Елена Пеева - Никифоридис: Всеки от нас е божи храм и ако запаля светлина в него, е все едно, че съм благодарила на бог

17.12.2013

Писателката е носител на специалната награда за разказ на МЖФ към ЮНЕСКО през 2011 г. Разговорът с нея е по повод излизането на дебютната й книга „Коледно реванé“.

Как започна да пишеш? 

Винаги съм обичала да разказвам. Баба ми казваше, че ако прочетеш една книга и не я разкажеш поне на двама-трима души, няма смисъл да я четеш. Същото се отнася за филмите и за театъра. Но за да разкажеш, трябва нещо да те впечатли, да го усетиш, да го разбереш. Плъзнеш ли се по повърхността, същността остава скрита. Всичко, което се случва с хората, с които се срещаме и се разделяме, ги превръща в герои на личните ни истории. Забързани да изпреварим всичко, натоварени с интернет информация, потънали в цифри, проценти и в бизнес страсти, нямаме време да споделяме. Пътуваме из света, но сетне предпочитаме  да разказваме колко звезди е бил хотелът, в който сме спали, какви са тамошните цени на обувките или тези в ресторантите, за това, качествени ли са им пътищата и обслужването – все суха информация. Но каквото и да правим, ние ще си останем хора, а не роботи. Уморени от всекидневието, рано или късно се връщаме към началото. Ламтежът да получим всичко, и то сега, е несъизмерен с мимолетността на живота ни.

Дошли сме на тази земя само за един век, не повече. И големият ни дар е да общуваме помежду си. Разказът е най-доброто средство за това. Той е по-добър от всеки лекар психотерапевт. Когато хората общуват чрез разказите си, а не с ценоразписи, това вече е здраве.

В един момент от живота ми нямаше на кого да разказвам и открих белия лист за мой най-верен другар. На него разказвах, пишейки моите лични истории. Той ми помогна да ги изживявам отново, да не ги забравям, а сега и да ги споделя с вас.

Как написа първия си разказ?

Този разказ го няма в книгата. Казваше се „Как се излекувах от заушка“. Написах го за мой приятел, специалист по уши, нос и гърло, който ме покани на освещаването на новия си кабинет. Хрумна ми да опиша моята история със заушката, заболяване, близко до неговата специалност. Случката е следната. Аз ходех на забавачка и се разболях от заушка. Това става по време на болезнен недоимък и дефицитни стоки. Някой казал на родителите ми, че за да се излекувам, трябва да ми направят компрес с четвърт килограм маслини, една опаковка хинин и спирт. Имала съм късмет, че живеехме в Пловдив – почти арменски град. При арменците може да се намери всичко и по всяко време.  Баща ми имаше приятел арменец, обущаря Вреж. Той ни набави маслините и вечерта ми навиха компрес около гърлото. До този момент въобще не знаех какво е това маслини. Но не ми дадоха да ги опитам, защото трябвало да стигнат за три компреса. Вечерта изчаках родителите ми да заспят и започнах, една по една, да измъквам изпод бинта тези счукани, обезкостилени, хининови маслини и да ги изяждам. На сутринта майка ми изпадна в паника, след като намери само една маслинка в компреса, която съм  пропуснала да измъкна. Чувам само как майка вика, че ще умра, но не знам как става това. Ще умирам за първи път. Както съм по пижама, увиват ме в едно одеяло и тичайки, ме занасят в най-близката поликлиника. Навън е навалял сняг и още не е съмнало, а нас ни е подгонила смъртта. Появява се един сънен дежурен доктор, който се мъчи да разбере от какво ще умра. От устата на майка ми излизат само неразбираеми крясъци – хинин, маслини, хинин, заушка... Аз се усмихвам насила, защото не ми харесва да умирам и не искам това, което ще става, да е тъжно. После докторът ме преглежда и казва: „Няма да умре. С толкова погълнат хинин се е излекувала от всичко...“.

Аз разбрах, че умирането ми се отлага. Оттогава не обичам маслини. Горчат ми.

Но нека се върнем на разказа, в който описах тази история. Навих го на руло, завързах го с панделка и го поставих в букета. Всички цветя, които занесох на моя приятел, изсъхнаха и той отдавна ги изхвърли. Но моят разказ и досега стои в рамка на стената в кабинета му.

Оттогава придобих навика, когато правя подаръци на близки и приятели, в зависимост от случая или човека, да му подарявам и една история. Така се родиха повечето от моите разкази.

Понеже сме в навечерието на Коледа, а книгата ми е предназначена за този празник, искам да ви разкажа как и защо написах „Коледно реванé“.

Бях на Коледа в Лос Анджелис, на гости на мои приятели. Събрахме се американци, евреи, руснаци, гърци и българи. Американската Коледа няма нищо общо с това, което показват филмите на Холивуд. Общо взето е един скучен празник, или по-точно празник без традиции. Предложих на домакините аз да приготвя вечерята, според християнските правила. Не крия, че се престарах. Приготвих седем постни гозби, а пуйката напълних с кестени и портокали. Омесих и Христовия хляб с парата.  Помолих да изключат телевизията. Запалихме истински църковни свещи, а не китайски. Разчупихме хляба и казах молитвата – на български и на гръцки. За щастие парата се падна на съпруга ми. Поставих я пред иконата на Богородица, която бях донесла за подарък. Прекадих вечерята. Със съпруга ми предложихме да им изпеем няколко гръцки коледни песни. Всички много се изненадаха, че си имаме наши песни, различни от Happy New Year и Merry Christmas. Преведох им съдържанието на песента „Свети Василий“ – истинския Дядо Коледа. „Той  идва с подаръците от Кесария, защото се е родил Христос, а ние всички чакаме в черквата със свещ в ръка и знаем, че е Коледа, защото по камбанарията има сняг и камбаната бие тържествено.“

Тази песен е пята от много поколения и разказва истинската история на тихата и свята нощ. Песен, която гали душата, песен, която съпровожда уханието на домашно изпечената питка. Песен за празника.

Американските ми приятели за първи път чуха за свети Василий, който наистина е живял в Кесария, бил е богат, създал е първото сиропиталище и винаги на Рождество е носил подаръци на бедните деца. Оттам и традицията да се поднасят подаръци на този ден. Приятелите ми си мислеха, че Санта Клаус е за цял свят. Когато им разказах, че той е герой от скандинавската митология и че първоначално е бил със зелени дрехи, а по-късно в червени го е облякла Coca-Cola, вкарвайки го в рекламите си, те не можаха да повярват. Св. Василий от векове е изрисуван по иконите с червен кафтан и бели ивици от кожа.

Същата вечер предложих всеки да разкаже най-хубавата Коледа от живота си – Коледата с главно „К“. Аз започнах първа и разказах за коледното реванé на баба ми, за непристигналата мотриса, за елхата с кравайчетата, за жените около печката, за воя на вълците в гората...

За съжаление никой от присъстващите не можа да разкаже нещо интересно. Както казвам в книгата, „техните мотриси бяха пристигали винаги“. Еднообразието се беше настанило отдавна в живота им, уютно и дори в празниците. Дали го разбраха, не знам.

Поискаха да им разкажа и други истории. Спомних си за вечерта в Св. Петка при сляпата Фатме. И там, в Америка, разказвах истории до сутринта. Оттогава всяка година те ми благодарят за подарената им от мен Коледа, истинската Коледа. Разбрах, че където и да се намира човек, какъвто и да е, той има нужда да слуша човешки истории.

Защо главният герой е баба ти?

Едва когато събрах всичките си разкази, установих, че баба е навсякъде. Тя се показва отвсякъде – с някоя мъдрост, с прегръдка или с обичта си. Не съм го търсила умишлено. Така се е получило. Така е трябвало. А защо е трябвало, разбрах, когато написах последния разказ –  „Песента на броеницата“. Там всичко е истина – и Коста, и наградата в Марсилия, и за унищожените гробове на баба и дядо. Това страшно ме нарани и обиди. Земята те са купували с жълтици. Обработвали са я с мъка и любов. Днес същата тази земя продаваме за жълти стотинки. Пречи ни. Искаме да се отървем от нея.

Живееш от трийсет години в Гърция...

Да, на сто километра от нашата граница, а каква голяма разлика в нравите. Там паметта не само се пази, но и се тачи, а тук няма къде една свещ да запаля за успокоение на душите им. Що за народ сме! Що за държава сме! България е хубава. Обичам я. Но тя не обича децата си.

Гърците наричат страната си Еладица, което е умалително на Елада. Моят герой Коста се връща в тази Еладица, за да чуе „говора и смеха“ на своя народ. Аз се връщам в България и няма къде да запаля една свещица.

В много неща сме велики, първи, единствени, уникални. Може и да е истина. Светът сам ще го узнае и ще го оцени. Не е нужно толкова да се напъваме и да се тупаме по гърдите. Това, което е по-истина е, че губим нещо ценно от себе си. Ние сме Човек – за един век, не повече.

Тази книга е нещо като запалена свещ в памет на моята баба. Ако светлината на пламъка освети и някой читател през тези трудни, но празнични дни, ще знам, че трудът ми не е бил напразен. Дори само на един човек да се харесат моите разкази, това ще ми е достатъчно, защото всеки от нас е божи храм. И да запаля светлина в него, е все едно, че съм благодарила на бог.

Разказът ми „Зелената роза на пустинята“ завършва така: „ ...моята цивилизация уби моята бъдеща приказка“.

Нека в навечерието на Рождество да си пожелаем това никога да не се случи.

Разговора води Румен Леонидов