Гаденето е по-отвратно от всеки път досега. И повърнатото е повече, едновременно жълто и черно в изкривения свят на пристъпа.

Стеф вдига глава. Стените наоколо сега са от нещо кафяво и зърнесто, кал на буци. И светлината, която прониква през отвора отпред, е в цвят, за който няма думи. Или поне Стеф не ги знае.

Той отчаяно тръска глава. Пристъпът трябва да е накрая вече, държи го още от сутринта. Вкопчва се в петното светлина и то малко по малко си връща цвета, опушеното белезникаво на небето. Стените също са си от парчета ламарина, шперплат и велпапе.

Чуват се стъпки и отворът за миг притъмнява. Хари. Носи оцапан контейнер за синтетична храна, сигурно изровен някъде на другия край на бунището, където конвейерите продължават да насипват.

– Ставай, момче – ухилва се Хари окуражаващо. Зъбите му блестят със сивотата на неръждаема стомана. Сигурно е виждал и по-добри времена, щом е бил на зъбар, ако и евтинджия. – Искаш ли да се оправиш, трябва да хапваш.

Стеф се обляга на стената отляво – тя е гърбът на стар шкаф, ще го издържи. Поема контейнера и бръква вътре. Привично обира с пръсти мухлясалия горен слой и ги избърсва в парче хартия.

– А ти?

– Не съм гладен.

Кво ли си е намерил, чуди се Стеф, докато гълта насила кашата, гадна като всичко след пристъп. Сто на сто по-гот лапачка, иначе тая немаше сега да е тук.

– Дълго ли те държа този път пристъпът?

– Таман допреди да дойдеш.

Хари не казва нищо повече. Странен тип, мисли си Стеф.

– Хари… Що го прайш тва?

– Казвал съм ти. Болен по-лесно ще се издъниш, а може да хванат и мен.

– Що тогава ме довлече при тебе? Що не ме пречука и зарови? Що ми мъкнеш кльопачка? Пукна ли, нема да те изпея.

Хари мълчи.

– Нема ли да кажеш що те гонят? Некой си клъцнал? Или некои? Ченге на стойка? Думай, де! Който те търси, знае кво е.

Хари продължава да мълчи. Надали и този път ще отговори.

– Добре де. Ти си знаеш.

– А тебе защо, Стеф? Дреболии някакви?

– Щото избегах от ТВУ-то. И зарад един магазин. Доде беха още старите улични автомати, беше лесно. Парцал изотстрани връз камерата, да не те видят куките, и лостът. Ама кат ги смениха, стана кофти. Одръстих едно магазинче, и късно видех, че имат камера.

– И заради това те гонят? Магазинчето надали е било корпоративно. Пък дребните…

– Не беше, да не съм луд? Ама за секи случай се покрих тука на бунището. Скоро ли ще го бетонират?

– Надали, още не е и наполовина пълно. Спокойно, по-добре се оправяй.

Ако моята има оправия, мисли Стеф.

Не знам какво ти е, човече, каза му Хари тогава. Намериха на бунището четири различни диагностични кита, дето още работеха, и ги пробваха. Само единият, тузарска индийска джаджа, предположи нещо. Стеф не може да чете добре, но Хари му прочете диагнозата – атипична мултифокална епилепсия с неустановени огнища. Опита се да му обясни какво значи, ама Стеф бъкел не разбра, освен че това е стандартната диагноза на кита, когато не може да намери от какво е такова нещо. А, и всичките твърдяха, че Стеф има анемия, не му стигало желязо. Той се смя, ама Хари каза, че наистина можело, и че трябвало да яде по-стабилно. Ама надали имало общо с припадъците.

– Много ли беше гадно в ТВУ-то?

– Знам ли? – свива рамене Стеф. – Освен там, и на бегом, другаде не съм бил от ей тоничък. По кво да разбера гадно ли е или гот?

Обръща се настрани и се опитва да заспи, но спомените го понасят отново назад.

Приказките на оня костюмар, че който участва в опита ще изкяри два дни отпуска, че и добра пара, да ги изкара гот. Малко те боцват, ама хич не боли, и после плешивковците те разпитват един следобед разни глупости – и толкова. Чиста аванта. И късметът на Стеф, че стоеше таман до него и се вреди.

После, преди да вкарат шестимата в стаята, предупреждението на директора, че ако някой пробва да свие нещо от плешивковците, цяла седмица няма да излезе от карцера. И че той лично ще одървари тъпанаря, дето хапе ръката, която го храни. Тук сте, за да станете от боклуци хора. Или поне да се научите да се правите на хора. Ясно ли е?… Ходом марш.

И студеното убождане отзад в кръста (хич не боляло, а? на кого тия бе, смотан!), и странният сън след него – не точно като пристъпите после, ама от сорта. Се едно си се надул и си станал грамаден като Витоша, или хиляда пъти по толкова и още повече. И летиш като турист в космоса, дето ги дават по телевида, и не знаеш къде почваш и къде свършваш.

И знаеш всичко, ако и да не знаеш откъде, щото нема откъде. Прищат ти се ония негърки от рекламата – и си спомняш разписанието на совалките до Момбаса. Помислиш си как ли серат делфините от телевида – и в акъла ти е устройството на храносмилателната им система. Шашнеш се от тва сичкото, питаш се вързани ли са двете некак – и блясват неизброими нишки: индексно-базирани асоциативни вериги… Знаеш всичко за всичко. Вече не си човек. Повече си от всички хора на света заедно.

Почудиш ли се как става номерът, и ей го кат на чиния. Инжектирани в ликвора наноботове, които се свързват с дендритите и вътре в синапсите. Заобикаляне на сетивните анализатори, пряко интегриране в префронталната мозъчна кора и връзка с микровълнов томографски приемо-предавател. Канал към публично достъпните информационни бази и субективно сливане на собствената памет с тях. Без лимитиране на видовете данни, заради чистотата на опита. Но с ограничена ширина и с блокаж върху използването на външни обработващи ресурси, за избягване на самоескалирането и излизането извън контрол… Безброй подробности – механизми на симулиране на синаптичните невротрансмитери, протоколи за връзка с бази данни, технология на мономолекулярната обвивка на наноботовете… Знаеш сичко за сичко. Сичките сложни думи, дет не си ги чувал даже, пò ги знаеш и от „помия“ или „изрод“, и значат по-умни неща. Кеф. Се едно вместо да тъпчеш бльоджата в ТВУ-то, да ядеш лукс лапачка в тузарски ресторант.

И сега от време на време преминават отделни спомени – програмата на луксозно бирманско вариете, статия какво е означавало „сахиб“ преди Мрежата, графики на детската смъртност в бордеите на Милано… Капчици от океан. Целият не се побира в глава, в Мрежата е, твой е само при връзка…

Стеф постепенно се унася в трескав, неспокоен сън. Над кушетката изплува лицето на директора, подпухналите торбички под очите му се раздуват и се превръщат в циците на Лиза от майския брой на „Порно-кеф“. После между тях изниква холоафиш за курортите на Бора-Бора, бряг с палми и планина отзад. Афишът се обръща като отворена внезапно врата и на гърба му е фасадата на кафенето до ТВУ-то, и между масите тичат уморени сервитьорки с тъмни кръгове под очите. След това всичко се обърква и потъва в мрака.

 

– Ставай, Стеф. Време е за закуска.

Хари седи пред колибата, а вятърът разнася наоколо мръсни найлонови пликчета по купчините боклук. Пред него стара алуминиева тенджера с откъртени дръжки е сложена върху парчета от голяма керамична ваза, а отдолу горят пожълтели остатъци от списания. В тенджерата нещо ври – мирише на месо. Хвърлени огризки от хотдози, събрани от боклука парчета синтетично месо, развалените им части изрязани със счупен бразилски макетен нож…

– Гъстичка става, ще те посгрее отвътре – кимва към тенджерата Хари.

– Не ми се яде, Хари. Трябва… трябва да се жакна.

– Вчера пристъпът беше по-дълъг от всякога, Стеф. Да пробваш ли малко крек вместо…

– Заври си го отзад крека. Бутни го на некоя бавачка, за бебетата.

– Толкова ли ти е слаб?

– Нали съм ти казвал. Малко те позаостри, и след час-два пак си кат лайно в изолационен пакет.

– Много ли те е настъпило? Можеш ли да изчакаш, докато хапнеш?

– Мога, ама после… на сека цена.

– Добре. Сърбай, аз ще закача акумулатора.

Докато действа с лъжицата с огризана пластмасова дръжка, Стеф гледа как Хари свързва малкия очукан акумулатор. Тази нощ клошарите в града са му го заредили, срещу някакъв боклук или услуга. Едно зареждане стига за четири-пет свързвания, почти седмица, ако не се жакваш често. Захранват с него намерен на боклука безжичен терминал. Който го е изхвърлил е забравил да анулира регистрацията му, и сега става за безплатни връзки към публичните бази данни.

Стеф нетърпеливо обира последните лъжици от варивото. Натиска с дръжката на лъжицата счупения бутон на терминала и плъзва пръст по повърхността на екрана. Изписаното послушно се сменя, по екрана хукват редове, картинки, схеми. Понякога пръстът потупва нещо и потокът информация сменя хода си, заобикаля оттук или оттам, търси незнайно какво.

Стеф седи с поглед върху екранчето и чувства как постепенно терминалът и бунището се разтварят и изчезват. Отново е без граници и без край, обхванал е целия свят. Отново го облива неописуемото блаженство. И да има дума, която описва какво изпитва, Стеф не я знае. Ако поиска, ще си я спомни мигновено – но не му пука…

 

Когато се опомня, Стеф не бърза да стане. Всичко е необичайно ярко, кристално ясно. Сто пъти по-мръчкаво от жакване, ама пак по-заострено и от крек, и от „джам“. Само един поглед върху прикътаната между два купа боклук колиба, и виждаш всяко парче кои други подпира и на какво се държи. На терминала сякаш е изписана историята на собственика му – хлапе от предградията, баща в затвора или в неизвестност, още братчета и сестричета, уморена майка с малка заплата, подарък за петия или шестия рожден ден, преоценен или купен на старо…

Дори спомените са направо все едно живееш пак, виждаш всичко още по-ясно, отколкото тогава. Двата дни отпуска, с истински, легален кредитен чип в джоба. Гот, щот има дебела пачка по него, трябва да преджобиш бая тузар, за да сдиплиш толкоз. И тъпо, щот чипът знае, че немаш осемнайсет, та не мож си поръча с него пиячка и секакви гот неща. Само че това си има цаката. На това те научава ТВУ-то – всичко си я има.

Местната банда. Повечето на към твойте години, или излезли от ТВУ-то, или ще влязат там. Или направо в пандиза. Не си ли льольо, нема да те метнат, щот влязат ли, жална им майка. Шариш им, и ти преточват парите на анонимен чип, или даже на банкноти, и харчът се води за нещо легално. Че си висял от сутрин до вечер в Диснито, примерно, или че си ходил на скъпарски ресторант. Пак от тях и курва можеш да си намериш, дето нема да те изтропа, и дрога, и кво ли не. Стеф още не знае какво точно ще си поръча, но изборът сам го намира.

– Новичка гадория – разклаща пред очите му ампулата Банджото. – Немат я още даже дилърите на тузарите. Сивия вика, ще да е право от черните клиники в Индия… Супер е, мъжки. Като крек, ама ем по-яка, ем държи два-три месеца с едно слагане. Ем и на вид не си друсан, и проби не я ловят.

– Два-три месеца, да бе. Че и да не я ловят. Такава химия нема.

– Не е химия. Неква наноджаджа е. И е скъпа, с тая пара можеш цел джоб крек да нагребеш. Избегам ли от Сивия с тях, жив нема да осъмнем. Ше ме гони до Токио и обратно. И е толкоз, докат е още експериментална – после ще е двайсет пъти повече, за цел живот не мож ги изкара. Едничка е – кой превари, той завари… Добре, де. Мой човек си, ша ти менкам мангиза без комисиона, ако я земеш.

Идеята грабва Стеф. Ако наистина заостря като крек, и три месеца така, без да те ловят проби…! Ако Банджото не лъже, ще е велико. А ако лъже… отдето дошли парите, там и отишли. Не рискуваш ли, се едно не живееш.

– Лапа към час, доде подейства – обяснява Банджото, докато пълни спринцовката. – Седай, чекай. Да видиш лъжем ли.

След час обаче има само зверски главоцеп и като в черна мъгла изплуват и отминават лица, светлини, неща. Физиономията на солиден, гладко избръснат мъж. Сивия. Банджото бърше кръвта от устата си, пръстенът на Сивия му е срязал устната и му е избил един зъб. Сивия гледа Стеф право в очите недоумяващо…

Когато се събужда, Стеф лежи в непозната стая. Добре, че главоцепът е минал. На вратата се мярва лицето на Банджото и изчезва. Докато Стеф се чуди къде е, вратата се отваря отново и вътре влиза Сивия и го гледа изпитателно:

– Нещо треснал ли си преди дозата?

Стеф поклаща глава.

– Дойдох направо от ТВУ-то, да менкам парите. И Банджото ме нави.

Сивия го преценява на око и внезапно замахва. Стеф дръпва глава настрани. Твърде късно. Ръката на Сивия обаче е спряла на милиметър от лицето му.

– Пробвай да ме удариш – казва Сивия.

Стеф гледа невярващо.

– Успееш ли, няма да те пипна. Но иначе ще те потроша.

Стеф се надига от леглото тромаво и свива юмруци. Другият дори не се приготвя за бой, просто стои срещу него. Стеф замахва да го удари, после още веднъж – онзи всеки път успява да се отмести навреме. Направо е светкавичен. Стеф се амбицира, но ударите му срещат само въздух. Сивия е като призрак – миг преди юмрукът да му смачка лицето, вече е другаде. Направо не вярваш на очите си.

– Добре, остави – махва с ръка накрая Сивия. – Помниш ли кво ти набоде Банджото? – Изважда няколко различни ампули и ги подрежда на дланта си.

– Тая – посочва без колебание Стеф. Сивия вдига вежди и цъква с език.

– Шефе, казах ти, не те ментим – провлачва жално Банджото откъм вратата.

Сивия измъква от джоба си топка банкноти, отделя една и я подхвърля към него. След това отброява тънка пачка и я бутва в ръката на Стеф.

– Половината обратно. Нито ти си виновен, че не сработи, нито аз. Делим загубата.

Вече е вечерта на втория ден, така че Стеф се прибира. В джоба му има само една-две банкноти, за дребни харчлъци вътре. Останалите са у Сивия, дадени пред другите от бандата. Изхили ли се в лицето на Стеф следващия път, бандата вече няма да му вярва – пък щом му върна половината, значи му пука. И е достатъчно печен и жилав, за да е трудно да го махнат от пейзажа.

Първият месец после е като всеки. Само дето Гошката не се връща от поредната отпуска. Пометен от камион на една уличка, бил изскочил внезапно пред него. Не е голяма новост, де – на година по пет-шестима от ТВУ-то си отиват през черния изход, както му викат вътре. След още месец си заминава пък Чепа. Успял да се измъкне някак на покрива на спалното и скочил оттам, надолу с главата. Сигурно се е надрусал тайно от другите. Стеф е дежурен по парцал и на него се пада да избърше петното кръв и мозък на асфалта. В ТВУ-то няма как да си гнуслив, но въпреки това стомахът му се обръща, докато търка.

Третият, който умира, месец и нещо след това, е Хасан. Застрелян при опит да окраде възрастна двойка, докато вечерят в „Петте яребици“. Оръжието на дъртия чвор е законно и всички са видели как Хасан е влязъл, огледал се е, грабнал е чантата на бабичката и е хукнал към изхода. Нещо гложди Стеф – Хасан беше парче хитряга, не би грабил открито. По-голямата сестра на Мъри, от групата на Стеф, обаче е сервитьорка там и е видяла с очите си нещата.

– Печеняга е систъра – пояснява Мъри, докато разправя. – Нема да ме метне, не е от тия.

– Кво печена бе, нал секи я чука за нищо пара – промърморва заядливо Хлебарката отстрани.

– Инак е аут от кръчмата, ситен – отвръща Мъри миролюбиво. – А аз не съм ѝ клиент, че да ме литка.

След още няма месец разхожда катафалката Джонката. Всички, дето са се друсали тая вечер на тавана, са били вече под облаците, та не са го видели колко дози е опраскал. Уж си е слязъл до спалното сам. На сутринта обаче го намират в леглото студен, а като идват резултатите от аутопсията, директорът прави бесен тараш навсякъде. Стеф също изгаря с две дози „джам“, лепнати с тиксо отдолу на шкафчето, и с два дни карцер заради тях. Други отнасят и по повече. Стеф се чуди – кво му пука на директора кой се друсал и кой ша го копат? Един яд по-малко – що се газира?

– Сгреваш ли кво става? – пита го тихо след седмица Кибика, докато чакат на опашката в столовата.

– Кво да става?

– Четирма за четири месеца. Бая е.

– И кво? Пука ли ти?

– Ама кои? Дет беха в шибания опит.

– Ние двамцата сме окей – възразява Стеф, но по гърба му полазва студ.

– Дотука. Прай си извода.

Кибика не спира с ровенето. След два дни излиза в еднодневна отпуска Мангала. Кибика разменя с него няколко думи преди това. Вечерта след като се връща, Мангала ги привиква след вечеря със Стеф в един ъгъл и им кимва:

– Мели ти чутурата, Кибик. Братото вика същото – и в техното ТВУ е имало опит, преди към пет месеца, и от шестимата петима са превзели фризера. Сичките случайно, секи различно. Последния – оня ден.

– Тая верно не е съвпадък – констатира мрачно Стеф. – Ама от къв зор? Що па да мрат?

– Дреме ли ти? – отвръща Кибика. – Може да е неква гадост, дето след време разбишква акъла. Може опита да е бил много шибан, и плешивковците да замазват следите. Може некой маниак да трепе подопитните, или хитрягите вътре да действат, следващия опит да нема по-късметлии от тех. Пò на кеф ли ще пукнеш, ако знаеш?

Стеф плаща на Мангала своята половина от междуградското обаждане и уплашено обмисля нещата. Не му се мре. Хич. А в ТВУ-то който не стопля навреме не живее дълго и хубаво и без да е бил в опити… Ама няма скоро да излиза в отпуска, да уреди някакво прикритие, пък побегне ли на сляпо, ще го пипнат за ден-два. Всяка година по някой идиот се пробва, за урок на останалите. А ако Мангала не ги е излъгал, няма никакво време.

– Е? – пита го Кибика на следващия ден.

– Навитак съм. Неква оферта?

– Аха. Довечера дигаме парцала. Уредил съм фалшиви идент-импланти.

– Немаме толкоз пара.

– Евтинджос са. И ще има малко отстъпка, срещу нашите.

– На кой па са му изтребали?

– С тех и с пачка за шефството ТВУ-то е екстра покрив за некой намокрен от поръчка. Ма пак съм накъсо, ще шариш разликата, за уреждането. За опита гушнахме бая, пък ти си прибран, ще си сложил настрана нещо. Инак си реди сам, ако смогнеш.

– Твойте фукна ли ги?

– Пачка за шефството. Що мислиш, че ме уреди за опита?

Ясен е, начи, директорът що се газира, мисли Стеф. Има си гаден фал. А дойдат ли куки да ровят, него ще чепкат – от нас нема кво да отдерат. А нема как некой в ТВУ-то да вземе, и повечето да не е за него, а куките се сещат. Нюхнат ли го, требе да им кеши мега да се откачи.

Два часа след отбоя в ТВУ-то двамата вече седят в мазето под кафенето на ъгъла на „Боян Радев“ и 534-та и пъргавият ветеринар на бандата навива ръкава на Стеф. Кибика чака реда си отстрани.

– Екстра стока – кимва ветеринарят към двете оризови зрънца, матовобели в прозрачното пликче. – Полицейските и корпоративните скенери ги фащат, де, но уличните се литкат без гък. И магистрален чекпойнт минаваш спокойно, и в дребен магазин или склад можеш да се наемеш даже. – Той пръсва върху ръката на Стеф точно под рамото малко упойка от спрей с нарисуван ухилен доберман. – Я сега да ти извадим стария…

Скоро след разсъмване двамата бегълци вече се дрънкат в каросерията на товарен камион, извън града. По идентификация току-що са навършили осемнайсет и са пуснати от ТВУ-то с добро поведение. Последните им пари са отишли за превоза, но все ще изкарат, или отмъкнат нещо… Стеф вече се унася в полудрямка, когато Кибика го разтърсва безмилостно.

– Кво има? – пита сънено Стеф.

Кибика не отговаря. Лицето му е разкривено, очите са разширени, от ъгълчето на устата се точи слюнка. Ръката му, сякаш сама, сграбчва отново Стеф за рамото и започва отчаяно да го тръска и дърпа към себе си. Стеф се отскубва и отпълзява бързо към противоположната страна на каросерията, смразен от ужас.

Ръката на Кибика внезапно пада като отсечена. Очите му се разширяват още повече, той става, без да го е грижа, че ще се вижда над страниците на каросерията, и тръгва към задната ѝ част. Хваща се за преградата и се прехвърля през нея с главата напред. Шофьорът очевидно не е забелязал нищо, защото продължава.

Стеф бързо пропълзява назад и поглежда през цепнатинка между плоскостите. Кибика лежи на асфалта, а зад него е спрял неголям бус. Двама в работни дрехи хващат момчето за ръцете и го хвърлят в буса, скачат и те след него и бусът потегля. Бързо доближава камиона и започва да кара близо зад него. Добре, че страниците са високи до пояс и от буса нямат как да видят вътре.

Тогава Стеф усеща странно изтръпване. Тресе го, като преди година, след скапания крек на Дейви. Като на талази е – ту идва, ту отминава, и нещата наоколо си сменят цвета, стават жълти и черни едновременно, или с цветове, за които думи няма… Това продължава около десетина минути и престава внезапно. Веднага след това бусът рязко дава газ, задминава камиона и изчезва.

Тук споменът обаче започва странно да се разплува. За момент полето отстрани на камиона се превръща в странна схема, като електронна, сигурно намерена в някой от моментите на всичкознаене. Линиите ѝ се удължават и се превръщат в бодливата тел около ТВУ-то, само дето стигат нагоре до безкрай, и го няма старото дърво до нея, по което да можеш да се покатериш, да пропълзиш по клона извън оградата и да се спуснеш по преметнатото одве въже…

Стеф се извръща, да побегне нанякъде, но е отново в колибата. Само дето стените ѝ са покрити със стари тапети на кученца, като детската му стая много отдавна, и таванът се клати като духано от вятъра перде. През отвора се вмъква Хари, носи разнищена детска играчка, лицето му е жълто и черно едновременно и се криви някак шантаво, и фигурата му се люлее и разтяга, и размива по ръбовете, и на моменти се двои. Поглежда Стеф, откача лицето си – под него лъсва глава от метал – пуска го на коленете си и започва да вади и слага разни дреболии вътре в него…

След това всичко потъва в сиво-жълти размазани петна.

Пристъпът.

 

– Не ми харесваш – отбелязва гласът на Хари. – Стягай се.

Малко по малко светът се прояснява.

Стеф с усилие надига глава. Наоколо са стените на колибата. На гвоздей, щръкнал от шперплатовия гръб на шкафа, виси пластмасова торбичка с течност, пооцапана със засъхнали кръв и мръсотия, и от нея към ръката му върви тънка прозрачна тръбичка. Система. Виждал ги е по телевида.

Стеф свежда очи. Подът пред него е пропит с повърнато. Повече от всеки друг път.

– Що го прайш? Що не ме остайш да си пукна?

Хари свива рамене. По лицето му е невъзможно да се разчете нищо. Минава време, преди да се обади пак:

– Откъде си, Стеф? Имаш ли родители?

– Перник. – Стеф изплюва гнусна псувня. – Морука го опандизили доживот, месец след кат съм се пръкнал. Дъртата бръмчеше, да ме храни, ама като бях на пет, една нощ я заклали. И айде в дома за безпризорни. После – в ТВУ-то, от дома трудно се ходи другаде. Допреди година и половина там.

Хари кимва разбиращо. Лицето му е безизразно както винаги.

– А ти, Хари?

Другият сякаш се поколебава за неуловимо кратък миг, преди да отговори.

– Ясенец… На към триста километра оттук.

– А твойте дърти?

Пак същия миг колебание.

– Майка нямам, само баща. Умря преди шестнайсет години.

– На колко си бил тогава? Десет? Петнайсет?… Добре де, ти си знаеш… Ако си чист пред куките, що не идеш да бачкаш някъде, да земаш заплата, да се ожениш?

– Не съм. Казвал съм ти.

– Кво си сгазил?… Окей, твоя си работа.

– Почивай сега. Ще ида да намеря малко храна и да видя няма ли как да науча нещичко за болестта ти.

– Искам да се жакна.

– След като ядеш.

 

Спомените отново обгръщат Стеф. Всичко, записано в бездънната памет на инфосферата. Всичко, което човек би могъл да пожелае да знае. И всичко, нужно, за да разбира тези знания перфектно, с дълбочина и яснота, непостижими без жакването.

Бунището им? Започнато преди четири години, очаква се да се запълни след още шест. Стандартен проектен живот – десет години. После ще го бетонират и върху бетона ще насипят тънък слой пръст, ще построят отгоре градче с къщи, градинки и улици, или пък парници за храни, още не е утвърдено какво. Заводи и бизнесзони не може, тежки са, искат истинска земя за основа, тя се пази за тях.

Вече над дванайсет процента от площта на развитите държави е рекултивирани бунища, изкуствени ландшафти. По-красиви и уредени от естествените, така казват всички медии. По-пригодни за живот, отколкото е било мястото, преди да стане бунище. Според проучванията 74% от хората предпочитат да живеят върху изкуствен ландшафт. Процентът расте с всяка година.

В паметта на Стеф се разлиства дисертацията на асистент от Хановер, записана в архивите на университета – „Исторически преглед и анализ на ролята на отпадъците в съвременния свят“. Готина е, сложни и смислени изречения, учени и точни думи. Стои до приказките на медиите или разговорите от ТВУ-то все едно офис на банка до улична закусвалня, или до колибата им на бунището. Стеф се потапя в нея.

В съвременните си мащаби отпадъците променят радикално околната среда. Глобалното затопляне води до заливане на земи и превръщане на други в пустини, ограничава рязко използваемата от човечеството площ. Променя и океана, унищожава неговите екосистеми. Насипните бунища пък променят останалата естествена площ. Глобалната екосистема, която светът е бил преди, вече е заменена от боклуците. Пригаждането на хората към тях като среда на обитаване води до определени промени в световъзприятието ни.

Някога са изгаряли боклуците. Спрели са заради ограничаването на топлинните емисии и парниковите газове. Развитите и бързо развиващите се държави дълго не се съгласявали. Но океаните почнали да се надигат, и островните и ниските държави сключили договори срещу подкрепа. Вануату става присъединена територия на САЩ. Тристранен договор между Бангладеш, Китай и Индия – Индия присъединява Бангладеш, Китай получава спорни погранични територии. Италия и Гърция гласуват за федерализирането на ЕС, срещу подкрепа за Гибралтарската стена… Така боклуците започват да определят не само физическата, но и политическата география на света.

Някои държави са инвентивни. Сингапур купува боклуци от Китай и Индия и ги насипва върху заливните си земи и в шелфа. Вместо да намалява по територия, расте. Холандия пък ги използва, за да стабилизира дигите. Нови територии не отвоюва, но запазва успешно старите. Двете държави са сред водещите в света по толерантност на населението към проблема с боклуците – там всеки знае, че дължи на тях спасението си. Лобирането срещу закони за контрол върху отпадъците винаги тръгва от такива държави и техните решения се използват като прецедент в останалите. По този начин законодателството вече започва да се съобразява на първо място с боклуците, да се грижи за тях с предимство. Те завладяват и превземат и него.

Рециклирането на боклука е скъпо. Неведнъж са предлагани закони стоките да се произвеждат лесни за рециклиране. Но то също е скъпо и има и други нежелани от влиятелните корпорации ефекти, затова те отлобират законите. Най-често популяризират чрез медиите мемета в полза на боклуците. Например че рециклирането не е нужно – боклуците са вече ценност, а не проклятие. Или че с изчерпването на суровините корпорациите сами ще наложат рециклирането, а боклуците са най-неизчерпаемият и възобновим източник, който може да съществува. Така боклуците вземат под контрол и инфосферата.

Всяка цивилизация се сблъсква с проблема за мениджмънта на отпадъците. Не изгради ли правилна стратегия за оползотворяването и усвояването им, не съумее ли да ги държи под контрол, те се натрупват, съсредоточават ресурсите ѝ върху себе си и в крайна сметка започват да я управляват…

Дисертацията внезапно изчезва от паметта на Стеф, сякаш никога не я е имало. Очите му се разтварят, и виждат бунището. Терминалът е угаснал. Хари седи отстрани и го гледа кротко.

– Хари… Ти ли го угаси?!

– Акумулаторът свърши.

На Стеф му иде да удуши някого. Все едно виждаш, чуваш и знаеш всичко – и отведнъж ставаш сляп, глух и тъп като паве. По-гадно е от да ти земат отведнъж крека.

– Зареждане?

– Може би тази вечер… Стеф, интересно ровиш данни. Как го правиш?

Тонът му е самото успокоение, но въпреки това Стеф едва успява да се овладее. Да не се грижеше за него толкова, щеше да му…

– Де да знам. Чопля квото ми се прище. Секи път различно.

– Нямам предвид това, Стеф… Отначало цъкаш с пръст по екрана, ама по някое време забравяш. А терминалът си бачка, и върти данни, и сам избира от тях, и ти ги следиш… Някак го управляваш без ръце, все едно с мисъл.

– Майтапиш ме.

– Не те майтапя. Имаш ли вградени наноимпланти за връзка? Или нещо подобно? Откога умееш да работиш така?

– Наноджаджи са ми боли веднъж, ама нещо не сработиха. Не знам що. А данни смуча… – Споменът внезапно проблясва в ума на Стеф. – Точно отпреди да ми бодат наното. Пак ми бодоха нещо, не знам кво. Некакъв опит бил. И после ми даваха терминал, и ме питаха разни неща. Какво виждам, мога ли да намеря разни инфота…

Миг-два Хари стои напълно неподвижен. След това безизразното му лице се обръща към Стеф:

– Разкажи ми. Колкото по-подробно, толкова по-добре.

Когато Стеф привършва разказа си, вече е мръкнало. Говорил е часове, излял е всичко, което помни. И му е поолекнало. Шантава работа. Изпял се е пред друг, редно е да е наплашен…

– Нещо светва ли ти тая мойта?

– Може би. – Хари става и вдига акумулатора за дръжките, направени от парчета върви. – Ще ида да го заредя.

Странен е тоя Хари. Никога не се ядосва, нито се радва. Ако морукът му е пукнал пред очите му, нищо чудно. Стеф е виждал и друг път такъв, оня, дето беше заклал дъщерите си. Ама Хари пък се грижи за Стеф, без никой да го кара. Какво ли смята да изръси от него? Кво ще да е, може да си го вземе и веднага… Говори префърцунено кат плешивковец, а па е пич. Странен тип…

Стеф решава да порови следващия път за инфо за Хари, като се върже. На всяка цена. Нещо тука е шантаво, требе да го знае, да е готов за квот се задава.

 

И отново плува над света и през света, по-огромен от всичко, и блаженството го залива. Този път обаче първо ще разбере някои неща.

Умът на Стеф обгръща масиви информация, събирани през времето от камери и обработващи системи, учрежденски и фирмени бази данни, входни устройства и съхраняващи модули… Не-човешки спомени и знания, слети в едно със собствените му, по-ярки и детайлни от тях, по-истински, сякаш онзи Стеф е бледа сянка, незначителна частичка от истинския Стеф, мъглив и сив илюзорен сън. В който отново ще бъде заключен, щом връзката с инфосферата бъде отрязана.

Тук-там в спомените му зеят празноти – липсващи късчета информация, непопаднали в инфосферата, или изрязани от нея. Стеф вече знае – напрегне ли ума си, винаги открива начин да запълни празнотите, по нещата около тях и връзките им. В инфосферата има колосални обработващи ресурси, с тяхна помощ би се справил за миг – но не може да се свърже с тях, пробвал е маса пъти. Блокаж върху използването на външни обработващи ресурси, проблясва мигновено не-спомен от Мрежата… Но и връзката към световните бази данни вече е страшно много, дава колосални количества информация, и все се намира начин да я пресееш. На това те учи ТВУ-то – за всичко си има как.

Ясенец.

Градче, забутано сред чукари, встрани от големите пътища. Неведнъж прекръщавано при смени на политическите ветрове. В началото на века е било почти обезлюдено от миграцията към големите градове. През четирсетте Даймлер-Сааб-Сименс построяват там голям изследователски център, заради изолираността и удобно контролирания достъп. Секретни разработки, военни и правителствени. Целият персонал живее в изследователския кампус. Но покрай тях и градчето се съживява – обслужваща индустрия, нискоквалифицирани работници за поддръжка на кампуса. Разрешението местните да обслужват центъра е дадено с условието кметът да има съветник, назначаван от ДСС, с право на вето върху общинските решения. Поминък срещу контрол – нищо различно от кое да е назначаване на работа.

Преди шестнайсет години – инцидент в центъра. Деветнайсет от персонала загинали. Безредици в градчето, силите за сигурност на корпорацията се опитват да въведат ред. Още шейсет и двама загинали. Никаква публичност в медиите. Никакъв спомен в инфосферата. Празнота. Не се знае дори кой е трил инфото. Някакви едри куки, сигурно – бъркано е и е чистено навсякъде.

Защо не се е намесила полицията? В лабораториите – ясно. Законът за неприкосновеност на корпоративния живот. Ама в градчето?… Стеф се заравя в ярки не-спомени. Повечето нямат връзка с празнотата, привидно или наистина. Един обаче проблясва – запис от задължителния архив на телефонната компания, случайно прозяпан от прочиствалите инфосферата. Разговор между шефа на полицията в града и високопоставен агент от Агенцията за федерална сигурност, забрана полицията да се меси, никакви обяснения. Пак празнота.

Търговската дейност на ДСС?… Финансов отчет за същата година на отдела на Даймлер в Ясенец, корпоративно секретно, но по закон достъпно за някоя служба някъде – а това значи и за Стеф. Разходите не са дадени по пера, но общият им размер е огромен. Нещо важно? Дето може би има връзка?

Още спомени за тях? Много. Засечки с познати неща?… Година и половина по-късно – доклад до Отдела за федерална сигурност, от техен експерт, за полеви изпитания на модел R39-563838934-DSS. „Повишаването на интелекта отново води до самомодифициране на спектъра на задачите, до степен противоречие с и самоотмяна на основната задача; теоретично възможно развитие като в Ясенец, включително с необходимост от стерилизация на контактната област…“

Малко по малко картината се очертава.

Даймлер-Сааб-Сименс са разработвали военна технология. С възлагани на нея надежди. Всякакви подробности липсват… Но в Ясенец е станал гаф. Загинали са всички от лабораторното звено, работило по проекта, и още хора в града. Сред силите за сигурност на корпорацията няма пострадали. ДСС не са предоставили данни за причината за смъртта на персонала. Гражданите са умрели от автоматично огнестрелно оръжие, по данни от аутопсиите в градската болница… Вероятно дъртият на Хари е някой от утрепаните.

Осемнайсет от убитите са имали деца на подходяща възраст. Никое не се казва Хари, не приличат по снимки, половината са момичета – кво от тва, ново име, лице или пол не струват чак толкова. Пет или се водят умрели по документи, или са в неизвестност по десет или повече години. Ще да е от тях.

За миг в ума на Стеф просветва – що ровичка за Хари? За него си не му пука даже да се излекува. А за Хари рови… И, както винаги при жакване, въпросът донася със себе си отговора.

Когато е жакнат, Стеф помни, знае, разбира над десет милиарда пъти повече. По-малко от една десетомилиардна от него е в биологичното тяло пред колибата на Хари. Всичко останало, на практика целият Стеф, е в Мрежата. Той вече е нещо съвсем различно от Стеф от бунището – той е Стеф от Мрежата.

Стеф от Мрежата чопли каквото му е интересно. Стеф от бунището не му е. Над деветдесет процента от хората имат почти същия психопрофил, същата личност. Оформена от правилата за санитизиране на обществения информационен басейн, захранена с контролирания му баланс на типове съдържание и послания, построена върху топ листите на циркулиращите мемета. Еднообразен и предсказуем. Загубата на дори много бройки от него не лишава Стеф от Мрежата от нищо. Затова и не го вълнува.

Хари обаче рязко излиза извън този психопрофил, по поне осем основни показателя. Като него са един на милион или дори по-малко, и всеки е уникален. Всеки носи нещо различно и ново, нещо, което го няма другаде в Мрежата. Затова и е ценен и интересен за Стеф от Мрежата.

И по друга причина. Повечето такива са маргинални отклонения, несъвместими с обществената система, но някои са потенциални нейни дизруптори. Системата се пази от такива, следи ги и ги премахва при подозрение за опасност. Хари обаче е на единственото място, което тя не следи. В инфосферата няма нито бит за него. Случайно ли?…

След това блаженството поглъща Стеф и той щастливо плува в собствения си безкрай.

 

– Много нещо ли изгълтвам на свързване, Хари? Имаш ли идея?

– Трудно е да се каже. Мотаеш се през какви ли не данни, понякога пълен боклук. Поне за мен. И не знам виждаш ли ги истински, или само преминават пред очите ти.

– Хрумва ли ти що го правя? Тъй де, другите се друсат с химии или нанота. Аз кво, откачен ли съм?

– Човек може да се надруса с всяко приятно нещо. Дрога, пиячка, танци, филми… Теб те кефи да гълташ данни, или да се пързаляш по тях. Нищо по-различно.

– Да, ама що па тва?

– Не знам. Може би ще разбера повече по-нататък.

Ако има по-нататък, мисли си Стеф, и поглежда новата торбичка с течност, вливана във вените на ръката му. Щяла поне да го постегне малко. Да видим.

– Стопли ли как управлявам терминала с мисли?

– Да. – Хари кимва към вратата. Стеф проследява погледа му и вижда навън… нещо. Като апарат, ама събран от поне десет потрошени. Разпределител за телевид, вързан към стар медицински скенер, отстрани висят някакви платки, многожилен кабел води към неголяма сателитна антена с нащърбен ръб…

– Терминалът ти принципно има възможност за дистанционно, Стеф. На тоя модел датчикът е изключен, за да покрият по-нисък пазарен клас, но иначе всичко си го има. По-евтино е така, отколкото да правят отделно схеми без тези вериги и компоненти.

– Демек, ако датчикът бачкаше, щех да го действам с дистант-имплант? А кат не бачка и немам имплант?

– Основната схема обработва електрически импулси. Ако върху изводите ѝ за датчика бъдат насочени модулирани радиовълни, примерно от антена като тази, в тях се генерира ток. – Хари поглежда към нещото отвън. – Може да се имитира, все едно е вързан датчик, и се управлява отвън. Сложно е, но може.

Стеф не разбира някои от думите, но се досеща какво горе-долу значи цялото.

– Аз така ли го действам?

– Да. Правих измервания, докато се беше жакнал.

– А де ми е антената?

– В главата ти е, Стеф.

Стеф гледа Хари уплашено. Да не е фанал да мръдва? Нема вид да е по-изфиркал отпреди. Ама може да си е и поначало. Що му е иначе да се грижи за някой, от който нема файда?

– Главата ти е тъпкана с наноелементи, Стеф. Метални. Из целия мозък, свързани помежду си. Като работят, генерират радиовълни. И като се активират в определен синхрон, все едно вълните се излъчват от антена – могат да се насочват и фокусират, както светлина с хололупа… Така го правиш, повечето време. Понякога май се свързваш пряко с микроверигите на апарата, пак така, ама това отвън е слабичко, не може да те засече.

Стеф бавно смила нещата.

– Начи оная простотия на Сивия… От гроба че го изкопам, изрода!

– И не само.

– Какво?… – Още малко размисъл. – Плешивковците в ТВУ-то? И те ли са ми наболи наноджаджи?

Хари кимва.

– Пич, кажи ми кво знаеш!

Другият присяда до него.

– Нанотата от плешивковците са специални. Правят нещо като антена, като твоята. Ама слаба, по-слаба – нареждат се и се сработват по към половин час, и пак за по-сигурно трябва шлем, като оня от опита в ТВУ-то. А за от по-далече – цял бус апаратура… Не става да се вържеш с нея към терминал.

– Тогава как го правя?

– Могат обаче и друго. Нали са много дребни, тялото ти непрекъснато ги разваля, ще изкарат най-много година, и най-добрите щамове нано не издържат в организма повече. И за да ги има в тебе по-дълго време, се възпроизвеждат. Както микробите – казвали ли са ви за тях в ТВУ-то?

– Не.

– Наноджаджите се събират по няколко и сглобяват заедно нови, от парчетата на смачканите от тялото ти, или от метални атоми, взети от кръвта ти. Могат да изкарат така в мозъка ти цял живот. Експериментална технология, даже военните я нямат. Само куките от ония служби, дето уж ги няма.

Стеф се ухилва кисело.

– Кат са толкова тайни, как имаше толкова за тех в публичните бази данни?

– Няма нищо, Стеф. Проверих.

– Требе да има. Оттам го стоплих тогаз, с шлема, кат се почудих.

– Всеки би се почудил, Стеф. И ако не намери нищо, би се замислил. Затова са ви свързали към инфото за джаджите, но без опасните неща в него, и са го направили да ви изглежда, все едно е в Мрежата. Иначе примерно Кибика щеше да е нащрек, и да се покрие още след първия умрял, и може би да не го намерят прекалено дълго време.

– Прекалено дълго за кво?

– Понеже джаджите са много ситни и са още експериментални, не са много кадърни. Често грешат, правят дефектни джаджи. Обикновено скапани, ама много рядко, по случайност, по-добри. И не се знае с какво по-добри, може да е с нещо, дето да не харесва на плешивковците. Колкото повече време минава, толкова по-вероятно е да се получи нещо нежелано…

Стеф свива юмруци. Пред очите му витаят празното лице на Кибика с потекли лиги, и петното на асфалта в ТВУ-то…

– А при теб са се омешали с онези от Сивия. Онези не могат да се правят сами, ама другите могат, а не гледат с какви се събират и от кого какво от схемата на джаджата взимат – не са били мислени в мозъка да има и други освен тях. Никой не е предполагал, че деца от ТВУ-то ще имат средствата за друго нано… А онези от Сивия са много повече, далеч свръх здравните норми, за да се види по-добре ефектът им. Нали са нелегални, клиниката не рискува нищо.

Стеф няма какво да каже.

– И понеже общо нанотата са много, се срещат лесно и се събират да правят нови много по-често, и в нанокомплекса винаги има джаджи и от двата сорта. И най-често правят джаджи мелези, и ги правят по много. Скапаните са много, ама се случват и по-добри, много по-често от иначе. По-здрави от другите. Дето се правят още по-често и по повече. Дето развалят другите, и се правят от парчетата им. Дето могат и разни други неща, каквото се случило… Когато си избягал от ТВУ-то, сигурно вече в главата ти са били повече мелезите, а те не изпълняват добре командите на плешивковците. Затова онези с буса са могли да накарат Кибика да скочи, а теб не.

– Щото са мелези ли, ме тряскат пристъпи?

– Кой знае – свива рамене Хари. – Може поначало да я докарват дотам. Предвиждало се е подопитните да не живеят повече от шест месеца, а ти ги носиш вече към две години. И са стотици, може би хиляди пъти повече, отколкото са били предвидени. Така антената е по-силна, по-чувствителна и по-универсална, ама повече увреждат мозъка. Най-много, докато се пренастройват…

– Ча’й малко. Предвиждало се е да пукясаме до шест месеца? Откъде го знаеш?

– От теб. Нали каза, че навсякъде очистват всички подопитни преди шестия месец?

– И що така? Да не станат с джаджите големи клечки, дето знаят сичко за секи?

– Може би. Или може би е част от опита.

– Дали… – Стеф внезапно осъзнава. – Дали могат да ме карат да прайм квото щат през тая антена?! Да се метна надоле с главата от покрива, или пред камион, или да грабя тъпо, или… Малей, че ги избием сичките!

– Правителствата много искат да го могат. За да ловят лесно престъпници, примерно. И за други неща… Сивия умрял, казваш?

Минава известно време, преди Стеф да успее да се овладее.

– Скивах пак Банджото след неколко месеца. Сивия го пречукали още деня след като се дигнахме. И ветеринаря, и още половината банда. Де кой не смогнал да избега. Били облечени кат Хромаджии, ама имали фрагментни пукала и микрокапсулни гранати, и хич не ги пестели. Хромаджиите таквиз неща не са и сънували, щеха да са изтрепали другите банди и да са фанали целия град още ехе кога…

Лицето на Хари е безизразно както винаги.

– Хари… откъде ги знаеш сичките тея работи? Частно даскало ли си карал, преди да пукне морукът ти?

– Нещо такова. И оттогава също уча, винаги когато мога.

– Начи морукът ти е бил паралия. Кво е бачкал?

Хари не отговаря.

– Откъде учиш сега? Терминала? И други терминали, където завариш?

– И чета изхвърлени списания и книги, разглеждам изхвърлена апаратура, правя си експерименти. Слушам, когато хората наоколо обясняват. И по други начини.

Стеф вдига вежда. Не е чул някой да учи така, па и кат си на бунището, файда от учене няма. Тая е мътна.

– Кви други начини?

– Най-вече от бунището… Гледам какво изхвърлят хората. Какви неща се появяват, колко нови. Какво идва повече, какво намалява. Какво го има, пък не е ясно откъде и защо идва. Или обратното, какво трябва да го има, пък го няма.

– Че тва мож ли те научи на нещо?

– Разбира се. Знаеш, че всички големи корпорации купуват купища неща, дето не им трябват, нали?

– Не. Верно?… Що?

– За да не могат конкурентите да гадаят какво разработва и вкарва в производство корпорацията, и какво си произвежда само за себе си, по това какво купува. Повече от половината световно производство корпорациите го купуват само за да го унищожат и да го омесят с боклука от техните разработки. Иначе не си скриват достатъчно добре нещата.

– А стий бе. Начи прайм за бунището повече от за нас си?

– Пак заради същото си унищожават и много от отпадъците сами, понякога дори в нарушение на конвенциите. Ако някоя си изхвърля тук всичко, другите ще идват, ще го ровят и ще научават страшно много за нея. А каквото изхвърлят тук, го обработват така, че да не си личи от какво е. Прикриването на следите в боклука е върхова наука, специалистите по нея взимат повече и от нанодизайнерите. Най-сигурно е, когато боклукът е негоден за нищо. За колкото повече неща става, значи толкова по-добре може да бъде разделян и разпознаван – и съответно да се разбира от какво е, за какво са го използвали…

– А стий бе. Демек, правенето на супер негоден боклук е по-фърст работа от нанодизайна? Литкаш ме.

Хари въздъхва.

– Добре де. Така научавам много по изхвърленото за хората – как живеят, какво използват, с какво се хранят. А пък по какви боклуци трябва да ги има, но ги няма, или внезапно спират да идват, разбирам кой какво се опитва да скрие.

– Да, бе – хили се Стеф. – За туй требе да имаш глава кат публична база данни. Ако си толкова печен, тука ли ще си?

– Да си прекалено печен не е много хубаво, Стеф.

– Щот другите печени гледат да те очистят ли?

– Не само. Ако станеш прекалено печен, може да се превърнеш в каквото не би искал да си. Примерно да престанат да те вълнуват неща, които сега са важни за теб.

Стеф се опитва да смели това, но май не успява.

– Чак па толкоз неща ли се виждат по боклуците?

– Трудно е да произвеждаш истински некачествен боклук, дето абсолютно никой нищо не може да разбере от него. Колкото и да е обработван, съставът му пак издава от какво е. Трябва вътре да има от абсолютно всичко по малко, пък само най-големите корпорации могат да си позволят да купуват от абсолютно всичко само за да го смесват равномерно при унищожаване…

– Че що не гледаш телевида? Там казват сичко на света.

– По телевида казват каквото им е поръчано, а боклуците казват истината. И от разликата между двете също разбирам много неща.

Стеф се мъчи да го разбере, но му звучи отнесено, плешивковски. И не се чувства добре. Усеща се слаб и стомахът му се е свил на топка. Хари забелязва гримасата му.

– Добре, спи. Почивай.

– Искам да се жакна…

– Като се наспиш. – Хари сменя торбичката с нова.

 

Никога досега спомените на Стеф не са били толкова ярки, толкова близки и много едновременно. Целият трепери от напрежение, усеща как лекичко му се гади, като в пристъп. После май ще му излезе през носа. Но поне знае какво да търси. Или поне има откъде да почне.

Модел R39-563838934-DSS. Изпитван в автоматични танкове и самолети, и в самоорганизиращи се наносистеми с военно предназначение. Труден за фино контролиране, но дава отлични резултати.

Кво е тоя модел, да му го…?! Стеф се заравя в спомените. Части от тях са му непонятни – помни ги, но не ги разбира, липсват парчета и обяснения. Напряга се докрай, мъчи се да свързва всичко с всичко, да разбира повече, и спомените стават постепенно по-понятни. Стомахът му се преобръща, но той стиска зъби. И неяснотите се избистрят по малко, докато накрая изкристализират в нещо разбираемо.

Изкуствен интелект с военно предназначение. Приспособява се гъвкаво към различни носители и условия. Разполага с висока степен на автономия при преценката как да реализира поставените задачи. Първоначалният прототип е разработен от Даймлер. Има вграден блокаж върху анализа на мотивите на задачата, за да се подобри контролът върху него. Нивото на интелекта му е ограничено до 1,85 – при по-високо блокажът на мотивния анализ губи надеждност. Препоръчва се при серийни изпитания да бъде сведено до 1,70, а при масова употреба до 1,60, за избягване на статистически флуктуации, пробиващи блокажа…

Стеф уморено се отпуска. Ясна работа. Изтървали са бройка от ИИ-то, налята я в самоходен картечен модул, я в боен андроид, я в друго от сорта. Експериментална, още без ограниченията, дето са ги набили после в модела, да не е прекалено по-хитър от командирите и да не разбира заповедите как му кефне… Опукала е персонала наоколо, измъкнала се е в града и преди корпоративните биячи да я намерят и взривят, е гръмнала когото срещне. Ако некой свидетел е останал жив пък, са го очистили биячите, да се покрие издънката. По-евтино и сигурно е, отколкото да му кешат да мълчи.

Гаденето се засилва. Стеф се опитва да се откъсне от жакването, но няма сили, зле му е. Пространството пред него се гърчи и криви, и разплува, и отведнъж се разтваря, и се превръща в стая, пълна с хромирани апарати. На стената – портрет на изплезен дъртак с щръкнали бели коси. Зад бюро с терминал на него стои друг дъртак, и дуло бълва иззад отворена врата куршуми, и другият се хваща за гърдите и полита назад и пада на стола. След това внезапно прозорецът се приближава и пръсва, и земята полита отдолу от пет етажа разстояние срещу Стеф, в последния миг внезапно се извърта и пъхва под краката му, и отстрани се мяркат и в миг изчезват застинали изумени лица…

След това всичко потъва в жълто-сив мрак.

 

От мътилката бавно изплува лицето на Хари, после стените на колибата наоколо. Минава известно време, преди да престанат да се люлеят.

– Хари, човече… зле ми е…

– Можеш ли да си вдигнеш ръката?

Стеф се опитва, но без резултат. Ръката му сякаш не е негова, другата също. Не се движат изобщо. Хари изравя отнякъде две ампули и ги боцва в пластмасовата система, окачена на пирона.

– Кво ми е?

– Пресилил си се, Стеф. Надявам се да изгазиш и тоя път, но…

– Да не се жаквам повече? Нема начин, мъжки. Знаеш.

– Ако ти се живее.

– Без жакване не ми требе.

– Дай първо да те стегнем, пък после. Става?

Малко след като системата свършва, Стеф вече мърда пръстите си. После раздвижва и ръцете си. Ставането е по-трудно, но поне може да пълзи.

– Стой тука, ще ида да намеря нещо за хапване.

Когато гърбът на Хари се изгубва през входа на колибата, Стеф пропълзява към терминала. Трескаво го връзва за акумулатора, но шибаната машина не ще да бачка. Акумулаторът не е зареден. Стеф сипе порой от псувни, но не може да направи нищо, освен да чака.

След цяла вечност Хари се връща. Носи пликче. В него има парче хляб и стиропорена купичка с капак, пълна с топла супа фиде.

– Откъде ги смъкна, мъжки? Намерил си пари отнекаде?

– Поправих рекламата на едно ресторантче. Яж.

Ръцете на Стеф треперят, супата се разплисква от пластмасовата лъжица. Гладен е, но организмът му жадува за друго.

– Хари… Хари, не може ли да заредим акумулатора? Много искам…

– Като се оправиш. Може би. Сега не. Спи и се оправяй.

– Хари… Защо се грижиш за мен? Защо съм ти? Заради джаджите в главата ми?

– И заради тях.

– А преди да знаеше за тях? Защо съм ти изтрябвал?

Хари не отговаря.

Гаденето не си е отишло, ту се засилва, ту отслабва. След поредния напън Стеф се унася в трескав, кошмарен сън. Отново е в стаята с хромираните апарати и портрета на дядката, и другият дядка пада на стола си, прострелян в гърдите и главата. Отново прозорецът се пръсва, и земята литва срещу Стеф от пет етажа разстояние, и се плъзва под него като под турбинна Ямаха. Друга сграда се стрелва отстрани светкавично, почти се отърква в него.

Отсреща има висока стена, с бодлива тел отгоре, и портал в нея, охраняван от стражи. Те виждат Стеф, и вдигат оръжията си срещу него, но бавно, все едно си на тройна доза крек. Внезапно светът се завърта, и вместо портала срещу Стеф е стената отстрани, тя се накланя и пъхва под краката му точно както земята преди, и той тича по нея към бодливата тел отгоре, скача, хваща с два пръста най-горната тел между бодлите, завърта се и се спуска във въздуха, странно бавно, от другата ѝ страна. Иззад стената се чуват изстрели. След това земята отново се носи под него бясно, и срещу него се втурват улици и къщи, и той се свива под някакво стълбище, и е бръкнал с ръце вътре в гърдите си, и рови там.

Наблизо отново се раздават изстрели, и внезапно градината зад къщата и оградата прелитат под Стеф, друга къща се отърква в него, и той отново е свит зад ъгъла ѝ, и продължава да рови в гърдите си. Глухо избухтяване – на мястото на къщата, под чието стълбище беше допреди малко, се издига експлозия. Стеф хваща нещо вътре в гърдите си и дръпва силно. Чува се пращене, в ръката му е неголяма метална джаджа, и той я стъпква на земята, и светкавично закопчава дрехата си, и отново дворове и огради летят под него, и той звъни отчаяно на входната врата на една къща. На вратата се показва някакъв с пушка.

Стеф говори нещо, но онзи му прави знак – махай се! В момента, в който вратата хлопва, внезапно всичко отново лети с бясна скорост, нова ограда профучава под Стеф, и той свива зад ъгъла на сграда, и надниква обратно. От черна камионетка се сипят типове в защитни костюми и шлемове с паравизьори, изкъртват вратата на къщата на оня с пушката и влизат вътре. Чуват се изстрели. След малко типовете извличат оня, и някаква жена и две деца, от дупки в главите им тече кръв и мозък.

Отново всичко лети бясно под и около Стеф. Внезапно той спира в заден двор, пълен с боклуци, и застава срещу малко прашно прозорче в стената. В него се отразява лице като на твоя аватар в игра от автомат – готино, прилича на всеки от вид-звездите по малко, но на никой твърде много, заради копирайта. Внезапно лицето се изкривява, носът му се изгърбва и измества леко настрани, кожата потъмнява и се прорязва от бръчки, в гънките им се появява неизвестно как мръсотия. Скулата и брадичката отляво хлътват назад, край ъгъла на устата се появява дълбок белег, няколко движения на ръцете разрошват и сплъстяват косите. Дрехите на Стеф тупват на земята, ръцете му светкавично дръпват от купчината парцали в ъгъла стари панталони, скъсана риза и протъркано сако, и смачкана шапка. Нахлузва ги с едно движение, вдига от земята празна кутийка от уиски, бързо отмива калта от нея в кофата под капчука, гребва и наплисква чатала на панталоните си. В следващия миг оградата прелита под него, и той вече се е пльоснал на тротоара отпред, кутийката е изляна между краката му и се търкаля до ръката му отстрани.

Улицата е пуста, но не за дълго. Трима в защитни костюми и шлемове притичват покрай Стеф, единият ритва злобно кутийката от уиски. Стеф не помръдва, следи ги примижал, да не забележат, че не спи. След малко от къща отляво се раздават изстрели, и онези в защитните костюми извличат от нея шишкав труп, целия в кръв. Черна камионетка спира до тях, те хвърлят трупа вътре и продължават на бегом по улицата.

Тук пейзажът се изкривява и помръква. Дори през съня Стеф усеща – зле му е, толкова му е зле, колкото никога не му е било. Накрая мракът и нищото милостиво го обгръщат, и го отнасят със себе си.

 

Светът малко по малко изплува от небитието. Над Стеф се е надвесил някой с глава от метал. Бърше лицето му. Не, не е с глава от метал. На главата му има нахлупена ламаринена кутия от синтетичен протеин, и през пробити в нея дупки се виждат очите му. Хари.

– Стеф, чуваш ли ме? – Гласът му звучи тенекиено.

– Да… Хари… що си с тая кутия?

– Така трябва. Можеш ли да се движиш?

Стеф се опитва да се размърда. Никакъв резултат. Ръцете и краката му сякаш са чужди. Хари изпразва една по една четири ампули в системата, свързана към ръката на Стеф. Малко след като тя свършва, Стеф вече помръдва леко пръстите си – но нищо повече.

– Загазил ли съм?

– Още не е ясно – отговаря другият. Когато обаче движенията не стават по-добри, а след час-два отново се изгубват, Стеф разбира – този път няма изгазване.

– Хари… Що се грижиш за мен? Кажи де. Вече нема да те изтропам.

Хари се поколебава за миг. Не му се случва често.

– За да има смисъл.

– Къв смисъл?

– Смисъл да ме има.

Стеф гледа недоумяващо.

– Съществувам, за да правя каквото трябва – казва след миг забавяне Хари.

– Не сгрявам.

– Всичко се прави заради нещо друго, нали?

Стеф набръчква чело.

– Май да.

– Значи трябва да има едно нещо, заради което да е всичко друго. Най-важното от всичко… Трябва да го откриеш, и да правиш него – а ако те карат да правиш неща, дето му противоречат, да откажеш. Иначе се получава, че трябва да правиш каквото не трябва да правиш. И смисълът се изгубва.

Стеф известно време смила идеята. Май не му е по силите.

– Хари… Сичко ли е толкова гадно?

– Кое всичко?

– Светът. На никой за никой не му пука. Не те ли е шубе от куките, за кеф пречукваш кой щеш… Да не те бех срещнал, немаше да знам, че може иначе. И сега не разбирам що, нали нема вече да мога да се разплатя… Ама поне стоплям, че така е некак по-гот.

Хари мълчи и чопли някаква повредена джаджа. Измъква отвътре платка, ръгва парчета жици на разни места по нея и я закача към нов апарат-сбирщина. Стеф сигурно е много зле – струва му се, че ръцете на Хари се движат невъзможно бързо, направо се размазват пред очите му.

– Ако беше иначе, сега немаше да мра на бунището. Сигурно и ти немаше да си тук, де да те знам… А?

– Сигурно. Или пък нямаше да ме има, или щях да съм друг.

– Щеше да не си различен? Да си кат сички? – внезапно проумява Стеф. – Да не си един на милион?

– Може би.

Стеф мълчи малко. След това поглежда към Хари:

– Да питам нещо… ама нема да ми се хилиш… Идва веднъж в ТВУ-то некъв дъртак, с черна рокля, приказва, че кат умрем, после пак сме щели да се съживим. Щел да помага некъв, дето бил правил вече номера, и се кефел да помага. Ама не се знае кога ще дойде…

– Кой знае – внимателно казва Хари. – Може пък да има кой да помогне.

– Кой бе, ти ли? – захилва се Стеф. – Да не си ти оня? Колко пъти си мрел и си се съживявал?… Па може да е добре да пукна сега. Другите с джаджите всички ги пукясаха – значи номера да ги карат да правят квот си щат става. И скоро ще ги нахакат на всеки. Що иначе са ги измислили?

– Може и да не стане лесно. Компаниите ще се опъват, поне някои. Ще го забавят известно време.

– И после кво? Нема бегане ни от ТВУ-тата, ни по бунищата. Кат военен робот. С блокаж върху анализа на мотивите на задачата. – Стеф не е сигурен кво значи лафът, ама е засукан точно като целия номер с джаджите. – Сержанта натиска копчето, и прайш кво каже… Хич и не ща така. Кво ша прая, ако издрапам?

– Много хора се боят от това, Стеф. Някои имат много пари. Други са отлични спецове по нано. Сто на сто някой, сигурно повече от един, ще направи инакви джаджи. Дето да трепят тези, или да ги обезвреждат… Не се бой. Тази схватка е стара като света, победа в нея не е имало никога. И никога няма да има.

– Да, ама аз пукясвам. Заминал влак съм.

– Кой знае, Стеф. Може и да не си.

– Дрънкаш си, да ме крепиш.

– Връзката ти с наноджаджите е двупосочна. Те те променят, свързват към мозъка ти антена, и към ума ти Мрежата. Отпечатват се върху теб, един вид, вече си наполовина нано… Ти пък се отпечатваш върху тях. Няма как да обменят инфо с теб, ако не знаят къде в мозъка ти какво и как става. Дребни са, навсякъде са и знаят всичко, или почти всичко. И са метални – ти и да умреш, те остават, и ти оставаш в тях, и принципно има как да бъдеш извлечен и поставен в ново тяло…

Плещи ги като дъртака с черната рокля, че и още по-отнесени. Стеф престава да им обръща внимание.

– Хари, краката ми се схващат и стинат. И ръцете. Това кофти ли е?

Очите зад дупките в кутията избягват погледа му. Стеф обаче разбира.

– Хари… Искам да се жакна, за последно. Акумулаторът зареден ли е?

Хари поклаща глава отрицателно. След това поставя ръка върху челото на Стеф. Ръката му е студена, и сякаш вибрира.

– Ще ти намеря как, Стеф. Спи. Спи спокойно…

Притваряйки очи, Стеф чува скърцане на ламарина, и забелязва в последния миг как Хари смъква металната кутия от главата си. Опитва се да каже нещо, но стомахът го присвива, около него се завърта вихрушка, и той е до асфалтов път. Пред него лежи в канавката момиче на към петнайсет, само по мрежести чорапи и високи токчета, с насинено лице и в несвяст, и Стеф внимателно намества счупената ѝ ръка.

Внезапно всичко се променя, и момичето седи срещу него в колиба от боклуци, не тази на Хари, някаква друга. Облечено е в стар, прекалено голям армейски маскировъчен костюм, синините ги няма, и като да е две-три години по-голяма. Отново премигване – и Стеф води под ръка през тъмна нощ нанякъде по улицата пиян клошар, който кашля ужасно и сипе ругатни. Пак премигване – наоколо е изоставен коридор, и той тъкмо оставя стиропорена паничка с вдигаща пара храна на пода, а иззад полуотворена врата внимателно го следи парцаливо дете, готово всеки миг да побегне…

Премигванията са все по-начесто, интервалите – по-кратки, гаденето – по-силно. Стеф отчаяно се опитва да се хване за нещо, да се удържи насред замайващия въртеж. Хваща се за поредното видение – ръцете му монтират с пинсети фини детайли върху микроплатка. За момент видението потъмнява, но успява да се задържи. Микроплатката е готова и Стеф разкопчава ризата си. Вдига поглед към пукнатото огледало на облепената с мухлясали тапети стена насреща – в него се виждат гърдите му, разтворени като шкаф. Отвътре са като апарат – жици, кабели, разни елементи. Вмъква платката на някакво място с щракване, скрива някъде вътре и пинсетите, затваря гърдите си и докато закопчава ризата си, вдига поглед. От огледалото го гледа лицето на Хари.

 

Огледалото се разпада по пукнатините на парчета, а зад него има голяма топка боклуци, която се върти като земното кълбо по телевида. Отгоре е посипана с тънък слой пръст, да скрива боклуците, и са построени градчета, или развлекателни паркове, или парници за храни. Топката се нагъва и превръща в лицето на говорител от телевида, усмихнато, и под него има костюм и вратовръзка, но е само маска върху топката боклуци, и устата му бълва като черен облак смрадта им.

Маската внезапно се раздува и пръсва като пренадут от боклуците балон, те се уголемяват и стават на земното кълбо. Цялото е бунище, и по него ровят разни хора. Някои Стеф ги знае – сестрата на Мъри, директора на ТВУ-то, продавачката в онова магазинче, Хари с ламаринената кутия на главата. Други като да ги помни, но не се сеща от кога и къде. Трети не ги е виждал никога, кой ги знае какви са.

Внезапно духва вятър и отнася лицата на хората – те се оказват само маски върху метални глави. Роботи, програмирани да ровят боклуците, всеки със свой начин и място. За нищо друго не стават, не забелязват другите, или света наоколо. И миг преди мракът да го погълне, Стеф вижда сред тях Хари. Заедно с маските вятърът е отнесъл и неговата ламаринена кутия, и главата му отдолу е глава на човек.

 

 

 

 

 

 

 

– Ще закъснееш за училище!

Отворих мрачно едното си око. Училище!

– Ставай, поспаланко! Ако се помотаеш още малко, аз ще закъснея за работа!

Това вече беше силен аргумент. Седнах в леглото и се втренчих в прозореца. Ярък слънчев ден, сияен като че ли е юли.

– Хайде, Без!

– Добре де, идвам!

Навлякох си дрехите, натъпках в сака няколкото нови разработки за „Шадоурън“ и се прехвърлих в кухнята. Не обичам да ползвам краткия път – все едно пропадаш в нищото и после ти се повдига, – но когато татко бърза за някъде, по-добре и ти да си бърз.

Седнах на масата тъкмо навреме – той влезе, пристягайки вратовръзката си. Погледна ме изпитателно, прехвърли пред мен чинията с палачинки и чаша мляко и се настани пред собственото си кафе.

– В събота сме на ритуал, нали не си забравил? – подхвърли и си взе препечена филийка.

Кимнах и забих зъби в палачинката си.

– Няма да е зле да си преповториш песните.

– Няма да пропусна – изсумтях с пълна уста.

– Не мислиш ли, че напоследък загърбваш националното си наследство? Леля ти каза миналата седмица, че…

Тръснах гневно глава. Лелите ми са ужасни. Всяка ваканция трябва да ходя там. Събират ни десетина хлапета в старата къща. Песнопения, билки, дребни магийки, стрелба с лък… пфу! Национално наследство! Ако слушаш лелите ми, все едно живеем в книгите на Толкин! Истината е, че никога не сме строили приказни градове насред омайни лесове и се крием сред хората като мишоци…

– И си оправи ушите! – добави баща ми.

Сега вече се изчервих. Обикновено тази подробност не я забравям. В това отношение лятото ми влияе много зле – а с татко се върнахме преди три дни! Промърморих заклинанието и си вдигнах за всеки случай косата:

– Как е?

– Добре – той кимна. – Но можеше и да не забележа…

– Ако ми растяха бивници в устата, нямаше да го пропусна! – изръмжах.

Той ме изгледа укорително. Специалист е по укорителните погледи. С тези сини очи като диаманти може да те замрази на място без дори да повиши тон или да му се яви бръчка на челото.

Захапах втората палачинка. Наистина щеше да е глупаво да тръгна да се разхождам с острите си уши. Най-много някой от дружките да ме попита защо съм се маскирал и кога ще си сложа обеца и горе на върха, но…

То е като да си се родил сърдечноболен или със сакат крак, или кутсузлия. Татко често ми го напомня, когато съвсем ми падне настроението. Би могло да е много по-зле – все пак не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. По повод това вече татко казва, че… е, ако изобщо съществуват орки, надали бивните им са по една педя дълги, по-вероятно просто са им криви зъбите. Приказките преувеличават.

Но това, нашето, си е така. Някои се раждат с повредена сърдечна клапа, други страдат от спина бифида, трети са аутисти. Ние пък сме елфи.

– Готов ли си?

Кимнах.

Винаги се чувствам малко глупаво, като ме кара с колата. Училището е на десет минути пеша; обикновено си ходя до там, само зимно време, когато е много студено, чакам да мине автобусът. Но от време на време татко го огрява доброто настроение и ме вози. Той е директор в банката – мнооооого перспективно място за елф, боже господи! – тъй че имаме огромна масленозелена кола, чийто двигател мърка като тигър. А докато сядам на предната седалка, почвам да се чувствам наистина глупаво: лукс, аромат на хубава кожа, тъмнозелени тапицерии, лъскави стъкла и вътре аз, с все оръфаните дънки и рошавата си грива.

Спряхме на две крачки от входа.

– Успех! – татко ми кимна и плавно се включи в движението. Махнах му за всеки случай.

На току-що освободеното място влезе някакъв стар буик. Скоро щяха да започнат часовете, тъй че наоколо течеше забързан поток ученици. Направих две крачки, но спрях. Вратата на буика се отвори.

– Пази се! – каза тихо, но ясно женски глас.

– Да, мамо, ще внимавам! – отвърна друго тихо гласче и от задната седалка се измъкна едно момиче.

Не знам защо шестото ми чувство се раздрънчава като повредена китара от време на време. Не бих я погледнал втори път без боцването му – беше дребна, безлична, слабичка и някак твърде бледа, с къса подстрижка като на току-що уволнен от армията пехотинец. Носеше протрити джинси (малко големи за нея) и торбеста тишъртка. Най-обикновено момиче. Издърпа оръфана торба от седалката (явно шита от стари джинси; много оригинално, няма що!) и само за момент мярнах ръбчето на корицата на „Шадоурън“, второто издание.

Свих рамене и понечих да отмина, но проклетото шесто чувство продължаваше да вибрира някъде в главата ми. Предадох се и приближих момичето, което още се оглеждаше с торбата в ръка.

– Здрасти! – рекох кротко. Де да знам, с шлифера, меките ботуши до коленете и тупираната грива можеше и да я стресна; а не исках.

Тя ме погледна, усмихна се – очите ѝ бяха бледокафяви, а усмивката хубава – и отвърна:

– Здравей! Май твърде много обичаш „Шадоурън“?

– Вярно е! – аз също се ухилих. – Нова си тук, а?

– Да, засега съм пробно. До Коледа. После ще видим. Сета.

– Елфа – посегнах и взех галантно торбата. – Е, ще влизаме ли? Каква ти е любимата роля?

– Декър! – тя свенливо се усмихна. – Нали имате клуб?

Татко казва, че е проява на лош вкус, но в училище ме наричат Елфа. Заради „Шадоурън“. Това ми е любимата RPG. В клуба понякога водя игрите – имам си, скромно казано, божествено дар слово, – но предпочитам да се явявам в облика на един герой. Моя собствен. Това е единственото място и време, където мога да съм истински елф. И да правя каквото обичам. Елф-магьосник на име Безар, това съм аз. В „Шадоурън“, де. На живо само се обличам като на картинката от наръчника. Забавно е да се правя на фалшив елф. И мацките си падат.

Като я гледах, и Сета не правеше изключение – зяпаше ме с ей такива очи.

Усмихнах ѝ се и я поведох към училището.

Така се запознахме. Същия следобед, след часовете, я представих на останалите рънъри. Идваше от Денвър. Беше си подготвила входяща история за героинята и ми хареса – не създаваше ново лице; явно от години си играеше с образа на С.Е.Т.И, орк. Е, С.Е.Т.И. провалила операция и я подгонили. Тъй че ето я при нас, без пари, без препоръки, без връзки. Супер!

– Не съм играла почти година! – призна откровено. – Там, където бях напоследък, нямаше много желаещи. Но съм изяла с кориците всички ръководства и си преигравах сценарии сама. Ще ми бъде много приятно, нали разбирате, да има с кого…

Наистина беше поизгубила тренинг, но се оказа пъргава в главата и пълна с идеи. В крайна сметка я поканих на пица и да си поприказваме.

– Защо орк? – попитах я между другото, докато допивахме колите си между надраскани на салфетки карти и схеми.

– Защото не можеш да оцениш един орк само защото е хубав – отвърна тя незабавно. – Нали разбираш, ако играеш елф или дори обикновена жена, останалите автоматично приемат, че тя е красива; трябва да я опишеш наистина грозна и пак няма да го усетят. С орките не е така.

– Не съм избрал елфа заради красотата! – възразих аз.

– Избрал си го заради себе си – съгласи се тя. – Приличаш на елф, не си ли се замислял? Щеше да приличаш дори и без да се маскираш специално. Както и да е, не е само това. Homo Sapiens Robustus са яки и силни, имат по много деца… но живеят кратко. Това ме устройва. Нали разбираш, искам С.Е.Т.И. да умре от старост!

– Съмнителен вариант – ухилих се аз.

– За елфите да.

В наръчника на „Шадоурън“ пише, че елфите откарват по няколко столетия, джуджетата – до стотина години, хората – средно до 55, а орките – 35-40. Не е много, като се замислиш.

След пицата я изпратих до тях. Исках да видя записките ѝ от предишните игри на С.Е.Т.И., за да знам какво да вметна в поредния сценарий, когато аз водя. Забравих за това обаче още като влязохме в къщата. На стената, точно срещу вратата, беше окачена голяма картина: бряг на езеро по залез. Целият хоризонт нашарен в пурпур и мед, водата – с цвят на кръв и карамел, а люшнатата туфа тръстики бе като обляна в течно злато. Изглеждаше толкова истинско, че ми се стори, че е достатъчно да протегна ръка и слънцето ще се стече по пръстите ми.

Досущ като елфическа поема.

– Аз съм я рисувала – каза Сета. – Миналата година. Какво ще кажеш?

– О, ами… – преглътнах. – Защо не си в специализирано училище?

– И тук ще ми бъде добре! – тя се засмя.

 

Беше събота. Излежавах се, зазяпан през прозореца. В събота татко не мъчи печката, а отива до пекарната и купува френски кроасани. И той не е на работа, така че закусваме заедно. Най-често е досадно, той настоява да говорим за елфическото в нас… Така че не ми се ставаше.

Усетих му магията как ме проверява буден ли съм. Когато се увери, извика отдолу:

– Имаш поща!

Сигурно беше нещо важно, щом използва магия. Надигнах се.

Хората ни смятат за магически същества, макар че да си елф според мене по-скоро е нещо като да си заклет вегетарианец или на безглутенова диета. В смисъл че някои зеленчуци не ги ям и някои цветя не ми понасят. Е, всеки си носи кръста, както казват човеците. Пък и може би нашите магически способности са по-свестни от тези, приписвани на вампирите и върколаците. Тъй де, предпочитам не да хапя хората, а да мога да се любя с тях като елф (тоест божествено – така твърдят татко и лелите ми). И да имам истинско поетично дар слово. Омир е бил елф, честна дума! Като мен. Е, имаме и други, истински магии. Не са кой знае какво – малко прескачане на разстояние, малко прехвърляне на предмети, подобни неща. Четене на мисли на дребно, да можем да си оправим ушите, да познаем какво е времето утре… Само дето истинските магии са изтощителни, затова трябва да си маскирам ушите всяка сутрин. И затова ги ползваме само при важен повод.

Надвесих се от стълбите:

– Има ли кроасани?

– Да, разбира се! – Татко се засмя. – Идваш ли?

Пликът до чинията ми беше бял и най-обикновен на вид. Но адресът… Първо си взех кроасан и после го отворих.

 

FASA Corporation

Уважаеми господине,

Късите Ви разкази оставят приятно впечатление. За съжаление, не се интересуваме от подобен вид творчество. Смятаме обаче за възможно някои от засегнатите в тях теми и концепции да бъдат разработени до размерите на роман. Бихме желали, ако този вариант Ви устройва, да ни представите подробна разработка за подобно произведение и при евентуално одобрение от страна на редакционния екип, можем да сключим договор с Вас.

 

Няколко секунди сляпо се взирах в текста. Разказите ми не ги интересували. Но искат да поръчат роман. Господи, никога не съм се залавял с голямо произведение!

Ръцете ми се разтрепериха и бавно оставих писмото на масата.

– Нещо лошо? Поредният отказ? – баща ми ме погледна изпитателно.

– По-лошо. Искат ми концепция.

– Та това е чудесно!

– Мислиш ли? Дали мога да напиша роман?

– За бога, ти си елф! – Tатко небрежно ми разроши перчема. – Няма ли да идеш да се похвалиш на приятелката си?

– Щяха да ходят до Денвър, доколкото знам. При баща ѝ.

– Нали не излизаш с нея?

– Татко! – Езикът ме досърбя да изтърся някоя глупост, но се сдържах. – Просто приятели сме.

Няма да кажа, че със Сета бяхме станали неразделни, макар че прекарвахме изключително много време заедно. Поне четири-пет следобеда седмично обаче си гостувахме, като гледахме да редуваме къщите – да не се сърдят родителите, пък и да не се чувства някой от нас постоянно на свой терен. Не, не бяхме интимни приятели – нищо подобно. Бяхме партньори и съратници. Когато намериш някой, който все едно е другата половина от теб, хич не те интересува полът му. Или расата. Просто бяхме много пасващи си половинки.

– Нормално е да излизаш с момичета – баща ми се наведе напред. – Бих предпочел около нас да имаше подходящи елфи, но поне през лятото виждаш достатъчно…

– Да, да, моля ти се! – махнах с нахапания си кроасан. – Тази лекция я знам. Елфите не бива да се хабят с обикновени хора, защото те не са като нас. Няма да разберат дара, който притежаваме. Няма да разберат нас самите. Не биха могли да имат деца от нас. Освен това дългът ни е да продължим поколението, та значи, като му дойде времето, ще се оженя за някое хубаво елфическо момиче. Знам си урока, казах ти. Много ясно, че ще излизам и с човеци, пък ако ще и да е само за компанията. Но Сета е нещо съвсем друго.

За него това приключваше въпроса. За мен – не съвсем. Знам, че съм елф. Не много красив по стандартите на елфите, може би, пък и наистина човешките жени не ме интересуват – вярно е, че се срещам с достатъчно елфически момичета при лелите си и вече съм установил каква е разликата. Но не мога да си затварям очите. Знам как ме гледа Сета. О, да, тя е много приятна и възпитана и никога не ми е досаждала. Но мога да се досетя за какво мечтае вечер, притиснала възглавница към гърдите си. Страхувам се, че в крайна сметка заради това ще изгубя най-добрия приятел, който съм имал някога. Защото някой ден ще стигнем и до този въпрос… Но не сега.

– Уби ми апетита – промърморих и пуснах недоядения кроасан в чинията си. – Ще ида да звънна на Сета.

Майка ѝ вдигна при второто позвъняване.

– Здравей, Безар! – харесвам гласа ѝ, топъл е все едно летен дъжд. – Сета тъкмо се чудеше дали ще си свободен днес. Отложихме пътуването за другата седмица, баща ѝ бил зает.

– Чудесно! – засмях се. – Всъщност, ужасно… О, може ли да дойда? Сега, веднага?

– Заповядай. Ще ѝ кажа.

Спогледахме се с баща ми, забърсах си шлифера от закачалката и излязох.

Сета беше в таванската стаичка, която беше превърнала в свое ателие. Рисуваше портрет на орк – най-вероятно тъкмо С.Е.Т.И.

– Мислех си за ново приключение – каза, без да оставя палитрата. – Нали се сещаш за онази история с кредитните кодове в Матрицата?

– Какво ще кажеш да го обърнем на роман? – отвърнах и я прегърнах през раменете. – Имам една добра новина.

– Например?

Показах ѝ писмото.

– Боже господи! – тя се засмя, обърна се и ме целуна по бузата. – Не мога да повярвам! Велик си!

– О, да, почти. Само дето адски се страхувам. Не съм писал толкова голямо нещо.

– Не можеш да кажеш, че нямаме материал! Даже ще ти помагам, ако нямаш нищо против.

– Нали затова съм дошъл?

– Добре тогава! Само да довърша тук… Ще слезеш ли да кажеш на майка да сложи кафе? Ще ни трябва, ако ще правим концепция за роман.

Кимнах и я оставих да нанася полутонове на единия щръкнал бивник (кривия) на С.Е.Т.И.

 

СЕНКИ В ЛЕДА – концепция

БЕЗАР ГОЛДЛИЙФ

„Некрономикон“ – магьосническо свърталище, бар за западнали шадоурънъри. Елфа се навърта там и разсъждава за фактите от живота, които не са особено приятни. Влиза С.Е.Т.И., орк, която обявява, че търси опитен маг на процент от задача. Елфа е единственият, който е достатъчно зле, за да се съгласи да работи за заплащане някъде в бъдещето. Така съдбата събира двама представители на традиционно мразещи се раси, които временно сключват примирие…

 

Към средата на октомври отсъствах от училище за два дни – с татко ходихме до Чикаго да подпиша договора за „Сенките“. Когато се върнахме, досадните дъждове и хладното време бяха отстъпили на циганското лято и то се проточи чак до края на месеца. Водех Сета в парка почти всеки следобед. Опъвахме старото одеяло за пикник встрани от пищящите дечица и разпръсвахме схеми и карти по него. Знам, че с моята книга ѝ пречех да рисува – майка ѝ няколко пъти го намекна, – но никога не съм очаквал, че писането, планирането и правенето на един роман ще се окаже толкова трудна работа. А и се забавлявахме чудесно, след като веднъж напипахме ритъма.

Поне в първите петдесетина страници, през които изпълненото с взаимни подозрения партньорство на С.Е.Т.И. и Елфа постепенно намираше обща почва. След това…

– Мисля, че трябва да махнем алармата – заявих намусено.

Огледах още веднъж бележките ни и грубите скици, които Сета бе надраскала, докато обсъждахме сцената. На последната рисунка нашите двама герои надничаха през шубраците в запуснат двор на старовремска къща, малко след като С.Е.Т.И. беше хакнала компютърната система на имението, а двама орки от бандата ѝ бяха прерязали жиците. Елфа на свой ред бе свалил магическите защити. По план оставаше сензорна аларма с независимо захранване, която можеше да спусне блиндираната врата на кабинета на собственика и да ни попречи да измъкнем „автентично вещерско кристално кълбо“, както го описваше поръчката на С.Е.Т.И.

– Трябва да махнем алармата – повторих. – Прекалено сложен капан си спретнахме, няма как да я обезвредят!

Бяхме го измислили кодът да се вкарва отвън – вече изпълнен етап, благодарение на декърските умения на орката, – но самата аларма да се обезврежда чрез реално натискане на копче вътре в кабинета. Е, в реалността бих могъл просто да се прехвърля дотам… но „Шадоурън“ не описва такава вродена способност на елфите, а по подразбиране алармата би засякла директно магическо въздействие.

Сета огледа внимателно скицата си и боцна пръст в лазерните лъчи, преплетени върху отворения прозорец на къщата:

– Оттук копчето е по права линия.

– Е, и? – вдигнах вежда. Тя продължаваше да се взира в листа, прехапала ъгълчето на долната си устна. Настоях: – Дори ако приближиш плътно, това са си десетина метра, с пушка най-много да повредиш механизма!

Сета поклати глава:

– С пушка не става, но можеш да го уцелиш със стрела. Като се сложи на върха ѝ дъвка…

– Елфа сигурно си носи лъка в задния джоб, а?

– Достатъчно е да има тетива – отвърна тя разсеяно, сякаш вече приключила с тази задача. – И бездруго вече е задействал магия за точност, все ще улучи копчето.

Тетива, мътните го взели.

Сета най-сетне ме погледна, надигна се на колене – топлите ѝ кафяви очи се озоваха на една педя разстояние от лицето ми – и колебливо докосна връхчето за стрела, окачено на коженото шнурче на шията ми. Изненадах се колко горещи са пръстите ѝ.

– Елфа носи същите, нали? – попита и се усмихна лекичко. – Знам, че ги носи! За теб може да са само украшение, но…

Истина е, че почти всичко може да послужи за тетива при необходимост, но шнурчето, което Сета държеше, съм си го направил сам миналото лято. Стрелата е подарък от братовчедка ми Ирис, аз не умея да ги оглаждам толкова. Готина е и е много елфическа, нищо че татко казва, че било кичозно и нередно така да парадирам с расовото си наследство.

– Истински са – промърморих засрамено. Толкова тренировки с лъка и накрая обикновен човек да ми напомня за най-простия възможен вариант?

Сета се отпусна назад и остави връхчето за стрела да се изплъзне между пръстите ѝ – топъл спомен от кожата ѝ. Смръщи едва-едва вежди и отново прехапа устна:

– Истински? Мислех си, че Елфа може просто да… омагьоса огърлицата или…

– Ще ти покажа – надигнах се и извадих джобното си ножче.

Недалеч от нас имаше подходящ шубрак. Сета ме последва до него и мълчаливо проследи как си подбирам клонче, проверявам колко е гъвкаво и го отрязвам. Тънка права пръчица щеше да играе ролята на стрелата. С две резки оформих жлебовете в краищата на лъка. Подадох ѝ го:

– Подръж го за малко!

Свалих коженото шнурче от шията си и изтърсих от него връхчето. Пристегнах здраво възлите, изпробвах самоделния лък, за да го усетя, и посочих дървото отвъд шубрака:

– На десетина метра е, нали така? Ето там, виждаш ли забелената кора? Напълно съм съгласен с теб, че Елфа ще улучи копчето. Даже и без магия за точност!

Стрелата изсвистя и се заби дълбоко в ствола на дървото.

Обърнах се ухилен. Слънцето се отразяваше в очите на Сета и в дълбините им танцуваха светулки.

 

От няколко дни беше адски студено, а вечерта бе започнал да прехвърча сняг. При все това, когато сутринта станах и зърнах побелелия град, сърцето ми подскочи. Най-сетне първият сняг! Беше вече към средата на ноември, крайно време. Хубавото на зимата е, че можеш да си ходиш навсякъде и не ти се пречкат разни тъпи петунии примерно. Шейни, пързалки, ммм!

Навлякох си трескаво пуловера и се смъкнах да закуся преди училище. Пътем забърсах и три-четирите нови странички от романа.

О, да. Пишех романа. Пишехме го. Добре вървеше. По поне две страници на ден: обсъждахме непрекъснато сюжета и даже бяхме запуснали малко „занятията“ в клуба. Щеше да стане добра книга – виждах го! Но без Сета не бих могъл да се справя. Винаги когато закъсвах, тя беше насреща да предложи нещо ново и свежо. Понякога разигравахме ситуациите, друг път просто препрочитахме написаното и търсехме варианти.

Настаних се на масата, щракнах тостера – мразя студен хляб – и преди да се зачета в снощния си труд, погледнах косо към татко. Размазваше съсредоточено масло по препечената си филийка и не обели и дума, освен дежурното „Добро утро“. Напоследък съвсем се беше смълчал, но не можех да разбера дали просто се отнася прекалено сериозно към писането ми и гледа да не ми разваля концентрацията, или има и някаква друга причина. Сам го бях помолил да хвърля по едно око на растящия ръкопис и в събота следобед редовно го заварвах зачетен в натрупаните през седмицата страници. Ако имаше някакви въпроси или съмнения, обсъждахме ги, макар че последните няколко пъти просто бе изсумтявал: „Добре върви, личи си майсторската ръка!“ или нещо от сорта. Но с изключение на това… Хващах го понякога как не ме гледа. Шантава работа.

– Всичко е наред на работа, нали? – попитах.

Татко кимна, капна мед върху хляба си и се зае да го разнесе равномерно.

Тостерът показа препечените връхчета на моята филийка и с това ме спаси от усилията да продължавам разговора. Свих рамене, размазах набързо масло, забих зъби в хрупкавата коричка и се зачетох.

Снощи се бях се занимавал с пълнежче между напрегнатия предишен ден на Елфа, завършил с нападение над него кажи-речи пред дома му, и гадната следваща сутрин, когато ченгетата щяха да го извадят топъл-топъл от леглото.

Малко апартаментче в гнусно блокче, вече му бях правил описание по-напред в книгата. Елфа е толкова уморен, че си пали газовия котлон със запалката, вместо с щракване на пръсти.

(„Готин детайл!“ – беше казала Сета.)

Докато стане чаят, той влиза в банята, пуска горещата вода и просто стои под душа и гледа розовата струя, която изчезва в канала. Повечето кръв не е негова, но и той е доволно нашарен със синини и резнат тук-там, не като за доктор и шевове, но все пак…

 

„Струва ли си?“ – запита се Елфа.

Струваше си, много ясно: парите бяха малко, но стигаха да се изплати на Голем’трол, а няколко синини идваха прилична цена за възможността да си запази очите неизвадени, пръстите неотрязани и да не му строшат краката като за начало. Макар че, ако не бяха двата орка на С.Е.Т.И. да се намесят тая вечер в боя, можеше и да пострада по-сериозно.

– Мамка му! – изръмжа магьосникът и удари с юмрук по стената.

С.Е.Т.И.

Прекалено беше уморен, за да се ядоса както трябва.

Как можеше да насъска бандитчетата си да го следят? Да я попита направо – ще каже, че ги е пратила за охрана. Но истината беше, че явно все още му нямаше доверие и го очакваше да щукне, стига само да се поопаричи малко.

Пак удари по стената, вече с разтворена длан. Литнаха пръски.

Неговата истина пък беше, че е започнал да ѝ има доверие и вече изобщо не ставаше дума само за пари. Вече не би зарязал задачата, дори ако С.Е.Т.И. срещнеше проблем да му връчва хонорара навреме. Просто… беше взел присърце нещата и вече и с нагорещени клещи щипци да го карат да се откаже от партньорството им, най-вероятно просто щеше да крещи и да не приеме офертата.

 

В полето на листа снощи бях надраскал: Елфа престава да я възприема като грозна. Сега оставих филийката и оградих целия последен абзац с голяма скоба – беше си за махане и смятах, че и Сета ще се съгласи с мен.

– Какво ще вечеряш? – татко побутна кутията с мляко. – Мисля да…

– Ще съм у Сета.

Той кимна.

Изпих си млякото, пъхнах страниците в мешката си и излязох да изчакам автобуса.

Имаше една сцена, която със Сета бяхме оставили само маркирана – Елфа щеше да води орката да напазаруват магическия инвентар за следващия им удар. Вече бяха идвали веднъж в магазинчето и решихме собственикът, Тандж, също да бъде елф. Досега не бяхме намерили приложение на точно тази сцена, но… Дали нямаше да пасне чудесно за демонстрация на промяната на отношението на Елфа към С.Е.Т.И.?

Дали, ако Тандж се заядеше с гадничката физиономия на орката… или ако подкачеше Елфа за новото му гадже…

Почти бях извадил работното си тефтерче от мешката, когато майката на Сета пристигна. Наложи да ми свирне с клаксона, за да ме измъкне от мислите.

Намъкнах се на задната седалка – Сета винаги пътуваше отзад – и ентусиазирано заразправях какви идеи са ме свет… спрях насред фразата само две пресечки по-късно. Нещо не беше наред. И шестото, и всичките ми останали пет чувства ми го подсказваха.

– Какво става? – попитах и се огледах. Сета, отпусната в ъгъла до другата врата, ме съзерцаваше кротко. Майка ѝ, както винаги, се беше привела над волана, сякаш сама си няма вяра, макар да не беше лош шофьор.

– Всичко е наред – каза Сета.

– Не, не е – поклатих глава. – Какво ти е?

– Просто не ми е добре – тя сви рамене. – С майка се разбрахме да ме закара до болницата. Но ще те хвърлим до училище. Нали?

После се притеснявах за нея – нямаше я всичките часове. Но дойде за сбирката и игра както обикновено – хитро, талантливо и печелившо.

– С.Е.Т.И. може и да умре от естествена смърт! – засмях се аз, докато я изпращах до колата.

– Може би. Кой знае.

Доста самотна вечер беше. Не бях предполагал, че точно днес ще е един от „празните“ моменти, но не се натрапих. Тя и без друго изглеждаше малко бледа и в не съвсем добро настроение. Тъй че просто седнах пред компютъра, прозорецът към „Шадоурън“ се отвори и аз потънах в света на Елфа и С.Е.Т.И. Довърших 17-03 в банята, оправих и сцената с Тандж, с когото Елфа за малко да се сбие. Бях натракал към десет страници, когато към полунощ татко дойде да ми се скара.

Два дни всичко беше нормално, като изключим леката разсеяност на Сета. После пак изчезна и следобед не се яви на клуба. След като приключихме играта, се завъртях да хапна пица, но лошите предчувствия не ме оставяха. Нещо не беше наред – един господ знае какво, но не беше както трябва! Първоначално планирах да се прибера и да работя, а после да ѝ звънна и да видя какво става, но в крайна сметка се върнах при училището.

Да си елф понякога има предимства. Когато съм в криво настроение, все си въобразявам как правя въоръжен обир, без никой да ме усети. Не съм точно невидим и не мога да минавам през стени, но… да речем, че с цената на главоболие и нужда от няколко шоколада мога да прескокна през стената. Или през заключена врата, както в случая. Не е точно като в „Стар Трек“, но и така става. Само дето изисква доста повече усилия от това да се преметнеш от спалнята до кухнята. Застанах под прозорците на канцеларията, промърморих заклинанието и ето ме, вече бях вътре. Нямах нужда да светвам лампите – елфите виждаме и на тъмно. Да отключа картотеката с картоните пък беше по-лесно от детска игра. Някой ден, когато наистина закъсам за пари, ще взема да пробвам градската банка.

Прерових картоните и извадих този на Сета. Още от първия ред видях това, което е трябвало да забележа преди седмици и за което шестото чувство ме предупреждаваше достатъчно пъти. Ритник по задника, ето какво заслужавах.

Тя беше минала химиотерапия и три операции. Беше пропуснала почти две години. Нищо чудно, че не е имала с кого да играе – не и в болницата! Очевидно ѝ бяха разрешили да се върне на училище, някъде в по-малък град и в по-спокойна обстановка… но страшното не беше минало. Продължаваше.

Затворих картона и го прибрах на мястото му. Прехвърлих се в двора. Излязох на улицата. Спрях в супермаркета да си купя шоколад – и в аптеката за аспирин. Главата ме цепеше страхотно.

На следващия ден Сета също я нямаше в часовете и макар че не знаех дали не си пъхам носа където не ми е работа, вечерта се обадих на майка ѝ.

– Тя е в болница. На изследвания. Скенер, такива неща… Утре се връща, предполагам, че вдругиден ще бъде на училище.

– Нещо лошо ли е?

– Все още не се знае.

– Рак отново?

За един елф и мълчанието отсреща е достатъчно.

– Предайте ѝ поздрави! – помолих.

Прекарах много замислена вечер. Не написах и един ред от „Сенките“, само зяпах в последната реплика от онзи ден и размишлявах. С.Е.Т.И., която не е хубава и ще живее малко. Приличаш на елф, не си ли се замислял? Погледи, докосвания. Горещи пръсти върху шията ми. Размислите на С.Е.Т.И., когато говори с орките от бандата си за странното съдружие с Елфа…

В крайна сметка реших, че съм прав, и измолих двайсетачка от баща ми. Поръчах букет – трайни орхидеи в специална кутия. На картичката написах поема. Накрая изхвърлих поемата и смених орхидеите с ириси.

Когато Сета се върна, сякаш нищо не се беше променило. Отново работехме рамо до рамо, дори по-често от преди; бяхме великолепен екип. Докосвах я понякога: длан на коляното ѝ, ръка през кръста, лека прегръдка. Чаках да разбера.

– Трябва да ти кажа нещо! – реши се Сета една вечер. Майка ѝ щеше да дойде всеки момент.

– Почакай! – придърпах я към себе си и я целунах. По устата. Като елф с елфа.

Тя се сгуши в мен разтреперена и задъхана.

– Да повторим? – предложих усмихнат.

– Не, трябва да ти кажа нещо. Аз… аз имам рак. Другата седмица влизам в болницата.

Какво ли не бих дал да съм вампир или върколак, да мога да я ухапя и да я излекувам. И ние, елфите, сме магически същества, но силата ни е в друго. Притиснах я по-силно към себе си и ѝ прошепнах:

– Обичам те!

След това майка ѝ дойде.

 

Следобедът след като баща ми замина в командировка, ми се стори идеален. Имахме сбирка на клуба, както обикновено, но аз измъкнах Сета още след часовете.

– Трябва да ти покажа нещо! – настоях. – Важно е.

– Предпочитам да поиграя – отвърна тя. – Утре ме прибират, нали знаеш?

– Да, знам. Точно заради това.

Влязохме вкъщи и я качих в стаята ми.

– Романът? – сети се тя. – Написал ли си нещо ново напоследък? Не си ми чел не знам откога!

– От онази целувка – усмихнах се. – Да, написал съм. Доста. Но наближавам кулминацията и предпочитам да не ти чета сега. Ще идвам в болницата. Да го запазим за тогава.

– По-уверен си в себе си от преди! – Тя се засмя. – Май следващия си роман ще можеш да го напишеш и сам.

– Да, може би – поклатих глава. – Стой тук, сега се връщам. Ще пиеш кафе, нали?

Както казах, не обичам да ползвам магия, но сега се налагаше. Докато кафето заври, прехвърлих традиционния си костюм в кухнята и се намъкнах в него. Оправих си прическата. И ушите.

Накрая прехвърлих и подноса с чашите горе на масичката. Не вярвах Сета да забележи. Не и след като вляза в стаята.

Честно казано, чувствах се леко тъпо. „Традиционните дрехи“ ползвам само на ритуали и дори тогава сякаш не съм на мястото си. Дали елфите са се разхождали по чорапогащи и ефирни туники из горите? Дълбоко се съмнявам. Така ги рисуват по кориците на книжките… Но: трябваше да си изиграя ролята докрай.

Така че отворих вратата и спрях на прага. Сета се обърна и се втренчи в мен. Гледахме се близо минута, преди накрая да пристъпя напред.

– Страхотно! Малко като от Толкин, но е страхотно – промълви тя. – Откъде извади тези уши? А дрехите?

– Мои са си! – ухилих се. – Все си мисля да си сложа обеци тук горе – помръднах връхчетата на ушите, – но не съм убеден, че мога сам да си пробия дупки, а в студиото едва ли ще ме приемат…

– Изглеждаш като истински елф – тя въздъхна. – Много си красив!

– Аз съм истински елф! – седнах до нея на леглото. – Това е тайна, която не бива да разкривам, но мисля, че сега може.

Тя се засмя.

– Кафе?

Отпихме. Продължавах да се чувствам като глупак. Неловко. Чорапогащите определено не ми помагаха. Уф… хайде, Без! Мислиш ли, че следващия път ще ти е по-лесно? Оставих чашката си, прегърнах Сета и я целунах отново. Прехвърлих чорапогащите в ъгъла, нейните дрехи също.

– Ох! – тя подскочи.

– Не казвай нищо! – Притиснах я по-силно към себе си и продължих да я целувам, като същевременно я придърпах назад и я положих да легне на одеялото.

– Девствена съм – промърмори Сета в ухото ми.

– Да, знам – отвърнах тихичко. – Не се безпокой.

Беше отслабнала последните няколко седмици. Надвесих се над нея и я погледнах с присвити очи. Колко струва един писател, ако не си прилага въображението в живота?

Присвих очи по-силно.

Разтворих лекичко бедрата ѝ и се наведох да целуна едната ѝ малка, обла гърда. Докато бавно се потапях в тялото ѝ, ѝ шепнех елфически поеми. Самият аз творях поема с всеки тласък, който ни разтърсваше, слети в единство. Сета простена за миг и топла кръв покапа по бедрата ѝ, но моята песен вече я носеше към небесата. Лекичко и бавно ни издигнах нагоре, и продължавах да рецитирам, докато се въртяхме в първичния елфически танц, а стаята около нас се размиваше и отстъпваше пред сенките на величествени златолисти дървета, които пригласяха на древните ми песни.

Елфическата песен е за двама, и както казва татко, осакатява се с човек. Но Сета беше част от мен! Слети в едно цяло, възпети в един ритъм, ние се носехме през вълшебното безвремие, а любовта ни беше думи и мелодия, словата и баладите – любов…

Отворих очи – и я видях наистина. Красива!

На следващата сутрин, рано, я заведох у тях. Майка ѝ така и не ме попита какво сме правили сами цяла нощ. Мисля, че знаеше. И мисля, че ми беше благодарна.

 

Почти всеки ден бях в болницата при Сета. Следяхме карти и сценарии. Разисквахме завръщането ѝ. Избора на университет догодина. Как ще наемем заедно квартира. Тя рисуваше по малко, когато се чувстваше по-добре. А вечер аз пишех романа.

Завърших го точно за Коледа. Разпечатах го и ѝ го занесох – идеалния подарък. Бяха я оперирали преди четири дни и се чувстваше толкова слаба, че се наложи да ѝ поднеса титулната страница пред лицето, за да не се мъчи да обръща глава.

БЕЗАР ГОЛДЛИЙФ И СЕТА СААКЯН

СЕНКИ В ЛЕДА

Тя едва-едва смръщи вежди, но и едва-едва се усмихна.

Докато дойде време за втората операция, ѝ прочетох романа на глас. Поне края. С.Е.Т.И. и Елфа успяха да довършат задачата си и да отмъкнат данните. Раниха я тежко и докторите едва успяха да я закърпят. Но двамата си тръгнаха заедно от нелегалната болница. Съдружници и приятели, тогава и занапред, макар да бяха приключили с удара.

Написал бях стихотворение – за Сета, за след втората операция. Беше на дванайсети януари. Само че тя не я издържа. Така и не дойде на себе си след упойката. Рано сутринта майка ѝ ми се обади да ми го съобщи.

След погребението получих увит в кафява хартия пакет, в който се намираше портрет: прекрасен елф със зелени дрехи и готов за стрелба лък. Лицето му беше моето, а зад него трептяха златните лесове на любовта ни.

 

То е като да си се родил със синдром на Даун или саката ръка, или кутсузлия. Когато съвсем ми падне настроението, татко ми напомня, че поне не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. Бих предпочел да съм вампир или върколак – тогава щях да мога да я ухапя и да ѝ предам от своя живот. И ние, елфите, сме магически същества, но силата ни е в друго.

Аз я обичах и я възпях.