлата Доктор хонорис кауза, както и на Карл Юнг, който пътува с него. "Беше като сбъдването на невероятен дневен сън-видение", ще напише по-късно Фройд. И така, психоанализата извървява трансформацията от почти апокрифно учение, пропагандирано от шепа еврейски ексцентрици, до междунарадно призната наука. А самият Фройд вече не е чудак, на когото гледат с насмешка, а всепризнат лидер и създател на едно дръзко и вдъхновяващо учение.

Колкото повече обаче нараства престижът на бащата-основател, толкова повече се увеличава и съпротивата. И то не от страна на чуждите на психоанализата учени, а от собствените му ученици. Алфред Адлер е първият, който напуска единната до този момент психоаналитична общност. В хода на собствените си изследвания той стига до извода, че в центъра на психичните заболявания стоят не сексуалните проблеми, както смята Фройд, а душевни феномени от сорта на господството, агресията, подчинението. Затова и неговата основна концепция се структурира не на базата на секса, а на комплекса за малоценност. Той се обявява и срещу наличието на аксиоматичната, според правоверните фройдисти, концепция за Едиповия комплекс. Успоредно с тези теоретични възражения, Адлер има недоволства и от съвсем друго естество. Той вече се е превърнал в гласа на онези виенски психоаналитици, които са крайно недоволни от фаворизирането на Юнг. Те отказват да разберат как така Зигмунд Фройд - техният съгражданин и сънародник, виенчанина и евреина Фройд - възлага всичките си надежди на един швейцарски гой. В крайна сметка Адлер напуска виенското психоаналитично общество, за да сложи началото на свое собствено учение, което нарича "индивидуална психология". Фройд и неговите верни последователи никога не прощават тази "измяна". Алфред Адлер е тотално низвергнат, обявен за "предател" без никакъв научен принос. Той умира от инфаркт през 1937г. в шотландския град Абърдийн, където изнася поредната си лекция. Когато разбира за смъртта му, Фройд пише на един от своите приятели: "Не разбирам вашата симпатия към Адлер. За едно еврейско момченце от виенско предградие смъртта в Абърдийн е нечувана кариера".

Фройд болезнено изживява това първо "предателство". Да, той е свикнал с упреците към своите теории. Свикнал е да наричат учението му с всевъзможни обидни имена. Само че досега упреците и обидите са идвали отвън, от хора, които никога не са имали нищо общо нито с него, нито с психоанализата. Докато сега укорът идва отвътре. Алфред Адлер е един от първите му ученици, един от първите, повярвали в значимостта на новото учение. Да получиш критика от свой - за Фройд това наистина е мъчително. И все пак тази раздяла ще се окаже само прелюдия към един много по-страшен за бащата на психоанализата разрив.

През 1912 г. Юнг отново е на посещение в Америка, където изнася серии от лекции. Веднага след завръщането си той съобщава на Фройд, че сериозно е разсъждавал върху важни промени, които трябва да се направят в психоаналитичната теория. Швейцарецът е убеден, че ако основателят на учението одобри въпросните промени, съпротивата срещу психоанализата до голяма степен ще бъде преодоляна. С две думи смисълът на предлаганите от Юнг модификации се свежда до намаляване на сексуалния аспект в психоаналитичната теория. Според "престолонаследника" либидото, което за Фройд има основно сексуален характер, включва и първични потребности, които в никой случай не са свързани със секса. Юнг критикува и теорията за Едиповия комплекс. Погрешно е да се смята, твърди той, че невротикът се фиксира точно върху желанието да притежава майка си. Не,майката просто е символ на завръщането към безгрижния детски живот.Пациентите не желаят майките си, а удобното си детско съществуване.Сериозни критики има Юнг и към теорията на сънищата. Сънят е свързан не само с миналото, той не просто е израз на инфантилни нагонни желания. Сънят е ориентиран и към бъдещето, казва Юнг, той е послание на сънуващия към самия него. Швейцарският психиатър е убеден също така, че сънищата разкриват не само чертите на конкретния човек, в тях се проявява и колективното несъзнавано, вътрешния живот на цялото човечество.

Основателят на психоанализата е потресен, когато разбира какви точно нововъведения се готви да прави някогашният му любимец в създаденото от него учение. Освен това стопроцентовият материалист Фройд категорично не приема все по-засилващите се увлечения на Юнг към религиозните вярвания, окултното и мистичните учения. Виенският доктор знае, че ако бъдат приети нововъведенията на Юнг, психоанализата ще се превърне в нещо съвършено различно, нямащо нищо общо с първоначалната идея. Двамата си разменят няколко писма, като всяко следващо е по-остро от предишното. Накрая Юнг обвинява Фройд, че не е излекувал собствената си невроза и я прехвърля върху учениците си. Фройд пък пише, че Юнг е човек, "неспособен да стане авторитет, а енергията му се изчерпва с безскрупулно преследване на собствените интереси". След такива думи не може да последва нищо друго освен разрив. Това става през 1914 г., когато Юнг подава оставка като президент на Международната психоаналитична асоциация и като главен редактор на психоаналитичния годишник.

Колкото и бесен да е Фройд след "предателството" на най-близкия си ученик и най-вероятен наследник, той е длъжен да признае на Юнг едно нещо. Именно благодарение на това общуване основателят на психоанализата започва да се интересува не само от съдбата на конкретния индивид, подложен на конкретната терапия, а и от историята и бъдещето на целия човешки род. От теоретик и практик на психоанализата Фройд се превръща във философ на културата. Тъкмо в разгара на споровете му с Юнг, той изследва паралелите между индивидуалните и колективните неврози. Книгата му "Тотем и табу" показва изводите, до които стига Фройд в резултат на това изследване.

"Тотем и табу" е първият опит на Фройд да обясни произхода на човешката цивилизация. Ето, накратко, неговите разсъждения. Най-напред съществува племенната орда, където Бащата контролира жените и децата. В стремежа си да отхвърлят властта му, синовете му се съюзяват срещу него и го убиват. След деянието си обаче те са обзети от чувство за вина и разкаяние. И за да не бъде повтаряно никога нещо подобно, те стигат до следното цивилизационно решение: бащата се превръща в тотем,т.е. нещо свещено, на което не може да се посяга; кръвосмешението е обявено за табу, т.е. членовете на един род не бива да се сношават помежду си, а трябва да си избират жени от друг клан или род. Така Фройд поставя началото на една психоаналитична антропология, която, както и самата психоанализа, ще има яростни последователи и още по-яростни критици.

Първата световна война и времето непосредствено след нея са тежки за семейство Фройд. Австро-Унгария е на страната на губещите, империята се разпада, а хиперинфлацията довършва спестяванията. За да изхранва семейството си, бащата на психонализата е принуден да приема все повече и повече пациенти. При това за предпочитане чужденци, които можели да плащат в чуждестранна валута, а не в обезценяващите се с часове марки. Пациенти никога не му липсват. Веднага след войната много нараства броят на американците, желаещи да станат психоаналитици, които нямат проблем да похарчат колкото пари се налага, за да бъдат анализирани от самия баща на учението. Желащите да легнат на прословутата Фройдова кушетка са толкова много, че на Фройд му се налага да провежда над десет близо едночасови сеанса на ден. За да се справи, много му помага железният ред на който е подчинил целия си живот. От осем сутринта до един следобед - прием на пациенти; от един до два - обяд; от два до три - разходка; след три - отново прием на пациенти до късно вечерта,след което разходка, вечеря и писане до един през нощта.

През 1923 г. се случват две събития, които са много болезнени за Зигмунд Фройд. Любимият му внук Хайнерле умира от туберкулоза, ненавършил пет годинки. Това май е единственият случай, за който се знае, че Фройд е заплакал. Той споделя с приятелката си Мари Бонапарт, че тази смърт е по-мъчителна дори от собствения му рак, открит няколко месеца по-рано. Фройд не се съмнява, че заболяването е злокачествено, въпреки уверенията на докторите в противното. Оказва се прав. През следващите 16 години живот, които му остават, ще му бъдат направени повече от 30 операции за премахването на рецидивиращите канцерогенни образувания.

През годините, които съдбата /или Господ, в чието съществуване Фройд не вярва/ отпуска на бащата на психоанализата след раковата диагноза, в негов най-верен приятел се превръща най-малката му дъщеря Анна. Той я нарича своя Антигона, по примера на дъщерята на митологичния герой Едип, която остава с баща си във всичките му страдания. Всъщност в този факт няма нищо изненадващо, защото Анна е привързана от съвсем малка много повече към баща си отколкото към майка си. Любопитна подробност е, че тя е родена през 1895 г. - годината когато Фройд и Блойлер публикуват "Изследвания върху истерията", книгата, превърнала се в основополагащ камък на бъдещата психоаналазиа. Веднага след завършване на училище Анна започва да се обучава на психоаналитичните техники при своя баща, а през 1922 г. става член на Виенското психоаналитично общество. От самото начало Анна Фройд се насочва към детската психоанализа и се превръща в главен нейн представител. През 1927 и 1930 г. тя издава две книги по темата за огромна радост на баща си.

Анна така и не се омъжва, няма деца и не са известни нейни интимни връзки. Разбира се, тя е ухажвана от много психоаналитици от кръга на Фройд и постоянно има слухове, че й предстои брак с един или друг негов ученик. Това обаче никога не се случва. Тя остава предана единствено на баща си. След неговата смърт Анна Фройд продължава сериозните си занимания с психоанализа. Освен теоретичните разработки, тя се занимава и с практическа дейност. Основава собствена детска клиника във Великобритания и почва да обучава детски аналитици. С годините ще се превърне във Великата стара дама на психоанализата.

През последните десетина години от живота си Фройд използва психоанализата не толкова за да лекува, колкото за да обясни историята на човешката цивилизация, както и да предвиди нейното бъдеще. През 1930г. излиза книгата му "Цивилизацията и неудоволствията от нея". В нея той твърди, че индивидът никога няма да се чувства удобно със законите на цивилизацията, защото нейната цел е да потиска човешките инстикти. Цивилизацията е за индивида това, което е Супераза за Аз-а и То - тя строго контролира желанията на индивида, за да може обществото да просперира. Така че дълбоко вътрешно в себе си хората винаги ще са недоволни от цивилизационните закони, които сами са създали,смята Фройд.

В самия край на живота си той ще издаде още една книга, която ще предизвика бурни реакции. Създателят на психоанализата сякаш демонстрира, че дори и на прага на смъртта, с разядено от злокачествените тумори тяло, все още е в състояние да провокира и скандализира.

В "Мойсей и монотеизмът" Фройд защитава противоречивата теза, че Мойсей не е бил евреин, каквото е общоприетото мнение, а заможен египтянин. За разлика от повечето си сънародници египтяни, които са политеисти, Мойсей е привърженик на монотеизма, който преди него се опитал да създаде фараонът Аменхотеп IV. Този фараон искал да утвърди култа към един-единствен бог - Атон. Опитът му обаче пропаднал и бил възстановен предишния ред. След време, продължава разказа на Фройд, въпросният заможен египтянин Мойсей прави опит да съживи монотеистичната религия. И понеже сънародниците му отказват да приемат идеята, той я предоставя на поробените евреи. Един вид сключва се сделка - евреите приемат монотеизма, а в замяна на съгласието им Мойсей ги извежда от Египет и ги повежда към обетованата земя. Истинската драма обаче тепърва предстои.Трудностите от пътуването из непознати земи си казват думата и евреите почват да негодуват срещу своя освободител. Фройд припомня танца около Златния телец като доказателство за това, че воденият от Мойсей народ се връща към политеизма. Правейки връзка с "Тотем и табу", Фройд твърди, че евреите дори убиват Мойсей, заменяйки го с техен сънародник, носещ същото име. Независимо от тези трагични събития обаче, монотеистичната концепция все пак възтържествува. Както и наложената от първия Мойсей представа за евреите като богоизбран народ. А тази представа пък продължава да подхранва антисемитизма вече 2000 години.

Когато излиза "Мойсей и монотеизмът" - 1937-1939 - нацистите още не са взели "окончателното си решение", но по-прозорливите наблюдатели вече предупреждават, че се задава нещо подобно. Много психоаналитици евреи емигрират, защото нямат никакви илюзии по отношение на нацисткия режим. Фройд обаче отказва да напусне Виена дори когато Австрия е присъединена към Германия. Твърде скоро той ще бъде принуден да промени становището си.

Фройд не губи присъствие на духа и продължава да отказва да емигрира дори след като нацистите на няколко пъти обискират дома му. Не го обезпокоява и фактът, че обискиращите прибират пари и скъпоценности, които успяват да открият. Това, което го принуждава да промени решението си, е случката с дъщеря му Анна. Един ден тя е арестувана от Гестапо. Семейството изпада в паника, защото се страхуват от най-лошото. За щастие Анна е освободена и се прибира вечерта. Сега вече Фройд решава, че емиграцията е единственият възможен изход.Оказва се обаче, че не е толкова лесно да напуснеш контролираните от нацистите територии, дори и за човек със световна известност.Много хора полагат големи усилия, за да могат Фройд и семейството му да получат разрешение за емиграция. Ърнест Джоунс, верният му последовател и най-добър биограф, активира всичките си високопоставени контакти във Великобритания, за да се издадат работни визи и да се окаже натиск върху нацистите в Германия и Австрия. Голяма роля за заминаването оказва и американският посланик в Париж Уилям Булит. Той е бивш пациент на Фройд, с когото по-късно стават толкова добри приятели, че написват психобиографично изследване на американския президент Удроу Уилсън. Булит не се е разбирал с Уилсън, но пък е пръв приятел с настоящия президент Рузвелт, което помага съдбата на Фройд да се развие успешно. Принцеса Мари Бонапарт, близка приятелка на бащата на психоанализата, също пристига във Виена и плаща голяма сума пари на нацистките власти. Положителна роля в сложната ситуация около Фройд в онзи момент изиграва и един член на нацистката партия. Антон Соервалд е натоварен от властите със задачата да разкрие всички банкови сметки на Фройд в чуждестранна валута, както и да унищожи библиотеката на Международната психоаналитична асоциация. Соервалд не прави това. Така и не съобщава на началниците си какви банкови сметки е открил, а благодарение на него книгите, които са конфискувани, не свършват на кладата, а са запазени в австрийската национална библиотека. В крайна сметка Фройд и семейството му получават разрешение да заминат. След кратко спиране в Париж през юли 1938г. те най-сетне пристигат в Лондон.

Последната битка на Зигмунд Фройд е с рака. Тя обаче вече е загубена. След пристигането в Лондон става ясно, че всички по-нататъчни операции са безсмислени. Тогава Фройд решава да прекрати сам страданията си. Съобщава решението на верния си доктор Макс Шур, както и на любимата си дъщеря Анна. Шур му инжектира силна доза морфин и на 23 септември 1939г. Зигмунд Фройд умира. Три седмици преди това Хитлер е нападнал Полша и е започнала Втората световна война. Остава съвсем малко време до "окончателното решение".

« назад