„Византия“

08.01.2014

Откъс от едноименния роман на Николай Табаков

 Прадядо ми Христофор Пелиегрис!
 По всичко личи, че се е скрил дълбинно от хората, че си е намерил мястото (какво друго правим на този свят, освен да се местим от едно свято място на друго?) и че най-сетне е постигнал мечтите си. Юстиниан го е търсил, Максимиан е разпитвал за него, а той тайничко си е рисувал в Месемврия. Какво ли?
  Рисувал е Габриела.
 Хайде да не се разпростираме по въпросите на красотата, но ако случайно ви се нахвърли иззад ъгъла, ако я срещнете на улицата и останете като гръмнати, ако тя „ви в уста целуне бърже”, не я подминавайте с лека ръка. Тя, красотата, идва само веднъж, а рецептата да остане при теб е простичка. Просто й казваш – да бъдеш.
 Или ти да не бъдеш.
 На мен ми се нахвърли в един парк. Беше се скрила под името Мария, а аз не знаех вълшебните думички. Дълго не знаех. Когато ги научих, Мария вече не беше. Напразно я молех да се върне, напразно излагах доводи и аргументи. Тя сякаш не беше там.
 Гледаше ме с онези очи-морета, вметваше по някое и друго „рхазбирхам те”, но явно така се бе вторачила в нещо свое, че не ме забелязваше.
 - Няма нужда да се жерхтваш за мен – каза. – Аз съм щастлива така.
 Отдадена на Господ, отнесена, извисена над земните неволи, съвършена там горе, в собствената си синева.  Божията невяста!
 Дадох си сметка, че ако трябва да се състезавам за ръката й с Провидението, нямам никакъв шанс. Човек не се състезава с Абсолюта, защото знае изхода от мача. Не да не е опитвал, опитвал е, но резултатът винаги е един и същ – купата на победителя по право принадлежи на Него. В тези състезания Той е безкомпромисен, категоричен, непостижим в своето безкрайно превъзходство. Имитацията не може да победи оригинала, плагиатът не ражда откритие, от мухата слон не става. Абсолютът пак е навлякъл жълтата фланелка на победителя и никак не желае да я отстъпи. Да я отстъпи на несъвършения.
 Да, ама не е забременяла от Светия Дух, нали? Нищо, че се казва Мария.
 Плюх и се върнах в Рациария да освободя Узунов и да кажа на Магърдич, че съм оплескал всичко. Той се засмя:
 - Предполагам, че дори не сте й казали колко я обичате.
 - Казах й! Цял ден й повтарях, че ще се оженя за нея.
 - Така, така – поклати глава той. – Вие не умеете да боравите с думата любов.
 - Какво значи една дума? – креснах. – Вятър! Тя ако не може да разбере, че поемам отговорността си, аз какво съм виновен?
 Магърдич повдигна рамене и се запиля нанякъде да си гледа задълженията, а аз открих баба Цеца в трапезарията, за да й съобщя, че ще се върна във вестника, ще пиша задължителните репортажи и ще блъскам нощем с юмрук по назъбените покриви на София. С поезия.
 - Къде е Мария? – отвори широко очи баба Цеца.
 - При дядо Господ! – сопнах се. – Сигурно сега му пере чорапите.
 - Ти си баламурник! – установи тя.
 - Добре – съгласих се и отпраших за София, където ме очакваше Главната и където Сашо Шомов и Моньо се потяха от сутрин до вечер за заплатата си или за нещо друго.
 - За нещо друго – казаха ми те в кръчмата.
 Седяхме си, улисани в разговори и водки, седяхме си, заплеснати в това-онова, в дреболийките и в детайлите, в онова тъпо нещо, което ни обгражда отвсякъде и ние никак не можем да схванем, че то, това нещо, се нарича живот. Това нещо – нашият кръст. Пропускаме го значи, улисани в подробностите.
 - Моньо, бе? – запитах го. – Ти обичал ли си някога?
 Той ме изгледа изпитателно.
 - Ъхъ! – потвърди неохотно.
 - Браво! И какво?
 - Нищо – сви рамене той. – Не посмях да й кажа.
 - Много интересно – оживих се аз. – Тя каква беше? Горда? Непристъпна? Или ти не се оказа на висота?
 - Беше! – разсърди се той. – Беше Цветана и това обяснява всичко!
 - Какво? Бил си влюбен в нашата баба Цеца?
 - Хайде, остави ме на мира! Отминали работи.
 - Ей, знаеш ли какво? Сега тя е свободна и ти спокойно... Иди и я награби, ето това ще те посъветвам! Думите нищо не значат.
 - Да я награбя? Ти не си добре!
 - Добре съм си аз. Да не мислиш, че не ти влизам в положението? Самият аз тръгнах с приказки и какво – нищо. Иди и я нацелувай, казвам ти!
 - Ти знаеш ли  на колко години съм?
 - Е, и какво? Да имаш, да нямаш шейсет. Тъкмо си в зряла възраст.
 - Момче! Аз съм на седемдесет и една.
 - Не ти личи – опитах да го успокоя.
 - По-добре да отида за риба – приключи философски той.
 Да отиде за риба!
Същата нощ аз скочих върху назъбените покриви на София, метнах се от прозореца. Раз-два и надолу! Ако ще се състезавам с някого, поне да използвам единственото си предимство – онова стремглаво спускане в смъртта. Моят единствен периметър, моето си качество, което на Него тотално му липсва. Ще ме плаши със състезания! На тази последна писта аз съм властелин, аз съм сам и конкуренция не съществува. Това е моят си път, моята воля и тук съм непобедим. Вече нямам Мария, а без нея съм нищо. Докарах го дотам, че за малко да убия човек. Изгубих и   работата си – онази истинската и неповторимата, – която единствена можеше да ме спаси от отчаянието. Със сигурност не мога да довърша книгата, изпразнен съм от съдържание, изгубих смисъла. Дори думите ме изоставиха, а когато на един поет или писател свършат думите, за да изрази любовта си или да запише истината за Византия, той непременно се джаска от прозореца право върху назъбените. Убива се.
 От самото начало ви разправям, че съм странна птица, а вие – не!
 Докато си летях над покривите обаче, се досетих, че оставям след себе си задължения и недовършена работа. Оставям наследство и катаклизми, оставям Мария и бебето. Всъщност – казах си лекокрило - оставям подробностите. Онези ситни неща, които ни пречат да видим себе си, да се гмурнем в битието. (От дърветата не виждаме гората). Затова спокойно си живеем в бита, пред телевизора, в онази ужасна бъркотия, която все някой ден ще свърши и ние объркани ще се запитаме, а бе, аз какво направих в този живот?
 Нищо не направих!
 Пелиегрис е направил. Юстиниан е направил. Велизарий също. Защо те могат, а ето – аз не мога? Какво толкова са сторили? Имали са късмет? Съдбата ги е закриляла? Сам Господ-Бог им е нашепвал в ухото напътствия? Едва ли.
 Пелиегрис е преследвал красотата. Юстиниан – мечтата си за Византия. Велизарий е гледал на себе си като на изконен защитник на империята. Тези копелета са преследвали или са били преследвани от едно единствено нещо, били са обсебени от една, своя си, но грандиозна идея. Идеята Византия. И са я гонели безкомпромисно, докрай, насила. След тях Византия е сама на света, единствена, съвършена. Били са отдадени на идеята докрай, както е отдадена Мария на своя Господ.
 Как става тая работа? Как да се научим да живем заради съвършенството? Къде е училището за низшите духом?
 Надали са наслагали чинове по покривите.
 Е, все пак се очаква историята да ни научи. И ние – въодушевени до крайност от нейните уроци, да се изплезим в лицето на елементарното, да потупаме високомерно гравитацията по бузката и да отлетим във вечността.
 Веднъж попитах Мария дали Господ ще слезе на земята да заживее вместо нея и дали няма да вземе лекциите й по история в университета.
 Тя отговори – да.
 Бащи и учители, върнете ме в класната стая и аз, кълна се, ще стана най-прилежният ученик. Аз, странната птица по покривите. Ако някой от вас ме попита как ли се чувствам, ще отговоря – прилежен! Попитайте ме за Византия! Попитайте ме за Прокопий! Попитайте ме зная ли как да се спася!
 Къде са ви въпросите, таковци? Къде са тестовете? Къде е моята студентска книжка, в която да впишете оценките?
 Татковците – баща ми! И синовете им – аз!
 Точно тогава, ама сред най-благородните ми пориви, ме връхлетя усещането, че земята идва насреща ми и ще ме прегази като валяк. И полетът свърши.
 (Знам кой е преодолял гравитацията, сега знам и кой не е).
 Приземих се сред някаква грамада от стари автомобилни гуми,  натрупани зад сервиза за резервни части "Пежо". Блъснах се, потънах, замириса на каучук. Едната ми ръка се прекърши като клечка, видях я с очите си. В началото нямаше болка, после си казах: "Боже, ще изгубя съзнание!"
 Затова ли ни даваш изпитанията? За да разберем, че не можем да се мерим с Теб?
 Болката бе толкова нетърпима, че когато зърнах дежурният лекар да слиза от линейката, помислих, че от небето се е спуснал личният ми ангел хранител. Е, шинираха ме, направиха инжекция, а когато ме запитаха какво търся сред гумите, отговорих – подхлъзнах се. Много по-късно в ателието връхлетя Магърдич, после Мария (тя пък с нейното милосърдие!), след нея цялата кавалкада вестникари, моите. Шумно. 
 Подхлъзнах се – това беше тезата.
 - Че ти какво си правил на прозореца? – запита Сашо Шомов.
 - Пердета – рекох. – Това-онова.
 - Аха, перхдета! – не се съгласи Мария. – Ти нямаш перхдета.
 Погледнах към прозорците. Вярно нямах.
 - Щях да слагам – обясних. – Вземах им мярката. Човек не може цял живот да я кара така, без пердета. Все някога ще му се наложи да турне.
 - Какви са тези рхазпилени листове по бюрхото ти? – тя явно провеждаше разследване.
 - Византия – отговорих покорно.
 Мария се наведе да погледне.
 - Остави! – спрях я. – Не е довършена.
 Тя постоя така, над ръкописа, мърдаше с устни, четеше. След това ме погледна и каза:
 - Прхав си, не е довърхшена. Защо тогава си трхъгнал да скачаш от прхозорхеца, за Бога? Ето, имаш си рхабота и доколкото знам, това е истинската ти рхабота на този свят. Колко са щастливците, които са открхили това за себе си?
 - Никой не е тръгнал да скача... Не са много – съгласих се.
 - Ще ми отговорхиш ли на въпрхоса защо си рхешил да се самоубиваш или отново ще шикалкавиш? – запита строго тя. – Хайде да рхазчистим тази рхабота!
 Огледах се. Онези типове, журналистите, се бяха надвесили над мен и ме зяпаха така, сякаш бях екзотична жирафа в зоопарк. Вярно, самоубийци не се срещат всеки ден, но чак пък толкова напрегнато внимание! Естествено, че не можех да се разпростирам върху интимни подробности. Онези, за гравитацията.
 - Зарежи! – казах. – Наистина се подхлъзнах.
 - Аз те обичам! – заяви тя. – А ти?
 - Какво аз, бе? Какво аз? Да не взема да си разправям автобиографията пред народното събрание?
 - Ако я обичаш, просто й кажи! – посъветва ме Моньо Костов, вероятно от гледна точка на опита.
 - Я да се махате! Обичам, не обичам! Ама че думи употребявате, мамка му! Никого не обичам!
 - Лъже! – рече убедено Моньо Костов на Мария.
 - Знам – каза тя. – Някой да е виждал пООО-инат човек от него?
 - Ти нали си при Бога? – ядосах се аз. - Какво търсиш тук?
 - А ти къде си? Всички живеем в Бога.
 - Да, ама ти прекаляваш... наистина.
 - Добрхе, аз прхекалявам. А на теб какво ти липсва? Имаш пархи, семейство, прхофесия. Имаш си и лудата рхабота да пишеш книги. Имаш и мен, глупак такъв! Знаеш ли какво ти липсва? Теб прхосто те е стрхах да се изпрхавиш срхещу живота и да викнеш "обичам"! Стрхах те е да бъдеш ти!
 - Ако това е мерило... – започнах презрително, но Мария ме прекъсна.
 - Ние носим своя свят така, както Хрхистос е носил крхъста си. Трхудно е и понякога болката е ужасна. Тежко е и понякога търхсим лесния път. Но за да стане този свят на живота, а не на смърхтта, някой трхябва да съберхе смелост и да крхесне – аз съм! Да се изпрхави и да викне – обичам!
 Тук тя малко се забави, колкото да ми хвърли едно сърдито погледче.
 - А не да бяга в отвъдното!
 Понечих да възразя, но Сашо Шомов ме изпревари.
 - Глупав е! – каза тъжно. – Горкият!
 Е, това вече преля чашата на търпението.
 - Какво искате вие, бе? Не виждате ли, че за нищо не ставам? Не разбирам от бизнес, семейството прекрасно се оправя и без мен, че аз една Византия не мога да напиша! Ако става въпрос, и на Мария не съм й нужен. Какво ще получи от  мен? Нищо. Една каруца празни думи.
 - Прхокопий от Кесархия! – вметна бързо тя и посочи с ръка ръкописа на бюрото.
 - Защо Прокопий? – стреснах се. - Какво общо има Прокопий?
 - Прхазните слова.
 - А, това ли? Майната му на Прокопий! Неговото самочувствие е било до небесата.
 - Неговите комплекси – поправи ме Мария. – Но не е трхъгнал да се самоубива.
 - Добре – викнах. – Обичам те! Това ще ми напише ли Византия? Ще ми свърши ли работата? Въобразявах си, че съм отдаден на идеята като Юстиниан. Въобразявах си, че ще направя и аз нещо на този свят. Майната му на всичко, вече и с един текст не умея да се справя!
 Сега всички ме зяпнаха като че ли идвах от Марс. Какво ли си мислеха? Сигурно – този не знае какво иска! Има Мария, а дрънка за Византия! Византия – един ръкопис.
 Но Мария ме разбра.
 - Ти си тук! – каза спокойно и потупа с ръка купчинката изписани листа – И Византия е тук!
- Няма я – поправих я аз.
Тя вдигна пред очите си последния лист от ръкописа и прочете на глас: - Аз съм тук и цяла Византия е в мен. И всички световни океани плискат в краката ни, рушат и съграждат, говорят. Шепнат ни за вечността.
 Да де, красиво. Аз го бях написал, разбира се, но сега, в тишината на стаята (онези само мърдаха с уши), ми прозвуча толкова високопарно, че ми идваше да скоча отново през прозореца.
 - Подигравай се! – казах мрачно. – Но нея я няма! Изчезнала е! Няма я на картата на света и аз нищо не мога да направя! Кой още желае да се нарече византиец, ето на това ми отговори! Дори гърците бягат от наименованието!
 - Не е изчезнала! – запъна се тя. – Аз ли да те уча? Знаеш много добрхе какво е останало от Византия.
 - Какво? Трици!
 Тя цялата се изчерви.
 - Защо не се огледаш, за Бога? Крхасотата, съвърхшенството, цялото това прхавославие. Нейният дух е останал.
 - Така ли? Що не ми го покажеш, та да го пипна с ръка?
 - Е, да. Толкова типично за теб. Но ти можеш да влезеш в който и да е прхавославен хрхам и да усетиш рхеално духа на Византия. Аз дорхи ще ти кажа как се нархича този дух! – разпали се тя.
 Дръжеше се точно като самомнителен преподавател по история и никак, ама никак не се съобразяваше, че наоколо ни има хора и че тези хора са отворили ей такива очи, та да не изпуснат нещо.
 Подигравките – подробностите.
 - Попски работи! – рекох пренебрежително. - Още малко и ще почнеш да ми говориш за Светия Дух! Ти с твоите божествени... Нямаме никаква реална връзка с Византия, това е!
 - Твоята врхъзка с баща ти не е ли духовна?
 - Да кажем – съгласих се. – Но баща ми не е Византия.
 - Не виждаш ли, че си същият като него?
 - Глупости сега!
 - Ти си толкова взискателен към света, какъвто беше и той. Ако не ми е омрхъзнало от... Маниаци, ето това е думата!
 - Маниаци, добре – съгласих се. - Но каква е връзката?
 - Втрхенчени в себе си, как не рхазбираш? Византия е сама. Единствена на света. Ето това е врхъзката!
 - Ъ?
 - Мечтата Византия, глупако! Съвърхшенството! Най-високият врхъх! Златните черхтози! Г о рх д о с т т а !
 - Не виждам какво общо...
 - Не виждаш ли? Последният имперхатор е загинал с меч в рхъка на стените на крхепостта. Не е избягал, не се е скрхил, защото зад него е стоял величественият грхад, а той е дърхжал само на това и на нищо друго. Константинопол или смърхтта! Не виждаш ли, не схващаш ли врхъзката? Че вие с баща ти се стремите нагорхе като щурхи. Искате всичко. Или нищо.
 Май беше права донякъде.
 - Да бъдеш – подсказах и малко нервно се изсмях. – Или да не бъдеш.
- Византия! – довърши строго тя.

Отзив за книгата вижте тук