Преди да изпаднеш в безмълвие

08.04.2014

Приказна проза за малки и за големи от Соня Момчилова

Соня Момчилова е родена на 12 май 1969 г. Работила е като сценарист и текстописец в студентското предаване „Ку-ку“. Била е водещ и редактор е в радио „Експрес” и радио „99”, главен редактор на сп. „Суета”, редактор на сутрешния блок и на „Панорама“ по БНТ, както и продуцент на „Тази сутрин” по бТВ . От 2001 г. последователно е директор на пресцентъра на Министерство на транспорта и съобщенията, Министерство на вътрешните работи и Министерство на правосъдието. Работила е и като Мениджър корпоративни комуникации в бТВ. В момента е управител на рекламна и ПР агенция „план С“.
Автор е на книгата за деца „Летните приказки на Мария“, съавтор в сборника „Проект СМЪРТ“ и др.

Приказка за есенните листа

- Колко глупаво живяхме! – тюхкаха се есенните листа.
Вече втори ден валеше тих, студен дъжд. Дъжд, който не приличаше на нежните,топли дъждове, които топло ги миеха и им шептяха нежни неща. Този дъжд неумолимо ги убиваше. Правеше омекналите им сбръчкани кожи ронливи и ги запращаше на земята, където щяха да останат, докато снегът не се спуснеше върху им.
- Не съумяхме да оценим силата на пролетта, колко млади, зелени и буйни бяхме само. Нямаше дъжд, който да ни уплаши, нямаше вятър на чиято покана за танц да откажем. Цветовете на бъдещите плодове се гордееха със свежата ни сила, блясъка ни и неподражаемия шум, който създавахме, щом ни погалеха ръцете на ласкавото слънце...
Така си говореха листата на стария кестен с последните кафяви листа на крушата, чиито клони се бяха вплели в силните ръце на кестена. Това бяха последните им часове. Дъждовете ставаха все по-силни и по-безпощадни. Едва се крепяха на изтънелите си дръжки. Знаеха, че напролет душите им щяха да оживеят отново.
- Живяхме глупаво и в постоянно самосъжаление – задъхано прошепна едно от последните листа на кестена – и постоянно се оплаквахме.
- Беше ни ту топло, ту студено... – додаде друг съвсем покафян и напълно обезформен лист на крушата, който едва се задържаше на клончето. Измъчваше го идеята да не падне на земята преди листото на кестена, с който се бяха преплели от пролетта и бяха прекарали заедно толкова чудесни мигове.
Вярно, че имаха и периоди, в които се преструваха, че поотделно би им било по-добре. И тогава спираха да си нашепват нежни неща. Разговаряха любезно с другите клони и дори се докосваха с други листа, което взаимно ги огорчаваше и дори понякога ги караше да обещават пред себе си, че никога повече няма да потърсят близостта на другия. Но незнайно как със слънчевата ласка всичко минаваше и те отново се докосваха и им се струваше, че няма по-голямо щастие от това, да бъдат заедно.
Кестенът си спомни как се покри с огромни бели цветове, които напомняха свещници и изглеждаха тържествено. Стори му се, че е част от венчална церемония след като видя в каква бяла невеста се е превърнала крушата, отрупана в цвят. Малко по-късно се появиха и малките зелени крушки. Кестенът им пазеше сянка, а когато имаше летни бури свеждаше клоните си над тях, за да ги запази цели и невредими. После се покри със светло зелени бодливи топчици. От тях, щом натежаха достатъчно, щяха да изскочат прекрасните лъскави кестенчета. За да покрият земята и децата с радост да пълнят джобовете си.
Ех, че хубави времена бяха! И като че за един миг всичко изчезна. Сега духаше безмилостен вятър, от лъскавите кестенчета бяха останали само смачканите им кожухчета, които се валяха по асфалта. И само няколко оцелели листа на крушата, приели същия топъл кафяв цвят. А как обичаше крушата децата на кестена и как я изпълваха с възторг кадифените им очи, които притежаваха свойството да стоплят сърцето.
Кестенът безкрайно се измъчваше от безнадеждността, която любимата му круша излъчваше и от оголения й просяшки вид. Нейните зелени круши бяха най-вкусното нещо на света. Формата им бе съвършена и той, старият кестен с вкус към лириката, им бе посветил стихотворение. Хубаво, че се сети. Сега беше момента да го припомни на любимата. Запя с дълбокия си кадифен глас:

Аз съм голямо и силно дърво.
Аз съм див и суров, аз съм кестен.
Върху листа зелен, с дълго свраче перо,
Пиша стих неумел, но дано е уместен.
 
Ще попея за малко, дано ти олекне
Не тъгувай, за лудата пролет и лятото
Днес сме стари и слаби, а сърцата омекнали
Още спомена пазят за гнезда и за ято.

От съседните дървета тихо и обречено листа се спускаха на земята.
- Виж, виж как падна онова листо на стария клен. – въодушевено викна, доколкото и беше възможно, крушата и потрепери от възторг. От песента на кестена беше почувствала внезапно затопляне и прилив на сили. Сухите листа бяха спрели да треперят. Всички беше утихнало, докато изведнъж не изви вятър. Облаците се скупчиха и отново заваля.
Последния лист, онзи, почти срасналият се с листото на кестена, не издържа и политна надолу.
- Сбогом, моя любов! – чу кестенът и почувства как вятъра или някаква друга сила разлюля клоните му неудържимо. В този момент неговият последен лист също се откъсна и последва танца на крушовото...
- Отново сме сами –отрони кестенът и погали с оголелите си клони крушата, която сега бе смълчана и много, много замислена. – Имахме чудесни мигове, децата ни също, – продължи той, като се опита с по-бодър глас да надвика дъжда.
Тя нямаше да му отговори. Идваше сезонът на споделеното им мълчание. Всичко утихна, само вятърът свиреше в голите клони, опитвайки да разплете ръцете им.
 
 
Приказка за мъглите
 
Есента беше внезапно остаряла. Просто тази сутрин се събуди със съсипано великолепие и без помен от величието, с което бе властвала. Мигрената не й даваше мира от дни. Златните й коси бяха съвсем оредели и сплъстени на дълги тъмни кичури. Мантията й, опръскана с калната вода от локвите, беше загубила блясъка си, а от короната й стърчаха само бодливи дръжки на изгнили листа.
Красивите й ръце - клони на обсипаните със злато дървета, сега сивееха голи. Есента беше болна. Вестта се разнесе със скоростта на огладняла врана, стрелнала се към парче геврек, захвърлено на мокрия тротоар. Като казахме Врана, гарваните, свраките и врабчетата, тези пернати братовчеди на студовете, стягаха редици за тотално завземане на въздуха, отровен от мъгли и пушек. По раменете на старицата бяха накацали враждебни птици, мокри от продължителния дъжд и брулещите ветрове. Блестящата някога първа дама се сливаше с асфалта, за да изчезне съвсем скоро напълно.
А за това щяха да й помогнат трите сестри Мъгляна, Димка и Сивка – първи братовчедки на грохналата есен, които въпреки голямата си заетост винаги с готовност се спускаха, за да скрият одрипавялото й мършаво тяло и да го предадат на вечността.
Мъгляна първа се стрелкаше към земята и се надипляше върху острите рамене на Есента, която с нежност наричаше „кака”. Шалът, с който я замяташе, беше от пухкав, сив въздух и дълги ресни, които гъделичкаха носа и предизвикваха кихавици у чакащите по градските спирки. Мъгляна винаги беше готова да разказва дълги и леко досадни истории от пищното време, когато есента беше истински красива.
- Колко великолепна, беше Како! С онази златна мантия от листа и короната с червени и кафяви отблясъци. Тю-у-х! Много бързо свършва пустата младост, гледай на какво заприличваме! И аз едва закърпих шала. Целият е в кръпки, изгни от дъждовете... Слънцето галеше косите ти и пееше химни в прослава на красотата и величието ти. Ятата от заминаващите птици кръжаха като ореол над главата ти и изобщо не им се тръгваше. Вятърът разнасяше славата ти надалеч, чак до екватора и дори до полюсите, там, където винаги всичко е бяло. Впрочем, за малко да забравя... – и Мъгляна измъкна с костеливата си ръка един плик от гънките на продрания си шал. – Имаш поздравителна телеграма от щъркелите, благодарят за отличните условия за полет, които им осигури. Всички те обичат, миличка, и нямат търпение отново да те видят след година – говореше мъглата на есента като гонеше със старческа ръка накацалите врани от раменете на умиращия сезон.
Димка беше най-мрачната от трите сестри. Тя идваше винаги преди бури и продължителни, студени дъждове. С нея в града се настаняваха вирусите, отвратителните, многобройни деца на болестите. Те нетърпеливо и бързо изскачаха от дълбокия джоб на мъхнатото палто на Димка и хукваха към хората, за да се вмъкнат в домовете им, в училищата, да се настанят самодоволно на столовете в кината и театрите, и дори в автобусите. Толкова агресивни и ужасяващи бяха вирусите, че скоро успяваха да прогонят хората, да ги заставят да си стоят вкъщи и да мечтаят за снега, когато всичко щяло да се оправи, а времето да стане „по-здраво”. 
След пристигането на Димка много от хората заприличваха на самата есен – така и се чувстваха –
на ръба на силите си, нещастни и непривлекателни. Абсолютно всички забравяха за отминалото величие на някогашната есен и пустосваха калното, дъждовно време и упорството и да си отиде. 
Нямаше как да се мине без Димка обаче. Тя винаги идваше, за да засвидетелства почитта си, като организираше концерт на вирусите, бацилите и бактериалните инфекции. Подсмърчането, кихането и хриповете, които издаваха чудовищно шумните хористи, за известно време развеселяваха старицата, но след като се разбягваха, за да тормозят хората, тя ставаше още по-изнемощяла и тъжна.
- И този път сме ти приготвили изненада, Како! – изхриптя Димка, като подреждаше многобройния хор на заразите в три редици. Тя също уважително наричаше есента с умилителното како. – Подготвили сме химн на неизбежната епидемия и ще я изпълним по въздушно капков път!
След като обяви тържествено тазгодишния номер, Димка грабна един гол, крив клон и започна бясно да дирижира познатата кошмарна кашлица, украсена с пристъпи на кихавици, подсмърчане и оглушителни пристъпи на хълцане.
След тържествения концерт всички с невероятна скорост се пръсваха из града, за да могат после едни сериозни хора със сериозен глас да обявят, че в града се е появила епидемична обстановка.
Сивка беше най-малката от братовчедките. Тя беше една пухкава и много суетна мъгла. Винаги идваше последна, защото приготвянето й отнемаше много време. Нейното появяване не можеше да остане незабелязано, защото освен нея самата нищо друго не можеше да се види. Просто всичко се изгубваше в бялата й кадифена наметка. Поради тази причина тя не можеше да се примири с името си. По нея почти нямаше сиво, само тук- там, а и тези петна по шлейфа й наистина й костваха часове в опити да ги изчисти с дъждовна вода и препарат от полска слана. 
Беше гъста, бяла, като заешка козина и когато идваше с плавни движения на гости на есента, стелейки се като дим от огромна лула, всичко замираше. Цветовете изчезваха, автобусите, колите, хората забавяха своето движение и темпо, и мнозина объркваха посоката си. Сивка си въобразяваше, че това беше ефектът от бялото й очарование и тази и заблуда, честно казано, я правеше доста трудно поносима, още повече, че и трудно се дишаше от специфичния й парфюм. 
За есента обаче пристигането на Сивка беше дългоочаквано и много щастливо събитие. Старата Есен се унасяше в мекия й скут, а ароматът на голямата и лула я караше да заспи и да сънува. Всички щяха да забравят колко окаяна бе в последните си часове. Сънуваше себе си, украсена с гирлянди от златни дюли и кехлибарени гроздове в ръцете. Знаеше старата, посивяла есен, че бялата й студена съперница, зимата, е на прага, силна, сребърна и чиста. Тя щеше да се разправи със заразите, да излъска до блясък езерата, да открие пързалките и игрите и да покани Коледа. Но и тя нямаше да свърши по-различно. Нейното царство ще падне в плен на зеленото. Но дотогава имаше много време. Сега беше по-важно грохналата старица хубавичко да си поспи и да сънува златни сънища, в които слънцето меко грее, а ветровете спят в клони, натежали от плод. Тези сънища щяха да й върнат силите, да опънат лицето й, дрехата й, за да се събуди отново от крясъка на заминаващите ята.
           
 

Лодката и морето

Заливът беше опустял. Всеки път след лятото ставаше така. Въпреки това, все още беше приятно, меко и тихо. Беше синьо, което е по-важно. Всъщност това е най-важното, за всяко море. Когато заливът изгубеше синевата, когато върху него паднеше сивото наметало на студа, лодката заспиваше.
Мария се зачуди, това наистина ли се случва или беше заради високата температура. Картината на стената се раздвижи и се чу шума на морето. В голямото легло на мама лежеше сгушена вече трети ден, вместо да е на училище, и освен да гледа картината отсреща, която един стар капитан с болно сърце беше нарисувал, нямаше сили за нищо друго. Морето беше истинско, в това нямаше никакво съмнение. В стаята се разнесе мирисът му и крясъкът на чайките. Таткото на Мария лекуваше веселия капитан с тъжни очи и в знак на приятелство той им беше подарил тази картина със залив и лодка, забравена на брега. 
Днес с картината или по-точно в картината нещо се случваше. Всъщност Мария беше там на брега, някъде отстрани при дюните и мекото есенно слънце галеше бузките й. Тихият шум на вълните и бялата пяна от искристите им връхчета се къдреше като булчина дантела около самотната лодка и галеха старото й тяло, покрито с пукнатини и големи петна от излющената боя. Лодката на брега, стара и изкривена от безпощадните схватки с бурите, сега се раздвижи и със скърцащ гласец на старица простена: 
- Как мина това време! Цял един живот. Какво танцуване, аз и морето. А не можехме да си представим живота един без друг. Нямах търпение да се потопя лъскава и жадна за приключения във водите му. А те винаги ме очакваха. Дори когато не ме приемаше ласкаво в обятията си и дори ме пъдеше да си вървя на брега, за да не пострадам от вечните му спорове с ветровете, дори тогава успявахме да си прошепнем по нещо важно. Да, морето ми даваше смисъл. Аз също го карах да се чувства нужно, поне така казваше... – тук лодката въздъхна и още една дъска се разцепи с пукот. 
Умълча се и спомените й как морето я мяташе със силните си ръце до самия гребен на вълните, като се смееше с онзи негов смях направиха болката в изсъхналите и кости още по-нетърпима.
- Ела при мен – чу лодката променения глас на хоризонта, Мария също го чу. – Самотен съм. Всички си тръгнаха, и птичите ята с любимите ми крясъци, и чадърите, моите пъстри цветя, и хората, ухаещите на слънце и сол. Ела да поиграем...
- Не мога – простена лодката и дъските отново изпукаха. Отвори се процеп, който досущ заприлича на загадъчна и тъжна усмивка, която направи лодката красива по особен начин. – Изобщо не мога да помръдна. Вече съм абсолютно ненужна. Рибарят, комуто служех толкова години, точно като мен, излезе за последен път в морето преди месец. Сега и двамата се подготвяме за въздушното отплуване. Когато отидем при звездите пак ще си говорим и аз пак ще те галя с лъчите си, а ти ще ми изпращаш историите си по лунната пътека.
В този момент вятърът се усили. Още един процеп се отвори в острата муцуна на лодката и сега тя вече изглеждаше наистина много тъжна.
- Хей, нищо не свършва, къде ме забравихте! – по пясъка тичаше босият вятър и предизвикателно викаше към морето – Я да те видим, можеш ли да ме хванеш!
Морето се ядоса и замахна с една голяма вълна към босоногия присмехулник. Напрегна силните си ръце, покрити с водорасли и блестящ седеф, но вятърът беше неуловим.
- И това ми било стихия! Как е възможно да страдаш за някаква изнемощяла, стара лодка! Но аз няма да те оставя, скъпа приятелко, колко сме се забавлявали само. – и рошавият вятър намигна на лодката съзаклятнически. – Това море е станало един лигльо, локва, плюнка на рибар...
Морето пое въздух, водата се отдръпна от брега и само широката, тъмна ивица остана да напомня за закачливите му докосвания от преди малко.
- Една разсъхнала и ненужна коруба съм аз, и защо изобщо си правиш труда... – тъжно скрибуцаше лодката.
Тогава се разнесе тътен, планина от кипяща вода обля лодката и я обгърна. Морето я покри с цялата си някогашна мощ. Бучащо и пенливо, предизвикано от палавия вятър, то бе събрало всичките си сили, за да я отведе със себе си. Грабната от големите му шепи, лодката се замята върху вълните и отплава все по-навътре, докато се изгуби от погледа на детето.
- Ето, че още си те бива, старче! – викаше развеселен вятърът като правеше грациозни подскоци и се издигаше все по-нагоре и по-нагоре.
- Никога вече не казвай, че си ненужна... – шепнеше морето.
Силното му тяло я увлече в ритъм, който отново я накара да се почувства млада и пропита от живителната влага, която я правеше щастлива.
- Сбогом, лодчице! – помаха й с ръка Мария и чу песента на раковината за старата лодка и неочаквания прилив, който оплискал облаците със сребро.

Локвата
 

- Учителю, нали казваше, че от всичко има нужда на този свят. Гледам от часове онази локва там, с жужащите над мръсната вода мухи, и се чудя, освен да цапа краищата на саритата на отнесените минувачи, кой има нужда от нея? 
- Мухите, които жужат... – отговори усмихнат учителят. – А знаеш ли колко обичат жеравите тези мухи? Жеравите, на които ти с часове се наслаждаваш. Колкото до крачолите и краищата на дългите поли на жените, цапа се само онзи, който е вирнал твърде високо носа си. Онзи, който е забравил да внимава. А ти, нали не си забравил най-мъдрата заповед – бъди взрян в настоящето! Не бива нещо, което е в обсега на сетивата ти, да остане незабелязано и неудостоено с интереса ти. Което не ти е интересно, то непременно се приближава до него и проявява искрено любопитство до тогава, докато не ти се разкрие. Иди сега до онази локва и надникни в най-дълбокото на мътното й око.
Ученикът скокнал на двата си крака и застанал пред локвата. В гладката й черна повърхност се отразявало небето, а слънцето направо го заслепявало. Сетне видял и собствения си лик. 
- Небето, учителю, само небето видях там... И слънцето… и себе си – смотолевил младежът.
- Само небето… и себе си – поклатил глава учителят и след това се усмихнал както всеки път, преди да изпадне в безмълвие.