С националното честване и научна конференция днес, 4 декември, БАН отбелязва 150-годишнината от рождението на големия български учен и участник в освободителното дело на македонските българи академик Любомир Милетич. Събитието е от 10.30 часа в Големия салон на БАН.

Припомняме, че книгата на Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи 1913 г.“ е разтърсващ документален разказ за насилственото прогонване на стотици хиляди българи от Тракия, за дадените от тях жертви, за тяхното страдание и тежка бежанска съдба. На 28 юни 1913 г. турски войски и башибозук нахлуват в Тракия в нарушение на Лондонския мирен договор, очертал границата Мидия – Енос, като разоряват и унищожават стотици български села, гонейки оттам българското население, заграбвайки имотите му, за които и днес, 100 години по-късно, няма справедливо обезщетение.

 

Факел.бг предлага по-друга гледна точка към актуалната тема, като припомня интересния текст отпреди няколко години на нашия колега, приятел и кръстник на сайта ни Живко Желев „Как не станахме Швейцария на Балканите“

 

„Децата на прехода не изучават и до днес близката и по-далечна стопанска история на България. Те не знаят, че е имало период, когато нашата страна наистина е била сравнявана със Швейцария.

Швейцарците са горе-долу колкото нас по население - 7.4 милиона, от които 20 процента дори не са швейцарски граждани. Плодородната им земя е в пъти по-малко от нашата. Това са предимно високопланински поляни и пасища. Под една трета от тази земя става за посев. Може би заради трудния терен, те са се ориентирали към отглеждането на крави. Добре, ама в последните години свиневъдството там се е развило до степен да надмине говедовъдството - 1.7 милиона животни.

Как ги постигат тези успехи швейцарците? Ами точно така, както са ги постигнали българите в началото на миналия век в Източна Тракия, бидейки все още под турско робство.

 

 

Ето какво ни съобщава проф. Любомир Милетич в емблематичното си изследване “Разорението на тракийските българи”:

“… най-добрѣ ни освѣтлява разказътъ на споменатия вече свещенникъ Стоянъ Андрѣевъ отъ лозенградското село Е н и д ж е, чисто българско село отъ 350 кѫщи…“ Въ туй врѣме всичкиятъ едъръ добитъкъ, около 3000 глави, се намираше до селото при рѣката Текедере. Офицеритѣ ни казаха: „всичкия си добитъкъ ще дадете”… И го забраха всичкия. И дребниятъ добитъкъ бѣше тамъ: овци и кози около 11 хиляди…. Вечерьта турцитѣ пуснаха по селото войници съ чували и изловиха всичкитѣ кокошки, може да имаше до 30 хиляди кокошки, мисирки…. Съмна се, и се съобщи нова заповѣдь: колкото старо жито има въ селото, всичкото да се складира въ селския хамбаръ. За да се извърши това бърже, турцитѣ пратиха военни кола, и така съ колата се принесе най-малко 10 хиляди цариградски кила жито. Тая работа трая 3-4 дена … вѫтрѣ въ селото само около 250 души войници съ офицеритѣ се занимаваха съ прѣнасянето на житото… Слѣдъ като и житото се нанесе, попитаха, дали още добитъкъ има или не. За да се увѣрятъ, тръгнаха изъ кѫща на кѫща и изкараха изъ оборитѣ 300 яздачни коне съ седлата, съ такъма имъ. Най-сетнѣ поискаха, щото всѣки овча-ринъ, колкото вълна има, да я донесе. Овчаритѣ донесоха около 8 хиляди оки вълна. Слѣдъ това ни оставиха свободни нѣколко дена. Хванаха слѣдъ малко да търсятъ по-богатитѣ.”

 

Може да прозвучи цинично, но от картината на турските погроми тук ще извадя икономическата съставляваща.

Едно обикновено село - 350 къщи, тоест под 2000 души. А ето го резултатът от техния труд: 3000 глави едър добитък, 11 хил. дребен - овце и кози, 30 хиляди птици, 300 ездитни коне, 8000 оки вълна, 10 000 цариградски кила жито от старата реколта /тоест резерв, който е отнел 3-4 дни на 250 войници, само за да го изнесат от селото/.

В същото изследване проф. Милетич съобщава, че в Одринския вилает се открояват и други, наистина богати села, където дребното поголовие стига до 160 хиляди животни, а едрият добитък - до 40 хиляди глави.

Южните склонове на Странджа-Сакар и поречието на Марица са населявани по онова време от турци, гърци, албанци и българи /близо милион/. Те, последните, са моторът на реалната икономика в целия регион - не само в земеделието и животновъдството, но също така в печелившите за онова време сектори - бубарство и копринарство, тютюнопроизводство, производство на вълна и памук и занаятите, свързани с тях. За екзотика ще прибавим и производството на афион - опиумен мак.

Ако погледнете етническата карта на Одринския вилает от онова време, лесно ще направите сметката, че стотина селища реално са произвеждали селскостопанска продукция, с която не може да се похвали България през 21 век.

Днес, един век по късно, цифрите говорят следното:

В периода 1986 - 2005 г. говедовъдството е паднало от 1 млн. 700 хил. на 620 хил. животни. Свиневъдството - от близо 4 милиона на под 1 милион свине. Овцете - от 9.7 милиона на 1.6 милиона. Птиците - от 39.2 милиона на 9.5 милиона.

Дори цифрите от статистиката за 2005 г. да са се променили към по-добро /в което дълбоко се съмнявам/, отдалече се вижда накъде са подкарали кораба капитаните на родната макрорамка. Дори само от това, което е натворено в областта на селското стопанство и свързаната с него преработваща промишленост, става ясно, че нашите лидери живеят в някакъв измислен свят, който за по-удобно наричат глобализация и свободен пазар.