Галерията „Червеното пони“ в Старинния Пловдив влезе в Йерусалима на рекордите по най-бързо откриване и закриване на нова изложба. Иван Шишков за първи път изложи 21 свои пейзажа, от които 17 веднага бяха откупени -минути след отварянето на експозицията. Купувачите се оказаха българи, живеещи в чужбина, пристигнали специално за случая. 

Това вместо радост и фискално вдъхновение предизвика паника сред домакините, тъй като почитателите на безподобно артистичната личност на Иван Шишков бързаха още на другия ден да си заминат за братска Европа и Канада, заедно със закупените творби.

За да закърпи празнините, на автора се наложи да извади от депото на ателието си други 7-8 акрилови вдъхнения, изведени в същия стил. Някои от тях обаче бяха в по-скоро здрачен, отколкото лилавомрачен фон, което, без да наруши композицията, я промени по особен начин.

Странно изглежда, но сякаш плакатистът Иван Шишков с голямо нетърпение е изчакал да навърши 55 лазарника, за да дебютира на зрели години със самостоятелна изложба, при това живопис.

Показаните неща, колкото природни, толкова и витражи на духа, са нарочно наситени с едри и силни цветови петна. Обаче зад първичната агресивност между рамките стои на един крак замислената чапла на слънчевото съзерцание, тишината на тъгата и нямото възхищение от белия свят.

Поне в Пловдив Шишо, както любовно го наричат тук, е много известна личност, почти колкото вуйчо си – филибилийската легенда Атанас Кръстев – Начо Културата. Начо, Бог да го прости, заслужи гръмкия си псевдоним, заради безценния си принос в съхраняването на историческия резерват Старинен Пловдив. Благодарение на вродената си непримиримост, Начо Културата организира възстановяването на къщите на хаджи Лампша и хаджи Власаки Чохаджията, съборени през 30-те години. По негов авторски проект бяха обзаведени с антични мебели и битови предмети и домовете на Никола Недкович, Хиндлиян, д-р Бирдас, Балабановата къща, Иван Фурнаджията, читалище „Възраждане“ и др.

През 1989 г. Начо основа в уютния двор на възрожденското си обиталище първата частна галерия на открито и я нарече „Червеното пони“. За отрицателно време домът му на ул. „Д-р Чомаков“ 5а, разположен в непосредствена близост до билото на Небет тепе, се превърна в бохемско свърталище на поети и художници. Между първите, които бяха поканени да изложат платната и рисунките си, естествено бяха най-извисените пловдивски майни, последвани и от други национални величия.

След като Културата се спомина, Шишо като негов единствен родственик, пое грижите за „Червеното пони“. Вместо да я превърне в мощна механа или в китно хотелче, както мнозина предричаха, художникът не се предаде на общите изкушения и през 2003 г. откри къщата - музей „Атанас Кръстев – Начо Културата“.

Иван вложи много вкус и енергия и успя да стегне грохналата сграда, изби нови прозорци, лично я реставрира и успя да я превърне в малък, но вълшебен дворец на духа, в любимо средище за изява на колеги художници, работещи във всички възможни жанрове – от художествената фотография до сценичния плакат. И до днес „Понито“ е едно от най-предпочитаните арт места, където излагат работите си както доказани мирови майстори, така и съвсем млади кандидати за световна слава.

Много силно ще сгрешите, ако си мислите, че едва след смъртта на бай Начо Кръстев, племенникът му Иван изпълзя изпод дебелата сянка на много популярния си роднина.

Наопъки, още през годините на зрелия застой Шишо, заедно с неколцина последователи на неговия авангарден стил „лай-арт“, оформиха своя квадратура на кръга. В арт бандата участваха сценографът Георги Трифонов – Жоро Майката, тогавашната телевизионна звезда, писателят Живко Желев – Полковника, поетесата София Несторова – Соня, поетът драматурт  Иван Странджев - Странджата, поетът Марин Балтов – Маро, Слави Генчев - поетът с китара, Хачо Мухибян – Хачката, вече бивш художник, по-късно отлетял за арменска Америка, журналистът – политинтригант Иван Тропанкев –Тропа, гуруто на вулгаризма Андрея Добранов, популярен днес като Дечо Пора, според който няма римски папа с алаброс и нормален циганин с очила. Тук бе и нежният поет Николай Искъров – Ники, Бог да го помилва, роден в Свищов, доживотен жител на Бургас, който искаше да бъде негър в Алабама. И аз бях там, разбира се, пресъчетан по-късно в Румботавър, кръстоска между Бика Говедочовек  и Минотавър. 

Около този национален център по художествените земетръси се навърташе и непостоянен, променлив състав от пъстър птичи хор от славни моми и моми със слава, както и благородни певици, поетеси, и най-обикновени нови „чайчета“. Този някогашен кръг от дръзки дихатели често влизаше в сложни и безкрайни естетически спорове. Но шумните ни пререкания бяха станали пословични, но и много доходоносни за онези, които слухтяха наоколо и търсеха начин да ги изпортят и натопят, където трябва.

Инак никой от нас не се отрече от волеизявленията на групата, а наопаки – всеки се гордееше с волнодумството на другите буйни глави. Освен един, който и досега се прави на жив.

На откриването, освен групата български чужденци, дошли специално заради Шишо от странство, се стекоха и гости от цялата страна, както и голяма тумба майнички, между които и млади майки с бебешки колички. Всички бяха озарени от палавото празнично настроение, прииждащо от окачените по зидовете на двора картини, но най-щастлив, горд и развълнуван беше духът на Начо, който пребивава в небесните селения.

Оттогава сякаш талантът на Шишо се пробуди и платната му тръгнаха да обикалят света, акостираха в Париж, увиснаха със страшна сила по стените на чуждестранни колекционери, станаха още по собствени и стойностни, а Иван Шишков, основателят на мирогледа, наречен „Лай-арт“, го доразви в класическите му парчета и достигна до апогея си във вълчия „Вой-арт“.

За това, ако ви се случи да видите, че някоя картина пред очите ви се превива от болка, не се чудете. Тя е изражение на неизразимото поведение на Шишо.

А ако я чуете ту да лае, ту да вие или че воят й да преминава плач, не се обръщайте назад, защото там е Сляпата съдба. Химнът на бандатат ни от словесни бракониери. Химнът на Общата ни съдба. В нея отсъства  вечността на временното изкуство, в нея всеки миг  е застинал завинаги, както капката кръв -в късче съсирек.