Разбира се, заниманията на човечеството с невидимата страна на живота никога не са преставали, но в днешно време, макар и с все още колебливата намеса на науката, те излизат от сянката на тоталното отричане и непризнаване, че светът има идеален произход. Полека вярата от сляпа се превръща в просветена вяра, че видимата материя се поражда от невидим информационен източник. Бог не е фолклорно понятие, а е изворът на живота.

Мисля, че силата и въздействието на романа са свързани именно с продължаването и утвърждаването на тази идея в литературата ни – в случая чрез автентичния образ на Преподобна Стойна, която всъщност носи цялото библейско богатство от дарби, проявени още в апостолското служение на Христовите ученици: от говоренето на непознати езици през лечителството и пророчествата до левитацията. И всичко това – пресъздадено по документи и свидетелства от живи нейни съвременници. Първата част на повествованието буквално е едно духовно помагало за разбиране на истината за Божието дело и за характера на Неговата Светлина.

За мен това е романът откровение на Неда Антонова. В него сякаш писателската дарба на авторката е изпреварена от нейните духовните проникновения. Целият исторически патос, с който тя е позната и заслужила доверието и обичта на читателите си, тук е въздигнат до степен на духовна посветеност на българската народна съдба. С „Мир и милост“ е озаглавила тя първата част на творбата си и през цялото време съшива мотивите на това послание с живописни примери от живота на светицата и на българите от първите десетилетия на двадесети век. Тук са побрани трагични исторически сведения за България заедно със светли знания за мисията, душевността, родовата памет, характера и духа на българския народ.

Това е книга, която приканва за отваряне на съзнанието ни към скритата страна на съдбовността, където ръка за ръка вървят вярата ни в Бога и дадената ни от Него свободна воля за добри дела. Преподобна Стойна е жив пример как Божественият ред предлага на човека безкрайни възможности да продължи да бъде жив и полезен, независимо от ранената му физика и социалните му липси. Категорично засвидетелствана е феноменалната му способност да се саморазвива до необозрими висоти, без да прекъсва живата си връзка със земния свят и с простите радости и горчивите страдания на ближните.

Преподобна Стойна е наречена светица приживе, наградена с любовта и признанието на голямото множество излекувани и обнадеждени люде по нейния край и в далечните околности. Но макар и съвършена и единствена у нас надарена с толкова Небесни дарове, тя до днес все още не е канонизирана. А нейни духовни помагачи са именно светлите сили от Божествената йерархия, между които на първо място е Свети великомъченик Георги Победоносец. Този неин Свят и Светъл брат Георги, както тя го нарича и с когото тя духовно расте като негова сестра, този прославен воин на Светлината е приет за покровител на Англия, България, Грузия, Гърция, Етиопия, Канада, Каталония, Литва, Португалия, Сърбия, Черна гора и на градовете Бейрут, Генуа, Истанбул, Любляна, Москва и Фрайбург… В нашия църковен календар той по традиция е най-почитаният български светец и България му е посветила един от своите официални държавни празници. Но въпреки това неоспоримо високо Божие застъпничество Стойна все още стои извън канона на светостта…

Неда Антонова е отделила място за предполагаемо обяснение на това странно отношение на българската църква към осветяването на името на Преподобна Стойна. При канонизацията „е необходимо да се отвори гробът, за да се види дали костите на покойницата мироточат. Това е задължително условие. Но Преподобната още приживе е забранила подобно посегателство, казала е, че този, който се реши на светотатство, ще умре… Въпреки предупреждението двама мъже от селото се опитали, но тъй и не стигнали до ковчега. Търсели злато. Единият полудява…Другият… го намерили убит и захвърлен край шосето за Гърция…“

Да, може да е така. Може да е всякак. Но цялото житие на тази велика душа върви към безсмъртие в съзнанието на хората. Тя е река от Божия любов към всички страдащи и нуждаещи се. Тя е Божи вестоносец на истината за България и българите – че е дълговечна съдбата ни, натоварена с отговорност и висш промисъл; че патилата ни са заслужени, но и че бъднините ни са предопределени. Тъкмо тя най-напред провижда в бъдещето, че децата и внуците на онези, които са си тръгнали от родината, ще се върнат и ще я въздигнат от дъното, за да я превърнат в храм… Вярно е, че напоследък все по-често се споменават подобни предричания, направени от по-съвременни ясновидци. Но Стойна е в началото. Тя чете от Голямата книга на живота, до която получава достъп свише. Тя олицетворява истината – пречиста девица, всевиждаща в слепотата си, хранеща се като птиче, поддържаща жизнеността си със Словото и молитвата – изтъкана сякаш от светлина, която няма сянка… 

Но. Още една бариера стои пред паметта на Стойна. Това е нейната изповед за прераждането й. По този въпрос целият свят е разделен във вярванията си. Църковната християнска доктрина не допуска подобен сюжет във вечността. И макар да се срещат множество факти, трудно обясними с живота като „еднократна употреба“, по израза на Неда Антонова, все още продължава – и докога ли? – да битува в съзнанието ни абсурдното понятие за граничност на безкрайния ни живот. Опитвам се, но не успявам да бъда убедена да го приема.

В този смисъл финалните изречения на романа, дописани от автора, звучат мистично и обнадеждаващо:

 

             

Искрено се надявам този роман да има много читатели. Той задава въпроси, но и предлага отговори. Документалната му основа предизвиква дискусия за преосмисляне на традиционни представи и понятия, с които мнозина сме се барикадирали пред страха от неизвестното.

Все пак ето го пътя към истината: