Пеперудата и Аджин

21.02.2014

Два фантастични разказа на Андрея Илиев

Читателите на Факел.бг посрещнаха с голям интерес разказа на Андрея Илиев "Нестинарката" от новата му книга с фантастика "Убиец на борда". Днес ви предлагаме още два разказа от нея, които авторът избра за нас.

ПЕПЕРУДАТА
 

Запомнил съм кога се появи Пеперудата, защото беше няколко дни след назначаването ми за свещеник в селото. Сиреч в края на февруари четиридесет и първа. Но откъде дойде, дали някой го доведе... Такива като него са като изсъхнали листа, гонени от студения зимен вятър накъдето му скимне. Беше с износена войнишка шапка със спуснати наушници, износен тъмносин балтон, нацвъкан с кръпки от най-различен цвят и калибър, избелял летен войнишки клин и новички гумени ботуши. Рядката му брадичка бе сплъстена от лиги, сополи и остатъци от храна. Но очите му грееха! Хлътна в кръчмата и подкара неговата си:
- Хи-хи! Студенуу, ъъъ? Амъ Госпуд милостииив... ша има слънцеее... И пипирудииии... многуууу... Нъл тъй, Баце?...
Селяните млъкнаха, загледани в него. После някой разцепи тишината с констатацията:
- Идиот.
Наистина беше такъв. Докато другите приказваха и си пиеха виното, той остана прав до печката в ъгъла и продължи да си мърмори. Само от време на време повишаваше глас и стряскаше посетителите. Те се извръщаха, ослушваха се и пак го загърбваха.
Надвечер, когато отидох да заключвам църквата, го заварих свит на кълбо пред вратата. И пак:
- Хи-хии! Студенууу, ъъъ? Ша имъ слънцеее... Пипирудиии...
- Ще има – кимнах аз. – Ял ли си нещо?
Много му личеше, че не е. Една баба беше донесла по обяд баница. Дадох му я. Изяде я лакомо, постоянно нащрек и хвърляйки ми подозрителни погледи. Изчаках го търпеливо, затворих вратата, заключих и той легна като куче пред нея. Въздъхнах и му посочих пристройката от изгнили дъски в дъното на двора.
- Там. Отиди там.
На сутринта ме чакаше, потропвайки. Още като отключих, хвана метлата. После мина чевръсто с парцал по иконите. Явно бе вършил някъде подобна работа, защото се движеше из църквата като място, което познава.
Друго? Помня, когато през село започнаха да се точат германските колони на път за Гърция. Камиони, мотоциклети, каруци, оръдия... Като река. Хората цъкаха с език и клатеха глави: тежко им на гърците. Пеперудата премиташе набързо и тичаше към колоната. Клатеше се до някой плет и редеше неговата си тирада. По това време се появи и нова дума в речника му – “шукулаат”. Явно някой от немците се бе съжалил над него и му беше дал шоколад. Беше му харесал много, защото засияваше цял, явно огрян от спомена за яденето.
Беше някъде през лятото, август трябва да е било. Малко преди обед  докараха за опело починалия предния ден дядо Влъчко. Паднал, както си косял ливадата край реката. Удар. Дотогава Пеперудата шеташе кротък и отвеян из църквата, мърморейки се нещо. В момента, когато внесоха ковчега, първо застина с отворена уста по средата на пътеката, препречвайки я, после се хвана за главата, задърпа косите си и зави като оплаквачка:
- Ууубииих! Уубииих!
Хората се стъписаха. Аз стреснат забързах към него. Той продължаваше да стиска главата си, сякаш я е разрязал и се мъчи да я събере. Миг след това се затича навън, пищейки ужасен. Недалеч от портите на храма се свлече на земята и започна да се гърчи и блъска чело в пръстта. Опитах се да го изправя, да го успокоя, да го накарам да млъкне. Напусто. Няколко човека от роднините го вдигнаха и го понесоха като огромна гърчеща се змия...
Че това бе в устата на селяните поне седмица, спор няма. Пеперудата ми бе помагал дотогава поне в двайсет погребения и всички те бяха минали без гафове. Какво се бе отключило в мозъка му, защо викаше това “убих”? Май за първи път се запитах що за човек е помощникът ми. И започнах кротко и методично да го разпитвам. Това, което ще разкажа, научих след почти три месеца вадене с ченгел на дума след дума. И така, той твърдеше, че убил баща си. (Признавам, че отскочих назад, когато ми го призна.) Бил сирак, майка му починала, когато бил още дете. Баща му го биел, тормозел, довел си млада жена, негова ученичка или студентка. Когато ми казваше това, извади някъде от джоба на оня същия тъмносин балтон, с който дойде, изрезка от вестник. Беше обява от вестник за опело в софийска църква. Беше толкова протрита, че на места не се четеше и така и не успях да видя някакво име. Не с нож, а просто поискал. Не, не се молил на Бога. Как ли? Просто много, много го поискал. Ден и нощ. По-точно три дни и три нощи. Само това искал и това мислел. Нито ял, нито пил. Просто искал това. И късно вечерта на третата вечер баща му получил удар.
Какво да кажа? Просто махнах с ръка с облекчение и животът ни продължи по старому.
Но дойде лятото на четирийсет и втора. В село се върнаха Тодор Гергиновия и Васил, синът на Вичо Куртов, селския чорбаджия. Тодор бе от средна ръка семейство, свършил университета в София, икономист. Васил пък бе учил пет години в Германия за агроном. Двамата бяха израсли заедно тук, на село, бяха седели на един чин седем години в местното училище, а после в града, докато учели в гимназията, заедно тичали по момите. Па като се събраха тия яки мъже, като окупираха кръчмата... Една седмица цяло село яде и пи с тях. Пеперудата също ходеше там, понякога ми намирисваше на ракия или вино, понякога и на двете. По някое време приятелите бяха открили страстта му към шоколада и се забавляваха с нея.
 После... После се чу, че Васил се скарал люто с баща си. Искал да купи трактор, вършачка. Демек да прави ново земеделие, както е по Европа. Искал да вземе и Тодор при себе си, да му води сметките. Дъртият не се съгласил обаче да даде пари, щото и с воловете можело да се оре, а конете с диканята също вършеели. Пък за сметките – имал си тефтери.
Двамата отново заседнаха в кръчмата, но вече пиеха сами и гледаха лошо. Говореха помежду си приглушено, не черпеха наляво и надясно. Единственият, който запази привилегията си да сяда на масата при тях, бе Пеперудата. Хранеха го, пояха го, шушукаха му нещо на ухото. Той се хилеше добродушно и си рецитираше неговите си приказки за синьото небе, за пеперудите, червените макове, жълтото слънце... И най-вече за шоколада. Щото те направо го тъпчеха с шоколад. Кръчмарят Динко казваше, че толкова шоколад не е продавал за последните няколко години... Един понеделник Пеперудата зачезна и се появи със сенки под очите и тътрузейки крака, сякаш на гърба си носеше торба цимент. Свря се в пристройката като бито куче.
Само няколко минути след това откъм голямата къща на Куртови писна жена, завиха на лошо кучетата му – големи като телета каракачански овчарки. После селският телефон ми донесе, че цял ден чорбаджи Вичо ходел като замаян, посядал, дори полягал – нещо нечувано и невиждано от челядта му. По някое време поискал вода и като станал да пие... Поел стомната и ха да я вдигне, сринал се на земята.
Каквото трябваше, направих по изпращането на покойника. Какво да си кривя душата – щедри бяха наследниците и най-паче Васил… Тъкмо изнасят обаче ковчега от черквата и на вратата пътят им препречи Пеперудата. Рошав, с кръвясали очи и една кафява пяна излиза от устата му, стича се по дългата мръсна брада и капе на земята. И докато си помисля „Пак е ял шоколад пезевенкът му с пезевенк”, той протегна костеливата си ръка с дълги и черни нокти и просъска злобно:
- Убиииих! Шукулаааат! Ха-ха! Ни давъъъъ! А? Що ни давъ?
Настана объркване, хората зашушукаха, закръстиха се. Няколко младежи го хванаха и задърпаха, той махаше с ръце като земеделски пергели и продължаваше да ломоти  нещо неразбрано. Тогава си рекох: трябва да се отърва от тоя човек.
Обаче… Нещо ме чогли, нещо не ми дава мир. И след два дни, като го видях, че е някак си спокоен, доколкото въобще може да се каже, че такъв човек може да бъде спокоен… По-скоро точната дума е май кротък. Беше топло, наистина имаше пеперуди и миришеше на здравец, мащерка и пелин от раззеленилия се от последните дъждове църковен двор. Седнах направо в тревата и поканих с жест Пеперудата да стори същото.
- Защо казваш, че си убил бай Вичо?
- Убиииих! – кимна той.
Вгледах се в празните му очи, опитах се да открия някаква вина, някаква човешка реакция. Нищо. Нищо. Празен хамбар.
- Защо?
Лицето му се сбърчи, опита се нещо да си спомни. Личеше какво усилие му струва това. Имах чувството, че в главата му нещо заблъска като строшено воденично колело. После се отпусна и каза простичко:
- Шукулат.
Това, което ще кажа с няколко думи, успях да сглобя след почти два часа питане и мучене, хилене и виене. Много обичал шоколад, всеки ден ядял шоколад. Обаче спрели да му дават. Той искал, обаче му казвали: „Не може”. Когато пак искал, отговаряли: „Ние искаме да ти дадем, ама тоя човек не дава”. Пеперудата плачел, молел се, много искал… Обаче те сочели един мустакат човек с потури и пояс и пак казвали, че той не разрешава. „Шукулат” ще има, когато той умре… Млъкнах. Мислих. И се престраших:
- Кой ти каза това?
Очите му светнаха, той свързваше тоя човек, чието име каза твърдо и без запъване, с най-вкусното нещо, което бе опитвал, откак се е родил.
- Васииил!
- И ти?
Пеперудата сложи юмрук под брадата си и направи физиономия, че мисли. И необичайно тихо, меко и някак си замечтано  каза това, което бе мислил:
- Умри… умри…
Паднах по гръб назад. Стана ми изведнъж студено. Сигурно от ореховата сянка… Попитах само:
- А дядо Влъчко? Него защо?
Не се замисли въобще. Протегна нагоре ръце и проточи:
- Чирешииии!
Съобразих: старецът наистина почина по черешово време. По нашия край череши не виреят, но той бе успял да отчува няколко дръвчета и спеше край тях, защото продаваше плодовете им добре. Внезапно Пеперудата освирепя и започна да се налага с юмруци по лицето, главата и раменете. Ясно… Хванал го е да бере череши от градината.
Станах, влязох в църквата и дълго се молих пред иконата на Богородица. Много дълго. Знаех какво трябва да направя и на, честен кръст, страхувах се. Много… Когато излязох отново навън, Пеперудата седеше все така под ореха и си ломотеше нещо под носа.
- Хей – рекох.
Гласът ми май потреперваше. Не даде никакъв признак, че ме чува. От опит обаче знаех, че някаква част от него е обърната към мен и ме слуша. Поне така беше винаги с нарежданията, които му давах относно работата в църквата.
- Махай се. Не влизай повече дори в двора.
Прекръстих го три пъти, обърнах се и влязох почти тичешком в църквата, гонен от някакъв нечовешки страх...
Това беше малко преди обяд. Малко след пладне дойде автомобил от града. От него слязоха двама мъже с градски костюми и филцови шапки. Влязоха при кмета. Само минута след това оттам излетя разсилния и засили няколко от по-големите момчетии, наобиколили автомобила, да търсят полския и горския стражар. Когато те дойдоха с пушките, градските мъже ги забраха и вече с пистолети в ръце тръгнаха към Горната махала. „Нима? – ахнах аз. – Нима Господ е чул изповедта ми?”
След десетина минути се върнаха все така мълчаливи. Цивилните полицаи бяха прибрали оръжието си и крачеха сериозни сред рояк дечурлига и лаещи кучета. Качиха се на автомобила и като запълниха площада с бял дим, изнесоха се по пътя за града.
Не беше Господ… Оказа се друго – Васил, докато учел в София, писал се комунист. И Тодор Гергиновия също. Станал провал, имало много арестувани… И те двамата затова се върнали на село – смятали, че ще им се размине. Но били на тръни. Тодор, като видял непознатите отдалече, изтичал до Васил през задния двор. После двамата хванали гората…
Из село тръгнаха какви ли не невероятни истории – били терористи, убили генерал Луков, взривили някакъв радиоинженер… Толкова се бяхме заплеснали по тях, че никой не успя да се сети кога и как се е изнизал от село Пеперудата. Аз усетих липсата му три-четири дни по-късно. Рекох си: „Луд, пък обидчив”. Но вместо да ми олекне, един таралеж се загнезди под лъжичката ми. Някак си знаех, че това не е краят на историята. Злото никога не си отива след само едно „махай се”.
Помня деня, защото беше личен – 15 септември. Синът ми почна в първо отделение и тъкмо влязох в училищния двор и кметът ме посрещна с думите: „А, добре, че те видях! Утре трябва да отидеш до града, околийският полицейски началник те вика”. Трябва да съм да съм направил изненадана физиономия, защото побърза да ме успокои:
- Абе, разпитва ме и мене за тоя… За Пеперудата бе, отче!
Онова под лъжичката избухна, като бомба ме разтресе. Рекох си: „Стана тя…” Спах ли? Не можах да мигна!
И най-лошите ми предположения не се сбъднаха. Всичко беше по-зле. Околийски ли? Само ме посрещна и ме заведе в една стая с голи стени, маса по средата и три очукани стола. Там вече седяха, пушеха и пиеха кафе двама мъже. „Господата са от София” – подхвърли околийският и побърза да се изниже.
Гледаха ме втренчено. Единият бе черен като циганин, с тънки мустачки на земпаре и голям златен пръстен на средния пръст на дясната ръка. Другият беше дребосък и гледаше лошо през очилата с телени рамки, които все падаха от малкото му носле и той ги наместваше нервно.
Черният извади снимка и ми я подаде. В първия момент не познах човека на нея. После едва не я изтървах. Ахнах. Пеперудата! Обаче избръснат, подстриган, облечен в костюм и вратовръзка. Ако не бяха очите му, в които лудостта гореше със страшна сила, нямаше да го позная.
- Кой е този, отче?
- Пеперудата – откъсна се от устата ми.
- Нещо май ви учудва?
- Ами да… Той беше…
- Просяк?
- Да.
- Как си обяснявате тая промяна, отче?
Вдигнах рамене в истинско недоумение.
- Макар че ние знаем – сухо и многозначително подметна очилаткото.
- Дори нямам идея – разперих ръце аз.
Черния опъна от цигарата, подпря брада на дланта си замислен и изпусна дима. Другият продължаваше да ме гледа като петел бобено зърно.
- Вярвам ви. Ние имаме някаква шантава идея…
- Ние знаем – допълни дребният.
Черния го стрелна неприязнено, кръстоса крака.
- Убивал ли е Пеперудата някого тук?
Ченето ми май увисна. Побързах да го прибера. В същото време ми се стори, че се открехна някаква врата, която никога не би трябвало да се отваря, от процепа лъхна такъв студ, че целият се сковах. Успях само да изхъркам:
- Какво говорите?
- Някой си Влъчко Дудеков?
- И Вичо Куртев – строго допълни дребният.
- Те… ама те умряха от инфаркт! – едва не извиках аз.
Двамата се спогледаха.
- Значи не знаете? – въздъхна Черния.
- Щото  ние знаем – натърти другият.
Черния май не беше на същото мнение. Дръпна пак от цигарата, издуха дима към колегата си и той се изгуби в него. Появи се след малко махащ с ръце и с гневни очи, но нищо не каза.
- Знаем – вятър! – процеди. – Говорихме с лекаря. Наистина са получили инфаркт. – После се втренчи изпитателно в мен и рече нехайно: - Пеперудата може ли да предизвика инфаркт у някого?
Май се олюлях. От оная врата задуха вятър. Леден, режещ. А лицето ми пламна.
- Глупости – изтърсих.
Но това беше думата, която Черния очакваше, защото очите му омекнаха и той кимна с глава.
- Мда, глупости. Виждате ли с какво се занимаваме, отче? Но следа – трябва да се провери.
- Макар че ние всичко знаем – гордо се включи очилатият.
- Заловихме Тодор Гергинов от вашето село. На разпита той призна, че е организирал атентат срещу Негово Величество Царя.
Вдигнах вежди – само за толкова имах сили.
- Използвал Пеперудата. Подстригали го, окъпали го, облекли го с нови дрехи… Развеждали го из София заедно с другия ваш селски – Васил. Дори в публичен дом го водили. После отново го върнали на предишния му хал. И когато той захленчил, обяснили му, че Царят не дава. И Пеперудата пожелал смъртта му… Три дни и три нощи правил някакви работи и Негово Величество Царят умрял.
Разперих ръце. Исках да кажа: „Ами вие знаете всъщност какво е станало”. Обаче Черния, сигурно защото беше потънал в цигарения дим, изтълкува другояче жеста ми.
- Тодор сигурно се е побъркал. Три пъти му прилагали „прилепа”. Сигурно не знаете какво е „прилеп”, отче?
- Един метод – важно обясни очилатият.
- Метод? – засмя се късо Черния. – Бой, отче, бой по стъпалата с гума от файтонджийско колело. До припадък. И никаква вода за пиене. Страшно е. Някои издържат на боя, но проговарят за чаша вода. Всичко си казват, отче. Но се случва и да фантазират. Като тоя ваш Тодор…
Той се изправи, подаде ми ръка.
- Прощавай, отче, доста време ти изгубихме. Но какво да се прави – служба.
- Трябва всичко да знаем – додаде очилатото ехо…
Къде съм ходил, докато дойде време за автобуса за село, колко съм чакал, дали съм говорил с някого… Единственото радостно нещо беше, че оная врата се бе затворила и не усещах с тила си ледения полъх от нея. Но знаех, че не е изчезнала, нещо повече – близо е. И че зад нея има не само мраз. Някъде в тъмната пустош дишаше нещо – хищно, гладно, опасно. „Помогни ми, Господи! Помогни!” – повтарях си през целия път. И когато слязох на площада, почти се затичах към храма. Клисарят го нямаше, но не бе заключил вратата. Сринах се пред иконата на Спасителя и изхлипах.
Колко се молих? Минути? Час? Или век? Не знам. Не знам…
Някой ме докосна по рамото. После усетих оня леден полъх. Сърцето ми затропа по ребрата бясно. Брадата ми затрепери. Онова – звяр ли, сатана ли – беше изпълзяло иззад вратата и се готвеше за скок. Свих врат и заплаках от страх и безсилие.
Когато чух човешки глас, радост избуя в цялото ми същество. Извърнах се бавно. Извиках изненадан.
Пеперудата!
Беше в костюма, с който го бяха снимали, вратовръзката или това, което бе останало от нея, се полюшваше на врата му. Сигурно от оня вятър… Беш брадясал и много мръсен.
Блъснах се в очите му – геени огнени.
- Студенууу – проточи. А пипирудити фъърчъът… Пък тиии… Не давъш, ъ?...
Последното, което усетих, бе мирисът на развалени яйца…

АДЖИН

          Ако човек, хващайки аджин, отнеме от
 него монетата му, той попада в зависимост
 и му служи. Стопаннинът му го вижда, обаче
 за останалите е невидим и може да краде какво
 ли не, прониквайки незабелязан навсякъде...
Монетата  пък е “неразменима”;бидейки изхарчена,
 тя неизменно се връща в джоба на притежателя си...
   “Демонология и шаманство у равнинните таджики”,
О. Сухарева
                  
1.
    Когато нещо има да става, то става. И целият свят да се наговори да го спре, и дяволът да го благославя, и Господ да го кълне – събитията следват своята незнайна и неразбираема логика.
   Ето например Гери. Като че ли случайно кобилата от крадливата фондация го дамъкна в офиса си. Снимаха го. После го окъпаха и облякоха в чистак нови дънки и тениска. А на краката му – петите му ги стъргаха с нещо поресто, прилично на стара керемида – се уредиха с бели маратонки. И пак го снимаха. Гери веднага схвана – нищо, че бе избягал от интернат за бавно развиващи – тая кучка бе получила поредната пратка от чужбина и неговото пременяне е част от мъглата, с която крие кражбата... После благодарение на тези дрехи и банята успя да се намъкне в супермаркета. И докато дебнеше персонала да се заприказва, разбра, че охранителната система в склада не работи. Тлъстякът, който веднъж го изрита по задника, каза, че фирмата, поддържаща техниката, отстранявала голяма авария на друго място... И той се намърда там. Качи се на един от рафтовете – поне четири метра от пода, - сви се на кравай и заспа.
    Когато се събуди, вече бе тъмно и супермаркетът бе затворен. Естествено, бе гладен. И естествено, затърси кашончетата с шоколад. Яде. После намери палетите с кока-кола и пи.
   Оригвайки се, мина като чорбаджия през целия склад. И не беше ли? До сутринта всичко това бе на негово разположение и той трябваше да избере какво да изнесе. Шоколад?... Трябваше да го яде сам. Трудно се пласираше... Алкохолът тежеше. Луканка?... Прияде му се. Намери и нагриза няколко щафети.... Не вървеше.
   Все пак се върна на пиенето. Откри два палета с шотландско. Е, поне така твърдяха етикетите. Качи двайсетина бутилки  до най-горния рафт, току до капандурата на покрива. Бе намерил кашон с въжета за простиране. Навърза пет бутилки за гърлата и започна да ги пуска по ламарината. Когато спряха да опъват, хвърли навън края на въжето. Така - пет пъти. После напълни торба с шоколад и торба с колбаси.
   Беше някъде доста след полунощ. Умори ли се?... Просто седна, подпря се в някакви сандъци и припали една с трева. И докато дърпаше и мъркаше от кеф, смяташе колко дози ще си вземе с отмъкнатото.
   Стресна го онова странно “чир”.Като на врабец. Обаче по така... Извърна се неохотно и го видя.
   Приличаше на тригодишно дете. Но кирливо и мръсно. Косата му бе дълга и сплъстена. И с козина като кученце. Вървеше обаче сигурно и уверено. И през десетина секунди изстрелваше това доволно “чир”.
   Какъв боклук му бе пробутал Ръмпи, та му се привиждаха тия?... Ама като погледнеш, без пари – толкоз. Е, уж на вересия, но той си знаеше, че Гери никога няма да може да се издължи по курса. “И как – ядоса се той, - като ще вземе сега уискито по петарка на бутилка?”
   Дребосъкът приближи до Гери и завря любопитен поглед в лицето му. Беше кривоглед и много мускарав. И преди да успее да си отвори устата, бръкна в кашончето с шоколад до него, извади един и без да го разопакова, го захапа.
- Хей – несигурно извика Гери.
   Очичките му – тъмни, пъргави – застинаха. После се извърна чевръсто и се опита да избяга.
   И щеше да успее, ако Гери не бе видял голямата златна монета между косите му. Ахна. И по-скоро механично, отколкото следвайки някакъв план, протегна ръка и я докопа.
   Мъникът се замята, чирикайки неистово. Някаква връвчица се скъса, той политна напред и встрани, а златото остана в ръката на момчето.
   Извърна се и го погледна. Стори му се, че в очите му има сълзи.
   И как няма да реве – в ръката на Гери грееше голяма, ама голяма златна пара! Точно пара, не монета. Той я стисна лакомо и вдигна очи.
   Дребосъкът пак зачирика – бързо и нервно.
- Хайде, къш! – заплашително изсъска Гери.
Само млъкна. Дори крачка не направи назад.
- Чу ли?
   Ами. Въобще. Дори пристъпи напред.
- Ей, Врабльо! – заканително проточи Гери. – Стой там.
   Спря.
- Какво си ти? – озадачен попита момчето.
   Като зачурулика...
- Стига! – изрева той.
   Млъкна.

2.
   После? Мълчаха. Сигурно поне десет минути. Гери гладеше златото в ръката си и се чудеше как да се чупи. Мъникът стоеше на три метра от него неподвижен и напълно безучастен.
   Гери се размърда. Прехвърли торбата с шоколада през рамо и пристъпи към рафтовете. Метна я на първия и дори не видя как мъникът се озова до нея. Грабна я като перце и зачурулика, хвърляйки поглед към прозорчето на покрива.
   Беше още тъмно, но на изток вече светлееше.
   Гери хвърли края на въжето и се обърна с гръб към ръба на покрива.
   Онова пак се разчирика, едва не го събори и затрополи по ламарината. С едната ръчичка се хвана за въжето и скочи в почти четири метровата бездна. И с торбата!...
   Гери изстина. Изчака да чуе вик и тупкане. Нищо... Обърна се на четири крака и надникна. И веднага се прибра – дребосъкът се катереше обратно.
- Чир. Чир?
- Ти си бил голяма работа – със завист рече Гери. – Трябва да се измитаме. Макар че още някоя бутилка уиски няма да  ни е в повече.
- Чир.
   И потъна в капандурата.
   Гери се заспуска. Никога не беше го правил, след като е пушил. Чувстваше се лек, силен. Но ръцете май не стискаха добре... Последните два метра ги взе като асансьор. Тупна и изохка. Миг след това  до него застана мъникът с найлонова торба, преметната на гърба му като раница.
- Десет бутилки? – зяпна Гери. – Че ти самият тежиш ли толкова?
   Хвана единия край на въжето и го издърпа. Едва ли щяха да разберат... Пък и да разберяха... Ченгетата да се закатерят за такава дреболия на покрива? Абсурд!
   Бяха в задния двор, обрасъл с храсти и висока трева. През деня си бе направо терариум – змиите се печаха като куроритисти на Слънчев бряг. Сега обаче сигурно спяха – утринният хлад не им понасяше. Или поне така се надяваше Гери. Награби няколко торби. Мъникът го последва.
   Някъде към седемдесет метра – толкова бе до изоставената сграда на бившето мюфтийство. Някога я национализирали, после реституирали. Сега три различни ръководства, всичките законно регистрирани, така се бяха засъдили, че още поне десет години тук щяха да се прескачат само плъхове и просяци. Вторите бяха в предната част, там имаше читави стаи със столове и най-важното – с мокет. Отзад, където в обширен кабинет на втория етаж се бе настанил Гери, идваха рядко.
- Ами да поспим – каза той на дребосъка, когато примъкнаха цялата плячка след третия курс .
   Показа му парата, лапна я демонстративно и се опъна на изтърбушения дюшек в ъгъла.

3.
    Ръмпи си бе на мястото:в кафенето до стадиона. Маркови дънки, жълти мокасини от естествена кожа и синя италианска тениска. Къдри като курва и обеци на ушите. Ходи и на фризьор... Но не е педал. Ръмпи е мъжкар. Гери искрено му завижда и тайно си мечтае да стане като него.
   Тръшна се на един от столовете и внимателно се вгледа в лицето му. Нищо. Усмихна му се и пак зарови в мобилния си. Гери и това мечтае:да има такъв джиесем. Да... Все някога ще стане.
- Ръмпи – започна той.
- Слушам те, Гери.
   Говори неприязнено:мисли, че пак ще крънка на аванта.
- Искам да си върна дълга.
- И аз искам – усмихна се той.
   Като се усмихне, става направо като... абе като любовник от мексикански сериал. Зимата обикновено гледа много телевизия из разни гари и клубове. Заради топлото. Та знае как се усмихват тия, за които мадамите реват като магарици.
- Имам двайсет бутилки уиски.
   Е, всъщност бяха повече. Но реши да остави половината за по-нататък.
- Менте – разочаровано махна с ръка Ръмпи.
- Оригинално! – възпротиви се Гери.
- Да, бе! Пак ли си отарашил някой павилион?
   Не. Не виждаше мъника. Той бе седнал в краката му и гледаше двамата в устата.
- Ама и твоята стока не я бива – заинати се Гери.
- Хей, малкият!
- Виждаш ли го?
- Кого? – озърна се обезпокоен младежът.
- Тоя – кимна Гери.
   Ръмпи проследи погледа му. Нищо, нищо... После пак надигна очи. Съжаление – една кофа съжаление...
- Халюцинации – констатира с разбиране той.
   На Гери му идеше да заплаче. Поколеба се. Извади парата от джоба си. Мъникът се раздвижи обезпокоен. Стисна я в изпотената си длан.
- Чир! – чу се писък в краката му.
   Гери се уплаши да не скочи отгоре му и трясна монетата на масата.
- Злато – ахна Ръмпи.
- Злато – кимна Гери. – Виждаш ли го?
   Пласьорът взе златната пара, запревърта я в ръцете си.
- Чир! Чир! – крещеше дребосъкът и скачаше край стола.
   Гери се заозърта уплашен. Хората обаче си стояха по масите...
- Прилича на римска – промърмори Ръмпи.
- Значи я виждаш? – преглътна Гери. После плахо продължи: - А това?
   Младежът погледна натам, където сочеше ръката на Гери.
- Какво? – озадачи се.
- Малко космато същество. Колкото бебе. Ама не е бебе.
   Очите на Ръмпи се разшириха.
- Чирика. Не чуваш ли?
- Гери...
- Не ми говори глупости, Ръмпи! Това го взех от него! Не може да виждаш златото, а тоя Врабльо – не!
   И понеже дребосъкът  като нищо можеше да грабне парата, той пресегна и я прибра.
   Помълчаха. Ръмпи се изкашля и започна:
- Това наистина може да оправи дълговете ти, Гери.
- Не само тях, Ръмпи, не само тях. Това ще ми осигури трева поне за година напред. Просто дай свястна оферта.
   Уцели... Но това после. Нещо друго не му даваше мира.
- Дай си ръката.
   Ръмпи послушно я протегна. Гери го дръпна надолу и сложи отворената му длан върху главата на човечето.
- Усещаш ли нещо? – попита с надежда.
   Ръмпи го погледна със съжаление.
- Не, Гери.

4.
   Колата – лъскаво беемве с гърмяща музика – спря до бордюра, от седалката вдясно изскочи Гумения и хвана Гери за рамото. Дръпна го и буквално го запокити отзад. После се тръшна до шофьора и преди да е затворил вратата, потеглиха с мръсна газ.
- Ей, албанският реотан – извърна се назад бившият боксьор. - Да не си помръднал.
   Сякаш той пращи от мозък... Кой би посмял обаче да му каже? Поне Гери не, нищо, че е от интернат за бавно развиващи се.
   Излязоха на булеварда, който водеше към изхода на града.
- Какво си загазил бе, охлюв – поуспокои се Гумения.
   Гери вдигна рамене – хабер си нямаше.
   Влязоха във вилната зона. След няколко завоя спряха пред врата от ковано желязо. В дъното на двора червенееше огромна къща, прилична на замък. Гумения отвори, хвана го за лакътя и го поведе към дървена беседка. Когато Гери видя към кого вървят, изтръпна.
   Здравко. Боса. Толкова бе страшен, че дори и прякор не смееха да му сложат. В тоя град всичко минаваше през него – от зареждането на магазините с хляб през това кой ще е кмет до дрогата в заведенията.
   Гери усети, че трепери.
   Боса мълчаливо му посочи пейката срещу себе си. Огледа го, изхъмка неопределено и се опита да завърже разговор:
- Как си, дребен?
    Гери крадешком обърса избилата пот по челото си.
- Дай ми я.
   Опита  да се направи на дръж ми шапката, понечи да попита какво... Тежкият поглед на мъжа буквално го смаза като валяк. Бръкна в джоба си и извади златната пара. Пресегна към него.  Той обаче се вторачи в мръсната му, с неизрязани нокти, ръка и посочи с брадичка да я остави на масата. Взе я със салфетка. Лицето му се отпусна.
- Римска – каза след малко. После пак го погледна строго: - Откъде я открадна?
   Гери започна да обяснява, заеквайки. Супермаркета, мъника...
- Глупости – прекъсна го раздразнен Боса. – Знаеш, че не си поплювам. Знаеш ли?
- Знам – изплака момчето.
   Той го гледа известно време, без да мигне – така,  както змията гледа птичката преди да я клъвне с отровата си.
- Друсаш ли се?
    Гери призна. Здравко поклати глава укорително. Изхъмка. После го изгледа с досада:
- Хайде, чупката.
   Гери стоеше като втрещен.
- Гумения! Изнеси тоя боклук!
   Оня грубиян се появи буквално отникъде, хвана го за врата и го изнесе оттатък портата от ковано желязо. Не пропусна да го изрита за сбогуване...

5.
   Първото, което видя, когато влезе в бърлогата си, бе Врабльо. Седеше... Майко! Не може да бъде!... Врабльо седеше на... Не, това беше шега! Стига, бе!... И сякаш като потвърждение на невярващите му очи и още по-невярващия му мозък, той каза едно кротко:
- Чир.
   Което звучеше като “истина е, не е мираж”.
   Защото това, на което седеше Врабльо, бяха пачки с пари – левове, долари, евро. Десетки хиляди, стотици... А може би... милион?
- Мале – изпъшка Гери.
- Чир-чир – отговори мъникът.
   Момчето клекна. Нямаше лъжа, нямаше измама – под мръсното дупе на Врабльо като тухлички бяха акуратно наредени в куб банкноти – стегнати с хартийка или ластик. Посегна като замаян.
- Чир-чир – застана срещу него Врабльо.
   За първи път му се опъваше. Нещо повече – имаше нещо плашещо в еднообразните звуци, които издаваше.
- Какво, по дяволите...
   Внезапно проумя какво искаше странното същество:парата!
- Няма да стане – изпъшка Гери. – Не е у мен.
   И в същия момент усети тежест в джоба си. Бръкна и смаян я извади. Жълта, блестяща, с оня брадат мъж от едната страна. Помисли, че сънува. Че нещо му има... Макар че май от доста време нещо му имаше...
   Лигите на Врабльо едва не потекоха. Гледаше парата, както Гери гледаше купчината банкноти. И като зачирика... Момчето стисна златото и подпря брадата си с юмрук.
- Чакай – рече бавно. – Това срещу купчината. Така ли?
   Чирикането стана някак радостно.
- Значи това за теб е по-ценно от мангизите – продължи Гери унесено.
   Нямаше нужда от кой знае колко акъл – така беше. Обхванат от внезапна лакомия, той уклончиво промърмори:
- Малко са. Искаш да ме прекараш съвсем евтино.
   Врабльо застина. После като че ли си отдъхна, изстреля едно “чир”, което прозвуча почти като “чакай”. И изчезна – ей така, просто се стопи пред очите му. Гери клекна до парите и започна да ги оглежда. Хрумна му да ги преброи. После една страшна мисъл го накара да изстине:ами ако бяха фалшиви?... Зарови из пачките – имаше нови, имаше и употребявани. Ако това гадно и мръсно същество... Айде бе – двайсетина грама, па било и римско злато, да струват милион? Е, добре, седемстотин хиляди... Здравият разум не можеше да го допусне.
   Взе банкноти от няколко пачки. Събра парцали, дъски, хартии и затрупа с тях купчината пари.

6.
   Първо опита в пицарията. Поръча си най-голямата пица и подаде със страх двайсет левовата банкнота. Касиерката го изгледа критично и скришом я прекара през устройството за проверка. И му върна ресто! Значи... Значи всичко бе окей! Купи си шоколад и натурален сок. Седна в ъгъла и се наяде, както скоро не бе го правил.
   После мина през няколко чейндж-бюра. Гледаха ги, стискаха ги, осветяваха ги – всичко бе наред!
   Оставаше най-важното – да се снабди с дрога. Зави с пълен джоб дребни банкноти към “офиса” на Ръмпи.
   Първо, беше там. Второ, беше гузен. И Гери като ток го удари мисълта:ето кой го бе изпържил на Боса! Толкова бе очевадно, че чак му се приплака. Понечи да се върне, но той вече го бе видял.
- Гери!
   Приближи неохотно.
- Онова тук ли е? – мазно попита Ръмпи.
   Прегърна го през рамо и го поведе към градинката отсреща.
   Гери се огледа:Врабльо го нямаше. Обхвана го тревога. Ами ако си прибере парите?... Беше много глупаво, че ги остави така...
- Не – отговори на повторното питане на Ръмпи.
   Навлязоха в една от сенчестите алеи. Наоколо бе мръсно и безлюдно.
- Знаеш ли, поразрових из книгите. Май говориш истината.
- Каква истина? – зяпна Гери.
- Ами наистина има нещо край тебе...
- Ти не ми ли повярва?
- Аджин.
- Какво?
- Съществото се казва аджин. Дух. Живее по бунищата. Силата му е в паричката. Тя къде е?
   Знаеше, мръсникът му с мръсник... Гери мушна ръка в джоба, разрови банкнотите и напипа парата.
   Ръмпи го изгледа особено и се почеса по врата.
- Държиш ли паричката, ще ти слугува.
- Абе, глупости... – млясна притеснен Гери. – Имаш ли?...
- Нямам.
- Ще платя.
- Хе-хе!
- Имам пари – ядоса се Гери.
- Да, бе – отегчено махна с ръка Ръмпи.
- Да се разплатим – избухна момчето и извади ръка от джоба си.
   По земята се посипаха банкноти. После нещо изчатка и в краката на Ръмпи се търкулна парата...

7.
   Той се наведе и я грабна. Гери скочи към него и го заудря с всички сили.
- Кротко! – извика Ръмпи. – Кротко!
   Опита се да го избута. Гери го одра под брадата.
- Ах, боклук такъв! – ядоса се Ръмпи и пусна в действие юмруците си.
   Колко му трябва на едно слабичко и недохранено четиринайсет годишно наркоманче?... Срина се на асфалта. Младежът го ритна няколко пъти с луксозните си мокасини. Погледа го малко и понечи да тръгне.
- Трябва да му продам нещо – промърмори.
   Така пишеше:не можеш да откраднеш или подариш парата. Тя винаги се връща. Същото е  и ако купиш нещо сладко... В джобовете си имаше десетина дози. Огледа се: някаква кучкарка приближаваше от страничната алея, захласната в мастията си.. Нямаше време да мисли дали дрогата му е сладка или горчива. Хвърли пакетчетата до главата на малкия клошар и се скри в храстите.

8.

   Гери се размърда. Изправи се бавно и с усилие. Устата му бе пълна с кръв, ребрата отдясно май изпукаха.
   Зарови в джобовете си – парите си бяха там. Не беше го обрал... Видя дозите и ги събра. И понеже го болеше всичко, седна в тревата и заплака.

9.
   Ръмпи изскочи на булеварда и спря задъхан. Огледа дрехите си – пооправи яката, надигна дънките си. Стори му се, че тежестта в малкото джобче на ризата му изчезна. Панически зарови с двата си пръстта – не, парата си беше там!
   Точно в тоя момент изсвириха гуми и една кола спря на десетина метра пред него. После даде на заден ход и закова. От нея изскочи Гумения. Сграбчи Ръмпи през кръста и го натика на задната седалка.
   Вътре – Боса. Почернял, със свъсени вежди.
- Я, Ръмпи – процеди той. – Знаеш ли какво ми се случи?
- Не – опита да поеме въздух младежът.
- Някой омете дома ми, Ръмпи. Дори касичката на внучето ми е опразнил! И защо ли си мися, че ти си замесен?
- Аз? – с невярващ глас попита Ръмпи. После осъзна какво значеше едно такова съмнение.  – Как? Аз? Глупости!...
   И въртеше глава от Гумения към другия бодигард и Боса. Пот на реки тръгна по браздичките край носа му. Обърса челото си с опакото на пестника си.
   - Какво държиш? – настръхна Гумения.
   Тоя само атентати и килъри сънува... Ръмпи опита да скрие юмрука между краката си. Двамата мъжаги го атакуваха заедно и успяха да го разтворят.
- Аа! – ахнаха тримата.
   И като го замлатиха...
   - Знаеш ли колко пари ми отмъкна?... – повтаряше като развален грамофон Боса. – Знаеш ли?... А?
   Ръмпи падна на пода между седалките и през бурята от удари, завика:
- Не знам!... Не знам!
- И аз не знам, мамка ти! – побесня още повече Боса. – Затова те питам! Това със златната пара бе номер, нали? Да видиш къде ги държа!... Къде ги скрихте? Само не ми казвай, че си ги депозирал на срочен влог!...
- Не знам... – хленчеше Ръмпи. – Не знам...
   Май се умориха да го млатят.
- Стига – заповяда задъхан Здравко. – Гумен, ти отиди в мюфтийството и намери оня малък клошар. И ако е замесен и с един долар... А ние с тоя ще прескочим до дома му...

10.
    Гумения “помоли” един от просяците на улицата да го заведе в бърлогата на Гери. Подвуоми се какво да го прави... Е, пусна го да си ходи. Бедният човечец успя да види в очите му другия вариант за себе си и мина през целия град в кариер. Казват, че се изнесъл чак по морето...
   Нямаше кой знае какво за ровене. Всъщност, само едно – купчината в средата на стаята. Щото постелките бяха така накъсани и надупчени, че в тях не можеше да се увие и скрие дори игла. Е, ясно какво откри... Гумения застана на колене и започна да милва парите. Търколи с в тях и събори подредените купчинки. Пробва дали не сънува – хвърляше пачки нагоре и подлагаше главата си при падането им. Туп... Туп... Колко приятно го удряха... “Да – мислеше унесен Гумения. – Колко красив е света.” Беше сигурен, че може да посвети живота си оттук нататък на постепенното ликвидиране на тия тестета... Трудна, отговорна, но изпълнима мисия... Рио ди Жанейро? Или Монте Карло?
   В този момент чу шум:някой се изкачваше по стълбите. Бавно и хлипайки.
   Гумения извади от задния си джоб гаротата и застана зад вратата – изгнила и проядена от червеите, но все още послушно висяща на пантите си...

11.
   Гери преодоляваше всяко стъпало с усилие. Боляха го ребрата вдясно. Навярно имаше счупени... И в същото време бързаше, обсебен от мисълта за беззащитните пари. Дано... дано...
   На площадката между първия и втория етаж го чакаше Врабльо. Зачурулика и заръкомаха.
   Гери почина няколко секунди и подпирайки се с лявата ръка на циментовото перило, тръгна нагоре.
   Врабльо застана пред него.
   Гери го блъсна с коляно и изкачи първото стъпало.
   Малкият се търколи, изчурулика жално и скочи към краката му. Вкопчи се за десния и го натисна с цялата си тежест.
    Гери погледна надолу. Болката вървеше като река от ребрата към прасеца – чак не можа да си вдигне крака. Изпъшка и опита отново.
   Врабльо отхвръкна от глезена му като топка. Търколи се през стъпалото и падна на площадката.
   На Гери изведнъж му олекна и взе бързо, на един дъх пет стъпала.
   Врабльо се изправи и примирен отпусна ръце. От очите му... Сълзи? Хм... Духовете плачат ли?
   Оставаха още две и площадката. Гери спря. Сърцето му биеше учестено. Стори му се, че чу чуруликане – извърна се. Отвън, в черницата, се боричкаха врабци. “Мъникът му с мъник – помисли тъжно. – И той ме заряза...”
   Гери влезе в стаята.
   Когато има нещо да става, то става. И целият свят да се наговори да го спре, и дяволът да го благославя, и Господ да го кълне...