Тези дни светът отбеляза 80 лета от рождението на бляскавата Б.Б., жената, която през 2003 г. предупреди Франция и човечеството, че разпадът на демокрацията е неизбежен, ако си затварянем очите пред нейните уродливости. И заобикаляме на пръсти проблемите в името на криворазбрания социален мир, в името на толерантността, която се проповядва като задължително, мъчително, мазохистично търпение, а не като взаимно уважение и равноправно равнище на цивилизационните ценности. 

Книгата на Бардо „Вик в тишината“ прозвуча като предателски шамар по лицето на самозабравилавата се бизнес класа - заможната актриса яростно се разбунтува и с категоричност на вбесена пророчица посочи с пръст отвратителните глобални порядки, противопоставяйки им предишния капитализъм с човешко лице, познат й от нейното детство и мирните години след Втората световна война.

„Вик в тишината” се появи в Париж през май 2003 г., а на български - два месеца по-късно. Какъв е поводът да я напише ? Ето както споделя световноизвестната звезда: „Един ден през 1974 г. взех решение да променя живота си. И скъсах завинаги с палавото безгрижие. Но това не ми пречи днес да запретна ръкави и да бръкна с голи ръце в клоаката на нашия вонящ свят. Защото все някой трябва да отпуши обществения клозет, да прати по дяволите апатията и стадното мълчание, в което сме се затънали от години.”

С тази книга изповед Бардо хвърли „бомба в кацата с обществени лайна“ /заглавие във френската преса/ и опръска всички. Които заслужават да бъдат опръскани. Медиите, тези автоматични миялни на мозъци, откровено я ругаят – тя разсъждава различно от онези, които мислят с червата си. Световният политически елит бе възмутен. Щатните глашатаи на невидимите европейски ценности бяха направо погнусени – Бардо със замах сваля гащите на демагогията и прави безпощадна дисекция на извратената й същност, наричана западна демокрация... „Искам да бъде върнато смъртното наказание!“ – провиква се прочутата фрацузойка, която признава, че преди години се е борила със зъби и нокти за отмяната му. И добява: „Само глупаците не се променят!”

Вик в тишината бе Вик срещу мълчанието, Вик срещу премълчаването на истинските пороци на днешното глобализирано общество. Този самотен Вик премина в оглушителен крясък, който откърти парчета живо месо от сърцето на отчаяната звезда. Бардо пише книгата си в имението „Ла Мадраг”, намиращо се на Лазурния бряг, до прочутите плажове на Сен Тропе. Това е любимото място за отдих на парижкия хайлайф, към когото авторката е пословично саркастична. Бардо отново е блестяща – този път не с изящната си женственост, а с бича си от огнено слово, с който шокира, провокира и поразява. Откровените й оценки разнищват лошотията и жестокостта на човечеството, на отделния човек, който превърна битието си в скотобойна, а мисията си на мислещо същество - в безмозъчен фарс. Този човек продължава да бъде воден от най-съкровеното си предназначение – да участва в плюскането на сандвичи в „Макдоналс“ и да прави секс на плажа под вестник.

Дни след като предадох текста на Б.Б. за печат, аз й написах следното писмо, което заедно с нейния отговор влязоха във второто издание на книгата.

                                                                 

 

 

Здравейте, Ваше високоблагородие, принцесо на духа!

Два дни и три нощи прекарах над българския превод на Вашата книга „Вик в тишината”, която ме разтресе. От детството си спомням, че сте най-красивата жена на планетата, но досега не подозирах, че сте и най-дръзкото момиче в глобалното село!

Книгата Ви ме потресе, защото Вашите разбирания абсолютно се покриват с моите възгледи за човечеството и човека, за моралната скапанящина на глобализма, започнала от края на миналия век. Френската социалната картичка, която толкова болезнено описвате, е същата като у нас. Общественият разпад в света е очевиден. Защото се проповядва и практикува живот без Бог, без Дух, без нищо ценно, което не носи бързи пари, не се консумира бързо, което не носи тлъста печалба.

Днес вече не работим, а правим бизнес, не се препитаваме, за да съществуваме, а съществуваме, за да се препитаваме. Мечтата ни не е да задминем себе си, а да настигнем Рокфелер. Вместо да последваме скромността и посоката на Учителя, на учението, което превърнахме във вяра, днес не вярваме в Спасителя, а в спасителния долар.

Затова се възхитих на безхитростното Ви християнство. Никъде не се правите на набожна, никъде не се слагате на Бога, но и никъде не превъзнасяте най-великото му и най-неудачното му произведение. Говорите с любов за по-малките побратими и посестрими на Адам и Ева, за спътниците на Ной, които той нарочно качва в своя спасителен ковчег. Християнството Ви е натурално като плодов сок, естествено като роса и чисто като борова сълза.            

Предполагах, че страстното Ви отношение към животните ще е ахилесовата пета в самозащитата Ви на самотна амазонка. Но не, там сте най-силна, защото сте се изкачили няколко стъпала по-високо от повечето хора и те не Ви разбират, понеже не виждат онова, което ясно сте осъзнала – колко е важно да бъдем хора спрямо всичко. И всички. Прозрението ви не е ново, то по отива на калугерка или милосърдна сестра, а не на красива, дива, непокорна, нещастна и щастлива кинозвезда.

Голяма рядкост е светски човек, световно име, секс символ, вместо Мис свят да стане Мис мир, като защитава с бяс и ярост нещо много по-велико от неосъществимата засега идея за мира и толерантността между хората – мира с природата, мира с животните, мира с Бога.

Не може да има мир и братство между човеците, докато не схванат, че примирието ни с Бога, с природата и с животните е част от смирението, което ни предстои да извървим, ако искаме най-сетне да заслужим името си хомо сапиенс.

Другото, за което пишете с ярост ­ за кълчотенето на простаците, за криворазбраната защита на права на човека, който често пъти не е човек, а доказан звяр, който вместо поне да изгние в затвора, плаща гаранцията и отива пак да убива и да краде ­ и в това нещата във Франция и тези в България са сходни, само равнището на бита е различно. Но Вашето разбиране за животинките като дечица на Бога, като жизненоважна част от организма на Бога е не само прекрасно, но и ужасно важно за бъдещето на човешкия род и на земята, която унищожаваме, сякаш сме доведени тук не да я стопанисваме, а жива да я дерем като космически кожодери.

Едва дочакахме да се срине утопията на ленинизма и всичко започва отначало ­ човекът се оказа отвратителен дори когато е свободен да говори. Той не може да се освободи от свободата си и да започне да се бори за съвършенство. Вашият блестящо защитен в книгата възглед за философията на физическата душевност, за приложна религия на природното е понятна само за извисените, и ненужна за посредствените, които във всички епохи са винаги били повече.

За какво живеем? За какво ще умрем? Мнозинството има отговор: “Ние живеем, за да ядем, и ядем, за да живеем. И за да оцелеем пет минути повече от ближния, готови сме да го изплюскаме, и всеки друг и всичко, което може да се дъвчи!”

Тези биомашини за фекалии, отдадени на стомашната си еякулация, газят през труповете на бита и не схващат предназначението на битието, на божественото у нас, като мисия, като вселенска задача, като алгоритъм на вечността.

Но няма как ­ въртим се всички заедно ­ нормални и извратени, честни и нищожни, мислещи и зомбирани ­ към една и съща пропаст: човекопадението. Вие сте съвременното преподобие на съпротивлението, Вие сте за човеколюбивото продължение на продължението, Вие сте крехкият френски ангел-хранител, който брани с меч от думи и с лични помощи безпомощните. Вие сте новата Ганди, издигнала свещеното знаме на мира между хората и животните. Мир, по-изначален от пацифизма и от войната.

Ако не преосмислим превишените си права над животните, над живите, над живата и над мъртвата материя, няма никога да започне всеобщото ни възраждане. Ако то не започне, човечеството ще се самоликвидира. Вярвам в религията на примера и в този смисъл отношението ми към вас е религиозно ­ уважавам и ценя само хората, които държат на думата си и са готови с риск на всичко да я спазят.    

Защото за разлика от бедния духом човек, животното не се ражда бедно. Всеки заслужава съдбата си. Съпричастие ­ да, към сакатия, към болния, към родения недъгав, към възрастните хора. Но не и към безработния, който не желае да работи. Към утайките ­ не.

Някога написах: завиждам на животните, които убиват единствено при самозащита. Вие сте такова благородно животно, което дори не може да убие при самозащита. Защото в душата Ви се е сгушила светицата на милостта, на същността на съществата, на най-извисеното от високата идеята за човека.

За жалост като че ли идеята за човека се провали като проект. И Бог ще трябва да заложи на други себеподобни, ако иска да оцелее, ако иска да не бъде някой ден изяден от децата си. Защото те няма да се спрат пред нищо ­ пред живото дърво, пред живото животно, пред живия човек, пред живия Бог. Днес за пари Човекът е готов посегне и на тялото Господне, готов е да убие и да изяде дори Създателя си, стига само да се докопа до него и да го придърпа за плащеницата, която после ще продаде изгодно.

Това е. Каня ви на гости. Елате да се запознаем. Когато искате. Готов съм да основа дружество „Бриджит Бардо” в България и да популяризирам личния Ви опит, пример и поведение, защото те са заразителни и убедителни. Трябва да опитаме дори с непозволени средства да отворим очите на слепите. Макар да е казано: не отваряй очите на леваците, защото няма добро ненаказано.

Но това е част от извечната класическа борба между синовете на Светлината и служителите на Мрака, между високото и низкото, между голямото и малкото у човека.

Има смисъл да умрем в борбата за нещо толкова важно и ценно като ценност ­ защита на човешкото у човека чрез грижа за животните, които заслужават да бъдат обичани. Както да бъдат двойно обичани хората, които обичат хората и животинките наравно със себе си.

/Б.а. Това писмото бе публикувано във в. „Ние, жените“, където в продължение на години водех рубрика за книги и текстовете ми излизаха всеки вторник./

 

 

 

И този път ще започна с писмо. Не от мен, а до мен. Реших да ви го прочета на глас, защото гласът на тези редове са повече от пречистващи, изструили от съдинката на сърцето. Това откровение е част от моето невидимо огледало, в което се оглеждам всеки вторник. И не се виждам, ако не ви се обърне душата и не се обадите с два-три реда. Иначе пиша и се вглеждам, вглеждам се и ви пиша. Вярно е – от време на време изпитвам самодосада и най-вече умора от това самобърборене, самотно говорене, но такива отривисти отзиви ме връщат във форма и не ми дават право да прекъсна участието си в рубриката, която на мнозина читателки вече е станала явно повече от любима.

Благодаря ви, непознати момичета! Няма да излъжа, ако ви кажа, че и вие сте ми любими читателки! Ето и самото писмо:

 

Здравейте, г-н Леонидов,

И отново го направихте. Още един път ме трогнахте до плач с отвореното си писмо до Б. Бардо. И отново говорите моите думи и мислите моите мисли. Брагодаря ви! За това, че сте с мен в терзанията ми заради идиотизма на света, в който ми се налага да живея; за това, че не чакате – малодушно и примирено, Бог дотолкова да се погнуси от своята Галатея, че да я унищожи с божествен замах, а Му доказвате отново и отново, че не всички са избрали да се върнат в калта, от която са произлезли; че има и такива, които помнят Божия дъх, дал им живот, и светят със своя светулчина светлина, борейки мрака, надвиснал над душите ни.

 Г-н Леонидов, от дете съм приела една мисъл на Оскар Уайлд като своя: “Това, за което умира човек, не е задължително да бъде винаги истина.” И нека не е истина, че любовта, милостта и добронамереността са по-важни от парите, властта и славата – все едно, аз съм готова да умра за тях. Не ме интересува, че може да изглеждам смешна и патетична – не е важно как изглеждаш, а как се чувстваш. А аз се чувствам завинаги свързана със светлината.

Моля ви, г-н Леонидов, никога не отстъпвайте от вярата си, която е и моя, а и на още много други анонимни светулчици. Бъдете наше име! Създавайте “Клуб на светулките” и ни призовете – ние ще долетим със светещи фенерчета. И представяте ли си как ще светим заедно?

 

Драга Николина, на днешната дата преди 120 години се е родила голямата Стойна Димитрова – Преподобна. Мама Стойна, която не роди свое чедо, но се отдаде на чедолюбие и човечелюбие. Защото беше наказана да обича повече отколкото нормалните хора като нас са способни да обичат. Тази недокосната от земен мъж жена заслужава не само моето и вашето възхищение, а възторга и подражанието на всички български майки. Колкото и да са самотни в този несъвършен свят, колкото и светът да се върти от мъжете и техните глупашки прищевки. Трябва да спасим децата си от обедняването, от всеобщото душевно обедняване, от световното изпростяване. Човечеството иска да се самоубие. Като китовете, които кой знае защо, излизат на брега и там издъхват като най-обикновени кранти. Това лято една ваша съименничка от София, художничка, живееща във Варна, ми каза: „Румене, ние, човеците вече надхвърлихме 6 милиарда души. Това е много над критичния максимум за планетата. Помисли само – как се управляват, как се внушават, как се убеждават толкова много хора, които всеки ден мислят единственоза това – да утолят глада си.”

Бих добавил – и как да се доразмножат. Животното живот изцяло ни превзе отвсякъде – ако се отдръпнем от тълпата – нарочно ще ни стъпчат. Ако тичаме наникъде с нея – пак ще ни стъпчат, но никого няма да учудим. Не можем да избягаме в манастир, в скит или дори извън орбитите на дяволския ореол – всекидневието. 

Но да не хленчим – има винаги хляб във вярата. И този хляб и по-потребен от желанието ни да не изоставаме от другите. Този хляб ни помага да преодолеем изкушението да бъдем простаци. Които се оправят с парите, властта и славата. Но не могат да се оправят с невидимото, за което само единици имат очи да го видят. Но и единиците са нещастни като еднооките самуилови войни в армията на слепите. Защото с мъртвото си очище също гледат алчно, лакомо и злобно.

Затова Бог е избол и двете очи на Стойна – да бъде зрящо същество в царството на слепите. Където, както ми каза и Вера Кочовска, не трябва да пише: „Обединението прави силата”, а „Единението прави силата”. Обединяват се бандитите срещу небандитите, а се единяват душите на духовните срещу собственото си несършенство.

Душата няма задник и не ще ни троха, ни сиренце, ни миро, ни меродия. Иска любов, иска малко надежда и пак надежда. Вярата е за онзи, който може да я издържи, да я износи като дванадесетметров кръст. Тя е за душите с дух. Което е десертът на божието благоволение. Не е съдено на всеки да носи дух, както не съдено на всяка жена да е умна или на всеки мъж да е благороден.

Жената е лодката на бита, мъжът е небето на битието. Свързани сме като левия с десния крак, и няма защо да се дърпаме. Странно е защо естествената прелест на живота ни напусна и вместо да сме щастливи, че се будим от сън, още със ставането си започваме грубо да търкаляме с крак своя празен варел на живота по надолнището, сякаш може животът да бъде варел… Кух и мазен от мазут.

Уважаема Николина, знаете, че в този вестник не се печатат стихове. Вашето писмо е приложна поезия, каквато носи цветето в себе си, когато нощем се превръща в светулка. А сутрин се откапва в роса. Няма нищо по прекрасно от простите неща. И от простите сетива, за които, Бог да го прости, пишеше моят събрат поетът Иван Методиев – на 13 септември щеше да навърши 57 години. Вместо това ще навършим 60 поредни дни само скръб. И допълнителна порция отвратителна самота.

Искам да ви благодаря, че ме онежностихте, защото всеки ден имам десетки поводи да озверявам. И озверявам понякога. За това, че преодоляхте стената на стеснението и ми написахте това топло и чисто писмо, искам да ви подаря книга от моето млако издателство. Пишете ми какво ще легне най-вече на светулчестото ви сърчице – колежката Бардо, светицата Стойна или милия ми Методиев, Иван…

Знаете вече адреса ми. Става дума за подарък, а не за издателски жест. Защото вашия жест на подкрепа е повече от подарък.

П.П. По-силно от ужаса е да не бъдем искрени, тъй като може да ни се присмеят. Трябва да обичаме доброто у себе си. И да му даваме думата. Дори, когато то лае от омраза. Защото и омразата е също вид любов, нали? Не мълчете. Животът си отива и без друго. Вдигнете слушалката на вътрешния си телефон и ще чуете как все още пулсира онова. Кофпомпичката. Тя умира последна. Дори като лекарите бързат да установят мозъчната ни безкрайност.   

 

 

 

Много скъпи Румене,

 

Вашето писмо е най-красивото, което съм получавала през целия си живот. Благодаря Ви, че разбрахте, дълбокия смисъл на моя „Вик в тишината”. Във Франция бях бойкотирана и наричана фашистка и нацистка. Моята рана по отношение на човечеството стана още по-болезнена, а битката ми за спасяването на животните остава неразбрана и осмивана.

Благодаря Ви, че Ви има Румене, Вашето писмо трогна сърцето ми, а аз имам нужда от това.

Прегръщам Ви и Ви обичам.

 

 

 

Честит рожден ден, Принцесо на духа!

Нека Бог ви дари с дълъг живот и физическо здраве, защото най-вече Той има нужда от такива силни и честни личности като вас. И то тук, на нашата нещастна планета, където Той има крещяща нужда от помощ.

Хората на духа, които и днес са най-ощетеното и преследвано малцинство, имат нужда от свободомислието Ви, от Вашата здравословна непримиримост, която вече е много дефицитна, като живата вода от приказките, и която единствена може да спаси планетата.

Вашето собственоръчно написано писмо ме трогна до дъното на мъжкия ми кладенец, откъдето излетя като искра една искрена сърдечна сълза.

И се превърна в светулка, която пътува към вас. Това е моят скромен въздушен подарък за рождения Ви ден! Благодаря Ви за редовете, изпълнени с нежност и горест, с драматичност и радост.

Използвам случая да Ви споделя, че не е нацизъм да обичаш и защитаваш майка си, майката родина, националната идентичност. Не е фашизъм, когато казваш истината право в очите на затлъстялата политическа класа. Не е фашизъм да искаш повече справедливост и по-малко демагогия.

Нацизъм е, когато отидеш на гости и нагло натрапваш собствените си навици, без да ти пука за мнението на околните.

Фашизъм е, когато малцинството диктува правилата си над мнозинството. Фашизъм е да крадеш, да убиваш, да изнасилваш и в името на демократичните процедури да бъдеш освобождаван, за можеш отново да убиваш, да крадеш, да изнасилваш.

Вие самата имате свята и горда душа, която е част от общата душа на Доброто. Което също трябва да се самозащитава с позволени и непозволени средства.

Моето отворено писмо и Вашият сърдечен отговор намериха много широк отклик в българските медии. БТА пусна специална емисия, в която ни цитира точно и съвестно.

Скъпа принцесо на духа, целувам Ви по кървящата рана и се надявам със солта на моя гняв и с меда на вродената ми нежност да спомогна за по-бързото й изцеление!

В мое лице имате на своя страна една прабългарска конска сила, която вече съм впрегнал до вас, за да задържим талигата на света, която виси на ръба над бездната на безсмислието! Ако не успеем да я изтеглим, поне до края трябва да издържим и да не се съгласим с всички, които нарочно я тласкат към пропастта!

Очакваме Ви в България!

Още веднъж - бъдете светложива, защото ни чака много черна работа!

 

 

 

 

 

Из интервюто на Николай Тома, публикувано в сп. „Жената днес“ 

 

Имате право, твърде малко са куражлиите. Твърде малко са хората, които заявяват ясно и високо какво мислят. Тази позиция е неизгодна, носи много огорчения. И на мен ми донесе.

 

Много е трудно. Разбира се, получавам подкрепа, всеки ден пристигат стотици писма отвсякъде. Пишат ми учители, художници, жени домакини, адвокати, лекари, хора с какви ли не професии, страдащи от това, в което се превръща днешна Франция. Засвидетелстват ми обичта си. Но политиците и журналистите изцяло ме бойкотират. Тъжно е все пак.

 

Румен ми прати за рождения ден писмо, което ме разплака. Беше тъжен рожден ден. Точно тогава се бяха струпали тежки проблеми във фондацията... Да не говорим за лошото. Красиво е човек да получава писма като тези на Румен. В тях има едновременно ерудиция и поезия, дълбочина. Необикновено е. Изключително е! Добре ли е преведена книгата? Мисля, че е важно при превода да се запази суровостта на някои изрази и шокиращи думи, без да се ощетява общата атмосфера на носталгия и романтичност.

 

И него ли медиите наричат националист?

 

Но преди това е необходима огромна промяна в манталитета на властващите. Днес всички по стълбицата са на четири крака, със свалени гащи пред онзи на по-горното стъпало. Смяната на правителствата нищо не променя. В момента имаме дясно правителство, обърнато наляво. Вижте какви са ни медиите, да не говорим за телевизията, която направо е отвратителна. У вас как е?

 

Не ми губите времето, интересно ми е. Бих искала да посетя България. Само да не се задълбочи артрозата... Навремето бях луда по танците, как само тичах... А сега трудно ходя. Вече съм възрастна жена.

 

Може би на 30. Но като помисля за тъжните неща, за страданията, на които съм се нагледала, чувствам се на 150. А в България ще гледам да дойда през пролетта. Тогава фондацията открива там разширението на резерват за мечки в с. Белица. Това е едно от нещата, с които се гордея.

 

Когано пишех книгага, мислех, че тя би заинтересувала само французигте. Изобщо не съм допускала, че ще бъде превеждана, особено пък в Източна Европа.

 

Всъщност да, това са точно проблемите на консумативното общество. Е, затова ме оплюха. Днес диктатът на мегадържавата, мондиализацията на всичко, експлоатацията чрез модерните технологии, монополът на интерконтиненталните корпорации и т.н., всичко това работи срещу всяка държава, която държи на националните си ценности, на критериите за добро и зло, на собствената си уникалност. Навсякъде всичко започна да се измерва единствено с пари. Ужасно е.

 

Печално е, че интелектуалците не ме разбраха. Погледнаха повърхностно и високомерно на изложеното в книгата ми. Но ме разбраха хората от народа. Защото тъкмо те усещат непоносимата тежест на ситуацията, в която се намира страната. Тъкмо тях ги е страх от бедната им старост и липсата на средства за лечение. Социалните осигуровки не стигат дори за лекарства. Пазарът на труда предпочита евтината работна ръка на африкаци и араби, никой не се интересува дали французите ще пукнат от недоимък, в самота и сред пълно равнодушие... Но говорим само за тъжни неща, искате ли да сменим темата?