За да не скандализира местното население, бар „Самодиви” бе изнесен извън Марония. На входа му, имаше огромен светлинен надпис с изображението на русалка. С острите си гърди, тя цепеше гордо талазите на северния вятър. Разбира се, самодивите са съвсем различни от русалките, но никъде няма точни данни, за това как изглежда една самодива. Известни са предимно фолклорните описания, представящи ги с разпуснати дълги коси, окичени с венци от полски цветя. Обикновенно са облечени с бели ризи и под тях прозират гъвкавите им тела. Всичко това обаче е трудно да бъде предадено върху неоновото табло. Как например художникът да изобрази прозрачните ризи? И точно за това неизвестният автор, бе нарисувал русалка, с рибена опашка и големи, остри гърди.

   Барът бе известен с това, че първи в областта въведе пилона, около който се увиваха танцьорките. Всички приказваха с възторг за момичетата – неповторимия дует Вера и Люба. Тях ги бе довел с белия си микробус Серж. - пришелец от бившия Съветски съюз.. Обикновенно, той седеше мълчаливо зад бара и с мрачно изражение наливаше питиетата. Намусената му физиономия обаче не плашеше хората. Нещо повече те го считаха едва ли не за своеобразен мислител – философ. Навремето, бе участвувал във войната в Афганистан. От тогава ходеше остриган гола тлава. На пръстите на юмрука му бе изписано С Е Р Ж, а е известно, че такива татуировки правят бившите затворниците..

   - Слушайте, кобили! – бе предупредил той двете момичета. – Малко нещо да кривнете, ще има Макаренко! – И наистина, Серж се придържаше ревностно към методите на известния съветски педагог.

   В резултат на това, танцьорките не смееха да гъкнат. Държаха се по-скромно от монахини! С микробуса ги водеше на работа с микробуса -

 

 у дома. В неделя, слизаха до морето, за да хапнат риба. Спираха пред таверната, Серж отваряше страничната врата на микробуса и те излизаха една по една, като затворнички. Изненадани от силното слънце, слагаха веднага слънчевите си очила. Поклащайки се грациозно, върху огромните си коркови подметки момичетата влизаха в таверната и на лицето им можеше да се прочете известно разочарование. Заведенията им изглеждаха като кръчми, без особен блясък и лукс. След първото узо обаче, започваха да се хилят на глас. Пушеха усмихнати, махаха слънчевите очила и очите им шареха по чуждите маси. Бе достатъчен обаче един поглед на Серж, за да млъкнат уплашени. После с наведени глави се прибираха в микробуса, за да ги закара обратно в бара или в квартирата им в Комотини.

   Наемаха на последния етаж в една стара кооперация. Естествено, нямаха никакъв контакт с другите съседи. Щорите им бяха вечно спуснати, почти на метър над земята и когато им се налагаше да излязат на балкона, се промъкваха от долу. Тогава бялото перде се събираше на главите им като булченски воал. На терасата простираха набързо някоя дреболия, или търсеха по-силен сигнал за мобилния си телефон. После се връщаха в тъмния апартамент. Само климатикът им работеше непрекъснато, понеже не бяха свикнали на големите жеги. И може би заради това, когато им се случеше да излязат, момичетата обуваха съвсем къси шорти. Двуметровата Люба носеше панталонки от кафяв велур, и от долу се виждаше белият полумесец на бикините. Слабичката Вера, слагаше срязани дънки, над които се виждаха шнурчетата от „прашките”. Както си бе едра, Люба, пристъпваше гордо. Хората зяпаха жадно русите и коси и тъмните и вежди. Носеше в ръка кутийка бира и отпиваше от нея със сламка. Червенокосата Верка пък, предпочиташе студен чай.

    Понякога Серж ги пускаше да отидат на супер маркет и момичетата смеейки се напълваха до горе количката с всякаква козметика, лосиони и шампоани и много опаковки картофки, снак, солети и ядки. Почуквайки с червения си нокът по витрината на щанда, Люба поръчваше телешко. После се обаждаха на Серж, или извикваха такси и си тръгваха горди, след като с глезотиите си бяха побъркали целия супер маркет. Люба, както си беше невъздържана още вътре изяждаше някой круасан. На касата показваше празната опаковка, за да не я помислят за крадла. В таксито възторжено обясняваше, че са купили страшно месо. Нямаше да го сготви самата тя, понеже домакинството не и се отдаваше. Бе малко мърла и в стаята и винаги цареше безпорядък. Можеха да се видят разхвърляни навсякъде моливи за гримиране, лакове, бельо и празни кутийки от бира. Вера, която си бе къщовница, непрекъснато и се караше. Не понасяше липсата на ред и като истерична чистеше, миеше, гладеше.

   - Сякаш си по-голямата ми сестра! – и казваше глезейки се Люба и дребничката Верка не издържаше и примряла от умиление, продължаваше да се грижи за нея.

   Разбира се, би било пропуск да не споменеме за дейността им в бар „Самодиви” и най-вече за постиженията им на пилона, или като му казваха селяните „колеца”. Вера предпочиташе динамичния музикален съпровод. Засилваше се отдалеч и се мяташе на пилона. Нямаше обаче еротика в изпълнението и. Всичко някак си приличаше на съчетание по спортна гимнастика. И премятанията във въздуха, и шпагата и, отделно малките и плитчици, и стегнатото и жилаво тяло, дори поклона на края напомняше Олимпийски игри. Странното бе, че я гледаха сякаш бе облечена в гимнастическо трико, а не със скъпо секси бельо.

   - Тая ще ме съсипе! – хленчеше Серж.

   Докато Люба!!!... Ах, Люба!!!

 Тя злизаше бавно. Походката и нямаше нищо общо с ритъма на музиката, но от само себе си бе еротична! И не, че правеше нещо особено на пилона. Обкрачваше го и се търкаше в него с отворена уста. Не и се отдаваше да имитира оргазъм, за това се ухилваше лукаво и с това подлудяваше мъжете. Какво ли само не я черпеха – и уиски и шампанско! В ластичката на бельото и слагаха сгънати десетачки, дори двайсетачки, а веднъж и цяла петдесетачка!!!

 Ако зависеше от Люба, тя веднага би ги похарчила. Бе разточителна, но не за себе си. Харесваше и да прави подаръци на другите. Изпращаше кашони с дрехи на майка си и купуваше всякакви плюшени играчки за Верка. Дори на вечно намусения Серж подари един сърдит плюшен котарак, с огромни гневни мустаци. Бе го нарекла – как иначе – Серж.!  

   - Трябва да си къташ и нещо настрана! – и казваше със загрижен тон съквартирантката и, но Люба нехаеше:

   - Притрябвало ми е! Няма да живееме сто години, я!

    За щастие спестовната Вера, заделяше част от парите за общите разходи и с рядко срещана честност ги влагаше в книжката на Люба.

   - Ти си моят ангел - хранител! – се смееше двуметровата красавица и отвръщаше на жеста глезейки Верка със сладоледи и сладкиши.

   Друг обаче, щеше да стане неин ангел - пазител!

   Когато бе на себе си – Серж бе поносим. Когато обаче пиеше– ставаше невъзможен! Пиянството му траеше по цяла седмица. „Запой!” – както казват руснаците. В началото, с първата водка, изглеждаше приятен, макар че се смееше с груби гърлени звуци като неандарталец. После изведнъж озверяваше. Захапваше чашата. Устните му се разкървавяваха.

 - Какво знаете вие, бе! – викаше и настроението му коренно се променяше. Съжаляваше себе си, младежките си години пропилени в Афганистан. Започваше да плаче. Преди всяка глътка, отливаше на пода – за загиналите. Много скоро съвсем се променяше, устата му се изкривяваше и вече не можеше да му се разбере какво говори. Не разпознаваше никого, ставаше язвителен. Тежко му на когото се изпречеше пред него. Не се боеше да шофира в това състояние и често създаваше проблеми. Спираше, на средата на шосето и се заяждаше с другите шофьори:

   - А ти защо се опита да ме изпревариш? - пъхтеше неразбираемо и налиташе на бой. Няколко пъти го бяха закарвали в полицията, но веднага го пускаха, без всякакви последици. Особено опасен ставаше за момичетата. Съвсем без повод ги биеше. Крещеше им:

   - Глупачки! Напразно ви храня! - удряше ги с юмруци по главата и корема. Когато падаха ги риташе където намери.

   - Сергей! – набра кураж да му се опъне дребничката Вера. – Ние може да сме проститутки, но не сме животни!

 Какво и трябваше! С мръсна усмивка, Сергей извади от джоба си паспортите им. Хилейки се садистично ги скъса на парчета.

 - Ах, какво стана! Скъсаха се паспортите! – кривеше се той. – Сега как ще се завърнеш у дома? Как ще ти се порадва майка ти, че си станала проститутка!

 - Ти си глупак! - го наруга Вера, и веднага последва наказанието. Сергей я удари жестоко. Тя заплете крака и главата и се блъсна в стената. На афганеца много му се искаше и да я изрита, но между тях застана Люба.

 - А ти какво се пречкаш? - изсумтя Серж и я удари и нея. Остави двете момичета полуприпаднали и продължи да пие в съседната стая. Само че, следващата фаза на запоя, бе тази на загубата на съзнание и след малко се свлече на пода без да усеща и без да разбира нищо.

   Когато момичетата се посъвзеха, Верка с окървавено лице се изправи и отиде при него. Пребърка сакото му и извади един тежък пистолет „Макаров”.

   - Недей, Верка! Грехота е! – поиска да и попречи Люба.

   - А да ни малтретира не е ли грехота?

   - По-добре да отидем в полицията!

   - Но те го прикриват, не разбираш ли?

   - Може би ще ни помогне мобилният му телефон. – предложи Люба и наистина, като се поразровиха намериха един номер означен като „Големият Бос”. Люба веднага го набра.

 - Казвай – прозвуча гневен мъжки глас. И преди още да му разкаже всичките си патила, последва мръсна псувня. - Малко ви е! Скапани пачаври! И да не сте посмели да ми се обаждате повече! – заплаши ги Големият Бос.

   - Остана ни само вярата в Бога! - промърмори с горчива ирония Верка.

   - И любовта! – въздъхна Люба и дори не бяха забелязали, че наред с другите номера в указателя бе и този на известната Залуна, екстрасенс от Кавказ същата, която лекуваше от разстояние генералния секретар Брежнев и космонавтите. Този ден Залуна имаше session, но никак не можеше да се съсредоточи и правеше грешки.

    „Сигурно някой ме бомбардира с огромни количества отрицателна енергия!” – си помисли Залуна и в този миг, като на екран, видя как Сергей бие момичетата!

   - Негодник! Ще го науча аз! – изфуча тя. Трябваше обаче да го изчака да изтрезнее, защото иначе полетата с енергия не можеха да му повлияят.

 Обикновенно, след побой, Серж се опитваше да подхване момичетата с добро. Как ли не им се умилкваше. Купуваше им банички, викаше им на галено име. Дори веднъж ги заведе на цирк. На следобедното представление, за да могат вечерта да бъдат на работа. Там ги почерпи с пуканки и захарен памук. Снимаха се с малкото лъвче. Момичетата го галеха и Серж обеща да им купи по едно. После се снимаха с шимпанзето, на което под зелените пантелонки бяха сложили памперс. Маймунът поиска да прегърне Серж и да го целуне нежно, при което той спонтанно се разсмя и усмивката му бе широка и ведра. Приличаше на хлапе, което е извършило лудория.

   „Може би дълбоко в себе си е добър човек. – си помисли Люба. – Трудният живот, го е направил такъв!”

   „Да, сега ни се прави на добряк! – се възмущаваше в себе си Вера. – А, като ме риташе по корема?!!!”

   След последния побой обаче, Серж не си даде труд да се сдобри с тях. Даже напротив, започна да им се кара:

   - Да не сте посмели, кобили, да се обадите отново на Големия Бос! Ще ви схрускам черния дроб! Буквално! - преди да успеят да му отговорят им завъртя по един шамар, за да знаят!

  

    Мина се цял месец. Един следобед, когато всички в кооперацията спяха, някой звънна на вратата. При все, че Серж им бе изрично забранил, Верка попита от антрето:

   - Кой звъни?

   Приятен мъжки глас и отговори на руски:

   - Дойдох за Люба.

   - А ти кой си? – попита строго Вера.

   - Аз съм вашият ангел - пазител!

   - Не се занасяй! – разхили се дребничката девойка и му отвори.

   Не можеше да повярва на очите си!

   Типът на вратата бе истински красавец, но не с кукленски идеални черти. Косите му бяха къдрави и кестеняви. Ресниците му бяха дълги, а в зелените му очи се четеше съчувствие и тъга. Верочка за първи път усети да я пронизва завист. Все на другата и се случваха късметите.

   - Момичета, нося ви радостна вест! – обяви непознатият.

    Идваше от далеч, за това девойките се погрижиха да го посрещнат както подобава. На голямата маса в хола, Верка постла хубава, покривка. Извади от хладилника шише водка, отвори буркан с кисели краставички и консерва с гъби. Тях ги правеше много вкусни с копър, лимонов сок и зехтин. Сервира сардели в доматен сок, сирене и тънки филии хляб. Всичко това - сама, защото Люба, при все че имаше желание, не би могла да се справи толкова добре, отделно, че бе загубила ума и дума.

 „Та той би могъл да притежава, която жена пожелае. – мислеше си Люба. – Какво ли ще поиска от мене?”

   Успя да забележи, че на пръстите на юмрука му имаше татуировка: М И Ш А, а както знаем така се татуират затворниците! 

 „ Няма значение! Сигурно е някой заместник на Серж. – продължи нерадостните си мисли Люба. - Сигурно и той ще ни бие, поне обаче е красив!”

   От този момент нататък всичко се объркаваше в съзнанието и. Спомняше си само как непознатият вдигна тост:

   - Пия за ваше здраве, момичета!

   После обърнаха чашите си на един дъх и потънаха в една странна мъгла, сякаш пътуваха със самолет, който се гмурка в пухкавите облаци...

   - Сигурно ни е сложил нещо в пиенето! – хленчеше по-късно Люба, но дребничката Верка и се скара:

   - Ти сама си го търсеше! Изяждаше го с очи!

   - А след това... какво стана?! – не можеше да си спомни Люба.

   - Не зная, не съм ви светила! – и отговори някак студено съквартирантката и - Във всеки случай, с охканията си дигна цялата махала на крак! Пъшкаше като свиня да ти се не види! Посред бял ден!

   - Ама сериозно?! – не и се вярваше на Люба.

   - Гледай я! Даже се радва! Какво се радваш!? Знаеш ли каква разправия стана!

     И наистина! Възмутените съседи бяха наизлезли по балконите. Някой се обади на Серж, заплашвайки, че ще извика полиция. Самият той дотича веднага. Намери Люба сама, да се смее глупаво като дрогирана, а дантеленото перде да се развява на отворения прозорец...

     Непознатият обаче – беше изчезнал!

    - Чорт! – изруга Серж. Както бе нервиран му се искаше да удари глупавото момиче. Успя обаче да се овладее, за да получи най-напред необходимата информация. – И… как изглеждаше този ... непознат? – попита уж безразлично, за да чуе, че бил много красив, мъжествен, истински ангел с големи ресници и хубави зелени очи! А, да и на юмрука му имало татуировка – М И Ш А!

   - Значи татуировка, а? – ухили се злорадо Серж. – Да не би и на друго място да е имал татуировка!? Иначе не мога да си обясня защо дигнахте толкова шум! – и с един бърз удар събори Люба на пода. Започна да я рита жестоко, но в този момент звънна мобилния му телефон...

    С прикритие!

   - Да не си посмял да удариш момичето! Ще ти прекърша ръцете! – му каза далечен глас.

   - Коя курва си ти!? – и се сопна изнервен Серж, и усети мравучкане в пръстите. Дясната му ръка взе да изтръпва, после омекна не можеше да държи дори телефона.

   - Виждаш ли какво ще ти се случи?! – му каза сърдито гласът и Серж разбра, че разговаря със самата Залуна – екстрасенсът от Кавказ, легендата лекувала генсека Брежнев и космонавтите.

   - Пощади ме! – и се примоли плачливо Серж.

   - За последен път ти прощавам! – му каза Залуна. – Искам да се грижиш за момичетата. Скоро ще получиш инструкции.

   В последвалите няколко седмици, Серж не посегна повече да бие девойките. Угаждаше им и му личеше, че е сериозно уплашен. Дори започна да чете Светото писание – едно съвременно издание с пластмасови корици и много дребен шрифт. Една вечер, както момичетата си седяха пред телевизора, изведнъж се появиха смущения. За миг екранът притъмня, за да светне след това много по-ярко. С бял костюм и розова вратовръзка, като същински говорител, се появи техният „познат”. Усмихна се приятелски и след това се обърна към Люба:

   - Здравей, Люба! Голяма радост те очаква!

    Момичетата извикаха уплашени. Веднага при тях дотича Серж. Загледа се в екрана и лицето му стана мрачно.

   - Този го знам от някъде! – промърмори. После неизвестно защо смени програмата, но и на другия канал им се усмихваше типът с розовата вратовръзка. На руския говореше на руски. По RTL – на немски, на CNN TURK – на турски, на ВВС – на английски. Само местния канал го бе игнорирал, препредавайки миналогодишната ученическа манифестация.

   - Момичета, имаме масова халюцинация! – каза уплашено Серж и в този момент извъня мобилният му телефон.

   - Аз те предупреждавах! – викаше на ухото му Залуна – екстрасенсът от Кавказ. Личеше и, че е възбудена. – Сега вече знам всичко! Люба ще роди момиченце и детето и ще бъде благословенно. Ще се казва Надя. Такъв е Планът!!!

 - А, защо трябва ме   забърквате мен във всичко това? – промърмори Серж.

 - Млъкни и слушай! – му се скара Залуна. – Бързо си стягайте багажа ! До два часа да сте изчезнали! Ще дойдат ДРУГИТЕ! Ще се представят,че са от паспортното, за да могат да и причинят зло.

   - И къде трябва да ги закарам?

   - Ще получиш инструкции! Ще ви помогне Михаил!

   - Да, бе! Сега си спомних! Този не беше ли Миша Богомолцев, дето бяхме заедно в дисциплинарния батальон в Архангелск?

   - Същият.

   - Но той нали загина при едно сбиване между затворниците?

   - Така е. – потвърди Залуна и Серж усети че кръвта му се смразява! Успя да се овладее и даде сигнал за тревога:

  - Момичета! Преследват ни!

   Взеха малко дрехи и излязоха. За да заблудят преследвачите си, оставиха пред вратата на кооперацията белия микробус и всички заедно се настаниха в сребристото „БМВ”, на Серж. Докато умуваха накъде да потеглят на малкия екран на GPS се появи отново Миша. Сега бе облечен с дънкова риза и изглеждаше угрижен.

   - Ще тръгнете към Марония! – им каза той. - Малко преди селото е пещерата на Циклопа. На първо време ще се скриете там.

 И трябва да уточниме, че тази пещера, няма нищо общо с циклопа Полифем, ослепен от Одисей и другарите му, който най-вероятно е пребивавал в Сицилия. Пещерата на Марония е част от тайните, подземни галерии от времето на Атлантите! Легендата разказва за ранен   глиган, който подгонен от преследвачите си се втурнал в пещерата, за да излезе чак на остров Самотраки! (също така известно светилище!!!)

   Само, че Серж тези неща малко го вълнуваха. Хилейки се ехидно, той се обърна към Михаил:

   - Я, ми кажи, бе приятел, ти да не си Миша Богомолцев от втора рота?

   - Аз съм, Сергей! – отговори кротко непознатият.

   - Я, ми кажи, бе Миша, как така си жив след като те заклаха в затвора?

   - Ти ме намушка, Серьожа! Нима си забравил? – в гласа на непознатия се чувстваше болка. – Наръга ме с ножовка, скрита в едни парцали.

 - И добре направих, глупако! Но я чакай! Тебе те помня грозен с изхвръкнали зъби като на гризач. Да не би да си сложил шина ?

 - Сега се разхубавих. Станах ангел! – отговори скромно Миша.

 - Ти? Ангел? Негодникът дето раздаваше консервите на армията на местното население.

   - Хората гладуваха, братко! – просълзи се ангелът.

   - И понеже са гладували, е трябвало да им даваш от нашите консерви, така ли? – изнерви се Серж. – Както и да е. Кажи ми по-добре къде да скрия после колата?

 - Не е нужно да я криеш. Ще я намерят по-долу изгоряла!

 - Аха, за да роди твоята уличница копеленцето си, ще трябва аз да се лиша от колата си!

 - За заблуда на преследвачите ще го направиш.

 - Абе, я не се бъзикай с мене! Я ми кажи, ти сега мен виждш ли ме?

 Серж нааправи неприличен жест пред екрана.

 - Братко, знам какво си мислиш! Послушай ме обаче! Отнеси се човешки!

   - Що не ходиш на...! – вбеси се още повече Серж. – Сакън   да не роди Свято дете някоя от тези мръсници?! И ако беше чел малко Новия завет, щеше да знаеш, че ангелът на Благовещението е Гавриил, а не Михаил! Разбра ли?! Михаил е ангелът на смъртта! – и смеейки се сатанински изключи GPSа. Обърна се назад за да погледне момичетата. Изтощени от преживяното те спяха на задната седалка.

   - Значи е било халюцинация! – изпсува Сергей. С облекчение натисна газта. Твърде скоро стигнаха разклона за пещерата. Там събуди момичетата. Навън имаше луна. Макар и трудно успяха да намерят пещерата.

   - Но това повече прилича на гробница! – простена уплашена Верка, докато Люба плачеше безмълвно.

   - До тук беше, кобили! – каза Серж и се обърна рязко за да си тръгне.

   - Ще ни оставиш сами ли? – уплашено извика Люба.

   - Ще ви пази вашия ангел - хранител! – подхвърли иронично Серж.

   - Не го прави, Серьожа! – помоли го Люба. Тръгнаха след него, тичаха, спъваха се в тъмното. По едно време Верочка почти го бе застигнала и взе да го дърпа за ръкава на кожения шлифер.

 - Я, се разкарай, да не те спукам от бой! – я наруга Серж и с един шамар я повали на земята. Затича се отново и се напъха в колата. После даде газ и изчезна.

   Отчаяни момичетата се върнаха обратно. Сега вече пещерата не им изглеждаше толкова неприветлива. Една мека светлина се излъчваше от вътрешността и. Както бяха уморени, девойките приседнаха върху мъха на пода и скоро заспаха. Дори не чуха страшната експлозия, която последва. Карайки като луд по завоите Серж се бе преобърнал с колата. Последва взрив. Намериха го овъглен...

  

   Не е известна по-нататъшната съдба на двете момичета. Някои твърдят, че следвайки подземните галерии, стигат до остров Самотраки. От там по други потайни маршрути излизат при древния оракул в Делфи и на края в Атина. Естествено им помага ангелът - пазител Миша и Залуна с нейните свръхестествени сили. Иначе как биха могли да се справят с ДРУГИТЕ и с хората от паспортния отдел?

   Съществува и версията, че изобщо не стъпват в Атина, а се завръщат в родината си, в областта на Голямата Магнитна Аномалия!!!... Място известно с необичайните си природни феномени!!!

   Според трети, момичетата отиват във Франция, в Руан и намират подслон в замъка, в който пребивавала Мария Магдалена!!!...

   Единственото сигурно е, че са успяват да избягат и че момичето, което Люба ще роди ще се казва Надя, от Надежда...