Един живот не стига да живееш с музиката на ФСБ

28.12.2014 1

Откъс от книгата на Даниела Кузманова

Защо възникна идеята за създаването на книга за моя възторг от музиката на ФСБ?! Простичък въпрос, традиционен, би го задал всеки журналист и критик. Вероятно и всеки издател. Но не моят. Той знае. Отговорът е за вас, уважаеми читатели. Защото ФСБ е част от живота. Защото ФСБ е енигма, която никой не е конкретизирал, описал и обяснил. По начин, който да извади музиката от душата и сърцето си и да я опрости. Еретично, но факт, че този опит може би ще сведе до изказани разсъждения голямото изкуство и ще го направи малко по-обяснимо. С думи. Защото изкуството не се обяснява. Има преживяно, почувствано, въздействащо, емоционално, отразяващо, доказващо всемирния талант и креативност, космополитно, необятно... но не и разказано. А Музиката, тя пък съвсем не подлежи на такава трактовка.
Историците създават наука – памет за световните феномени, но и те не могат да предвидят необозримите начини на възприемането й. Не могат да обяснят и защо субективният фактор при въздействието й е така неповторим, дори при един и същи субект.
ФСБ! Музика с перманентен интерес, предизвикваща всеобщо недоверие, че се е случила и съществува. И всеобща радост от факта, че оцеля. Проникна дълбоко в съзнанието на слушателите, обособи територия за специфични очаквания и нагласи и постигна невероятната способност да бъде наследявана. Като вкус, любов, близост, необходимост, степен на разбираемост, естетически възглед, национално самочувствие.
„За хората и музиката“ е парафраза на обяснимото в явлението ФСБ. Ако би могла да се ражда и съществува независимо от човека, хората щяха да бъдат излишни. Но не може. Затова, след нейната природа, хората стават най-важни. Защото я създават от извора на своята душа и тя звучи...
Д. К.

ПРЕДГОВОР

Вземи лъка си и скъсай струна.
Ранена гордост в душата ми мълчи.
От тази рана ще бъда друга,
когато песен на цигулка в мен звучи.
Вземи лъка, вземи скръбта, тъгата ми вземи.
Не я настройвай в „ми“ – душата пак мълчи.
Като скъсаната струна не трепти.
Вземи лъка, вземи скръбта, тъгата ми вземи.
Един фрагмент за мен звучи.
Няма фалшиви ноти, нали?
Мелодия – рапсодия цигулка сътвори.
Не я настройвай в „ми“ – душата пак мълчи.
Като скъсаната струна не трепти.
Мелодия – рапсодия цигулка сътвори.
Един фрагмент за мен звучи, няма фалшиви ноти...
Мелодия – рапсодия възкръсва в моя ден,
заченат от сълза и от сълза роден.
А цигулката ще плаче вместо мен.
Мелодия – рапсодия за мен написа ти.
И пак цигулка ще звучи,
само се моля – не спирай, свири...
Само не спирай ти.

Началото беше обикновено за музиканти на възраст 18, с неосъзнат потенциал. Общите вълнения от музика, която независимо един от друг, а по-късно в пълна зависимост от цялото, ежедневно слушаха. Интересно е, че повечето ком позитори се вдъхновяват от собственото си творчество и догонват себе си, усъвършенствайки или окрупнявайки опу сите си. Връщането назад е техният ход напред. ФСБ не постъпват така – и тогава, и днес. Те слушат, анализират, учат, сравняват, обичат музика с бучка в гърлото и сълза... но това е гаранция за живот – случва се, значи си жив. Философията на този живот е кодирана в творчеството им от най-ранните пиеси и по същество не се различава в по-зрелите им творби. Само уникалното и взаимозаменяемото се разместват непредвидимо...
Румен не познаваше Косьо и Сашо. А те двамата бяха в моя випуск, в един клас на Музикалното училище, с Валентин Бабов и Мария Ганева. Тя ги запозна през 1971. И до днес искам да я попитам осъзнава ли мисията си, но ми е неудобно. Мери беше близка с Бабов, а той – най-скъп приятел на Румен от детинство, в училище „Ленин“. Така Мери и Музиката свързаха тримата трайно и независимо от приятелствата, общите познати и разширяването на кръга, в който с ревност към пропуснатото време попаднах и аз през 1972. Оттогава Румен съм свидетел и сподвижник на събитията. Много хора се доближаваха и отдалечаваха от тях по пътя им. Старите приятели на Румен от Седма гимназия и някои от съучениците ни в Музикалното гравитираха около създаването на ФСБ. Тодор Лечев, Дебелия Никола, Пешо Станчев – Бог да го прости, Геша, Марио Серяков, Хайгашод Агасян... Вълнуващо.
Като си помисля, че познавам Косьо и Сашо пет години преди Румен, не мога да се отърся от чувството за нещо необратимо пропуснато в живота си. Но също пазя спомен за неповторимото време, в което те бяха само мои приятели. Не съм питала Румен дали е ревнив към този период. И няма да го направя, защото много ще се смее. По принцип не е по сантиментите или поне никога не го показва.
Косьо и Сашо свиреха и пееха Бийтълс в междучасията. Заедно с Мери Ганева и Марио Серяков промъкваха в „репертоара си“ италиански парчета, „онзи хит“ на Удо Юргенс, вечните Бий Джийс – любими на Хайго, и теми на Чеслав Нйемен. По същото време Румен е групар в Седма гимназия, дори има записи в Радиото на две парчета, а групата се казва... Но ние от Музикалното не знаехме за тях, а и не ни интересуваше, защото бяхме малко надути за тези професионални работи. И събиранията ни бяха такива – затворени. Като Косьо. Той не говори много – и днес, и утре, и винаги. Само душата му се вълнува, но не му проличава в общуването. В очите и в музиката – да. Сашо беше по-емоционален външно, разнежваше се, хващаше го яд на нещо или на някого и му личеше. Затова и беше податлив. По-късно, когато се сближих с Румен, разбрах, че той е трети вид. Дълбоко законспирирана чувствителност, няма вълнения, няма яд. Само мисъл и заряд.  Никога не съм се питала какво ги събра. И винаги съм знаела. Неимоверният талант, неписаните закони на съвместното преклонение към музиката и нейното зараждане в утроба, взаимното допълване без разлика за доминантата, стремежът един към друг като единствена алтернатива на самотата в изкуството, неизказаният на глас усет за една нова религия.
Нямаха яснота за значимост на триединството. Само привличане. И по-добре, защото времето показа, че музиката е изворна, а изворът – един. Косьо беше виртуозен пианист, от любимите възпитаници на Лидия Кутева – преподавател в Музикалното училище с голям авторитет и педагогически постижения. Аз свирех камерна музика с него. Дуо пиано, при незабравимия и за двама ни Стефан Траянов, който ни даде много. А и на нашите деца с Румен, след години. Станахме семейни приятели, носехме му албумите на Джентъл Джайънт и Премиата Форнерия Маркони. Така той започна да слуша Йес и Дженесис, по-късно и ФСБ. Заедно с Мария и Пламен.
Ние научихме от него отговорите на много въпроси. Най-важният от тях, че някои хора се раждат, за да умрат, а други живеят вечно! Разбира се, Косьо беше космосът в нашето дуо. Аз го откривах при всяко общуване чрез роялите и разсъждавах за водещото можене. Може би той беше един от първите хора на моята възраст тогава, който ми помогна да разгранича осъзнатото от спонтанното музициране. И аз започнах да наблюдавам и анализирам тези неща. Толкова го обичам и ценя, че си позволих да го съветвам. Както животът показа – недопустимо.
Сашо беше виртуозен контрабасист. И физически изглеждаше така. Като стълб на оркестъра и камерния ансамбъл. Самочувствието му импонираше на това хармонично цяло, което излъчваше парадоксално топлина и доброта. Когато се събирахме, обичах да танцувам с него, защото се сгушвах в гърдите му и тялото му ме скриваше от всички и всичко. Бяхме приятели, имахме си доверие и се харесвахме такива, каквито сме. Без суета. Никога не съм допускала, че ще ни изневери от суета...
Румен беше виртуозен мислител. Поразяващата му логика, отказът от всичко излишно и способността му да се концентрира бяха изумителни. И сега. Неговата чувствителност струва скъпо на всеки, който би заслужил да я открие. Неговото доверие – също. Вселена от идеи и възможности го предпази от инерцията да завърши журналистика в Софийския университет. Така пътят му го отведе в класа по ударни инструменти на проф. Добри Палиев, в друга вселена. Изпълнена със свобода, звукови картини, палитра от тембри, красота и човечност. Най-значимото в школата на Палиев беше индивидуалното насочване на специфичната дарба на всеки негов студент. Затова и Румен е уникат – природен и изграден с вникване в специалния му талант. Добри знаеше това и разшири амплитудата между заложеното и придобитото. Позволи Румен да търси себе си и само го насочваше. Докато разбра, че повече не бива.
Останал сам с търсенията и стремежите си, талантът му избухна. Тътенът още се чува.
В онези години – 1972–1975, слушахме Мишел Фюген, Кристиян Гобер, Патрик Мораз, Емерсън Лейк и Палмър, Афродитас Чайлд, първите албуми на Вангелис, Дженесис, Йес. Събирахме информация по всички възможни начини и се вълнувахме от всяка нова плоча. Презаписвахме я на лента с моя Хорнифон, Акая на Тодор и първия Ревокс на Румен, за да се съхрани, и раздавахме съкровищата без чувство на собственост и скъперничество. Разглеждахме обложките на плочите като произведения на изкуството, а те си бяха и такива. Всеки детайл от цялото беше художествен продукт със собствено внушение. Дойдоха и албумите на  Джино Ванели. Първата плоча на този колос ни подари Климент Денчев–Климбо, незабравим актьор, приятел и почитател на музиката. Боже, какъв възторг! От цивилизацията, музикалността и артистизма, от нечуваните форми на колосална креативност. Бяхме поразени. Те тримата преживяваха заедно и поотделно допира с това ново изкуство, което им беше еднакво близко и далечно, но понятно. Езикът на тази музика им беше ясен, само употребата му по този съвършен и излят начин – не. И те започнаха да го изследват във всичките му нюанси, за да си обяснят чудото. Комбинацията от музикални картини, които ти влизат в душата, и технологичният бум в звукозаписа, наслагването на десетки монофонични инструменти от ново поколение и богатството на аранжиментите... За колко много неща имаше да се мисли и да се гадае. Просмукването на тази невероятна, великолепна музика трупаше познание и се превръщаше в критерий, в манталитет. Още тогава за тях беше ясно, че не могат да си позволяват компромис. Нито с отношението към резултата от нечий творчески акт, като оценка, нито със собствената си музика, като самопреценка. Тази максима се оформи в главите им, преди да започнат да композират музиката на ФСБ. Те бяха вдигнали летвата вътре в себе си предварително. Затова платформата, от която отскочиха, беше много висока. Тримата не създадоха нещо, с което да кажат нищо. Не създадоха и нещо на всяка цена – на никаква цена. Стойностите бяха подредени веднъж завинаги и не се коментираха. Който ги оспори, отпадна.
А занаята научиха чрез „черната“ работа с аранжиментите. Беше много интересен период на усъвършенстване. Първо започна Румен. Благодарение на Константин Драгнев. Благодарение на него и способността му да прогнозира и анализира потенциала на хората ФСБ стартира. Той му възлагаше аранжименти на песни от Александър Йосифов, Петър Ступел, Атанас Бояджиев, Морис Аладжем за албумите на популярни певци, които издаваха плочи в Балкантон. По-късно Косьо стана аранжорът на Тончо Русев, Сашо аранжираше песни на Ванко Пеев, Зорница Попова, Мишо Ваклинов. Беше увлекателно и забавно. Спомням си, че асистирах на Румен да разграфява партитурните листа и бях негов копист, което ме правеше значима и съпричастна в тайнството. После ги слушахме тези първи аранжименти и не ни беше безразлично. Така с голямо вълнение чухме осъществена и първата песен, която Румен написа за Катя Филипова, по стихове на Петко Братинов. По това време Балкантон нямаше студио, записваха продукцията си в Радиото и с мобилното студио в „колата на Сашо“. С нея оставиха в звуковата памет на нацията шедьоври като албума на Борис Христов от „Александър Невски“.
Като студенти живеехме заедно всеки свободен миг. Събирахме се на „Антим I“ с гостоприемните родители на Сашо, които много ни се радваха. На приятелството, на близостта, на младостта и общите цели. Често бяхме заедно и в квартирата на Косьо, на Ботевградско шосе. Там опитвахме от бурканените специалитети на леля Веска, която нямаше и няма равна. Най-голямо преживяване беше гостуването в Благоевград. Чичо Стефан, бащата на Косьо, беше магнетична фигура.
За разлика от Косьо, той говореше, но тихо и бавно. Споделяше с нас невероятни преживелици от следването си в Италия. Беше специалист по кожни болести от най-високо ниво в професията. Обясняваше ни за сифилиса и за други тежки заболявания, разказваше ни за изкуството, живота и приятелството си с Дино ди Лаурентис – друга планета. Косьо можеше да се възползва от постоянния контакт на баща си с този колос, но не го направи.В Благоевград ходехме и заради „Ален мак“. Като публика. Слушахме концертите на Щурците, организирани от Комсомола и Партията, за да отвличат вниманието на пролетарската младеж от Бийтълс. Слушахме и студентската група на поета на демокрацията Сашо Петров, брат му и Жаклин. И много други. Юрката Ступел, Криси Бояджиев, Жоро Денков и Хайго Агасян пееха песни по текстове на Димитър Керелезов. Бяха се нарекли с авангардното име „Асоциация“ и отправяха интелигентни послания с остроумен подтекст, които се различаваха от обичайното за фестивала клише. Много по-късно Кирчо Маричков ще нарече стиховете на Митко Керелезов „езоповски“. Ние не мислехме, че ще се наложи да твърди подобни нелепици за думите, които Щурците са пели, защото бяхме млади и очевидно не вниквахме в тайното им значение.
Най-голямата атракция на „Ален мак“ беше Хачо Бояджиев. И не само там. Беше режисьор на фестивала и правеше всички участници на мат и маскара, като крещеше и ги ругаеше от сърце. Той можеше да си го позволи. И сега също. Връщахме се щастливи, че сме заедно и отново подхващахме Консерваторията.Малко преди да се дипломира Румен, най-рано от всички ни, умът на Балкантон – Косьо Драгнев, осъществи революция в звукозаписната дейност по онова време. Оборудва първото съвременно студио в България през 1975. Заедно с Мишо Божерянов – инженер, изпреварил времето с години, те създадоха условия в Балкантон да се реализира собствена продукция с актуална технология, съизмерима на света. Списанията за нови музикални инструменти и синтезатори, миксери и периферни устройства, микрофони и озвучителна апаратура, които Румен изучаваше, и музиката, която слушаха с Косьо и Сашо, посвещението с дни и нощи на този процес се оказаха безценни. Те спомогнаха за най-правилния избор при студийния инструментариум. Така в студио Балкантон бяха внесени Хамонд орган с Лесли, ЕМS синти с нарисувана клавиатура и комутационно поле, Мини Мууг синтезатор, Мелотрон, Роланд клавесин, Хонер клавинет, Фендер Роудс пиано и недотам екзотичните, но уникални за България шест- и дванайсетструнна акустична китара Ямаха, Фендер Джаз бас китара, комплект барабани Роджърс и два усилвателя Фендер...
Всичко беше готово за музиката на деня. Освен студийните музиканти. И тогава бе извършена втора революция в звукозаписната история на нашата страна. Балкантон покани Румен, Косьо и Сашо да работят в студиото, да свирят плейбеците за албумите на певците, да записват филмова, театрална, детска музика, да аранжират с новото си мислене, познания и вкус. Качествен скок в развитието на българската популярна музика се извърши благодарение на „риска“, поет от Балкантон, и гаранциите, които Косьо Драгнев даде за тримата млади музиканти. Не съм го питала какво му е коствало, но и тогава, и по-късно го помня с хавлиена кърпа около врата, когато излизаше от кабинета на Сашо Йосифов – директор на Балкантон и мастит български композитор. Истината е, че и той им повярва. Повери им песните си и с изненада чуваше как хубаво звучат. И не само той. Саундът, новата звукова атмосфера, звукозаписните експерименти и свободата за творчество и индивидуалност бяха от решаващо значение за напредъка в поп мисленето от втората половина на 70-те години на ХХ век. Алтернативата на бигбендовата, комбо и „естрадно-симфоничната“ концепция за аранжимент и звук – 1975. Румен, Косьо и Сашо в Студио Балкантон също. Културата, която тримата привнесоха към цялостния продукт на Балкантон в този жанр, всъщност изигра роля и в композиторско-изпълнителските практики на времето. Заобиколени с нова среда, певците и авторите наложиха на себе си нов критерий, нова претенция и нови, по-високи изисквания към собственото си творчество и изпълнителско майсторство. Провокира се в по-голяма степен и тяхната фантазия за създаването на произведения с широк диапазон от изразни средства – тези на студио Балкантон и музикантите в него. Като инструменталисти, тримата имаха възможностите, подготовката и техническото съвършенство да предложат тази алтернатива. Като музиканти, едва в началото на приложението на своя потенциал – също.
Те се бяха учили от Куинси Джоунс, Чикаго, Ърт Уинд енд Файър, Джино и Рос Ванели – ненадминати майстори на аранжимента. Те бяха класически възпитаници, подвластни на титаничното оркестрово майсторство на Вагнер, Стравински, Гершуин, Бърнстейн...
По-късно нарекох това време „бременно“. Защото то наистина раждаше полет и новаторство. В света извън България тези процеси бяха започнали. 70-те години на ХХ век родиха най-богатата палитра от стилове и течения в поп и рок музиката, в джаза. Появиха се най-забележителните музикални и социални явления в поп културата. Популярната музика стана изразител на човешките дръзновения към свободен изказ, разкрепостеност на догмите и творчески възход. Осъществиха се качествени промени в мисленето и очакванията на публиката, която търсеше себе си и своите вълнения, страсти, болка и мечти, изказани с бунтарския език на новата музика.
Достъпна, въздействаща, непреднамерена, непоръчана, неофициална, неофициозна. Философията на музикантите стана философия на живота за милиони хора, посланията в песните – всеобщ мироглед. Бентът, като щит на идиличната музикална картина, се беше пропукал още в Ливърпул, но в тези години се срина напълно. Амплитудата от изразни средства, навлизането на „малките групи с китари“, енергията на тези нови в същността си хора, които запалиха света със своята непосредствена искреност и поставиха едно ново начало – това беше факт и връщане назад нямаше. Всички трябваше да се съобразяват. И политиците, и хората от индустрията на шоу-бизнеса, и големите умове, които контролират нещата в световен мащаб. Гореше им под чергата... Социалната вълна, която пораждаше тази музика, излезе извън техния контрол и най-вече извън техните предвиждания. Те не можаха да прогнозират размера на това вълнение, защото то ги изпревари. По-късно намериха начин да сложат юзди на определени артисти и творци на поп и рок културата и ги впрегнаха да правят политически, природозащитни, антирасистки и подкрепящи някакви каузи кампании, но малко хора се поддадоха. Дори тогава те чуваха музиката на своите идоли и имаха право да я харесат или не.
В такова време Румен, Косьо и Сашо започнаха. 1975 година. Когато почувстваха магията да свирят заедно, понякога по дванайсет часа на ден, раждането на групата стана техен дълг и дълг на същото това време.
Как да я нарекат, дойде от само себе си – Формация Студио Балкантон.  Когато го споделиха с Косьо Драгнев, той беше щастлив. Неговата следа остана. На първия им албум написа „Фактите Са Безспорни“. Незабравимо!Албумът се казва „Нон стоп“...
Чувала съм най-различни трактовки на причините за създаването на ФСБ. Една от тях е близка до истината, но преднамерено деформирана, а именно, че Косьо Драгнев е дал възможности на ФСБ, каквито никоя друга група не е имала.  Да, това е точно така. Но Косьо Драгнев имаше нужда от студийни музиканти в Балкантон, които четат ноти на прима виста, знаят ла бемол минор с колко знака е, могат да транспонират мигновено по време на записа и имат цялото свободно време на света, за да проучват неограничените възможности на новото поколение инструменти и синтезатори, да експериментират с новата звукова среда, да професионализират без предубеждения от миналото нови изисквания към звукозаписа и саунда като изразно средство. Той вероятно е разбирал, че такива музиканти не би осигурил от средите на читалищните квартални групи, запалени по Бийтълс и Ролинг Стоунс, нито от състава на съществуващите професионални оркестри от всякакъв тип, с коренно различно поприще и амплоа.Близостта му с Румен беше удобна, функционална и навременна. Така беше отвътре. Външните трактовки също бяха удобни, но нефункционални и в безвремието на некомпетентността. Звучаха извинително, а в определени случаи и агресивно от страна на „пренебрегнатите“.
Но те не реализираха песен на солов изпълнител от звездната арея, не спомогнаха за изгряването на нова звезда, не аранжираха, не записваха продукция по дванайсет часа на ден... Егоистично. Не записваха дори и собствена музика, защото трябваше да оцелеят на всяка цена – с песните на корифеите от Съюза на композиторите и текстовете, които минават в Комисията.
Когато ФСБ започна като студийна група, тримата имаха много авторски идеи. Но се въздържаха да ги вложат в първия си албум. Експерименталното начало на духа им ги провокира да посегнат към любимите еталони. И да ги осъществят по свой начин, с неизползвани дотогава у нас изразни средства. Идеята за прогресив рока не подлежеше на съмнения. Това беше тяхната музика, музиката, която харесват, разбират и биха искали да създават. Предпазливо – заради неясните очаквания на публиката и инерцията от очакваното българско, наложило се през годините – те й поднесоха част от своите фаворити. Патрик Мораз, Кристиян Гобер, Ле Орме, Джентъл Джайънт.
1977 г. Нон стоп. Албумът започва с пиесата Динамика и открива една коренно различна музикална идеология. С формалната значимост на увертюра тя въвежда слушателя в урбанистична действителност на задъхано време, неприсъщо на спокойната гарантирана сигурност и средната обезпеченост на публиката. Обработката на оригинала и подходът в аранжимента заявяват силно авторизиран музикален материал и потвърждават виртуозността на тримата като мултиинструменталисти. Динамиката на процесите в развитието на пиесата е зашеметяваща. Плътността и богатството на партитурата – също. Въздействието – стресиращо. При повторно и многократно слушане – респектиращо. Заявката е отравна точка към Силата и славата – втората пиеса от албума. С математическа точност и философска позиция се пресъздава уникалното полифонично мислене в оригинала. И с една различна емоция, изстрадана и поета като дълг и възторг от трима българи. Възпитани в духа и традициите на средновековното православно песнопение и вокалното многогласие в българския фолклор... Неосъзнат, но очевидно необходим мост между култури и епохи.
След десет години разкрива още една страна от тази емоционалност. Баладичната форма, заимствана от неаполитанска традиционна песен, е ново поле за разгръщане на специфичния вокален колорит, аранжорския и звуков потенциал ФСБ. В непредсказуемия тогава хит е вложена деликатна нишка сантименталност и романтика, носталгичност и съвремие. Следвайки почти изцяло оригинала, те є придават една необяснима неповторимост и я одухотворяват толкова различно, че и днес, когато се правят сравнения, везните се колебаят. Свободни ръце затваря първото действие от този забележителен албум. След нея трябва да обърнем плочата. Може би затова пиесата има такова смислово значение в цялото. Звучи като сърцевина, като лъжлива каденца. Недоизказана и със заряд за последващо развитие. Слушателят си поема дъх, който веднага му е отнет от Отражение. Възможно ли е да се свири така, няма ли някакви трикове, забързани обороти, монтажи. Брилянтните сола, яркият релеф на звуковата картина и тембралното богатство образуват атмосферен вихър, който те поглъща и отвежда в друга зависимост от времето и пространството. Приземяването е в Зелената врата. Умозрително и повествователно парче с усложнена авторизирана форма и контрастни дялове, които го правят мащабно и камерно, всеобщо значимо и лично. За да подготви Моят град.
Един привиден френски шансон, развит със средствата на прогресив идеите и представен умишлено като лирична песен. Няма противоречие в решението на ФСБ да се подчини на тази концепция. Звучи популярно, едва ли не просто и достъпно. Само вътрешните пластове в аранжимента и тембралният образ на парчето разкриват същинския му произход.
Интермецо парадоксално е избрана за финал на албума. Този промеждутък или антракт, произведен в кода, е присъщ на чувството за хумор ФСБ. Пиесата е виртуозна, обещава предстояще и оставя „Нон стоп“ отворен. Имаш две възможности. Да го слушаш пак, отново и отново или да чакаш следващия.
Както би се изразил нашият приятел Жоро Кушвалиев – „Нон – добре, но, Боже мой, защо Стоп!“. С този първи албум ФСБ постигнаха изключителен успех. Спечелиха доверието на музикантството в България, написаха нова глава в историята на българския рок, мотивираха без принуда хиляди млади хора да вярват в нещо различно и оправдаха изолацията на интелектуалците.
Привлякоха утвърдени и млади музиканти към своята музика с участието им в „Нон стоп“. Ачо Везнев, Пепи Цанков, Борето Динев, Емил Ханджиев и Краси Каменов бяха провокирани да станат част от магията с удоволствие и професионален интерес. И се вписаха самобитно и отдадено в нея.
Обложката, по идея на Евгени Донков–Хорио, приятел от детинство на Румен, остана забележителна с отсъствието на портретна снимка и с графичното изображение на всички електронни клавишни инструменти в ролята на главен герой в албума. Сдържано и красиво.
А текстовете...
Аз вече бях написала първия си текст по песен на Джино Ванели, която Румен направи за един от синглите на ФСБ. Спомням си, че се пееше като словесен гиг думичката „чародейна“, но останалото не бях запомнила и запазила, докато не я открих заради историята в тази книга. В „Нон стоп“ моето авторство се сведе до парчето на Кристиян Гобер Моят град, а Мишо Белчев написа текстовете на Динамика, След десет години и Зелената врата. Така, верни на себе си и своята пословична последователност, ФСБ затвориха за дълго кръга на текстописците. Ние с Мишо поехме. Аз – за по-лесно, а той, защото е мъж.
С пясък посипан, крие се брега,
нежно погален на южен вятър със дъха.
Стой, не заличавай моите стъпки...
Утре ще дойда на гребен на вълна,
за да погледна без страх отново вечността.
Ще намеря своята следа и ще тръгна
към онази, тъй далечна светлина.
Тя прилича на искряща звезда
и привлича със усмивка чародейна
като на жена... Дъждът, разплакал облаците пак
със сълзи от звезден прах,
вали над улиците на града,
сред шума с бензинов дъх.
Вали над къщи и коли,
поискал да превърне всичко тук
в тишина...
Градът, облян от утринна роса
и лъчи от слънчев смях,
очи отваря, за да стане пак
от зори задъхан град.
Дъждът избяга надалеч –
отиде, за да се завърне пак
със нощта...
И защото и двамата сме музиканти – факт, който се оказа от огромно значение за по-нататъшната ни работа с музиката на ФСБ. Една трудно разгадаема, сложно организирана ритмически, нетипично фразирана и структурирана мелодична линия, наричана от другите композитори „канто“, и една определено непесенна форма...
Да му мислят поетите.
След много години ни „изневериха“ с големите български творци Владимир Башев, Георги Константинов, Добри Жотев, Калин Донков, Евстати Бурнаски, Евтим Евтимов. Експериментираха успешно с Румен Леонидов, Владо Попчев и Георги Кушвалиев. Създадоха незабравими песни с Радой Ралин и Виктор Самуилов.
С това кръгът на поезията се разшири и възвиси.
Постепенно с всеки следващ албум за всички ставаше ясно, че гласът в тяхната музика се третира като музикален инструмент, като партия от общата партитура, като част от аранжимента и тембровия колорит. Поетичното послание се одухотворява и днес от музикалните картини, които словото рисува в песните на ФСБ. В началото е Музиката.
След тази премиера в средите на българските артисти със самостоятелна кариера и дискография ФСБ зае особено място. За тях се говореше като за студийна група, доказала големите си възможности в звукозаписа и инструменталното майсторство. Но някак неофициално. Някак встрани от нормалните процеси, при които всичко бе подредено и ясно.
Песните на останалите поп певци и казионните рок групи отиваха по подразбиране в програмите на Радиото, някои от тях биваха включвани в класацията „Изберете“, в „Музикална стълбица“, „Пулсиращи ноти“. Музикалните предавания на Радиото отделяха време за интервюта, представяне на нови албуми и отразяваха концертите и участията във фестивали у нас и по-рядко в чужбина. С ФСБ това не се случи. Поне не навреме и не спонтанно. Беше се появил феномен.
Несравним с каквото и да е съществувало досега в България. А музикалната редакция на Радиото мълчеше. Ослушваше се и се допитваше. Чудеше се как и къде да категоризира явлението. „Няма известен и признат български композитор, няма известен и издаван поет, няма аранжори от познатия ешелон, не е записвано където трябва и какви са тези инструменти – няма брас, нито щрайх... Няма протекция или препоръка. А и прекалено претенциозно и сложно, никой няма да си го запее. Пък и това песни ли са.“
Съществуващите стереотипи, наложили себе си, като Биг бенда на Вили Казасян и неговите солисти, осъществяващи своите записи в Студио I на Радиото, също много трудно приемаха алтернатива на себе си. От една страна, старите рок групи, заклеймявани по идеологически причини, не им пречеха. Те, така или иначе, не биваха допускани до Меката на звукозаписната дейност, камо ли в програмите. От друга – изведнъж се оказа, че няколко млади музиканти в Балкантон могат да извършват цялата тази неприкосновеност с по-голям успех. Заради съвремието в тяхното звучене. От днешната, прагматична икономическа гледна точка това дори е по-рентабилно, но тогава не бе присъщо такова мислене.
Държавата, като единствен меценат и продуцент, можеше да си позволи всичко. Самочувствието, което оркестрантите и техните обособени завинаги солисти в Радиото имаха, идентифицирайки себе си с институцията, им даде възможност да възприемат като грубо вмешателство появата на други студийни музиканти.
Така неочаквано се разви колегиална неприязън към „конкуренцията“ в едни години, в които това понятие нямаше реална обществена стойност. Разделянето на периметъра, предпочитанията на повечето от звездите на българската естрада да реализират албумите си в студио Балкантон, навлизането на по-млади аранжори и по-рядко автори в тези албуми станаха конфликтът на времето. Неосъзнаваната значимост на всеки от „лагерите“, жанровата несравнимост и необходимостта от развитие и разнообразие, която можеше да привлече по-младата публика еднакво силно към традицията и новото в българската „развлекателна музика“, разделиха нейните създатели и изпълнители. И досега считам, че това са едни от кълновете на професионалната вражда и омраза в нашия жанр. Прибавени към тях суетата, угодничеството, понятия като „моята публика“, „моята музика“, фрази като „от малка обичам да пея“ са още една част от причините поп музикантите да нямат синдикат, гилдия, професионална взаимност и кауза, която да отстояват до днес, когато бизнесът и медийният вкус определят кариерата, хонорарите и съдбата им... В края на 70-те години на ХХ век бе пропусната една голяма възможност. Точно когато светът се отваряше към своята нова музикална поп култура.
Подобно е състоянието и в другите музикални жанрове. Вражда и пренебрежение от страна на „сериозните“ спрямо „несериозните“, подценяване на таланта и утвърждаване на конюнктурата в творчеството на редица композитори от Нова българска музика, затваряне в микрообщества с етикет на елитарност и членство в Съюза на композиторите, разделяне на фракции според административните и партийните постове, упражняване на влияние, контрол и дори цензура върху вангардно мислещите, контрактации на поръчкови произведения... Смутно за духа.
По това време аз работех в Радиото като тонрежисьор и често записвах емисиите на Радио София за чужбина. За първи път интерес към ФСБ прояви Райна Константинова, която беше редактор в английска редакция. Прекрасна, умна, чаровна и ерудирана жена. Тя ми възложи да напиша една страничка за тримата българи, които са осъществили този проект, наречен „Нон стоп“, и са пресъздали образци от европейската рок музика по такъв блестящ начин. Включи материала в културната рубрика на емисиите за Европа и англоговорещите африкански страни. Така, благодарение на нея, тази част от света първа научи за тях.
После Лиляна Цонева – главен редактор на редакция „Музика и забава“, ги подреди за дълго в онзи шкаф отляво. Сякаш не се бе случило. Въпреки че татко Борко – бащата на Румен, беше говорител в Радиото, един от първите и най-добрите. Еталон за професионализъм, ерудиция, култура и авторитет. Нямаше човек, който да не го уважава, да не е респектиран от него. Той подготвяше и всички гласове на радиото и телевизията, като ги обучаваше в култура на говора и правоговор, микрофонна техника, дикция и още много тайни на професията, които днес са девалвирали.
Беше от стълбовете на Радиото. Той, разбира се, не се застъпи, защото си имаше теория, че класата винаги излиза на повърхността сама. А и да уговаря другарката Цонева! Наистина би било под достойнството му. Така че и с връзки по презумпция новото явление пак не стигна до радиослушателите.
Само хората, които имаха навик да търсят и купуват плочи, го направиха безмълвно и много от тях – с някои се срещаме случайно и днес – твърдят, че пазят албума като реликва. На юбилейните концерти през 2000 г. идваха с обложката му, с децата и внучетата си за автограф.
През 1977 ФСБ не концертираха и нямаха пряк контакт с публиката. Беше вълнуващо да видим тези хора, запазили късче музика от своите младини и възпитали две свои поколения с естетиката на времето.
Шест години по-късно наследих от Жоро Минчев „Песни на седмицата“. Тогава един от популярните водещи на музикални предавания ми каза: „Е, най-после ФСБ имат свой говорител в програма „Хоризонт“. Отвърнах му на шега, че докато са нямали, той не е могъл да ги спре. И можете ли да си представите какво ми отговори. Той каза: „Не ги спрях, но ги забавих!“ Бях изумена от цинизма и самочувствието на този радиогерой, който изживяваше своята значимост и привилегията да има микрофон като възможност да пречи и осуетява популяризирането на музика в музикалното си предаване. Но той беше много малък, за да му се сърдя или да го държа отговорен за стореното. Зад него стояха на пост срещу „англосаксонското влияние“ и дързостта да изпълняваш собствената си музика стабилни хора, на които се обаждаха по телефона още по-стабилни хора. Но това щеше да има по-голямо значение, когато Балкантон започна да издава авторските албуми на Румен, Косьо и Сашо.
Парадоксално бяха необходими и ненужни. Объркваха критериите. Всеки от композиторите на популярна музика се ласкаеше от партньорството си с тях като аранжори и студийни музиканти, искаше да се възползва от помпетентността и таланта им. Но никой не ги наричаше композитори, когато говореше за тяхната музика. Това беше запазена територия.
Композитор – звучи гордо. И не ти принадлежи. Така правеха разлика между песен по стихове на... и текст. Едните бяха поети, а другите автори... Ние с Мишо никога не сме узурпирали приоритетите на поетите. По-късно той стана поет, член на Съюза на писателите и започна да издава стихосбирки. Все пак го признаха.
Поне за мен докосването до музиката на ФСБ по всички възможни начини остана дълбоко и лично най-голямото щастие в професионалния ми път. Картините, които тази музика рисуваше в душата ми, се нуждаеха от  съвсем малко думи, по възможност красиви и адекватни на енергията, която се излъчваше от тях.
Поезията е в музиката. Връщам се назад в спомените от тези първи години на съвместност с ФСБ и си давам – за кой ли път – ясна преценка за неосъзнаваната от тях значимост на сътвореното и за бъдещето. За тяхната независимост и вътрешна свобода, която се прехвърли върху и вътре в мен също толкова неосъзнавано. По-късно, когато работех в Балкантон, Тончо Русев формулира моята независимост от конюнктурата и опитите ми да бъда принципна и безпристрастна с репликата: „Ти имаш това самочувствие и воля само защото зад гърба ти стои Румен Бояджиев!“
Може би е бил прав. Това бяха времена, в които личното Аз се скриваше в Ние. Очевидно моето Ние сме били той и аз...
Идвам към тебe, земна самота, някак смирена, лунна.
Идвам към тебе, пробудена в нощта,
и с мен идва моята сянка,
някак призрачна...
С полъх от време изгубено,
с невидими нишки от минало
идвам към тебе сега.
Ти ме прие с новия ден,
нека той да вплете утрото в мен.
Сливам се с теб, а вечността
не попита откъде идваме две...
От различни светове.
Там всички сенки изсветляват и блестят
в някакво странно пресичане,
с необяснимо преплитане
стават земя и небе...
Ти ме прие в новия ден,
само той ще вплете утрото в мен.
Сливам се с теб, ти ме прие с вечността,
но не питам кога
и къде...

Изолирани в студиото на Балкантон от тези процеси и откровено незаинтересувани от тях, ФСБ продължаваха звукозаписната и аранжорската си работа и навлизаха в тайнството на електронните музикални инструменти, изследвайки възможностите им докрай. Те подготвяха качествено новата роля, която щяха да заемат – да бъдат първи и единствени години напред във всичко, което създават. По този повод съм се замисляла за максимата „Всяка епоха ражда своите гении“. И какво от времето, в което живеехме, създаде условия за раждането на тяхната музика. Тя не излъчваше протест и недоволство от действителността.
Беше провокирана от музикални стремежи. Нямаше социална острота, нямаше амбиция. Но съдържаше позиция. Очевидно такава, че и днес пиеси, писани преди 35 години, звучат съвременно, разкриват нови и нови светове и не внушават носталгия към нещо безвъзвратно отминало.
Очевидно такава, че не обезсмисли нито една от техните песни в нейната човешка универсалност и философия на посланието. Времето не реши проблемите, заложени в тяхното творчество. Не омаловажи заряда и патоса, екстаза от силата на въздействието му и не постави свой печат върху него. Космополитно!
Чувството, че са свободни да създават своята музика, се пренесе върху слушателите є. Свободата да изразиш себе си в изкуството е най-голямото достижение на човешкия дух. А умението да направиш съпричастни и свободни хората, не се придобива. В него е заложена магията на тайнството да създаваш. Без дребнотемие. Без провокация към негативизъм, отрицание и низки страсти. Без да размахваш пръст. Без лозунги. Без подбуди към слушателя да се скрие в анонимността на множеството и да реагира първосигнално срещу и против. Да скандира. Музиката на ФСБ те привлича да се обърнеш към себе си, да се потърсиш и откриеш като личност, интелект и дух. И да постигнеш вътрешно съгласие с красотата на душата си. Ако си такъв, тя непременно ще ти помогне да го разбереш. А ти си именно такъв, дори ако по някакви причини си натикал тази красота дълбоко и си мислиш, че си я скрил от себе си или нещо те е сломило, така че да я победи. Или я криеш от някого...
В този смисъл публиката на ФСБ се обособи. Това бяха и останаха сродни души, които – всяка по своему – откриваха новото явление и го попиваха. И досега мисля, че в поколенията, израснали с тяхната музика, настъпваха промени, които мотивираха поведението и благородното им отношение към живота. Социалната позиция също. Изборът, който направиха много от тези хора, вярвам, беше повлиян и от факта, че в България това можа да се случи. То се състоя и издържа, без да се пречупи. Окуражаващо.
Много години по-късно Румен ще каже една от запомнящите се фрази: “Вместо нас избяга нашата публика.“ От България, от липсата на алтернатива за развитие, от разочарования, от чалга. Но тогава тя беше тук.

Още за книгата вижте в "Отзиви"