Сърбия и руските славянофили

15.03.2015 | автор:  Лев Троцки

„Ерьома, Ерьома, да си беше седял дòма!..“

Преди три дена в ресторанта на хотел „Москва“ някои местни политически нотабили даваха банкет на г-н Брянчанинов  (б. ред. Ал.Н. Брянчанинов е руски публицист, славянофил, през 1912 г. се включва в т.нар. Група на руските прогресивни обществени дейци.), пристигнал тук с кратка политико-дипломатична визита: „от руското обществено мнение“. Банкетът беше в голямата зала на ресторанта, всеки можеше да види участниците, речите се произнасяха публично, така че, когато г-н Брянчанинов произнасяше своята извънредно продължителна благодарствено-прощална реч и всички гости, които не бяха сред участниците в банкета, бяха принудени да не тракат с ножове и вилици, на мен ми изстина печеното в чинията.

Всъщност ако ставаше дума само за това, то не би било достатъчен повод да прибягваме до печатното слово. Но този бан­ кет имаше и друга, не толкова невинна страна. Пръв говори проф. Белич ( Проф. Александър Белич (1876–1960) е най-авторитетният сръбски езиковед през първата половина на ХХ век.) на нелош руски (сърбите, които говорят руски, се броят на пръсти). Благодари на руското обществено мнение за оказваната подкрепа, изрази съжаление по повод на неотстъпчивото поведение на руското правителство, което не следва общественото мнение и завърши убеден, че под влиянието на обществото руското правителство в бъдеще ще заеме по-реши­ телен курс – с една дума, бе казано всичко, което всеки на мястото на г-н Белич не можеше да не каже

Но ето че стана г-н Брянчанинов. Той започна със заявлението, че тук неговите политически заслуги са преувеличени, от което трябваше да се направи изводът, че г-н Брянчанинов има някакви заслуги, изрече няколко доста правилни, макар и не нови мисли, че руската дипломация се е откъснала от народа, заяви, че в тези дни той се чувства повече славянин, отколкото руснак, а след това мина направо към обвинения срещу сръбското правителство, което, от своя страна, уж недостатъчно оценило „руското обществено мнение“ (партията на прогресистите?) и направило малодушни отстъпки на австрийците.

Излезе, че сърбите са канят да изоставят Дурацо и Алесио само защото нямат достатъчна вяра в мощта на партията на г-н Брянчанинов. Ако сърбите категорично бяха отка зали да предадат пристанищата и би се стигнало до война, то мога да ви уверя, че ние от наша страна... Наистина, не мога да отрека, че ние покорно понасяме конфискациите, глобите, изселването без съд, дипломацията ни игнорира – всичко това е вярно, но позволете да уверя от името на „руското обществено мнение“, че ако наистина се стигнеше до австро-сръбска война, тогава... тогава... ура! живио!

Не съм стенографирал речта на г-н Брянчанинов (не умея), но предавам съвършено точно общия ѝ смисъл и непроизволно хумо­ ристичния ѝ характер. „Руското обществено мнение“ е искало от руската дипломация активно да се намеси в полза на Сърбия. Но руската дипломация не обърнала внимание на това искане и не подкрепила сръбските претенции за Адриатика. Може да се стори, че, изхождайки от този несъмнен факт, сръбското правителство е имало право да гради политиката си.

Пашич именно така и направи, като се зае да възстановява дипломатичния мост през Дунава. Но „руското обществено мнение“ пристигна в Белград и с чаша в ръка изрази своето недоволство. Нали през цялото време то решително протестира против каквито и да било отстъпки пред Бертхолд (Граф Леополд Берхтолд (1863–1942) е австро-унгарски политик и държавник, външен министър на Австро-Унгария от 1912 до 1915 г.) Наистина, по повод на тези протести нашата дипломация не си помръдна пръста. Но въпреки това вашето правителство направи голяма грешка. Смея да ви уверя, че ние, общественото мнение, оставаме по същия път... Живио! Ура! Беше изключително срамно да се слуша този монолог от „Коко в политиката“ на Толстой ( Барон Коко Клинген e популярен герой от комедията на Лев Н. Толстой ) и в главата ми постоянно се въртеше въ­ просът: защо дойде тук този компатриот? Да си бе останал у дома!

На банкета изглежда нямаше никой от видните старорадикали, т.е. от онази партия, която прояви малодушие спрямо Бертхолд и не оцени в достатъчна степен „руското обществено мнение“. Всички политици, които слушаха дългата реч на политика прогресист, бяха предимно от две сръбски партии: младорадикали (самосталци) и напредняци. И макар че тези две партии са в опозиция на правителството: младорадикалите заради формалната защита на правата на парламента, напредняците, защото са недоволни от прекалената „отстъпчивост“ на Пашич, по време на упреците на Брянчанинов всички участващи в банкета, поне на мен така ми се стори, се чувстваха еднакво неудобно. Наистина: достатъчно е поне малко да се замислиш за действителното положение, за да разбереш, че във войнственото изказване на г-н Брянчанинов, освен неволния комизъм има и лекомислена дързост, абсолютно безотговорна, бих казал, налудничава.

В последна сметка под влиянието на „руското обществено мнение“, т.е. на някои кресливи групи и вестници, сърбите с всички сили се стремяха, колкото се може по-скоро да завладеят опорните точки по бреговете на Адриатика. „Вие само си свършете както трябва вашата военна работа – казваха им дипломатите от „Новое время“, „Руское слово“ и някои „влиятелни салони“, – а ние няма да ви изоставим!“ Колко жертви и трудности струваше сръбското придвижване към морето, можем да се убедим от такъв ярък епизод: шумадийската дивизия стигна от Призрен в Дурацо на 19-ия ден, като от нейните 3000 коня там стигнаха само 80: всички други са загинали по пътя. Но брегът е превзет.

Австрия иска да бъде очистен. Разбира се, и преди никой не се е съмнявал, че подобно искане ще бъде предявено в една или друга форма. Но, подтиквани от неофициалната руска дипломация, която се представяше за истинската руска дипломация, сърбите търсеха конфликта. Но когато въпросът сериозно се изостри, когато от Землин почнаха през нощта да осветяват с прожектори белградския конак, а кралско-императорските бойни кораби на шега почнаха да обръщат сръбските шлепове, г-н Пашич вероятно е попитал в упор руския посланик г-н Хартвиг: „Какво ще правим сега?“ А г-н Хартвиг, който е известен като стълб на неофициалната истинно славянска политика на Балканите, можем да предположим, е отговорил: „Не очаквайте нищо от наша страна... Аз лично, вие знаете какво е моето мнение... но Петербург... няма нищо да се случи...“

Пашич много добре се владее и след този вероятен разговор е излязъл от посолството, като несъмнено е спазил всички правила на вежливото поведение. Но още по пътя към дома е известил Масарик( Томаш Масарик (1850–1937) e историк, философ, политик, първи президент на Чешката република 1918–1935 г.) , Крамарж или някой трети, че сръбското правителство е готово да сключи споразумение с Виена, т.е. че Сърбия ще се подчини на австрийското искане, облечено във формата на европейски вердикт.

 „Ако Европа реши да изведем войските си от Албания, ние ще ги изведем“, писа „Самоуправа“. Това решение не беше взето лесно. Спорен въпрос е какви са действителните „права“ на Сърбия по отношение на Албания. Но Сърбия правеше жертви дълбоко убедена, че нейните претенции ще бъдат подкрепени. Колкото до неутрално пристанище, Сърбия би могла да го получи без каквито и да било жертви, само с цената на отказа да посяга на Албания. Сръбското правителство избра друг път и вината за това е на неофициалната руска дипломация и на обслужващото я „общестено мнение“. И защото този „друг път“ се оказа задънена улица, Пашич своевременно зави по посока на споразумението с Виена. Но пристигналият за 12 часа от Петербург в Белград г-н Брянчанинов, същият, чиито заслуги са много преувеличени, има смелостта след всичко случило се да упрекне сръбското правителство, че е малодушно и недоверчиво по отношение на „руското обществено мнение“.

По-рано шумно, сега по-тихо тази мисъл варира в някои сръбски вестници: „Политика“, „Правда“, „Щампа“. И никак не е невероятен опитът тази мисъл да се осъществи на практика. Тра­ дициите на самостоятелната офицерска политика са доста здрави в Сърбия. А в случая, когато офицерството е пряко засегнато, където  от него така или иначе зависи да насочва събитията, изкушението е твърде голямо. Цяла сръбска партия, така наречените националисти, бившите „либерали“, служили на налудничавия режим на Милан, сега гра­ дят политиката си, като провокират офицерите да направят „смела патриотична крачка“, а след това без значение дали от това ще се случи нещо във външната политика, или няма, да свалят Пашич и целия радикален режим и да вземат властта в свои ръце.

Тази националистична банда, обединяваща, както впрочем се случва вrнаги, елементи от придворната интрига с елементи от площадната демагогия, днес говори в своя орган с откровен черносотническобунтарски език. Тя призовава да се унищожи съществуващият по литически режим, „без да се подбират средствата“.

Всъщност под патриотична стъпка националистите разбират не война с Австрия (те дори разчитат на поддръжка от нейна страна), а с България: за Битоля, Велес и Прилеп. Но в най-лошия случай националистите са готови да приемат и лозунга „Да не напускаме Дурацо!“. Тяхната задача е в друга плоскост: да се възползват от недоволните офицери, да предизвикат външен и вътрешен хаос и да свалят режима, който ги спира. Трябва само да се помни, че безогледната агитация в някои руски вестници и „салони“, които обещават онова, което нямат, само въвежда мними, фиктивни величини в кръговрата на сръбската политика и в последна сметка служат на определена реакционна клика. И дори само затова най-добре би било господата Брянчанинови да си седят у дома.

Публикувано в „Киевская Мысль“, № 360, 29 декември 1912 г.