Кошмари и усмивки

28.02.2014

Откъси от новата книга на издателство "Факел"

1.
Казвам се Манюша Рибовски. Беше през 1939, годината на десетия ми рожден ден. По това време вече започвах да обръщам внимание на себе си, на семейството ми и света около мен. Бях най-малката от пет деца, с трима братя и една сестра. Стив, най-големият, бе моят четиринайсетгодишен батко. После беше Ирка, осем години по-голяма. Давид бе с шест и Зденек – с четири години по-голям от мен. Бяхме сплотена и щастлива челяд. Домът ни бе мястото, където всичките ни братовчеди обичаха да прекарват свободното си време и затова къщата ни бе винаги пълна с деца. Като най-малката в семейството бях глезена и обгръщана с внимание, особено от Ирка, която обичаше да си играее като влизаше в ролята на майка ни.
Мама беше постоянно заета – не само да се грижи за домакинството, но и да забавлява гостите ни. Баща ми бе учител по танци, собственик на школата и на нощен клуб. Професията му изискваше да бъде като социална пеперуда. Животът му беше изпълнен с партита, които той обичаше да организира, както и да посещава. Имаше много приятели и всички те бяха от старо полско или германско потекло – каймакът на каймака в полското общество.
През онзи април родителите ми организираха пищно тържество за рожнения ми ден. Всичките ми приятели и съученици бяха поканени: най-добрата ми дружка Халинка Олсаниеска, майка й беше лекарка, което за жена си бе голямо постижение; Серенка Гершон, истинска красавица, баща й притежаваше текстилна фабрика и Ада Хамбурска, чиито родители бяха разведени. Баща й се бе установил в Париж, Франция. Имаше лимузина с шофьор, който посрещаше Ада, когато тя отиваше да се види с него. Тук беше още Манюша Фридман, родителите му притежаваха най-добрата пекарна в Лодз. Често след училище ходехме там заради вкусните банички.
Тържеството мина чудесно. Получих доста подаръци, най-вече книги, понеже на всички им бе известно, че съм ненаситен читател. А роднините ми, и приятелите на родителите ми, подариха нови дрехи. Върхът на тържеството обаче бе подаръкът от Ирка – най-прекрасното палто от овча кожа, с вълна отвътре и отвън. От външната страна бе бродирано с цветна копринена нишка, а в комплект с нея имаше и малка шапка, последна мода - мечтата на всяко малко момиче. С други думи – беше най-хубавото парти, което съм имала.
Много обичах и дните около Коледата. Всяка година бяхме канени при родителите на Ървин, най-добрият приятел на татко. Той ни подари любимото ни куче Лалка /кукла на полски/. Наричахме го галено Чичо и много го обичахме. Родителите му бяха също мили с нас и под елхата винаги имаше подаръци за всекиго. Те уважаваха семейството ни, както и всичките им роднини.
За съжаление тази година Ървин се разболя. Никой не знаеше какво точно му беше. Баща ми го заведе при най-изтъкнатия еврейски лекар, който диагностицира - рак в стомаха. По-големият брат на Ървин и родителите му отказаха да приемат това за истина и за първи път баща ми ги чу да наричат лекаря „един евреин”.
Семейството на Ървин го отведе във Виена при австрийски лекар. Огорчен от подмятането, баща ми се отдръпна и се чудех дали ще прекараме и тази коледа с тях. Когато споделих опасенията и разочарованието си, татко ми обясни, че това не е толкова важно. За него по-важно бе здравето на Ървин – баща ми се тревожеше за него. Случи се обаче, че без да искам подслушах как родителите ми обсъждаха подхвърлените думи, особено онова, което брат му бе казал за „доктора евреин”.
Един ден Ървин извика баща ми да бъде край него, до леглото му. Болестата бе напреднала и той отказваше да се храни. Бе станал кожа и кости, жълт, изпит, съсухрен, но настояваше татко да бъде край него. Баща ми успя до го убеди да пийне малко бульон. От семейството на Ървин се възмутиха, че болният приема храна само от ръката на баща ми. Не мина много и Ървин умря в ръцете му.
Смъртта му ми причини силна болка, която попари и родителите ми; още повече, след като чух колко горчиво е разочарован е баща ми от цялото семейство на бедния Ървин – наричали го „приятеля евреин”. И въпреки този знак, родителите ми не си дадоха сметка какъв ужасен антисемитизъм вече се мъти в полското общество.
2.
Светът за мен бе все още много щастливо място, особено през лятото, когато напускахме града и отивашхме в селцето Хуланки. Всяка година прекарвахме там лятото. Родителите ми наемаха вила, чиито собственици произхождаха от Германия. Оттам бе и фермерът, който всяко лято ни помагаше при преместването. Той беше баща на приятелката ми Луси; братята й Арнолд и Ханс бяха приятели на Давид и Зденек.
Фермерите винаги очакваха пристигането ни, тъй като мама всеки път донасяше обувки за порасналите момчета, сапуни и голямо количество захар, която беше доста скъпа за тях. Баща ми наричаше това трите подаръка на Маги.
Хуланки. Спомените за това място все още ме карат да се усмихвам. Самото му име е показателно. На родния ми език то означава хубаво, празнично време. Селцето бе малко и съвсем забутано. Нямаше вътрешни тоалетни, само на двора, без течаща вода и електричество. Подовете бяха дървени и ги покривахме с дървени стърготини. Вечер използвахме газови лампи, но предпочитахме да прекарваме повечето време в градината, където жените се събираха и се разказваха истории и приказки, които за нас, децата, бяха пленяващи, макар и страховити понякога. Обичахме да слушаме тези разкази. Имахме и голяма веранда – какво чудесно място! Тя бе центърът на заниманията ни през деня. Тази веранда всъщност заместваше дневната и трапезария, а когато валеше, и стаята за игри.
В петъците мама ни изкъпваше в голям варел, в който събирахме дъждовна вода и добавяхме към нея малко вряла. Това беше подготовка за края на седмицата, когато пристигаше баща ни. Заради работата си татко трябваше да стои в града през седмицата, но уикендите му бяха за семейството. Той пристигаше с влака. Освен лакомствата, които носеше, много често водеше и приятели. Така че дори в провинцията домът ни бе винаги пълен с хора. В съботите възрастните отиваха в клуба, където мъжете играеха карти. А ние, децата, обичахме да ходим в гората заедно с жените и да берем горски плодове и гъби. Имахме и малко изкуствено езеро и островче, където се излягахме на слънце и се наслаждавахме заедно с другите деца. Беше много забавно и интересно – можехме да плуваме и да се возим с лодки или каяци.
Винаги с нетърпение очаквахме пристигането на баща ни. Тъй като в Хуланки нямаше железопътна гара, той слизаше на друга спирка, наречена Жустинов, на около три километра от селото ни. Оттам обикновено наемаше една „бричка” – конски кабриолет. Но ние бяхме нетърпеливи и отивахме да го посрещнем – качвахме се на каквото и да е превозно средство, стига да е в посока на Жустинов. И чакахме татко да пристигне с влака. Беше ни смешно, но и винаги вълнуващо, когато виждахме приближаващия пуфтящ локомотив.
Спомням си, как изведнъж баща ми реши да не ползва повече кабриолет. Казва ни, че трябва да привдвижим пеш, тъй като щял да ни разкрие някаква важна тайна, и ще ни е нужно време да поговорим. Любопитни, през цялото време го кандардисвахме да ни я каже, но той настояваше да изчакаме, додето стигнем в селото. Накрая узнахме, че лекарят му го бе предупредил да поотслабне; затова искаше да ходим пеш. Да сме с татко беше забавно; той винаги ни носеше някакви лакомства и ни развеселяваше.
Онзи петък, след обичайната баня, както винаги, се придвижихме успешно до спирката на влака и зачакаме пристигането на татко. За наша голяма изненада появиха се само Ирка и Стив, а баща ни не се виждаше никъде. Ирка посещаваше училище за мода в града, а Стив  бе в полската армия. Ирка понякога си идваше, но не и Стив. Той рядко ни посещаваше през лятото. Освен, че бяхме доста раозчаровани, чудехме се защо Стив бе пристигнал вместо татко. На въпроса ни, защо са сами, отговориха ни нещо неопределено – в смисъл, че някакъв нов ученик настоявал баща ни да му отдели допълнително време.
Мама също бе разочарована, но пък се зарадва да види Стив. Тя бе много горда със сина си, облечен във военна униформа, включваща и дълга сабя. Мама настояваше да го представи на приятелите си. Прекарахме цялата вечер заети точно с това. Следващата сутрин мама се обля в сълзи, когато Стив ни съобщи, че довечера трябва да се връща в казармата. Обясни ни, че са му дали само два дни отпуск, за да посети семейството си. Не разбирахме защо, но вечерта той си тръгна.
В неделя се лепнах за Ирка, докато обикаляше приятелките си. Шепнеха си помежду си, но дочувах по някоя и друга дума, нещо за военната служба, изглежда всички годни мъже трябваше да отидат в армията. Помислих си, че става дума за нейния приятел поляк, който работеше като певец и танцьор в клуба при татко. След това се обадихме на семейство Ауербах, където Ирка се осведоми дали е възможно г-н Ауербах да помогне с бричката си на семейството ни по възможно най-бърз начин да се завърнем в града. Стоях с широко отворена уста, а сърцето ми биеше силно. Разбрах, че става нещо ужасно, особено, когато г-жа Ауербах не позволи на съпруга си да ни помогне. Никога преди това семейство не бяха ни отказвали, ако ги помолехме за каквото и да е. Бях объркана. Какво се случваше? Попитах Ирка, но тя само ми каза да млъкна, без да ми отговори.
Прибрахме се у дома и бяхме изненадани да видим Зигмунд, приятелят на Ирка, бе пристигнал, докато ни е нямало. Мама не одобряваше тази връзка, понеже бе местен, а мама би искала да я види с приятел евреин. Това също ме объркваше. Харесвах Зигмунд, особено красивия му глас, който всички обичаха. Зигмунд носеше бележка от татко, че трябва да ни отведе вкъщи, в Лодз, невредими. Последва сериозен разговор за предстояща война с Германия. Може би тя вече бе започнала, докато се бавехме. Отне ни два дни да убедим г-жа Ауербах да отстъпи и да се съгласи мъжът й да ни откара с багажа до спирката на влака. Приготвихме се бързо.
3.
Докато се приготвяхме за заминаване, цялото село бе обхванато от новината, че армията вече се предвижва към фронта, където, и да се намираше той. Което означаваше, че не бихме могли да се снабдим с билети за влака. Нямах представа какво става. Всичко, което знаех за войната бе, което мама ми бе разказвала. Когато била малка, по тяхно време имало война. Мама бе родена в Рига, Латвия, където населението било настроено изключително антисемитски и за всяко нещо обвинявали евреите. Извършили погроми – каквото и да означаваше това. Семейството на мама се преместило в Русия, докато снарядите избухвали край тях. На мен това ми звучеше вълнуващо и съвсем по детски очаквах то да ми се случи.
Накрая мама ни съобщи, че до Лодз ще пътуваме с кабриолета на г-н Ауербах и че няма никакъв начин да вземем с нас любимата ни Лалка, трябваше да я оставим тук. Мама ни увери, че съвсем скоро ще се върнем за нея. Тази глупава война щеше свърши скоро; германците нямаше да могат да устоят на такива велики армии като полската, английската и френската, обединили мощта си. Такова бе всеобщото убеждение.
Отначало пътуването с кабриолета беше забавно, докато не излязохме на главния път. Там стана ужасно. По него пъплеха  стотици войници, както и хиляди бежанци, цялото шосе бе задръстено от камиони, леки коли и каруци. На всичко отгоре ни изненадаха и германските самолети. Те изстреляваха откоси по върволиците от хора. Г-н Ауребах реши да отбием от главния път и да спрем, с надеждата да избегнем яростната атака.
И сега си спомням ужаса, който изпитахме всички. Непрестанно треперех и плачех. Мама се опитваше да ни успокоява. На всичко отгоре представител на полската армия се опита да ни изземе кабриолета. Благодарение на съобразителността на Зигмунд тази беда ни бе спестена и си запазихме коня и колата. Той му каза, че вози графско семейство и че изпълнява само заповедите на господаря си.
Беше истинско чудо, че пристигнахме вкъщи невредими – късно вечерта, уморени, гладни и много, много жадни. Но така и не намерихме никаква вода. Но дори и да бяхме намерили, не биваше да я пием, опасявахме се да не е заразена от местните германци, живеещите тук от край време.
Татко ни очакваше, доста притеснен за нас. След всичко преживяно, вече у дома, бях развълнувана и нетърпелива да му разкажа за нашата одисея. Изобщо не подозирах, че това е едва началото на изпитанията и нещастията ни. Мама и татко се безпокояха за Стив, тъй като нямаха известия от него, откакто си тръгна от Хуланки. Ирка научи от приятели, че приятелят й Зигмунд се е записал в армията и това я сломи. Започна всеки ден да следи новините във вестника, където се обявяваха имената на войници загинали на фронта.
На германската армия й бяха достатъчни само няколко седмици да победи “великата” полска армия, както и кавалерията й от въоръжени със саби войници, яхнали великолепни арабски коне. Докато хитлеристите нахлуха в Полша изцяло моторизирани. Те се появиха в Лодз върху мотоциклети с кошове, придружавани от огромно количество танкове, от които „могъщата Полша” притежаваше едва няколко. Немските войски навлязоха в града ни с невероятен шум и тътен, примесен с радостните викове на тукашните германци, излезли на улицата да ги посрещнат.
Нещата изведнъж започнаха да се влошават, особено за еврейското население. Животът взе да става мрачен. Тълпи от млади хулигани започнаха да нахлуват в еврейските имоти и да чупят и рушат всичко, което им падне. Германците наредиха да се поставят надписи над магазините, обявяващи, че това е еврейска собственост. Беше ни наредено да носим жълти ленти на ръкавите. Един ден татко узна от негов германски приятел, че били арестували богати евреи и ги разпитват за него. Още същата нощ, под покривалото на тъмнината, всички напуснахме единствения ни дом, за който си спомням.
4.
Представата ми за войната, като за нещо забавно, се изпари, изместена от страха, който вече изпитвах. Преместихме се да живием в клуба. Баща ми предположи, че след като клубът е затворен и вече не работи, тук няма да ни търсят. Бяхме само с дрехите, които имахме на гърба си. Нямаше нито легла, нито одеала, налягахме направо на пода. На сутринта татко измайстори две импровизирани легла в гардеробното помещение. Бяхме без светлина и нямаше на какво да готвим. Съседът ни бе любезен и позволи на мама да използва тяхната печка. Платихме на пазача и той ни донесе храна.
Стив се завърна. След като не ни намерил у дома, досетил се, че сме в клуба. Беше избягал от плен с помощта на медицинска сестра, полякиня, която му дала цивилни дрехи и малко пари. Тя не знаела, че е евреин. Щастието ни, че е жив и че е с нас, бе помрачено от вида му. Беше се спихнал, изпит до неизнаваемост, с адски болки от камъните в жлъчката.
Ирка откри, че приятелят й Зигмунд е настанен в болница недалеч от Лодз. Беше ранен, но не било сериозно. Въпреки настоятелните съвети на родителите ни, не ги послуша, махна си жълтата лента от ръкава и отиде на свиждане, представяйки пред властите за християнка.
След завръщането на Стив мама се реши да отиде до апартамента, за да донесе някои от костюмите му. Върна се разплакана и съсипана. Намерила дома ни претършуван и окраден, повечето ни неща бяха изчезнали. На полските ни „приятели” не им трябвало много време, за да си набавят от нас онова, което им трябва. Нашите отидоха до опустошения ни дом и взеха, каквото беше останало. За щастие мама намери сребърния си самовар (подарък от родителите й), шевната машина на Ирка и още някои вещи, които обичаше. Повечето от тях бяха подаръци от родителите й, които живееха в Русия. Мама ги отнесе на съхранение у „тьотя Лола”, най-добрата й приятелка.
От ден на ден парите на татко се стопяваха – макар че клубът бе затворен, плащаше на управителя, за да си мълчи, че сме се скрили там. Татко реши да поиска пари на заем от брат си. Чичо Рувен живееше на същата улица през няколко къщи от нас. Беше най-големият от тримата братя и бе постигнал успех в живота. С жена му бяха изключително пестеливи и често мъмреха баща ми, че много харчи. И на татко му бе неудобво да ги моли за помощ.
Но това вече нямаше значение. Когато баща ми отиде в дома на брат си, те се готвеха да заминат за Пьотриков, където чичо Рувен и татко имаха обща овощна градина. Брат му уреждаше да се снабди срещу заплащане с полски документи и там да скрие семейството си, докато трае немската окупация. Предложиха ни да се присъединим, но татко се срамуваше да признае, че не само има нужда от помощ, но и че е фалирал. На връщане от брат си измислил друг план - да помоли немските власти за разрешение отново да отвори клуба за танци.
Следващата сутрин той отиде да се срещне с гереманеца, новият областен управител на Лодз. Немският на татко бе отличен.  Обяснил му, че е собственик на най-добрия клуб в града и че за войниците би било добре да има място, където да отпускат след битките на фронта. Татко бил дружелюбен и се възхищавал от германците. Два дена по-късно той отвори клуба.
Родителите ми бяха отново щастливи. На мен не ми бе позволено да стоя там. Мама уреди да спя при съседите. Нямах нищо против, тъй като те имаха бебе и обичах това мъничко създание. Бях решила, че това е моята кукла.
И този път успяхме да се справим. Клубът процъфтяваше, парите идваха както преди, а татко бе преизпълнен с благодарност към добрите хора. Преместихме се обратно у дома.
5.
Сега, след като бяхме пак в апартамента, мама го почисти и отново започна да посреща гости, предимно офицери, с които баща ми се бе запознал. Те обичаха домашно приготвената храна, особено ястията на мама. Казваха, че им напомня за вкъщи.
Отначало германците идваха облечени в униформите си. По-късно, поради неизвестна за нас причина, започнаха да се появяват в цивилни дрехи. Веднъж татко ги попита, защо е настъпила тази промяна. Тогава те признаха, че ги е страх от есесовците. Обясниха ни, че им е строго забранено да се сприятеляват с евреи. На баща ми отначало не му вярваше, но след продължителни разговори офицерите най-сетне го убедиха. И ни посъветваха да заминем за Русия, дори обещаха да ни осигурят транспорт до руския фронт. Стив беше съгласен с тях, но за съжаление не и баща ми.
Една съботна вечер двама есесовци влязоха в клуба. И спряха музиката. С насочени оръжия наредиха на всички войници да напуснат. Родителите ми безмълвно наблюдаваха как младите хора си тръгват, без да протестират. После повикаха собственика. Баща ми излезе напред с разрешителното в ръка. Те се разсмяха, издърпаха листа от ръката му, накъсаха го на парчета и с нечовешка злоба се нахвърлиха върху баща ми и започнаха да го бият. Мама гледаше безпомощно и чуваше как костите на лицето му хрущят. Това бе последният ден, в който клубът бе притежание на родителите ми.
На баща ми му бе наредено да предостави собствеността на някаква жена от полско-германски произход, която той бе наел за прислужница и чистачка. Подозираха, че тя бе организирала случилото се. Плаках много, когато видях как изглежда баща ми, много ме болеше за него. Беше личност, която всички в града високо уважаваха. Винаги се гордех с него – добре облечен, с безупречно чисти и добре поддържани нокти на ръцете, сега обаче беше едно съкрушено човешко същество. През следващия ден ни посети негов приятел от германско потекло, който предупреди родителите ми, че е време някъде да се скрият.
Стив най-после убеди татко, че трябва веднага да заминем. Твърдо му заяви, че е крайно време да престане да бъде толкова наивен и да осъзнае, че е настъпил моментът да се уплашим от “чудесните” германци. За щастие имаше едно място, където можехме да се скрием и където никой не ни познаваше. Това беше апартамента на леля ми. Тя беше доведена сестра на брат ми, но бяха много близки. Когато, за нас евреите, нещата започнаха да загрубяват, тя и трите й деца решиха да избягат в Русия. Тогава даде на баща ми ключовете от дома си.
Апартаментът беше голям и добре обзаведен. Имаше обаче един недостатък – разполагаше само с две спални, в които всичките седем души трябваше да се настаним. Обичах да спя с Ирка, докато трите момчета не бяха във възторг да спят на едно легло. Родителите ми бяха още по-ощетени и трябваше да спят на дивана в дневната. След като се настанихме се оказа, че не сме взели никаква храна и за първи път си легнахме гладни.
Пазачът на блока ни сподели, че от еврейските семейства в квартала само едно е останало и ще се радва да ни запознае с тях. На следващия ден се срещнахме и много се въодушевих, след като се запознах с тяхното момиче, което бе на моите години. Тя бе единственото им дете. Бързо се сприятелихме. Новите ни съседи разделиха с нас малкото си храна, която имаха. Страхувахме се да излизаме навън и прекарвахме дните си ввъщи, в най-различни игри. Стив ни научи да местим шах и когато ни омръзна, измисли нова игра – война с шахматните фигури. Така наречената „лапаница”. Това ни помагаше да забравим за мъничко за глада, за мечтата ни за храна, докато накрая болката в стомаха ставаше нетърпима. Тогава лягах на пода с книга в ръка и се опитвах да не мисля за ядене. Но най-много страдаха момчетата. Сърцето ми се късаше, като ги виждах притихнали и толкова мрачни. Давид явно не можеше повече да издържа и реши да излезе с надеждата да купи някаква храна, въпреки забраната евреи да влизат в полски магазини. Тутакси го арестуваха.
Официалното обяснение било, че им трябват мъже да почистват снега, но в действителност със заловените младите евреи са си правели зловеща гавра. Появявал се някакъв мъж, облечен като месар, с кожена престилка, който отвеждал някое от арестуваните момчета. След малко до останалите в стаята долетявал смразяващ кръвта писък. Месарят отново се появявал с предишната си престилка, но сега напоена с кръв и държал в ръката си окървавен нож. Някои от момчетата припаднали, а други дори получили сърдечен удар.
Дейв бил следващият избраник. Извели го пред задния вход и му заповядали да пищи. После го пуснали. Това бе последният път, когато Давид рискува да излезе навън.
Семейство Левин решиха да напуснат Лодз. Те също се бяха насочили към Русия и ни предложиха да тръгнем заедно. Баща ни отново не искаше и да чуе.
Ирка сне жълтата лента от ръкава си и излезе, за да потърси малко хляб. Изчаквахме да се върне, като се надявахме нищо лошо да не я сполети. Тогава дойде портиерът и донесе лоши новини. Жена му, докато се редяла на опашката в магазина, видяла как двама германци арестуват нашата Ирка. Мама заплака, а татко тръгна нерво да кръстовва стаята. Ние, децата, стояхме притихнали и много, много изплашени.
Не след дълго дочухме тежки стъпки в коридора и после силно думкане по вратата. Отвори Стиф и се появи Ирка, съпровождана от двама германци. И тримата мъкнеха чанти, препълни с храна. Немците се оказаха родом от Лодз и че са стари приятели на Стив. Не веднъж са опитвали от ястията на мама, когато ги е канила на гости и много време са прекарвали в дома ни. Те разказаха как са забелязали Ирка на опашката в магазина и се престорили, че я арестуват. Ирка им разказала за премеждията ни и как се измъчваме, защото не можем да намерим никаква храна. Единият от тях останал с нея, а другият напазарувал. След като надълго и нашироко си поприказвахме, те обещаха при първа възможност отново да дойдат и да ни помогнат. Казаха ни, че след като вече знаят къде живеем, ще помолят и други приятели да ни помагат. Тръгнаха си с искрени обещания, а ние продължихме да празнуваме.
Скоро след това ни посетиха още мнозина. Всички носеха кой каквото може, а най-щедър беше Елита. Беше благодарен на баща ми, че някога му бил помогнал да си намери хубава работа във фирма за продажба на сапуни. Сега бе президент на базовия въглищен склад в Лодз. Донесе ни купища продукти, включително свински дроб и голямо количество лук. Много обичаше яхнията, която само мама можеше да сготви. Още първия път, след като всички се нахранихме с яхнията на мама, включително и Елита, преди да си тръгне, обеща две неща: да ни изпрати въглища, колкото е необходимо и че докато е жив ще ни помага, с каквото може.
На другия ден пристигна огромен камион с безценните за нас въглища. Така домът ни стана единственото място в града, което не бе лишено от топлина, при това във време, когато дори германците изпитваха недостиг, тъй като въглищата се разпределяха много строго. Управителят на блока беше изключително доволен. Бяхме убедени, че част от тях се отправят към черния пазар. Този черноборсаджия ни стана най-добър приятел.
През следващите две седмици дойдоха още посетители. Всички носеха по нещо, за да ни помогнат, включително дрехи, конфискувани от погребалния дом. Незабавно ги дадохме на портиера в замяна на някои дребни услуги, най-вече, за да си мълчи. За наша голяма изненада, появиха се и братята Ауербах. Бяха облечени в безлични германски униформи. Въпреки това се зарадвахме да ги видим. Нашите ги разпитаха за родителите им и разбраха, че също живеят в града /изглежда в някакъв еврейски дом/, че са добре и толкова.
Внезапно посещенията спряха. Германците започнаха да патрулират по улиците. Сближаването с евреи се наказваше със смърт. Елита бе последният, посмял да дойде; после и той престана да идва. Точно тогава нацистите наредиха всички евреи да напуснат града. Трябваше да отидем в предградие, известно като Бейлути. Това бе най-примитивната част на Лодз, без течаща вода и канализация. Там щеше да бъде бъдещото еврейско гето.
6.
В опита си да ни помогне, портиерът запозна баща ми с някакъв поляк, собственик на сграда в онази част на града, която трябваше да опразни, за да се освободи място за евреите. И затова той искаше да направим замяна на апартаментите. Отначало родителите ми се колебаеха, без да са сигурни, че искаха да се преместят, /ако имаха избор/, но други решаваха вместо тях. Същата нощ чухме викове, а след това стрелба. Появи се управителят, носейки на ръце възрастен евреин староверец. Мъжът кървеше обилно от огнестрелна рана. Управителят положи бедния човек на пода в кухнята. Родителите ми се опитваха да спрат кръвоизлива, но неуспешно. През онази нощ мъжът умря. За нещастие родителите ми не успяха да разберат нищо за него или за семейството му.
Този тъжен случай най-накрая убеди родителите ми, че е време да предприемат нещо. Сутринта си събрахме багажа, купихме си шейна от съседа, натоварихме я и излязохме на улицата. Беше мразовито и валеше сняг. Пристигнахме късно. Полякът ни се зарадва; за него също бе време да се премести. Нашият апартамент бе на доста по-хубаво място, така че остана доволен. Неговият беше много по-малък – състоеше се от самостоятелна спалня, дневна и доста маломерна кухня. Обаче всички бяхме толкова изморени, за да ни е грижа за това. Бяхме крайно изтощени от тегленето на шейната, затова без никакви оплаквания легнахме да спим, всичките петима на едно легло. Мама и татко отново трябваше да спят на кушетката. Събудихме се рано, хапнахме малко от храната, която бяхме донесли и излязохме да търсим леля Етел и нейната челяд, състояща се от три момичета и едно момче. То беше на единайсет години и също се казваше Давид. Трите ми братовчедките бяха Зоша, на шестнайсет, Ружа на тринайсет и Поля на единайсет. Леля ми бе единствената роднина на мама в Лодз и в Полша. Бяха единствените напуснали Русия след идването на Сталин на власт и в началото на чистката.
Мама бе много близка с леля Етел и много я обичахме. Имахме новия им адрес, но не познавахме квартала. Мама бе ходила един път в тази част на града, когато момчетата имаха нужда от нови обувки – там живеел някакъв далечен братовчед, обущар. Зденек мразеше тези пътувания. Оплакваше, че улиците му били тесни. След време намерихме къде живеят нашите роднини – квартирата им бе по-малка дори от нашето апартаментче. Зарадвахме им се много. Леля Етел и чичо Шрулек ни се зарадваха, тревожели се за нас. Леля се извини, че не може да ни предложи храна, имаха съвсем оскъдни количества – само за децата. На всичко отгоре чичо боледуваше от туберкулоза и му трябваше силна храна. Тръгнахпме си тъжни, защото при всяко предишно гостуване, винаги ни предлагаха нещо като малък банкет – истинско изобилие от вкусотии.
С влизането в новия ни дом мама започна да плаче. Беше й жал за леля и чичо. Когато се поуспокои и се върна към реалността се сети, че и собственият й шкаф е съвсем празен. Помоли татко да излезе и да се опита да купи нещо за ядене. Баща ни се забави около час, трябваше му време, за да намери хлебарница, където да размени златния си часовник за един хляб. След мизерния обяд излязох да разгледам наоколо. Забелязах момиче на моята възраст. Отпърво тя се стесняваше и се криеше, но после се престраши и се заговорихме за какво ли не. От нея научих, че има училище недалеч от новия ми дом.
Момичето се казваше Каша. Играхме на дама, докато се смрачи. Поканих я на вечеря, но се оказа, че вкъщи нямаме нищо за хапване. Тогава Каша попита мама има ли някакви пари и каза, че знае къде има магазин. Мама й даде пари и й поръча да купи, каквото може. Беше ни безразлично какво, тъй като нямахме абсолютно нищо. Чакахме да се върне. Апартаментът беше студен, а всички бяхме много, много гладни. Въпреки това никой не се оплакваше. Момчетата бяха легнали на дивана, Ирка четеше книга, мама кърпеше чорапи, а татко се бе настанил на пода. Аз бях напрегната и неспособна да правя или да кажа каквото и да е. Бях започнала да съжалявам, че помолих момичето да пазарува като си мислех, че може би е взела парите и никога няма да се върне. В мълчание гледахме как часовникът отмерва времето. Навън беше тъмно. Накрая мама ни каза да си приготвим леглата, защото няма смисъл повече да чакаме. Изведнъж се чуха стъпки и на вратата се почука. За моя радост Каша влезе с торба продукти. Веднага се събрахме край кухненската маса, където мама приготви пиршеството. Никога преди черният хляб и полският салам не са ни били толкова вкусни. Мама покани Каша да сподели вечерята ни, но тя отказа. Било късно и трябвало да се прибира, защото баба й ще се тревожи. Благодарихме й от сърце и тя ми обеща да се видим на следващия ден. Сутринта я чаках, чаках, но Каша не дойде. Излязох навън да я потърся, но я нямаше никъде. Разочарована, вече се канех да се прибирам, когато към мен се приближи някакво момиче. Тя ми съобщи, че Каша е заминала. Тя и баба й трябвало бързо да си тръгнат, било за тяхно добро. За тяхно най-голямо добро. Момичето ми обясни, че майката на Каша е в затвора, заради убийството на баща й. Затова баба й я отглеждана.
Втурнах се вкъщи и задъхано разказах онова, което току що научих. Мама веднага отбеляза, че не би трябвало това да ми променя мнението за Каша. Тя е мило и добро същество и ако някога я видя отново, трябва да съм нейна добра приятелка, тъй като няма вина за нищо. Навярно баща й си е заслужавал стореното от майката, но поляците като добри католици не са се поколебали да я затворят, с което детето останало сираче за цял живот.
По-късно същия ден отново отидохме да видим леля и братовчедите. Мама взе храна от вкъщи, защото знаеше, че у лелени нямат никаква. Поиграх си с Ружа и с Пола. Чувахме възрастните да си говорят за другите от фамилията ни и се надяваха братята на баща ми да са добре. Освен чичо Рувен, онзи, който замина за фермата с двамата си сина и двете си дъщери, баща ми имаше още един брат, Бернард, черната овца в семейството. Той беше артист и собственик на театър, където с двете си дъщери даваше представления. Нямаше синове. Работеше и като редактор за най-антисемитския вестник в Полша. Ако трябва да кажа цялата истина, чичо ми Бернард бе чаровен пияница, който от всичко на света най-много обичаше уискито. Ние, децата, го обожавахме, както и жена му, и обичахме да им ходим на гости. У тях винаги имаше известни актьори. Харесваше ми да получавам от тях снимки с автограф.  Той успя да убеди родителите ми да започна да ходя в балетно училище, управлявано от собствениците на вестника. Бях във възторг и щях да продължа да уча балет, ако не беше коледното ни представление. Бях много горда с участието си в него.  
Играех Мария, майката на Христос. Родителите ми присъстваха. На татко изглежда му хареса, но не и на мама. Тя побърза да ме махне оттам. Чичо Рувен разбра за фиаското и обяви: „Казах ти!”. Е, това бе краят на кариерата ми на балерина, но не и на любовта ми към любимия чичо. Продължихме да му ходим на гости, дори да оставаме да нощуваме. Наистина обичахме да сме у тях. Чичо Бернард  ни позволяваше да се промъкваме в театъра и да гледаме филми, които иначе не биха ни разрешили да видим. Любимият ни чичо избяга от Полша веднага щом германците влязоха в страната. Той разпространи карикатура на лице, подобно това на Хитлер. Обаче, ако я обрънеш по специален начин, лицето се превръщаше в зурла на прасе. Затова каракатурата му стана изключително популярна шега сред евреите и поляците. Семейството на чичо ми тръгна за Русия, но доколкото знам, не успяха да стигнат до там... Случилото се с тях потъна в празните страници на историята.
7.
Следващото нещо, което германците направиха бе да оградят гетото с бодлива тел и официално да ни затворят вътре. Сега вече бе съвсем невъзможно да си доставяме каквито и да било провизии. Магазините затвориха поради липса на стоки. Ужасяващият глад бе в пълната си сила. Тъжно бе да виждаме как млади хора вървят по улицата и да викат през ридания си: „Гладни сме!”. И аз изпитах болката от глада (да, наистина боли!), но не можех да понеса да гледам как се мъчат близките ми, особено Давид и Зденек. Затова винаги излизах навън, когато можех. Записах се в училището и това ме спасяваше поне за два часа. По-късно обаче го затвориха. Беше забранено на еврейските деца да се образоват. Нямаше къде вече да се скрия от тъгат, завладяла собствения ми дом.
Започнах да прекарвам времето си навън, където понякога бе дори по-топло, отколкото вътре, особено когато грееше слънце. Веднъж, докато седях на бордюра, унесена в мисли, не разбрах, че всички са се бяха прибрали и улицата съвсем е опустала. Внезапно дочух тропот на копита. Нямах време да бягам. Останах на мястото си като хипнотизирана. Видях да идва някакъв германец на кон. Уплашена, погледнах към него, в очакване на най-лошото.
После чух мъжът нещо да ми говори, като чи ме викаше по име. Вдигнах поглед и го познах. Той скочи долу, вдигна ме и ми каза да го заведа при родителите ми. Този германец беше наш приятел и братовчед на Ървин. Познавах го добре. Много коледни вечери бяхме прекарвали заедно в дома на Ървин. Беше приятел на най-добрата приятелка на сестра ми, но понеже момичето не бе германка, а полякиня, семейството му не я одобри. Влюбените се срещаха в нашия дом и понякога татко му заемаше пари, за да може да извежда момичето. Отведох го в скромния ни мразовит дом. Той прегърна мама. Разбра от пръв поглед, че страда от недохранване и лека деменция. Казваше се Фонек, но го наричахме Фойк. Той сгълча татко, задето е позволил мама да стигне до това състояние (като че ли бе по негова вина).
Фойк беше станал голяма клечка в криминалната полиция на гетото. Работата му бе да издирва богати евреи и да ги бие до припадък, докато не дадат всичко, което все още пазят скирто. В случай че бедната душа нямаше абсолютно нищо, с което да се откупи, полицията постъпваше с такива хора по един единствен начин – просто ги застрелваше на място. Бяхме чули за това, но не и за човека, отговорен за всекидневните насилия.
Преди войната приятели на Ирка й бяха казали, че Фойк биел еврейски студенти. Когато тя сподели чутото пред татко, той й забрани да говори такива „глупости”. Сега Фойк танцуваше из стаята с мама, като я държеше за ръцете. Дори ме качи на гърба си и ме понесе като конче. Държеше се сякаш нищо не се бе случило. Преди да си тръгне обеща да ни помогне с храна и лекарства за мама. Каза, че ще говори с лекар, който да й предпише какво е нужно, за да се оправи.
След като си отиде, татко стоя като зашеметен. Трудно му беше да приеме, че това е същият Фойк. И че сега е най-жестокият нацист. Въпреки това се съгласи Ирка да го посети не толкова заради храната, колкото заради лекарствата, от които мама имаше нужда. Ирка се върна натоварена с продукти, витамини и шишенца с чудотворни лекарства, които трябваше да вдигнат мама на крака. Татко не загуби нито минута време – веднага намери лекар, който всеки ден да поставя на мама инжекциите. Отначало тя се почувства доста по-добре. Всички бяхме изненадани колко бързо се възстановява. Залови се отново с чистене и готвене. Щастливи бяхме да я видим такава. И отново гостувахме на любимата й сестра. Занесохме им малко храна и животът вече не ни изглеждаше толкова мрачен. Ирка изплете пуловери за детето на Фойк и за приятелката му, с която не бяха женени. Сестра ми често ги посещаваше и верен на обещанието си, Фойк продължи да ни помага, дори ни даде семена, за да си посеем зеленчуци. Така превърнахме задния двор в миниатюрна градина и там отглеждахме зеле, моркови, зелен фасул и краставици.
Постепенно осъзнах, че животът не е нещо постоянно. Околните започнаха да подозират, че Ирка работи за полицията като информатор. Тя спря да се среща с Фойк. Обаче, когато сестрами престана да ходи при него, той пристигна у нас. Татко му обясни каква е ситуацията и Фойк го разбра добре. И предложи вместо сестра ми да ходи у тях, ще й уреди да се среща с градинаря на полицейското управление, от когото ще получава нужните продукти.
Градинарят беше далечен братовчед на баща ми и дори фамилното му име бе същото. Той не се зарадва на предложението. Изпитваше някаква глупава завист към татко и си го изкара на Ирка. И тя отказа да отива повече при него, понеже се отнасял към нея като с просякиня. И започна рано сутринта да пресреща Фойк на улицата, за да вземе храната. Състоянието на мама отново се влоши и татко не можеше да разбире защо. Един ден, докато лекарят бе при нея, той излезнал да се види с наш съсед. На връщане забелязал през прозореца как лекарят пресипва шишенцето и го пълни с вода. Когато татко го изобличил, онзи се заплакал и обяснил, че лекарството му трябва за жена му, която също страдала от недохранване. Татко прости на доктора, но оттогава винаги наблюдаваше как поставя инжекцията.
Междувременно ситуацията около нас бе станала напълно непоносима. Все повече хора умираха от глад. Чичо Шрулек бе един от тях. Това бе удар за мен. Той беше първият починал в семейството ни и покруси всички, особено леля и децата им. По неизвестна за мен причина Фойк престана да ни помага. Никаква храна и лекарства повече. Възможно е също да е бил заплашен от СС. Ирка спря да се среща с него и пак останахме без храна и лекарство за мама, както и без въглища и дърва за отопление. Татко размени малко бижута за картофени обелки. Сготвихме ги и ги изядохме. Но бе трудно дори обелки да се намерят.  Около нас хората се движеха като зомбита, и ридаеха: „Йестем глодни!” (Гладен съм!) и се строполяваха на улицата. И никой не можеше да им помогне с нищо. Нямахме какво да им дадем. Студът бе непоносим. По стените в стаите ни сестичаше вода и те лъщяха като диаманти от кондензацията. Дори в леглата си треперехме - нямахме достатъчно одеала, за да се стоплим.
Баща ни се мъчеше да ни осигури поне малко храна, която беше готов да купи, да изпроси или да дори открадне, но такава липсваше. Точно тогава случайно бе срещнал предишния си съдружник, който се справяше добре в ситуацията. Бившият му ортак имаше съпруга и две момиченца, работеше в главното депо, където разтоварваше камиони с малките дажби храна за гетото. Имаше възможност да краде от време на време и така спасяваше семейството си. Отчаян, баща ми го помолил за мъничко храна, поне за мен, за най-малката му дъщеря. Матиаш предложил да отида у тях в пет часа, когато жена му храни децата и да хапна заедно с тях. Баща ми влезе вкъщи силно развълнуван, разказаза срещата си и обяви, че поне един от нас ще докосне безценната храна. Понеже познавах добре семейството си, нямах угризения и с радост заподскачах към дома на онези, които щяха да ми предложат нещо за ядене. Жената ме посрещна топло и ме сложи на масата заедно с двете момичета. По-голямото беше на седем години, а малкото – на две. Домакинята ми каза да изчакам, докато нахрани дъщерите си, за да ми даде, каквото остане. За мен беше все едно, особено след като помирисах прекрасния аромат на пилешка супа. За мой късмет децата ми оставиха от нея. Три дни подред се хранех с остатъка от храната. На четвъртия ден жената ми съобщи, че малкото дете е болно и отказва да яде, но ако й помогна и го нахраня, ще ми даде и на мен от супата. Постарах се и успях да вкарам няколко лъжички в устата на малката. Тя обаче изведнъж започна да повръща и то направо в паницата. Майката взе детето, успокои го и го почисти, каза, че не е моя вината, задето е болно. После сложи паницата пред мен и рече: „Яж, яж, за теб полезно!” Погнусих се. Колкото и да бях гладна, не можех да се докосна до тази супа. През целия път за вкъщи плаках и заявих на баща ми, че по-скоро предпочитам да умра от глад, отколкото да изям онова в паницата. Това бе и последният път, когато отидох там.
Дъските от сградата, в която живеехме, бяха изцяло изкъртени, защото ги ползвахме за огрев. Изчезна и вратата на клозета, който сега зееше без врата. Налагаше се там да ходим по двама, като единият заставаше отпред и държеше одеало като завеса. И така си осигурявахме поне малко лично пространство. Вече бях престанала да чета детски приказки и преглеждах всичко, което ми попадаше под ръка. През деня мечтаех за нормален живот както героините в книгите. Копнеех за това с цялото си сърце. Понякога си спомнях прекрасните дни, който някога имахме, многото приятели и се питах – защо, какво сторихме? Лоши хора ли сме? Когато зададох този въпрос на баща ми, той отвърна:
- Не, само защото сме евреи.
- Но нали не сме различни от останалите – попитах аз.
Тогава баща ми погледна встрани от мен, защото нямаше отговор на  въпроса ми.
Един ден изчезна и входната ни дървена стълба. Наложи се да прескачаме през прозореца, което си беше страшничко. Баща ни обаче успя да отрие наблизо ново място за живеене, в малка къща с четири стаи. Две от тях бяха свободни, обитателите им не бяха издържали на глада и студа. Стаите на първия етаж бяха празни. Бързо се преместихме, защото се опасявахме някой друг да не ни изпревари. Имахме голямо помещение, която разделихме на две с част от мебелировката. Открихме, че в приземния етаж има замръзнали дърва. Започнахме да копаем и да пресяваме боклука като златотърсачи от миналото. За около час напълнихме една кофа, за да запалим за кратко огън. И ако имахме късмет, бихме могли да продадем известна част от дървата за парче хляб и да си направим тъй наречената хлебна супа. Успяхме някак да оцелеем, въпреки всичко.
8.
„Гмина”, еврейско представителството в гетото, се опитваше по всякакъв начин да облечки живота ни, въпреки тежките обстоятелства. Повечето обитатели бяха от Лодз и околните села. Имахме си дори управител на гетото, възрастен мъж, на име Хаим Румковски. Преди войната е бил директор на сиропиталище. Разказваха, че когато германците влезли в еврейската общност, най-напред попитали кой е най-възрастният. Румковски излязъл напред, тъй като бил най-старият в групата. Така бил посочен за председател.
Но ето, че доживяхме чудо на чудесата: германците докараха в лагера цял вагон картофи. Управителят се колебаеше как да разпредели това съкровище. Докато се чудеше, времето застудя още повече и така жадуваните картофи замръзнаха и станаха негодни за ядене. Румковски нареди да ги напръскат с газ. Гладните маси се разгневиха и нахлуха в склада. Те разграбиха вече натровените картофи и ги изядоха. Скоро след това се разрази дизентерия и повечето от заболелите умряха. Болестта покоси гетото.
Оттогава започнаха да карат някаква храна. Управата отвори кухня за супа. Трябваше с часове да се редим на опашка за мизерната награда, която се състоеше предимно от вода. Появи се нова дейност – контрабандата бързо се разширяваше. Някои започнаха да свалят звездата на Давид, която трябваше да носим вместо жълта лента на ръкава, преминаваха под телената ограда и се озовававаха в забранената зона на изобилието.
Ирка бе сред първите, дръзнали да го направят, след като научи, че нейни познати имат магазин недалеч от гетото. Тя стана нашият семеен хлебодържец. Оставяхме каквото можехме за себе си, а остатъка продавахме на вече процъфтяващия черен пазар. В продължение на няколко седмици се справяхме добре, после брадвата падна. Ирене бе заловена, по всяка вероятност издадена от поляците. Беше арестувана и толкова жестоко измъчвана, че не можеше да се изправи на крака. Предадоха я на еврейската полиция и я докараха у дома на носилка, а белезите по гърба й останаха за цял живот. Сърцето ми се късаше, като я гледах как страда. Тази силна и красива преди девойка лежеше сега в леглото, без да може да помръдне. Родителите ми стояха край нея ден и нощ.
Храната, която Ирка толкова самоотвержено ни доставяше и за която заплати такава цена, вече липсваше. И тогава реших аз да се заема с това. Родителите ми едва ли биха ми позволили, но убедих Давид заедно да го правим. За мен беше по-лесно, понеже изобщо не приличах на еврейка. След като бях взела скришом пари от родителите ми, помолих Давид ми помогне да пропълзя под бодливата тел. И пламенно се впуснах в новата си роля на най-младия контрабандист в гетото.
Тръгнах смело по улиците на „Фрийдъмленд”*, но бях обзета цялата от страх. Ами ако и мен ме арестуват? За да си сам кураж започнах да си подсвирвам популярна детска песничка. Изведнъж дочух някаква врява и викове. От другата страна на улицата неколцина полски младежи сочеха две млади еврейки и крещяха: „Евреи, евреи!” и полициите дойдоха и ги арестуваха. Тъй като не можех да сторя каквото и да е, продължих по пътя си, като се преструвах, че съм полякиня и че нищо кой знае какво не се бе случило.
* Земя на свободата – б.пр.

Най-накрая открих магазина, където ходеше Ирка. Давид ми бе обяснил как да го намеря. Влязох, без да знам какво ме очаква. За щастие нямаше купувачи. Не знам по какъв начин, но собствениците разбраха коя съм. Посрещнаха ме като дълго очакван гост и това ме успокои. Г-н Милър ме отведе в кухнята, сложи ме да седна на масата и постави пред мен чиния с храна. Нахвърлих й се като прегладняло куче и се засрамих от това. Г-жа Милър влезе след малко и ме заразпитва. Попита за Ирка. Подозираше, че нещо лошо я е сполетяло. Разказах за случилото се и че отсега нататък аз ще идвам. И двамата бяха мили, дори се разплакаха и почувствах, че с тях съм в безопасност. Г-жа Милър ми приготви цяла чанта с продукти. Навярно знаеше какво ми трябва, затова не попита, само ми каза какво е сложила. Платих и поех обратно.
Върнах се лесно. Никой не ме спря. Приближих до мястото, където трябваше да премина оградата. Давид ме чакаше. Повдигна мрежата и се озовах в лагера. И едва тогава започнах неудръжимо да треперя, без да мога дори за миг да спра. Давид се престори, че нищо не забелязва. Не му разказах за случката с двете еврейки на улицата, защото се боях, че повече няма да ме пусне да излизам. Щом влязох вкъщи с пълната чанта с провизии, родителите ми веднага разбраха какво сме сторили с Давид, но понеже ужасно се нуждаехме от храната, дори не ни нахокаха. Продължих да го правя всеки ден. Сега вече имахме пари и необходимата храна. Радвах се, че мога да помагам и че татко, мама и момчетата имат какво да ядат. Ирка все още не можеше да става от леглото, но поне имаше какво да хапва по малко. По това време Стив срещна едно момиче и двамата моментално се влюбиха. Прекарваше почти цялото си време при нея. Зденек и Давид си убиваха времето като играеха на нещо, а аз си мислех за следващото излизане, какво би могло да ми се случи, ако ме хванат. Изглежда цялото гето бе заето с тази дейност, включително братовчедките ми Пола и Ружа.
Накрая и Гестапо научи за това. Обявиха, че всеки, който бъде заловен на забранената територия, ще бъде убит. И за да пресекат контрабандата, поставиха въоръжени патрули на всеки ъгъл. Заповядаха им да стрелят без предупреждение по нарушителите. Стана изключително опасно да се излиза от лагера. Въпреки това нямах намерение да стоя мирно и положението ни отново да се влоши. Отново излязох, въпреки забраната на родителите ми, които се страхуваха за живота ми.
Точно срещу оградата, на полска територия, имаше малък магазин. Собственикът бе типичен полски германец и се страхувахме от него. Заставаше пред магазина и наблюдаваше. Когато някой преминаваше през оградата, незабавно уведомяваше полицията. Изчаквах да дойде някой купувач и собственикът да влезе вътре. И едва тогава се втурвах, колкото може по-бързо, и аз се шмугвах в магазина. Така обаче се губеше доста време, затова дълго мислих какво да правя. И накрая м и хрумная следния план. С никого не го споделих, дори и с Давид. Следващият път, когато пресякох забранената зона, магазинерът стоеше отпред и ме гледаше. Без да трепна го приближих и му казах, че идвам да купя продукти. Попитах го, би имал нещо против, да пазарувам от неговия магазин. Давид, който ме наблюдаваше през цялото време, бе шокиран от дързостта ми и остана още по-изумен, когато г-н Шулц ме въведе вътре и ми продаде всичко необходимо.
Изпитах огромно облекчение, повече нямаше да се налага да кръстосвам опасните улици. Продължих да пазарувам при Шулц. Обаче някой ме издаде на Гестапо. И Шулц се изплаши и отказа повече да ми продава храна. Наложи се отново да ходя при семейство Милер. Веднъж, на връщане оттам, преди да се вмъкна в гетото, някой започна да стреля по мен. „Спри!”, извика Давид и ме притисна към земята, докато куршумите летяха над нас. После се втурнахме навътре в гетото и се спотаихме, докато отново стана тихо. И едва след това се прибрахме вкъщи. Не казахме на никой за стрелбата, защото щяха да ми забранят да излизам.
И продължих тайно да се измъквам от гетото, докато един ден на връщене, тъкмо като завивах по улицата, когато се натъкнах на двама полицаи, поляк и германец. Поискаха ми документи. Тъй като нямах такива, направих се, че не ги разбирам. Една полякиня се приближи и се опита да ми помогне. Каза, че ме познава, че съм съседско дете, макар да знаеше, че съм от гетото. Тогава разбрах, че има и добри поляци.
Но тогава не знам какво ме прихвана, може би от глупост или гордост, но отказах помощта й и казах истината – че съм еврейка. Арестуваха ме и ме отведена в близкото полицейско управление, където ме разпитаха. И ме оставиха да чакам някой да ме отведе в „Балутер Марк”, мястото, където Ирка бе жестоко измъчвана. Навън заваля. Седях и чаках, обзета от ужасяващ страх. Дочух дежурният офицер да пита за цигара. Полицаите ги нямаше. Имах в чантата си цял стек и храбро му предложих. Той взе само една кутия, а бях готова да му дам всичките.
Малко по-късно, същият офицер обяви, че се готви да си тръгва. Тъй като посоката му бе към „Балутер Марк”, каза, че може да ме отведе. Дъждът се поусили. Вървяхме близо до оградата на гетото. Изведнъж заваля като из ведро. Приближихме наблюдателния пост, където офицерът реши да се подслони. Войникът го запита къде е тръгнал в това противно време. Онзи обясни, че води арестувана еврейка и трябва да я заведе в „Балутер Марк”.
- Човече, трябва да си луд – рече войникът – в този проливен дъжд да ходиш пеша повече от километър. Защо просто не я оставиш да върви по дяволите? Ще се обърна да не гледам, а ти пусни момичето в гетото.
Не вярвах на ушите си. Дали не беше уловка? Нямаше ли да ме застреля в гръб? Изплашена до смърт, не можех да направя нищо освен да се подчиня. Офицерът ме дръпна до оградата и ми нареди да премина оттатък. Ръцете ми силно трепереха. Оплетох се в бодливата тел и не успявах достатъчно високо да я издърпам. Тогава офицерът ми помогна и докато бързах да се измъкна, забравих безценната си торба с продуктите. За моя изненада, той ми я подаде през оградата. Вече от другата страна, започнах да треперя от страх. Зъбите ми тракаха неудържимо. Втурнах се да бягам като бясна. Никой у дома не можеше да повярва, че съм се прибрала невредима. Давид, който бе видял как ме арестуват, казал на родителите ми и те, за пореден път, очакваха да видят детето си или осакатено на носилка или мъртво. Зарадвани, че ме видят жива и здрава у дома, те ме накараха да им се закълна, че никога повече няма да минавам отвъд телената ограда. След две седмици привършихме провизиите и трябваше да разчитаме на милостта на „Гмина”. Получихме талон за дажби, но не и самите дажби. Единствената храна, която ни даваха бе познатата водниста супа. Сега обаче, по изключението, беше от зеле, подправена с малко червеи. За този деликатес се налагаше да стоим с часове на опашка. Нерядко, точно когато идваше нашият ред, точно когато се добирахме до прозорчето, през което пълнеха канчетата, чувахме, че супата вече е свършила. 
Един ден, след като цял следобяд бе чакал реда си, Давид се върна у дома премръзнал до кости, и каза, че повече не може да издържа. Германците набирали доброволци за работа и бил готов да замине за Германия. Родителите ми по никакъв начин не успяха да го убедят да не прави това. Надявахме се само, докато работи за нацистите, поне да го хранят достатъчно, с така нужната храна за всеки млад мъж. Стив също реши да тръгне с него. Преди да заминат, Стив връчи на Хелена годежен пръстен. Двете семейства обявиха годежа им. Два дена по-късно, заедно с около стотина еврейчета, заминаха незнайно къде.
Стаята, в която живеехме, изведнъж взе да ни се струва пуста. Всички бяхме тъжни, особено мама. Чувах я нощем да плаче. От този момент насетне психическото й състоя се влоши. Започна да се оплаква от храната и отказваше да готви под предлог, че не обича конско месо. Тази забележителна жена, която преди време даваше семейни приеми, не можеше да приеме жестоката действителност в гетото. От това ме болеше повече, отколкото от глада и студа.
Беше ми тъжно и за Зденек, който беше толкова близък с Давид. Той съвсем се умълча. Ирка се опитваше да му обясни, че за Давид е навярно по-добре да е извън гетото. Тя постепенно замести мама и пое ръководството на дома. След заминаването на момчетата татко бе съсипан, превърна се в сянка.

9.

1941. Годината започна малко по-спокойно. Под управлението на председателя Румковски и със сътрудничеството на един германец, който се казваше Байбоф, бяха отворени няколко фабрики. Всички трябваше да работят, за да получат дневните си дажби плюс супа. Няма ли работа – няма и храна. Дажбите представляваха 250 грама хляб и малко зеленчуци: предимно цвекло, моркови и едри бели репи, които през нощта накисвахме във вода, за да се премахне горчивия им вкус.
Хаим Румковски произнесе реч и обяви, че в продължение на една или две години гетото ще заработи като добре смазана машина. Всички си помислиха, че си е изгубил ума. Дори и при тези, малко по-добри условия, никой не очакваше, че ще останем там толкова дълго. И понеже гетото не беше достатъчно пренаселено, нацистите докараха още евреи от Германия, Австрия и от другите по-малки градове в Полша. Беше ни заповядано да делим тесните си жилища с новодошлите. При нас бяха настанена Курт и Едит, млада двойка от Виена. Арестували ги, докато били на сватбеното пътешествие. Курт не беше евреин и затова не се налагало да идва, но предпочел да остане с любимата си. Било им казано, че ги преселват на хубаво място, без да споменавят за гетото.
Харесахме ги. Курт много допадна на татко. Двамата измислиха начин как да съобщят на семейството му, къде се намира. По това време си пишехме с Давид и Стив. Писмата им не разказваха онова, на което се надявахме. Момчетата работели до изнемога за съвсем малко храна, а с тях се отнасяли като с роби.
С надеждата, че ще получат отговора ни, татко измисли следния план. Знаеше, че пощата се проверява, затова написа, че братовчедът Курт и съпругата му са ни на гости в Лодз. Даде им адреса на семейството на Курт във Виена. Това свърши работа. Скоро получихме писмо, в което съобщаваха, че са се свързали с тях и дори като отговор са получили пакет с храна.
Тази млада двойка, както неочаквано пристигна, така и бързо си замина. Германците се извиниха на виенските евреи с оправданието, че е станала грешка. Съобщиха им, че не трябва да остават в гетото на Лодз и могат да се върнат у дома. Без да схванат измамата, двамата младоженци бяха на седмото небе от радост. Съжалявахме, че ни напускат. Едит остави всички си дрехи на Ирка, защото имала други вкъщи. На следващата сутрин заминаха и повече не чухме нищо за тях.
След края на този тъжен епизод ни сполетя ново нещастие. Нацистите обявиха, че децата са в тежест за работещите родители и че ще бъдат настанени в хубаво сиропиталище извън гетото, където за тях ще се грижат добре. Защо ли никой не им повярва?! Разстроените родители отказваха да пуснат децата си. Председателят Хаим Румковски съобщи, че заповедите трябва да се изпълняват, в противен случай цялото население на гетото скъпо ще плати за неподчинението. Никой обаче не го послуша. На еврейските полицаи бе наредено да съберат малките със сила и да ги отведат при нацистите. Но те бяха посрещнати с яростна съпротива от страна на разярените родители не успяха да изпълнят заповедта.
Германците не се примириха и започнаха да претърсват къща по къща. Някои родителите скриха децата си на ужасни места, включително във външните тоалетни или ги затрупваха в канавките. Въпреки това повечето малчугани бяха заловени и отведени със сила. Преди тази ужасна заповед Фойк бе изпратил съобщение на баща ми, в което го съветваше да скрие Зденек и мен. Предупреждаваше го, че нацистите изпращат специална дивизия, наречена „Уберфалкомандо” и че не иска да бъде свидетел на предстоящата касапница.
Татко и Ирка се трудиха цялата нощ. Изкопаха дупка под кухненския под. Трябваше да се скрием там веднага щом чуем, че нацистите приближават. На следващата сутрин, още докато закусвахме с мизерната си дажба, земята се продъни под краката ни. Чухме да лаят кучета и викове: „Излезте навън!”
Татко се опита да скрие Зденек и мен под пода, но аз се изплаших и отказах да скоча в дупката. Само Зденек послуша татко. Изведоха ни и ни подредиха в редица пред сградата. Един нацист ме посочи и ми каза да се кача на камиона. Но щом се обърна към следващата жертва, татко ме бутна назад към входната ни врата и ми прошепна веднага да се скрия. Спомням си как влязох в празната стая. Останалото не помня.
По-късно ми казаха, че ме намерили паднала на пода зад тежката завеса, но не бяха радостни. В кошмарната бъркотия, докато татко се опитвал да ме спаси, изгубил мама от погледа си. И през тези няколко секунди тя се нахвърлила върху нациста, който в същото време изтръгвал поредното детенце от ръцете на майка му. Мама издрала лицето на офицера. Прибрали я в камиона и я отвели. От тогава до днес, през всичките си дни насетне, адски съжалявам, че не послушах баща си. Ако не се беше занимавал с мен, може би мама щеше да бъде спасена. И до края на живота си няма да мога да се освободя от вината, която изпитвам.
Без да обръща внимание на риска, но с надеждата да открие Фойк, Ирка се втурна да го търси. Надяваше се той да върне мама. За съжаление „Крипо”* била закрита. Със сломено сърце Ирка вървяла по пустите улици, ридаейки горчиво, и така се озовала пред дома на леля Етел. Лошите вести се разпространяват бързо. Някой, който наблюдавал трагедията ни, беше й казал какво се се случило. Леля Етел дойде у нас и изпадна в истерия. Дори обвини татко, че е позволил на нацистите да отведат любимата й сестра. След като си отиде, татко уж си легна да спи. Мисля, че изпитваше страхотна вина и не можеше да ни погледне, макар че грешката бе само моя. През онази нощ го чух горчиво да плаче.
------------
*Криминална полиция към Гестапо – Б.пр

Зденек се държеше странно, сякаш си говореше на глас с някого. Разбрахме, че „разговаря” с мама. По онова време не знаехме какво представряват нервните разстройства. Доста по-късно познат лекар обясни на татко какво е това. Мълчахме и се правехме, че мама е тук.
Никой от нас не отиде повече на работа. Нацистите все още вилнееха и отвеждаха децата и всеки, когото си поискат. Опразниха болницата, като хвърляха бебетата направо в камионите, които чакаха долу.
На следващия ден се появи Зоша, обляна в сълзи. Разказа, че леля Етел и по-малките й дъщери били сред отведените предишния ден. Зоша каза, че се е молила да вземат и нея, но садистите нацисти категорично й отказали. Наслаждаваха да разделят семействата. Татко й предложи да остане у дома.
След тази кървава седмица началникът Румковски обяви, че всички, които са останали в гетото вече са в безопасност и препоръча да се върнем на работа. Докато сме произвеждали продукция за нуждите на Райха, щели да ни оставят на мира. Работех във фабрика, в която правехме обувки от вехтории. Нищо не се изхвърляше. Обущата бяха за войниците на руския фронт. Мама ужасно ми липсваше, бях отчаяна. По време на работа ми бе забранено да мисля, но у дома ридаех и плачех, докато имах сълзи. Сега, след толкова години, все още ми е трудно да затворя раните, които ни бяха нанесени по най-жесток начин. Не мога да си простя как изгубихме мама. 
През същата година ни сполетя и от друго бедствие. Нападнаха ни въшки и прекарвахме часове като маймуни, пощейки се един друг, но почти без успех. След тях се появи и коремен тиф, върлуващ като пожар, от който няма спасение. Почти не остана семейство, което да не е засегнато, включително и нашето. Болестта налетя върху Ирка. Останалите бяхме под карантина, докато тя  боледуваше. Страхувахме се за живота й, понеже нямахме никакви лекарства, както и надежда, че ще оздравее. Не можехме да сторим абсолютно нищо, освен да гледаме как състоянието й се влошава. С малкото ни останала храна се опитвахме да я подкрепим, но тя не бе в състояние да сдъвче каквото и да е. Дори не се страхувахме, че може да се заразим от нея и не изхвърляхме нищо от онова, до което се бе докосвала. Всичко, което оставаше, лакомо го изяждахме. Докато си стояхме вкъщи под карантина, бяхме лишени от супата, която получавахме във фабриката и гладувахме повече от всякога. Потискащо бе да гледаме как пълнят вагоните с мъртъвци, чиито тела изкарваха от всяка сграда.
Ирка отслабваше все повече, с всеки изминал ден. По някакво чудо обаче баща ни намери лекар, който обеща да се опита да помогне с методи, които използвал върху болните от тиф войници през Първата световна война. Нямаше какво да губим и му позволихме да й слага леденостудена вода, която редуваше с гореща. Превърнахме кухненската маса в купчина дърва и с тях запалихме печката. Така той успя да свали високата й температура, която жива я изяждаше. Докторът като по чудо я излекува, но се появиха редица други усложнения.
За щастие Ирка оцеля, за разлика от повечето болни. Но бе твърде слаба, за да ходи сама на работа. Никога няма да забравя как това волево момиче се облягаше на мен, за да може да върви. Ставах всяка сутрин в четири часа, за да я приготвя, за да я отведа във фабриката. После отивах до моята месторабота. Това не ми тежеше, защото бях много щастлива, че сестра ми оживя. Научих се, че докато има живот, има и надежда.

10.

Тифът постепенно затихваше и все по-малко хора се разболяваха. Животът продължи както преди. Оцелелите щастливците бяха вече по-смели. През онази черна година баща ми намираше време не само за нас, но и за другите деца. Изглежда бе достатъчно само да го слушат какво им говори, за да получат утеха. Той им вдъхваше кураж и ги молеше да не се отчайват, а да мислят за бъдещето си. Дори им организираше представления и ги караше да пеят, след като ги убеждаваше, че могат да го правят добре. Просто им вдъхваше надежда.
Всяка събота идваха у нас – момчета и момичета, приятели на Ирка и Зденек. Духът на тези унижени младежи се повдигнаше докато слушаха онова, което татко да им приказва. Подхвърляха си шеги и любовта отново се появи в мечтите им. Някои от тях дори се ожениха и родиха деца.
Председателят Хаим Румковски провеждаше сватбените церемонии. Аз също се влюбих в един момък, който идваше често на тези сбирки. Очаквах всяко негово появяване, оставах без дъх, непрекъснато си мечтаех за него дори и денем, дори и по време на работа. Навярно бях повлияна от романтичните романи, които бях прочела. За жалост любовта на живота ми дори не подозираше за моето съществуване. Той бе влюбен в приятна и много талантлива девойка. Нямах никакъв шанс. Момъкът не се появи в продължение на няколко седмици, след което научих, какво го бе сполетяло. Разболял се бил от тиф и се споминал. Бях много отчаяна и опечалена, но до известно време, защото смъртта бе обичаен факт от живота ни в гетото – днес си тук, утре те няма. Много скоро други по-важни неща ангажираха вниманието ми.
Ирка получи нова работа. Германците отвориха нова фабрика. Изработваха апликации от чисто злато и сребро за офицерските униформи, но не се доверяваха на евреите. Наемаха само цивилни германци, но Ирка бе изключение. Бяха я препоръчали от няколко места, особено от страна на Фойк. Татко пое управлението на нашия жилищен участък. Той обичаше да си е у дома, това му даваше време да ни приготви нещо за след работа. Мен ме прехвърлиха във фабриката за дрехи, където се учех да работя с ръчна шевна машина. Трябваше да зашивам ръкавите към дрехата. Не след дълго на близо откриха училище, което започнах да посещавам. Учеха ни как да изготвяме кройки, преподаваха ни и трите основни предмета – четене, писане и аритметика. Разбира се, училището бе забранено за еврейчета, но не знам по какъв начин и ние бяхме допуснати. Бях най-малката ученичка и учителите се отнасяха към мен със специално внимание.
Зденек работеше във фабрика за обработка на кожи. Той продължаваше да се чувства вътрешно объркан и често говореше за мама. Подлудяваше ме, но ме и натъжаваше, когато другите работници казваха за него, че е луд.
Зоша работеше в цеха за найлонови дъждобрани. Работата й беше опасна и работниците често заболяваха от туберкулоза. Татко много се тревожеше за нея. Той убеди Ирка да попита шефа си дали не може да я вземе на работа при себе си. Тя чакаше подходящ повод и за наш късмет той се появи – Ирка спаси живота на една млада германка. Косата на момичето, по доста глупав начин, се бе заплела в машината, на която работела, но Ирка запазила присъствие на духа и изключила електрическия шалтер. За награда я повишиха в длъжност и получи специална дажба, наречена „бейрут”, давана единствено на съветника на управителя на гетото и на помощника му. Ирка успя да промени фамилното име на Зоша, след което попита началника си, може ли сестра й да се премести да работи при  нея. Така и Зоша получи работа във фабриката на Ирка.
Отдъхнахме си, мислехме ми се, че всичко е вече наред, но за кратко, не беше ни съдено да е така. С помощта на Хаим Румковски нацистите започнаха да преселват онези семейства, които имаха „доброволци”, заминали на работа в Германия. Както винаги германците бяха твърде изобретателни и винаги гледаха с един куршум да убият два заека. Обявиха, че онези, чиито деца или родственици работят в Германия, ще бъдат преместени в по-хубав лагер. По онова време вече си давахме сметка за техните лъжливи обещания. Разбрахме, че това е поредната уловка, целяща да се отърват от всички, чиито деца или близки работят в Германия, защото семействата им получавах месечно мизерните девет марки за всеки работник. Искаха да се освободят от семействата им в гетото, за да прахосват повече тези пари. Управителят Румковски реши, че първи трябва да заминат онези от нас, които са останали без близки. За късмет Зоша вече носеше нашата фамилия, защото иначе трябваше веднага да замине, тъй като брат й Давид работеше в Германия. След като приключиха с онези, които са без близки, еврейската полиция започна да обикаля останалата част от населението. Добре си свършиха мръсната работа. Нас също ни отведоха за преселване. В полицейския участък татко се помоли на дежурния офицер да позволи на Ирка да се обади на Фойк. Офицерът се съгласи, като не разчиташе да има резултат и пусна Ирка за един час. Всички бяхме на нокти, с нетърпение очаквахме да се върне й, като се чудехме дали изобщо ще може да срещне с него. Най-накрая тя се върна и ни съобщи, че Фойк е обещал да направи необходимото и да не се тревожим. Беше натоварена с какви ли не продукти, включително и бутилка водка. Малко след това се появи самият началник Румковски и нареди да ни освободят. Каза, че наш „приятел” го предупредил, че цялото гето ще пламне, ако косъм падне от главите ни. Баща ми реши да отпразнуваме освобождаването ни още там. Смаяните полицаи се присъединиха и взеха участие в празненството, дори ни се извиниха за ареста.
След като се прибрахме, ми просветна, че ако не беше Фойк, щяхме вече да сме на път, Бог знае, за къде и че се разминахме с много голяма опасност. Новината за завръщането ни бързо се разпространи. Последваха въпроси и всякакви предположения за съдбата на изселените от гетото, но ние не знаехме нищо за тях. Впоследствие започнаха да ни търсят различни хора, които също бяха заплашени да бъдат преселени или арестувани от страшната криминална полиция. При нужда молеха Ирене да се намеси и тя успя да спаси няколко души, особено родители с малки деца.  Един ден Хелена, годеницата на брат ми Давид, я сполетя „удоволствието” да срещне Фойк и помощника му, който отишли у тях да търсят баща й. Нацистите предполагаха, че баща й крие злато или долари, защото брат му живееше в САЩ и цялото му семейство бе получило визи за там. Те наказваха със смърт всеки, който откажеше да предаде всичките си пари и ценности. Докато убийците ровели из къщата на Хелена, Фойк зърнал на стената снимката на Давид. Обърнал към безмълвната девойка и я попитал защо тази снимката е тук. Тя едва промълвила, че това е приятелят й. Фойк веднага наредил на помощника да спре обиска и да върне обратно всичко взето. Хелена тутакси дойде у нас да разкаже за случилото се и как снимката на Давид спасила баща й. Ирка ни съобщи, че смята да се омъжи. Бе срещнала избраника си, докато сме били задържани в полицейския участък. Той също бе офицер от полицията, изключително красив, млад и високо образован. Германски евреин, дошъл със семейството си в Полша след идването на Хитлер на власт. Родителите му се разболели в гетото и починали. С Ирка се срещаха често и ето, че сега бяха решили да се оженят.
Татко беше доволен, както и Зоша и Зденек, аз обаче бях тъжна. Защото сестра ми щеше да напусна дома ни и ще заживее с мъжа си далеч от нас. Имах чувството, че отново губя мама. Страхувах се да изразя мъката си – опасявах се да не помрача щастието й. Само Зоша разбра какво изпитвам. Усети нуждата ми да имам до себе си сестра, усети голямата болка по майка ми и ми обеща, че ще бъде винаги близо до мен, точно както бе Ирка. Всеки ден ми разказваше за работата си и за майсторите, които много харесвали нея и Ирка. Обичаше да бъде с мен и станахме много близки – като истински сестри.
Продължавах да работя и да уча. Започнах дори да шия дрехи. През нощта учех и четях всичко, което ми попадне. Това бе начин да избягам от страданието, на което бяхме подложени. Пристрастих се към книгите, помагаха ми да бягам от живота в гетото и от спазмите на глад, които все така ни измъчваха. Въшките продължавахме да ни тормозят, дори и след като ни раздадоха по едно малко праче сапун, за да се измием като хората. Едва след края на войната разбрахме, че този сапун е бил правен от човешка мазнина – еврейска. Върху всяко парче се четяха инициалите RJS – Rein Juden Seife – чист еврейски сапун.

11.

Татко бе много специален човек, уважаван и обичан от всички, които го познаваха, както от вярващите ортодоксални евреи, така и от невярващите. Религиозните го наричаха „Цадик” – праведен човек, който върши добри дела. Спомням си един случай, който лично мен ме засегна. Когато отидохме в гетото, имах два чифта обувки, едни за всеки ден и други за официални случаи. Във въпросния ден срещнах приятелката си Ада. Не бях я виждала от началото на войната, както и другите си приятелки. Ада ми каза, че поддържала връзка с някои от тях, най-вече с Халинка и Саренка. Канеше се идващата неделя да ги покани на гости, за да възстановим приятелството си. С нетърпение очаквах да ги видя. С влизането си вкъщи първото нещо, което направих бе да потърся скъпоценните си обувки. Паникьосах се, когато не ги намерих.
Когато видя колко съм разстроена, Зденек ми обясни, че татко ги е подарил на някакво момиче от сиропиталището. Не можех да разбера защо, защо баща ми, когото толкова много обичах, ми причинява такава болка. Когато татко си дойде, веднага го попитах дали наистина е подарил обивките ми и той го потвърди. Вбесих се. Започнах да крещя, да ридая и нищо не можеше да ме успокои. Повтарях, че няма право да дава единствените хубави обувки, които имам на някакво напълно непознато момиче. Вместо да се ядоса, баща ми ме прегърна и ми разказа как дълго време е наблюдавал това изоставено дете, как, независимо какво е времето от вън, всеки ден то отива босо на работа. Не могъл повече да издържи на тази гледка и решил да стори единствено правилната постъпка. Тя била сираче и нямало кой да се грижи за нея, докато аз имах него и той щял да се погрижи никога да не ходя боса. През следващата седмица ми донесе чифт сандали, които бе изработил сам. Подметките бяха дървени, а за каишки бе използвал дръжките на дюшеците ни. Трябва да призная, че бяха наистина хубави и удобни. Баща ми бе прав. Имаше кой да се грижи за мен.
Един зловещ ден СС командите се отново появиха, за да издирят онези деца, които им се бяха изплъзнали при предишната хайка. Изведоха ни пред сградата и ни строиха в редица. Стояхме там, докато претърсваха всяка къща. Знаехме, че съседката ни г-жа Биренбаум има тригодишно дете, което криеха на тавана. Когато нацистите бяха на прага им, татко излезе напред и на отличен немски език увери офицера, че ще си изгубят времето да претърсват тази къща, защото в нея няма деца. Офицерът погледна баща ми отблизо и отвърна:
- Учителю по танци (изглежда го познаваше), по-добре ни кажи истината или лично ще те застрелям!
И нареди на войниците си да продължат с претърсването на следващата къща. Баща ми спаси живота на детето и за целия квартал се превърна в герой. Майката, г-жа Биренбаум, бе документирано сляпа. Бе осакатена от собствения си съпруг, който в пристъп на ревност плиснал в лицето й киселина, и то в момент, когато била бременна с детето му. Впоследствие мъжът й се самоубил.
Малкият Севек бе роден точно преди войната. Г-жа Биренбаум се бе преместила в гетото заедно с бебето и с възрастния си баща, който почина много скоро след това. Всички, които бяха виждали детето, го обожаваха, особено баща ми. Той прекарваше часове наред с него, разказваше му, че същестува и друг свят, където хората са свободни и добри и могат да пътуват до далечни места. Севек често питаше баща ми:
- Колко е голям този свят? Много ли е по-голям от гетото? И той ли е ограден с бодлива тел?
Този малчуган бе хитър, малък пакостник. Например, докато майка му се редеше на опашка за хляб, той влачеше умряла мишка на връв и прогонваше онези жени, които стояха пред майка му. Така не се налагаше да чака с часове на студа. Малкият се бе нарекъл Тарзан, защото независимо от температура е времето ходеше само по гащета.
Веднъж Ирка получи една ябълка, подарък от германски колега. Тази скъпоценност предизвика дилема: какво да направим с ябълката – да я разменим за хляб или за супа? Татко предложи да я покажем на Севек, който никога не бе виждал, нито вкусвал ябълка. Както винаги баща ми имаше последната дума. За разлика от цар Соломон той обяви, че малкото дяволче трябва да знае какво е това ябълка и какъв е вкусът й. Така се разделихме с ябълката. Надеждата ни да получим малко храна срещу нея се изпари с решението на татко. Това дете бе наистина чудесно малко момче и още тъгувам за него, до края на живота си.

12.

Следващите няколко месеца минаха относително спокойно, но не прекъснато си мислехме какво ли ни очаква. Носеха се слухове за нови неприятности. Разбрахме, че жителите на близкото селце бяха унищожени, или както нацистите обичаха да казват, „пренасочени”. За да се сложи край на тревожните слухове, управителят Румковски бе заведен във Варшавското гето, където германците изнесли истинско представление, като му показали колко добре функционира това място. Трябвало да бъде убеден, че при добра работа и спазване на германските закони, жителите на гетото също биха могли да бъдат оставени да се самоуправляват. Никакви „пренасочвания” повече, казали. И той бе силно впечатлен от начина, по който бе третирано Варшавското гето.
Времето беше хубаво и се чувствах добре, когато работех с другите младежи. С повечето от тях се сприятелих. Фабриката беше от другата страна на моста, който германците бяха построили с труда на мъжете от гетото. Мостът имаше дървена конструкция, а по средата му минаваха две релси, по които се движеше вагонетка. В нея можеха да се возят само поляци и германци.
Тъй като формално нямах еврейско образование, защото до голяма степен семейството ми бе асимилирано, майката на Хелена реши да ми преподава еврейска история, а също да ме учи да говоря и пиша на иврит. Четеше ми страници от Талмуда за великодушния Бог, който се грижи за децата си и за това как извел евреите от Египет. Бях удивена от чутите разкази, научих доста нови неща.
На нашата улица живееше младеж, за когото се знаеше, че верен последовател на Талмуда. Той обикаляше из гетото, разказваше истории от свещените писания, но беше леко слабоумен в резултат на пристрастяването си към Кабала. Веднъж го попитах къде е сега нашият Бог, когато имаме нужда от него и той отвърна че Бог, като всеки праведен евреин, непрестанно изучава Талмуда, дори когато е в банята. И понеже е толкова зает, навярно е забравил за децата си.
Скоро след тази среща настъпи еврейската Нова година – Рош аШана. Учениците от фабриката решиха да направят поздравителна картичка за най-любимата ни учителка. Тъй като живеех близо до нея, бях избрана да я занеса. По пътя се натъкнах на голяма суматоха: мнозина тичаха, викаха и плачеха. Попитах какво се е случило. Казаха ми, че група ортодоксални евреи се били скрили в мазето на изоставена сграда, за да се молят, защото молитвите бяха строго забранени. Внезапно сградата се срутила и убила всички. И точно тогава и точно там, загубих вярата си в Създателя… Реших, че трябва да живея живота си по възможно най-добрия начин, да правя онова, което знаех, че е правилно и да следвам стъпките на татко, да съм добър човек, и никога да не разчитам на някакво свръхсъщество. За нас, евреите, нямаше чудеса. Единственото чудо бе животът – да си благодарен, че си жив, макар и в много трудни времена. И да се надяваме, че доброто в света скоро ще надвие злите хора и че може би ще се спасим.

                                                                Очаквайте продължението
П.П.
Книгата може да се намери в книжарниците „Хеликон“ или по заявка на адрес fakel.bg@gmail.bg