Монодрама

 

Славко Иванов - Щурчето – четник от небесната дружина на войводата Христо Ботев. 

 

 

 

Спрете, спрете, г-н Стамболов! Спрете! Тук няма път. Хендек има! Яма дълбока! Недейте се туря в опасност.Тук пайтон не може мина. Пешком! Пешком! По пътеката, все по пътеката нанадолу и ей ви тук! Насам, насам!

Два деня вече. Два деня чакам. То туй агне (вдига вързопа и го слага на масата) ще вземе да се вмирише от жегата, виното (надига бъклицата, опитва го) ще се вкисне. Той може и да не дойде. Може нещо да се е случило… да са го например… убили, я поради политическа нужда, я на дуел заради онази… жената на генерала…

Ама как тъй няма да дойде? Туй ще бъде една протестация против нашето дело и паметта Ботйова… Пък ей го, тук е написал черно на бяло, че тръгнува…

Отговори ми лично телеграфически. Никогаш преди това не ми е отговарял. Петнайсет години откак тук стана българско, аз всяка пролет се мъча да сбера четата на помен и поклонение и все каня г-на Стамболова да ни почете със драговолното свое присуствие.

„Уважаеми г-н министър-председателю на княжество България! Брате Стамболов! И тази година на 20 май ние, оцелелите четници от небесната дружина на воеводата Ботйов ще ви чакаме коленопреклонно да ни се явите на лобното онуй място, дето заедно да се поклоним и да споменем с добро както погиналите в святото ни дело наши другари, така и осталите живи; да се прегърнем, да си спомним хъшовските онез времена, когато смъртта ни се виждаше като една мила усмивка, щото беше смърт за Отечеството!

С братска прегръдка и всесърдечно очакване:

ваш Славко Иванов, именуван в онез времена Славко Щурчето.”

(Свири щурец) Охо, Малък! Ти си се събудил, Свирчо! Момчето се събудило! (Изважда щурчето от джоба си и го слага на масата.) Стой тук и мирувай, щото имам приказка с министера.

Ей я и ответната телеграма от министерството. Истинска. С печатите му, с подписите му. „Господину Иванову: Благодаря поканата. Тръгнувам щом мога. Печете агнето. Ваш Стамболов, хъш, поет и премиер-министър.”

„Тръгнувам щом мога…” Ей го де е София… А при добри коне като неговите…

Скоро ще се мръкне. И от нийде ни шум, ни знак. (Към щурчето) Как мислиш, Свирчо, дали ще дойде? Откакто тук стана българско, никой от четата не е стъпвал на лобното Ботйово място… Всичко тук тревясало, като че е гроб на сирак. Само аз. Ката година. Ката година. Само аз...

Докато говори по-нататък, той скубе  тревата, събира листа, сухи храсти, клони, струпва ги на куп. Върху тях хвърля дребните камъни.

Идвам, поливам дървото, после изпивам виното и чакам… А къде полунощ ей тука, в клонето ми се явява една сокол-юнашка птица… Една такава омайна и ненадейна… стои-стои, па току приплесне с крила… (Търси я с поглед.) Дава ми нишан. Нишан ми дава, ама какъв? Кажи ми, сестро, кажи ми какво ми казваш… тя мълчи… И вълк съм виждал да се навърта тъдява… Един такъв сивкав като меджидия… А очите му златни. Златни и тъжни. Къде си днес, посребрени ми братко!… Но виж – самодиви – хич! Да имаше барем една… в каквато и да е премяна… Те, самодивите се явяват само на лудите и на поетите… А аз какво съм? (към щурчето) Кажи, бе Свирчо! Аз поет ли съм? Щом мълчиш, туй ще рече, че не съм. Луд ли съм?! А смей да свирнеш!!! Може и да съм малко лудичък, но то е последствие от живота… И ей ме – и тази година седя сам, чакам… Какво чакам и аз не знам. Неизвестността е хубаво нещо – от нея могат да произлязат безброй пози и същества… Та си седя аз, пия си и си приказвам на ум ту с войводата, ту с другите хъшове, но най-често със Стамболов, щото само той едничък остана жив и е най-високо помилван от свободата, а и щото… Аз, Свирчо, не че искам да се нещо похваля или пък да туря обществото в съмнение, че диря извънредни облаги… не! само искам да се знае и помни, че на млади години лично съм спал с министър-председателя на днешна свободна България. И туй нещо го имам за висока заслуга към историята. Ама не по известния на всички ви природен начин, ами по-иначе сме спали: в положение на цифрите 6 и 9. Един ден той - 6, аз - 9, другия ден – аз съм 6, той е 9.

Свириш, щото разбираш. Който разбира – свири. Който не разбира – играе по чужда свирка. Закон за взаимната радост. В онез времена аз бях малко над осемнайсет, а бай Стефан – на двайсет и някоя. Ще речете, що е туй „бай”. Туй е най-високото и уважително словесно отличие на българите, нещо като графския титул в Европа. И то не зависи от възраст, прадеди и богатство, а от душевните проявления на човека. Като застанеш например пред хашлаците в кръчмата на Дочо Царски, като им кажеш „Байовци!!”… все едно че им викаш „милорди”! Хем качествено високо, хем количествено достатъчно! Мене например, не ме титулуваха никак, освен с хъшовското ми име. „Ей, Щурчо!”. (Щурецът свири)А ти вземи малко да млъкнеш, че да си чуя акъла.

Тогаз аз тъкмо бях напуснал Медицинското училище в Букурещ поради сполетяло ме сирачество, а бай Стефан бе дошъл от България при приятеля си Ботйов. И ей ни двуица безпарични и безхлебни гости на главата му: Стамаболов щеше да става апостол на Зааралийската буна, а аз дирех да се цаня на каква-годе работица. Като нямаше къде да живеем, гостувахме на бай Христа. А той и жена му, г-жа Венета – младоженци. Често гладувахме, освен ако бай Христо не намереше отнякъде два франка, та да купи хляб и маслини. През пролетта берях коприва из покрайнините, а г-жа Венета вареше чорба с много чесън. Ние със Стамболов спяхме на миндер, тесен като ей тъз пейка в едно стайче без прозорци, дето семейството си държеше зимнината. Но тъй като Ботйови нямаха ни зимнина, ни летнина, помещението се даваше на гости. За да не се задушим, нощем лекичко отваряхме вратата. А оттатък младоженците не смееха да пошават, да не би да ги чуем и да ги уличим в нещо природно... Но,изглежда са ни издебвали да захъркаме, щом по едно време стана видно, че ще си добият дете.

(Към щуреца.) Ей, ама ти си гладен? Гладен е миличкият ми Скокльо! Ей ти листо от глухарче. Яж и слушай. В онез години бай Стефан често ходеше до Гюргево по комитетски работи. Един ден на гащите му се появи препятствие във вид на дупка, отворена точно на най-неблагонадеждното място. Под дупката сал една настръхнала кожа. Свали той гащите и ги даде за кърпене на г-жа Венета, а за приличие се уви с черджето от миндера, дето ни служеше да постилка и завивка.

Седи увит и чака поправката. Гащите на Стамболов не бяха виждали вода от самия потоп насам, та госпожата, дали от милост или от погнуса, решила да ги изпере. „Айде, ма, Венето, какво става с кърпежа?” „До надвечер ще изсъхнат, Стефане.” Той – бесен и псува. Трябвало да ходи някъде по важна работа. За да не повредим комитетските дела, аз му дадох моите гащи – подгънахме ги отдолу, подвихме ги отгоре, щото аз съм слаб, но висок и затуй ми викат Щурчето, а той слаб, пък нисък. Увих се вместо него в постелката и чак до вечерта се стисках, щото не иде по светло да тръгнеш към нужника, увит в чердже. (Към щурчето.) Чуеш ли нещо, Свирчо? Да се нещо задава откъде Враца. Тъй във вид на звукове? 

Обичахме се с бай Стефана. Той търновец и аз търновец. Ближни един вид. Че то ако не бяхме ближни, щяхме ли пърдим в едни гащи?! Неговият баща – кръчмарин, моят баща – учител, все паметни люде. И с г-жа Венета. И тя търновка. Живеехме бедно в Букурещ, но сладко: по два деня не слагахме троха в устата си, но върнеше ли се вечер бай Христо, двамата със Стамболов захващаха жарко да рецитират едни експромти, дето са ги те съчинили… Па се втурваха и да пеят – ей тъй широко и от цялата дълбочина на своя гладен стомах… И двуицата гласовити… (Пее.)

 

Вземи ме, мари Тодоро!

Ако ме, либе, не вземеш,

аз ще се, либе, обеся

в бащини ти дворове,

баща ти в беля да вкарам…

 

Туй се казва песен, Малък! Словесна музика! А как говореха двуицата! И все за борбата – имаха я за нещо като сватба, а тях си имаха за млади кумове – с кемер и пищов на кръста, моми им поклони чинят, момци им вино наливат, мечка им ръка целува… И нито дума за смърт. Тази дума те не я знаеха. Не щяха и да я предположат.

После нещо стана помежду им. Бай Стамболов вече не идваше в Букурещ или ако дойдеше, не се вестяваше ни в печатницата, ни в къщата на Ботйов. Взе да се чува измежду хъшовете, че бай Стефан заделял комитетски пари и ги тайно полагал върху олтаря на комерцията, а Ботйов не търпеше пари да омърсяват душите и делото ни… А и самият бай Христо се отдалечи от комитетските дела. Чух, че го били нещо отритнали поради спор около революционните окръзи в България и техните апостоли…

Но после като стана оня съкатлък с Тотя войвода, пак до Ботйова опряха.

От тати ми е остала (Пие). Ей го Тотю, ей го Панайот – навсякъде ги изображаваха – билям и по табалите на младоженческите кревати. Двуицата вехти войводи. И подир резила – пак те. Тоз резил произлезе в началото на седемдесет и шеста. Из хъшовете в Букуреш се замълви, че в България се готви всеобщ бунт против империята, а вехтият войвода Филип Тотю щял да поведе дружина в помощ на бунта. Настана радост и въодушевление гръмко. Събираха се пари, въздигаха се надежди, на яве се бълнуваше бъдещето… А за Тотя войвода – като за Господ! То не бяха прищевки, то не бе галене и теманета! Че и бая суха пара му дадоха на ръка и то предварително, само срещу едната му честна дума… А докато се ний тука възнасяхме в крепки блянове и други почуди, от Враца пристигаха кървавите писма на Стоян Заимов с отчаяни вопли за немедленно преминуване на Дунава: народът отсреща бил готов да въстане, две хиляди заклети момци и още толкова незаклети чакали да им се донесат пушки от Влашко, за да се влеят в борбата, по села жени и девойки шият байраци, месят сухари и вият венци и китки, за да срещнат четниците-освободители… Думи, Свирчо! Думи! Думи! Безсрамно облечени в най-груба тенденция!

А тук хъшовете нещастни, бедните онез момчета какво мислиш, че правят?! Скубят коси и се канят да се удавят в най-дълбокото, ако нямат късмет да се впишат в редовете на четата…

„Пиши, домнуле! Пиши ме: Влъчко Иванов Коджаиванов от село Средни колиби…”

„И мене пиши: „Къньо, Къньоиванова от Сливен”!

„Василчо Дамаджанов, брат му Станчо и чичов му син Недельчо!!”

„Хаджи Бенчо от Плевен! Пиши там – с парите си ида!”

„И мене? И мене – Василчо Миндилдонкин от Лясковец…”

Два дни и две нощи.

„Доста! Кой записан – записан! Свършиха се вече местата под байрака на Тотя войвода! Запълниха се листята от тефтерите му! Конец!”

С лъжа започнахме тази работа, бай Стамболов, с лъжа я и завършихме! Ти знаеш т о в а най-добре!

Войводата Тотю взе парите, тайно се качи на влака и замина за Белград. Двамата апостоли на Врачански окръг Никола Обретенов и Георги Апостолов – и двамата твои душевни приятели – харчиха комитетски пари на воля из кафаните на Букурещ, а според неотречени подозорения, май били спастарили тез черни пари за белите дни на свободата…

Пушки за въстанието обаче не купиха!

И тъй до девети май пак на същата оназ седемдесет и шеста, когато от влака на гара Филарет слезе незнаен човек, дето всички го чакахме…

„Що щете тук, бре кьопеци! Нямате ли работа, нямате ли си къщи…”

„Тотя войвода чакаме. Щото сме тотювите четници!”

„Янлъш сте, джанам! Нито сте тотюви, нито сте четници, току земете да си одите дома!”

И се тогаз разбра, че Тотю е офейкал и няма да има ни чета, ни смърт. И настана един смут, един плач и едно тропане с крака. Докато някой изрева: „Тръгнувайте!”

И се всинца изсипахме пред печатницата на Ботйова – тъй както си бехме с осланени надежди и осиротели души! Стоим, мълчим и чакаме да настане правда и справедливост! Таквоз събитие се случва веднъж в българската история, Скокльо: народ – бол, лидер – йок! Часове ли стояхме тъй, векове ли… Не мръднахме от вратите, докато Ботйов не излезе и не зина да рече: „Аз ще ви стана войвода.”

И ни изгледа твърде значително.

И пак плач, и пак тропане с крака, но без смут и терзание! Само прегръдки, целувание по чела юнашки и благодарствени възклицавания към Бога и към Войводата. Щото е той предопределен от небесните стихии да води подир себе си хора, да заповядва и да прави епохи!

Никой не знаеше за решението на Ботйов: ни майка, ни съпруга, ни брат му Кирил. Това бе решение на мига, на великия онзи чутовен миг, когато самата съдба се настанява в ухото ти и ти нашъпва велики идеали, понятия и темпераменти… А ти като омагьосан от биле търчиш подир шъпота на съдбата и не сещаш ни страх, ни глад, ни умора… И твоята буйна фантазия не скланя глава ни пред факти, ни пред пророчества и присанатиманти…

О, бляскава апогея! Как равни бяхме тогази пред всеобщата наша надежда! Как красни и осоколени викахме къмто Бог, че сме честити да заменим живота, дето ни го е дал, срещу сладката свобода на Отечеството… А Бог ни гледаше от висините си и бе просълзен да познае себе си в нашите лица… Може да сме бивали и стадо някой път, но в онзи ден, бай Стамболов, ний бяхме ято! Ято от бели жерави! Бели и беззащитни! Откъдето и да ги целиш, все ще да ги улучиш!

Няма да дойде, Малък! Няма. Не че не иска, иска човекът! Но като няма удобство и сгода! Тъз яма… тъз пуста пропаст дълбока… тя пречи на идването. Щото ни е тя турила в една жива разделба – натук ние, натам – онези… Ни те при нас могат да дойдат, ни ние при тях можем да идем… Ако например речем да някак запълним видната тъз пропаст геенска… де с туй, де с онуй… всеки да даде нещо от него си… пълним, затъпкваме, заравняваме и накрая правим път… Царски път – за министерски пайтон… Да се някак съединим с властта, власт и народ да станат като едно тяло… и да си чуваме приказката, да си споделяме дертовете… Аз да ти изплача моите ядове, бай Стамболов, ти да ми кажеш твоите… па да плеснем с ръце и се прегърнем… Щото власт без народ няма, а народ без власт не може… (На Свирчо) Малък, ела да помагаш! Не щеш!

Питаш ме какво станало по-нататък? Събития станаха, Свирчо, събития и същ мистицизъм! Подир като се призна за войвода, Войводата обиколи градовете по брега на светата Румъния, за да събере от темелните българи пари, церове и оръжие... Седмица по-късно – на 16 май надвечер тръгнахме двамата с фиакър към букурещката гара Филарет, отдето заминува влака за Гюргево. Бай Христо целуна момиченцето си, едва на четирийсе деня горкото, понечи да подаде ръка на госпожа Венета, па дръпна ръката си: „Какво има да се толкоз прощаваме. Отивам за три деня до Олтеница, на четвъртия съм си тука. Хайде… бъдете здрави и… гледай Иванка”. За да не достави на жена си подозрение и тревога, бай Христо тръгна без бастун и пардесю. Все едно до кафенето отива.

На път ни бе улица „Каля Мариша.” Чувал бях за тази улица и за къщата с двата червени фенера… И точно под фенерите пайтонът спря, Ботйов пусна в джоба ми нещо като пари и направо ме изрина да сляза. „Грехота е, Щурче! Грехота е да умреш, макар и за свободата, без да си познал жена.” И замина. Аз – какво? Самин... (Към щурчето.) Свирчо, където и да си, затули си ушите с крака! Скоро и веднага! Деца не бива да чуват таквиз срамотии! Самин като камък. Над мене – фенерът. Прекрачвам уж да вляза, а усещам като че стъпям по мене си. Вътре – салтанати, свирки и всякакви рахатлъци. А мирише на кланица. Срещу ми жена, възгола до кръста – не сварила да се облече горкана, ама сварила да се белиса и червиса. „Буйрунус, домнуле! Кааве или нещо францушко?” Хвана ме ей тука над лакета – още имам синини – и ме поведе. „Мадмоазел Ортааанс! Вотър плезир, сил ву плеее!” Усетих един страх да пълзи по мене – ту нанадоле, ту нанагоре… Накрая се спря ей тук (сочи слънчевия сплит) и ме захапа. Ха да побегна. Но се отвориха райски двери таквиз и от там изпълзя една златна мъгла. Златна, по краищата розова... А аз се питам, сънувам ли, или чиста действителност гледам… Отвъд мъглата – сал едни щрихове. Щрих натук, щрих натам. Пак натук, пак натам. Мъглата полека взе да се вдига… Тя се вдига, аз умирам. Тя пак се вдига, аз още по умирам. Колко съм пъти умирал за тоз един час, не помня. Излязох от стаята на четири крака, като направен от тесто... А долу възголата госпожа тъкмо изпровождаше едного... Гледам го – скулуфите му влажни, ризата му закопчана през копче, а погледът му на човек, дето яко държи на умиране… Видяхме се тогава с бай Апостолов, пратеника на Врачански революционен окръг, но не пожелахме да се познаем… (Към щурчето.) Стани си от ушите, Малък! На теб ушите ти са на краката, нали! Ела да се гушнeм.

Ботйов ме посрещна на влака. Огледа ме.

„Пораснал си. Станал си мъж!”

И ми подаде ей тази торба, дето виси на дървото. (Взема я.)

„Ти колко си учил за доктор, Щурче?”

„Седем месеца без девет дни.”

„Стигат ти! Турям те за спициерин на четата.”

В торбата – бинтове, йод, хирургическо трионче. (Вади от торбата хляб,лук и нож.) И бутилка жълта ракия. (Вади и бутилка.)

„Тя ни е за упойка.”

А най-долу – револвер и шепа патрони. (Изтърсва торбата. От нея пада гъдулка.)

„Стрелял ли си, Щурче?”

„Тц”.

„И аз не съм. Ще се научим”.

„Как тъй ще стрелям?! Каил съм да стрелят по мене, ама не вземам грях на душата си аз да пушкам по други”.

„Ще въздаваш милост и мъжко причастие”.

(Към щурчето.) Ти, Малък, знаеш ли какво значат тез думи? Мълчиш. И аз мълча...

Подир Войводата ме заведе при щаба си – все лични мъже, някак си сходни помежду тях си, но различни от него: подвойвода Перо Херцеговеца, военния команадир Никола Войновски, врачанските апостоли и знаменосеца Куруто от Търговище.

„А това е Мито Цветков.”

И с велик жест Войводата посочи едного като да бе той Айфелювата кула. И човекът наистина излезе забележителен за всинца ни: тих мъж, смирен, по храброст душевна станал касиер на Врачанския революционен комитет. Заложил бащината си къща, с парите купил стока, продал стоката скъпо и сумата до грош внесъл в комитета за въоръжаване на населението от Врачанско… Попитах го, как така се е решил да остави челядта си без покрив. А той:

„След месец като стане тук всичко българско, що ти е тебе покрив, щом имаш свобода…”

Дори аз, дето бях тъй млад и зелен, подир тез думи издълбоко въздъхнах.

След две години свободата наистина настана, клетия Мито Цветков го погнаха кредиторите -българи, той, завалията, не можа да им се наплати, макар целият град да знаеше, че бе затънал заради борбата. Взеха му къщата и го пратиха в затвора. Умря като сетен сиромах.

Ей го! Иде! Иде! Ти свири (пуска щуреца на земята), а аз ще наредя трапезата! Свири! Свири, Малък!

(Към щурчето.) Кого лъжеш ти бе, гиди гадино ниедна! Кого подлъгваш с музики и комплименти! Глава ти откъснувам, Юдо Скариотска!! Ела тук да ти откъсна главата! Скоро и веднага!

Язък за хубавия ден. За хубавия ден – язък! Те, скръбните работи в добри дни се започнуват. А оня ден бе хубав… като чуджда невеста в деня на твоята сватба… Ни да тъжиш, ни да възтържествуваш! (Търси с поглед Свирчо.) Махни се от тук, Свирчо. Иди да си играеш в тревата. Иди ей там! По-далечко от мене, Скокльо! Хубав ден бе седемнасети май хилядо осемстотин седемдесет и шеста година – понеделник. Чист ден и ясен като звън на камбана…

Четата на войводата Ботйов – близо 200 души момчета – тръгнахме да минем Дунава под байрака със страшната онази девиза „Свобода или смърт”. Кой да знай и кой да ни каже, че свободата, докато е жива, все иска жертви… Животно едно такова…

А там – на парахода – всичко стана, както го знаете от читанката по история! Уж всинца сме градинари и пътуваме за Сърбия с австрийския вапор: натоварихме сандъците с надлежните сечива и потреби, налягахме по кувертата гърбом един към друг, га че не се познаваме, сърцата ни тупкат до пръснуване, а отсреща се зеленее българската земя… На Оряхово параходът спря и се качиха двуица българи. Комитетски хора. Аз по заповед на подвойводата Перо Херцеговеца трябваше да бъда сякогаш около Ботйова. Перо ми рече:

„Аз съм горял в три въстания и знам да се пазя. Ти гледай войводата, щото той е поет, а те, поетите са като децата…”

Та легнах аз пред камерата на нашия четоводец и чух всичко, дето онези двуица от Оряхово му казаха. И сега пред ей това дърво кърваво мога да се закълна, че там - в камерата на кораба „Радецки” - започна убийството на Христа Ботйова, продължило после цели три дни и още много години! 

По-високият от мъжете с по-силния глас рече:

„Трябва да се върнете, брате!”

А Ботйов:  ”Как така да се върнем !?”

Оня: „Ми, както сте тръгнали. По двама, по трима…”

„Какво да кажа на момчетата?”

„Каквото аз казвам на тебе: народът по Врачанско още не е готов. Елате след две-три седмици. Белки дотогава сколасаме”.

Пак Ботйов: „Ами кървавите онез писма?! Ами воплите, че сме се били много бавили! Ами момите, дето плетели навои и виели венци и китки…”

„Абе всичкото туй Заимов ви го е писал под напора на своя възбуден мерак…”

„Ами Апостолов и Обретенов! Очи в очи ми казаха същото!”

„Пълководски каприции! Вместо да обикалят селата и да строят комитети, те цяла зима гостуват на Заимова и се карат кой е по-бабаит и кой ще стане губернатор на Враца, когато изгоним турците…”

„Жалки епически пилци!”

„Истината е, че нищо отсреща не е готово! Народът е уплашен и стреснат, откъде Тракия се чуват едни страхотии за кланета, палежи и зверства…”

„Нали Балканът бил наш и се владеел от 40,000 юнаци с пушки! Нали тук, във Врачанско вие сте си играели с турците и сте ги водели на сиджимка!?”

„Ний додохме да ти кажем, Христо, да се повърнеш наназад и да не водиш на смърт толкова млади души!”

„Не аз тях ,байовци, те мене водят, а аз им дадох само името си!”

„Приказваш като стихотворение!”

„Що не ми обадихте поне ден по-рано?! Що не дойдохте вчера!?”

„То и днес не е късно. Ей го де е Бекет, като спре вапора, ти командвай „слизаме” и туй то!”

„Не го мога направих, господа!!”

„Твоя работа, Ботйов! Ти земаш грях на душата си. Нашата беше до тук! На Козлодуй слазяме!” 

Чух Войводата как изохка като прободен:

„В Европа революцията изяда децата си, а нашата само им изпива ума и ги оставя да господарстват безумни…”

Там и тогава му бе нанесена първата рана. И за нея в торбата ми нямаше ни цяр, ни упойка.

Но вместо да командва връщане, Ботйов облече генералско рухо юнашко – па хубавец! – и изрева към момчетата: „На оружие!” Екна рог, развя се байрака и заробихме парахода „Радецки”.

По предварителна заръка някои от нас взеха да викат „Да живее Франц Йосиф! Да живее Дунавската Империя и граф Андраши!” Тез благословии обезоружиха духовно австрийците и скоро войвода и капитан стиснаха мъжки десници, а бели немкини заразнасяха по ковертата ядива на момчетата…!

Тогаз Войводата извади шашката и извика:

„Братя! Вижте я! Вижте отсреща нашата мила озлочестена България! Към нея отиваме ний! И няма да крия – отиваме да умрем. След малко ще спрем на Бекет. На който му се живее – нека се върне! Бог ще прости слабостта му. Мигът тоз е ваш и волята – ваша!”

Не му дадохме да се изрече. Ревнахме и захванахме да се радостно кръстим!

Дърти мъже, Свирчо, домовити, честни владелци на златната касова книга с две само страници – „взел” и „дал”, а хълцат като бабички и се детински прегръщат. Миг величествен, миг небесен – в най-лучезарната смисъл на тази дума!

Тъй австрийският кораб „Радецки” стана първата ни свободна земя!

Но онази – истинската, дето я сънувахме в хъшовските си сънища и я горко оплаквахме в клетите си пиянски песни… (Пее) „Чер арапин бял кон язди…” Нашата България… тя не ни припозна за свои. Ни за освободители, ни дори за кръвни синове. Свири, Малък! Където и да си – свири!

Тишина. Като тогава – на Козлодуйския бряг. Посрещна ни тълпа власи и цигани. Ние минахме под знамето, заклехме се пред двете на кръст положени саби и целунахме свидната пръст на отечествения ни бряг… А онези ни гледаха като да бяхме стадо овни, подкарани към Стамбул за коч-байрама.  

А не бяхме ли???

Ей, ти къде се шмугна?! (Търси го из тревата.) Ела да слушаш. Тук вече е за слушане. От Козлодуй взехме няколко коня и волски коли за багажа и мунициите. И тръгнахме по пътя към Балкана. Уж вървим, а цървулите ни – крилати. Първите петнайсет километра минахме, без да спрем за почивка. Войводата на гривест ат, със сърмени дрехи, лъскави ботуши, позлатена шашка и шапка с перо! Наполеон Бонапарт, Гарибалди и Свети Георги Победоносец на куп! Златен ангел на бял кон…

Сал дето съдбата му черна… (Намира щуреца на камъка под дървото.) А, ей те къде си бил! Колко съм ти пъти заръчал, на бял камък да не седиш! Ще се нещо простудиш, после по докторя – тичай, тропай, пари троши… От де се взе тоз бял камък! По-рано го нямаше. То миналата година и ямата я нямаше. Буря ли страшна, провидение ли ги е сторило? Тъй като ги гледам, двамата си приличат. Като ключ и ключалка. Що ли не ги съберем… Хайде, Малък, бутай да бутаме!

Втората рана сполетя Ботйов в селото Бутан. Пристигнахме на разсъмване. Селото едно таквоз подозрително. Тихо и опразнено откъм хора, га че е чумаво. Влязохме с песен като истинска народна войска. Първо се показаха няколко стари жени, а като разбраха кои сме, мегданът се напълни с народ. Прегръщат ни, целуват знамето.

„Готови ли сте, братя, да тръгнете с нас?!” – пита Войводата и разгръща ръце да прегърне света.

„То ний сме готови, ама без джепане тръгнува ли се… Казаха пушки ще докарат, три деня чакахме с колята на Ряхово, ни пушки, ни гявол, а тук кърската работа не търпи чакане…”

Донесоха ядене, докараха коли с волове, плакаха от радост… Но не тръгнаха с нас…

„Това ли са ти хората, бай Обретенов! И твоите, бай Апостолов… Храбрите онез витязи, дето хляб не ядат и сън не заспиват от нетърпение да прегърнат борбата…”

 „Не съм чувал да има комитети по тези села, Войводо…”

„А оръжието! Защо не сте препратили оръжие нанасам?! Защо сте излъгали хората?!” 

И син-зелен от мъка той се обърна към Мито Цветков, касиера на комитета:

„Какви пари им изпрати ти, Мито?”

„Е па – вика Мито, – веднъж 13,000 франка от продажбата на пастърмата – тях ги занесохме лично в Гюргево заедно със Стамболов и Заимов. В касата на Гюргевския комитет внесохме 4,000 златни франка, 6,500 бяха дадени за закупуване на оръжие за тукашния революционен окръг, а останалите – сметни ги колко са – дадохме в заем на господа гюргевските дейци, да не гладуват. После още веднъж пратихме, след туй пак… Но за какви нужди са ги те изразходвали, не мога да знам. А оружието, предварително заплатено, трябваше да се достави в брой от 500 пушки, толкоз револвери и 100 000 патрони.”

„А са доставени някакви си петдесет пушки! Петдесет! Така ли е, братя апостоли?!”

Той викна вопиющо и се после свирепо обърна, да го не виждат блъснат и гневен.

Повече не продума, но всички се ние запитахме – кой с почуда, кой с отровно съмнение – къде е изтекла толкоз народна пара?! Ами то си е за питане, Свирчо, сал дето отговорът и до днес се губи като вода в пясък...

На тръгване от Бутан зърнах Обретенова и Апостолова да вървят отделно от другите и по-далечко от Ботйова. Видяха ли ме край тях си, прекъснаха си приказката.

За трети път забиха нож в душата на Ботйов в село Борован. (Към щуреца) Абе, аз на теб рекох ти да се махнеш от тук! Не ти трябва да знаеш! Това не са приказки за деца! Истината поврежда щуреца! Иди да скачаш в тревата… Тичай да скачаш! Та в същото това село Борован трябваше да ни чакат двеста юнаци, та заедно с нас да тръгнат към онез четиридесет хиляди въстаници в Стара планина. Но не би. Стигнахме в селото по тъмно. Блещукат светулки, мирише на мирна нацъфтяла природа… И ни жива душа. Сал пцета лаят, ама лаят на стръв. Стърчахме на мегдана в средата на селото жадни, като да бяхме в пустиня. Накрая се явиха две циганки, донесоха на три-четири пъти вода, та се утолихме. По-старата попита Ботев:

„Паша ефенди, щом вече тук е българско, може ли да вземем воденицата на Кючюк Айредин и да си мелим за продан…”

Ботев се засмя. Тъй тъжен бе този му смях, че и днес не мога да кажа като какво бе тъжен.

А през дупките на плетищата страхливо надничаха отметналите се от своята клетва не двеста, а четиристотин души божем мъже.

Трябваше да го запали Ботйов това село! Както ти би го запалил, бай Стамболов! Както Бенковски е палил селата из Тракия… Трябваше! Но Христо Ботйов бе завинаги поет, и само за три дни войвода. А и все още вярваше, че там, в пазвите на Балкана го чакат… (пее протяжно) „под всяко дърво и юнак, под всяка шумка – и пушка…”

Чакаше го само куршумът.

Чувал съм някои да казват, че на тръгване от Борован Ботйов отново бил припомнил на пишман-апостолите повелите на революционния устав и дори бил споменал престъпленията им, които се наказват със смърт. Бях до него, вървях до главата на коня му, но нищо такова не съм забелязал. Четоводецът яздеше мълчалив и тъжен. Беше беззвездно, безлунно и валеше ситен дъжд. И всички бяхме отпаднали поради път и горки съмнения.

Призори на осемнайсети май ни пресрещна черкезска потеря. Улучихме неколцина и ги свалихме от конете им, та другите се разбягаха. Но малко по-късно пак ни пресрещнаха и докато заемахме отсрещния връх, те ни обградиха от три страни. Осъмнахме на белия Милин камък. Не връх, а камък надгробен!

В този ден през младото ми сърце премина покрусата на всичкия свят...

Бихме се храбро, бихме се яростно и без да скъпим кръвта си! Знаехме, че ще умрем и нямахме страх. Ботйов като хала летеше напред, куршуми го засипваха, но ни един не го улучи. Убиха коня му. После убиха всички коне. За двайсетина момчета първото ни сражение остана последно. Денят бе дълъг и горещ. Нямахме вода. Врагът долу в ниското имаше ручей и гъста гора, а нашите ранени издъхваха, шепнейки „водица…” Устните ни залепваха като медени пити. Някои момчета смучеха куршуми – студенината им намалявала жаждата. Едно козарче донесе малко вода в кратунката си и Ботев я раздели по глътка на всички умиращи. Там – на Милин камък – куршум рани в коляното подвойводата Перо Херцеговеца и улучи в стомаха байрактаря Никола Симов. Враговете, дето бяха в подножието на върха, видяха как нашето знаме са олюля и клюмна, та ревнаха гороломно и паднаха на колене да благодарят на Аллах. Ботев с наведена глава даде знак: един от четниците откова знамето, целуна го и го уви около кръста си. Пак там аз по молба – щото беше молба, а не заповед – на Войводата, въздадох милост и мъжко причастие на храбрия наш знаменосец.

„Иди, каза ми Ботйов, и го спаси от мъките. Душата му ще се зарадва.” Затворих очи и насочих револвера: „Сбогом, брате!” Гръмнах. Той извика и вместо след това да се умълчи, продължи да стене още по-силно. Бях му отворил друга рана. Тогава стиснах зъби, коленичих до този тъй храбър мъж и с отворени очи пушнах в сърцето му.

На Милин камък оставихме 22 души убити и тежко ранени. Двоица избягаха. Единият бе Кирил Ботйов. Той още в Гюргево изглеждаше трескав и жълт, но не послуша батя си и тръгна… После стана генерал. Ти как мислиш, Свирчо, щом беглецът е допълзял до върха, до къде ли щеше да стигне Войводата? Докъдето и стигна. До небето. (Тих глас на щурец) Не свири, Малък. Недей!

А в оня ден слънцето се бе заковало и не мръднуваше. Този вторник нямаше край. Край имаше само животът ни и ние го всинца желаехме от сърце. Отчаяние, жега, предсмъртни стонове, смрад на разлагащи се тела… И тишина адова…

Тогава някой извика: „Вижте! Откъде Враца се дига пушилек от много крака…” 

И скокнахме всички! Кой на камък стъпи, кой на скала, един другиму на раменете се покачихме и викахме, и размахвахме калпаци…

Самият той от камъка скача на масата, от там – в клоните на дървото.

Господ не бе ни забравил! 

„Спасени сме, братя! Избавление иде! Враца ни иде на помощ! На крак, момчета! Запейте, та и мъртвите да ни чуят!”

И пръв запя. Войводата. „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…” Къде беше, брате Стамболов, да ни чуеш, да видиш как засия Ботйовото лице, как блеснаха орловите му очи и как гласът му като йерихонска тръба се извиси над нажежения камък… В тази небесна минута той вярваше в Бог!

Бездънни са, Господи, силите на надеждата…

Но… бинокълът показа аскер. Турски аскер идваше срещу ни, да ни пресече пътя и да ни попречи да стигнем Враца. Както бе стъпил на скалата до мене, Ботйов отпусна бинокъла и изглежда краката не го държаха… Седна. Лицето му имаше гробен цвят. А ние – кой на колене, кой затулил лицето си с ръце… Земя и небо ридаеха с нас. Чуха се възгласи на греховни хули към Бога… Някой стреля във въздуха право нагоре.

В този ден косата на Войводата се прошари.

Уж все гледах да съм до него, но привечер на същия този осемнайсети май той изчезна от полето на битката и никой не знаеше де е. Намериха го надолу по склона в пещерата под една скала. Вървях след щаба и чух да казват: „Ботйов паднал духом”. Намерили го отчаян, а очите му пълни със сълзи. Не можел да говори. От мъка. И много след смъртта му все му натякваха тази слабост – не на него, на паметта му натякваха – че е допуснал да бъде човек, когато е трябвало да е кремък.

„Да тръгнем към Сърбия… Все по билото… както направи Панайот войвода… Да спасим четата…” Понякога в мъката си човек съзира път към спасението. Но никой не откликна на Ботевата надежда. Мълчаха и гледаха в краката си. Онези двамата. Страхливо мълчаха и зло гледаха. След всичко, което после направиха те, съм сигурен, че още там се бяха сговорили пъклено и престъпно… И само чакаха черния си час.

Нова рана в необятната и скръбна душа на Поета!

Привечер се видяхме обградени от редовен аскер и черкезки потери. Не заварден остана само пътят към Стара планина, та минахме Орханийското шосе и потеглихме отсреща към Веслеца. Ранения подвойвода носехме на ръце. Зад нас изоставените умиращи все още се молеха да се смилим над мъките им и да ги пушнем…

Не плачеше само който не знаеше как се плаче.

На деветнайсти май Бог ни даде почивка. Навлязохме в самия рай едемски: гъста трева, бистра вода и блеене на стока. Проснахме се като отсечени и искахме само едно: сън.

А отсреща над Милин камък се виеха орли и кълвяха отворените очи на живите още момчета…

Надеждата отново слезе в сърцата ни – Ботйов по нарочен човек изпрати писмо до Заимов във Враца: „Ако вие не въстанете и не превземете града, то ще да нанесете неизгладимо петно върху челото на българския народ…”

До обяд ни отговор дойде, ни човекът се върна. Втори хабер изпрати Войводата. Този път вестоносецът бе за убиване: докато чакали четата ни да влезе в града, за да го освободи и да бъде посрещната с тържество, хората на Заимов се били скрили зад високите дувари на едната от църквите и за кураж на населението давали по два-три гърмежа из улиците и даже убили едно куче… Те чакали нас да влезем, ние чакахме тях да излязат. И докато се чакахме едни други, в града нахлул аскер и започнала сеч, палежи и мъки геенски… Цял ден. Само на Заимова никой не посегнал – ни въстаници, ни войска… И едните, и другите се гнусели от него. Видели го да се крие в лозята, облечен в женски дрехи, познали го, наплюли го (бута камъка в ямата) и го пратили в кауша.

А ние всинца – братя по дела и помишления – лежим на поляната и не чакаме нищо. Гората наоколо зелена, прохладна и празна. Де са онези хиляди четници, владетели на Балкана… Де е святата свобода, заради която се клехме да умрем! Пред нас беше само смъртта. Някои й се молеха да побърза. „Аз ви казах, момчета… Още на вапора ви казах… Ние сме тръгнали да станем курбан… За мене си съм честит, че Бог послуша молитвата ми…”

Христо Ботйов не вярваше в Бог. Но Бог сбъдна най-съкровената му молитва и така го направи вярващ. Тук – на Веслец – часове преди срещата им, Бог и Войводата се помириха.

Недей, дете! Не се опитвай да ме омаеш. Там, където има мъка като тази, няма забрава…

На 19 май вечерта оставихме поляната и тръгнахме към истинския Балкан. Накъде – никой не питаше. По стръмна и тясна козя пътека един по един като патета възлязохме на равно и тучно място. Надявахме се да сме в Балкана. Натам – Сърбия, натук – димяща от пожарите Тракия… В средата – ние. Не се знаехме колко сме. На поляната – кошара. Овчарят даде каквото поискахме, доброволно го даде и дори покани войводата в колибата си да се той преобуе, че от лъскавите му ботуши бе останало само горнището и краката му кървяха охлузени. Аз превързах ранения Перо, другите накладоха огньове и всички зачакахме печено агне. Но дочакахме само аскера. Овчарят пръв видял войската и много окуражен извика на Ботйов:

„Айде, дайте си ми парите за агнетата, че потерята вече иде…

„Господи, господи! И аз съм тръгнал народ да освобождавам… Дайте му…!”

Последен куршум в душата Ботйова...

Турците пълзяха нагоре, имахме два часа време да потънем още по-надълбоко в пазвите на Балкана, но аскерът ни намери и там.

Добре стана. Не път за министерски пайтон, ами за княжеска каляска! Няма вече причина за неидване! Остава да чакаме.

Сутринта на двайсети май започна, а вечерта завърши последният бой на небесната Ботйова чета. Укрити в камънаци и зад скали, ние пушкахме храбро, покосихме доста чалми и не дадохме нито една жертва, докато бе светло... По залез, когато слънцето седна ей на оня хълм отсреща (над главите на публиката) турската тръба засвири отбой, гърмежите секнаха, аскер и башибозук се обърнаха гърбом към нас и потеглиха към селата наоколо да ядат печени пилета и да пият вино червено… Съгласно своята етикеция, турците не водят нощен бой. Нашата тръба също даде знак и ние – отново гладни и жадни, но окуражени от собствената си сила в геройската битка, тръгнахме ей нататък (сочи страната на публиката)

... Нататък тръгнахме. (пак сочи) Някому би се сторило чудно защо поехме в посоката на отстъпилия враг… Щото там беше водата, бистрата и сладка вода на Крушевсктите извори… и щото аскерът и черкезите бяха вече потънали из селата… И цялата планина бе наша.

Подирих Войводата, да питам как са раните по краката му и го видях да се отделя от четата заедно с Обретенов, Апостолов и ранения Перо, когото двама четници подкрепяха да върви. Все още бе достатъчно светло и можах да видя измъченото лице на Ботйов, отпадналата походка… Но погледът му… Това бе погледът на ликуващ човек, намерил тайния изход на ада. И тъй – четата отива натам, щабът – неизвестно защо – отива натук. Смрачава се, аз се чудя накъде да поема… Двамата, дето водеха Перо, ме видяха край тях си и ми дадоха знак да се махвам… „Не ти е тук мястото!” – извика единият, а другият ме отпъди с ръка. Усетих дълбока тревожност. Поогледах се – четата на километър далече от тук, войводата сам сред хора, дето са престъпили революционния устав и се боят за живота си… Шмугнах се в туфите отстрана и пълзешком се движех след групата. (Показва.) Вървяха какво вървяха, стигнаха до ей това дърво. Тогаз Апостолов се обърна и даде знак на онези двамата да доведат Перо и да се махат. Те се оттеглиха на двайсетина крачки – нещо като охрана – и останаха там до края. Четиримата от щаба продължиха нататък, стигнаха ей до онази скала и се спряха. Припълзях до дървото, залепих се за дънера му и се молех никой да не ме забележи. Беше тъмно и тихо. Перо легна на тревата, другите седнаха.

„Е, какво ще правим сега?” – попита Войводата с един такъв глас, от който личеше, че той в е ч е знае какво очаква от него историята.

„Продължаваме по билото на Балкана за към Панагюрски революционен окръг, там се срещаме с оцелелите чети и продължаваме заедно…”

Това бе гласът на Апостолов.

„Накъде продължаваме заедно?”

Ботев май се усмихваше иронично.

„Към победния край на борбата!”

Туй пък бе гласът на Обретенов.

„Не, братя мои! Ако тръгнем от това място, то ще тръгнем само за Сърбия! Нито един човек няма повече да похарча и нито един бой няма повече да приема! Нито един! Доста невинни жертви! Да пестим българската кръв! Тя ще ни бъде потребна!”

Днес мога да кажа, че тези негови думи бяха едно изражение на епохата. Настана мълчание. Мисля, че чувах мъчителното дишане на ранения.

„Аз тръгвам с Войводата!” – каза Перо. „Ей я Сърбия де е… на ден и половина път… Пък и доктори има…”

Пак мълчание. Но нажежено. Да драснеш клечка – ще лумне.

„Е, братя, да идем и да кажем на момчетата… Да вземем решението си с вишегласие!..”

Ботев стана, обърна се и тръгна насам. „Спри се, Ботйов ! Спри се! Жив от тук няма да мръднеш!”

Блесна дуло и се чу гръм. Ботйов падна по лице. Ей тука падна. Никакъв шум.

Онези стоят. Ей там. Едва различавам силуетите им в тъмното.

„Нито дума на никого! Питат ли за него – „не знаем го къде е Войводата – или с момчетата на Войновски, или е назад с ариегарда”.

„Дайте да го претърсим!”

„Хайде, вземайте кой каквото ще взема и да вървим!”

Пистолетът, портмонето с петте наполеона, часовника, компаса, шашката, пушката, калпакът с перото… Войниците си поделят дрехите на Христос. Всеки взе онова, за което бе завиждал на Войводата. 

„Да вървим…”

„Ама той май още диша…”

„Нищо му няма. Ще подиша-подиша, па ще спре.”

Вече не различавах гласовете им. Заминаха. Без сбогом, без кръст и молитва… Постоях още някое време залепен за дървото, после припълзях до Ботйова, обърнах го по гръб, той дишаше тежко, но дишаше … Опитах се да го примъкна до тук и да облегна главата му на дървото… Той умираше. И както съм чувал, че става преди смъртта, животът се връща за малко, за да се прости с нас и да ни даде сетня възможност… Войводата се оживи.

„Кой е…”

„Аз съм, Войводо… Щурчето…”

Въздъхна. Но скоро започна да хърка.

„Щурче… слушай… не казвай… на никого… че българин ме… Закълни се…” 

Знаех, че няма надежда.

„Заклевам се, Войводо!”

„Прости ме, брате, и… въздай ми милост… и мъжко причастие…”

Тук не издържах и ревнах… С пълен глас… с цяло гърло… нека ме чуят, нека се върнат… Един по един ще ги гръмна…

„Щурче…”

Допрях ръка до сърцето му, то биеше силно и бързо… Свалих калпака си, сложих го на гърдите му и през него гръмнах…

Помня, че паднах до мъртвия. Исках само едно: да си тегля куршума и да остана до него в братска прегръдка завинаги, далеч от всички световни блаженства… А нощта наоколо бе като един океан. И звезди блещукат – ще речеш, брегът е отсреща… И на брега някой те чака. Тогаз видях нещо по самодивски бяло да се въздига нагоре още нагоре… още… То е била светата душа на Поета… И отлитна, прегърната от ангели със сияйни крила…Как исках да съм там… Но бях тук и бях жив. Не знам колко време съм прекарал в такава несвяст. Преди да тръгна, рекох да затворя очите на Войводата. Но клепачите му бяха изстинали и вкоравени. Така го оставих с отворени очи… Целунах челото му, сплетох пръстите на ръцете му, както е по християнски, и тръгнах нанякъде…

Сигурно съм вървял в кръг. Хванаха ме същия ден, вързаха ме и ме хвърлиха в хендека до Орханийския път. А вечерта някакъв мазен башибозушки главатар бе облякъл Ботйовата куртка с еполетите от златна сърма, крещеше и се гавреше с паметта му в една умопомрачителна пантомима… Насред града бяха набучени на кол глави на наши момчета. Само аз знаех, че отворените очи бяха на Ботйов.

Тази тъжна картина докрай отражаваше своята още по-тъжна епоха.

Това исках да ти кажа, брате Стамболов… Да знаеш кой е убиецът на войводата Христо Ботйов! Да знаеш и да разказваш… Нека се помни името ми, нека връз мен падне проклятието на сите потомци… За да не каже някой някогаш: „Българите убиха Войводата си!” Не българите! Един, само един клетник-българин! Славко Иванов - Щурчето! Не съдете по мене за моя народ! Не петнете челото му с моята мерзост! Недейте!..

Осъдиха ме на доживотно заточение и ме пратиха в Хакия. С Обретенов бяхме заковани в едно желязо. Заедно спяхме, разхождахме се, боледувахме и ходехме по нужда. Двамата като едно тяло. Но нито веднъж не споменахме името на Ботйова. Аз – от почест сърдечна, а той… Съвестта му нека му въздаде заслуженото.

И подир Освобождението – също. Все едно не е имало ни чета, ни Ботйов, ни нас… И когато се свика Учредителното събрание, кой мислиш влезе в него? Нито един Ботйов четник, дори ти, бай Стаболов… Дори тебе отритнаха. Там поканиха онези, дето цял живот се бяха учили да живеят – адвокатчета, чиновници в турски кантори, търговчета и възпитаничета на Роберт колеж… А ние, дето цял живот са ни учили само на едно – как да мрем… ние останахме в хендека на живота и на историята. Захвърлени край пътя на нашата мила България…

Наздраве, бай Стефане! Толкоз години се питам, защо стана така, че всички ние – хъшове и поборници – дето обичахме България еднакво – до смърт! – като придойде свободата, България взе да ни обича различно! Досвидиха й се два метра земя за гроб на Ботйова да даде, а на теб ти хариза хиляда декара ниви… И свободата ще излезе една гювендия… На едного дава, на другиго не дава!

Но най ми тежеше, дето всинца забравиха войводата и го направиха не по свое желание, а по твоя, бай Стамболов, заповед! Не ни бил нужен днес Христо Ботйов и нямало за какво да го помним. И че тоз, дето го бил пушнал, трябвало да бъде възнаграден… И ти лично си щял да му забодеш ордена, щото ако бил останал жив, Войводата щял да всява само раздори в целокупното ни общество, да разединява, да води партии и да ожида постове министерски… А по що се той отличава от тебе, бай Стамболов? Ти хъш и той хъш, ти - апостол, той - войвода, ти - поет, той – по поет… Ти оратор, той - дваж… Ти - тепе, той - Балкан… Ти можеш да бъдеш министер, премиер и европейска глава,… а той не бил можел… Страх те е, бай Стамболов, от сянката и от името му те е страх… Щото народът може и да не доразбирва някои работи, но историята помни, сравнява и се произнася…

Затуй сторих нещо не много почтено като за мъж с моите хрисими дарби, но… направих го. Станах мечкадар.

Купих си мечка – млада, но научена на мурафети, и тръгнах из България по панаири и сборове, по сватби и по седенки… Де седна и стана, с Ботьовата песен започнувам и с нея свършвам… (Пее в стила на образа) „Сиромах Ботйов, сиромах, два го куршума чакаха и двата го застигнаха на връх на Стара планина…” Нататък карам на рецитация. „Не плачи майко, не тъжи, че станах ази хайдутин…” Накрая питане: „Знае ли някой къде е гроба на Воеводата? Не знаете. Ми де ще знаете! Той няма гроб, щото е жив!”

И начевах да им разправям, че уж Войводата се бил прехвърлил в Русия, че там го направили генерал и самият император го пратил с три кораба войска по Дунава – да слезне пак при Козлодуй и на път за София да мине през Враца… Тез дене – викам – вапорите ще пристигнат. Народът слуша със зяпнала уста, пуска по нещо в паничката и се разотива, за да разнесе надеждата като зараза… Изстрадал народ се най-лесно лъже…

И като плъзна една мълва, бай Стамболов, от тук та до двореца. Нито е тази сказка възможна, нито е за вярване. Но е за безпокойство сърдечно и умствено колебание. Това исках – да се стряскаш в съня си, да ти горчи виното, да ти се не услаждат медените целувки на шафранатиите ти, да виждаш във всяка бразда от имота си неизвестния Ботойов гроб…

А как ти се радвахме, брате Стамболов ! С каква те гордост гледахме как си възлязал там горе високо – на покрива на България! Ти беше един от нас и ние всички бяхме тебе… Пиехме от радост и ревяхме като дърти магарета: „ Господи, запази го такъв за славата на всинца ни…”

Подир както загубихме Войводата, ти беше героят юначен на нашата надежда, лучата сияйна на младостта ни немила-недрага, сбъднатата всенародна молитва и най-висш поданик на свободата…

Но ти не искаше да си втори Ботев, ти искаше да си Стамболов Първи. Какво направиха с тебе, бай Стефане?! Каква те зла умисъл тъй пагубно урочаса и преобрази? Как можа да посегнеш въз пенсията на светата майка Ботйова, защото не била тя заслужила с нищо пред Отечеството! Как ти даде сърце да не познаваш чедото Ботйово и клетата госпожа Венета, дето ходеше да слугува по чорбаджийските къщи, за да има детето й хляб… А мене… по личната твоя заповед двама джандари ме биха на женския пазар, за да ме мене прокудят, щото съм пеел развратителни Ботйови песни, а мечката ми имала бълхи…

Тъмно. Уж пролет в силата си, а нощите стават все по дълги и все по-студени… И нищо добро… нищо честито и свято… Нищичко, мили ми Свирчо...

В робството, дето е робство, пък и там имаше що-годе надежда. Лъч надежда за избавление. Храна за душата и струна за тялото. Под робството бяхме народ. Може такъв, може онакъв, но народ. А свободата ни разедини! Под свободата човек сам избира какъв да бъде. И станахме глутница кучета – гладни, умилкващи се и бездомни. И всяко куче си търси стопанин… И с гладни очи дири да зърне, няма ли някой нужда от него, да го така употреби… срещу пари или власт… И ти, бай Стамболов…, ти и твоите партизани – жалки прокубани песове… Толкоз години си търсите господар – той да ви храни, а вие да хапете по негова заповед… Днес Русия – утре Австрия; (движи се като махало) Русия – Австрия… Русия – Германия… Русия – Франция... Русия –Англия…

Днес – Изток, утре – Запад, Изток - Запад… Изток - Запад… Изток - Запад…

 

Ти дойде, господин премиер-министър…