Антология в насипно състояние

24.03.2015 | автор:  Лъчезар Лозанов7

За да има поне грам смисъл да събираш някого с някого в антология, е необходимо поне минимално основание: допирни точки, общност на конструкция, принципи и идеи. Другото е клошарство.

Преди  дни в концертната зала на Централния военен клуб беше официалната премиера на едно амбициозно издание –  „Антология на българската поезия – ХХІ век“. Така формулирани претенциите на дебелия над 480 стр. том, изискват внимателна концепция – да се улови духа и тенденциите от настоящето – към, ако не на далечното, то на непосредствено близкото бъдеще. И оттук започват проблемите. Избран е критерият „живи автори“ т. е всичко, което мърда молива след 2000 г. Това е пукнатината.

Поезията е преди всичко дух и естетика. Понякога духът и поетиката на определени личности, дори мъртви, е много повече в бъдещето, защото буди последователи, отколкото „живи“ имена, на които никой не е чувал ни името, ни книгите.

И следва парадоксът – Биньо Иванов, който беше стожер на асоциативната поетика у нас – липсва само защото не му стигат 2 години от смъртта за да прехвърли милениума, но присъства Михаил Тошков с афористичните си изречения в „Дума“ или Спаска Гацева с награда „сребърно летящо перо“ от плевенското дружество на писателите – за заслуги по утвърждаването на славянската идея.

Или както пояснява в своята рецензия една от съставителите и редактор на книгата Анжела Димчева: „Това не е тематична или тенденциозно търсена естетска антология“ въпреки че събира 258 поети с по няколко стихотворения. Ако преведем на човешки език казаното – тя ни представя литературата в нейния хоризонтален вид като разнообразие на имена и почерци, без да има претенции за качеството и значимостта им. И най-важното – без да отчита умението им да създават модели за писане, които привличат съучастници и последователи. Въпреки че по хоризонталата (това че съществуват) могат да се наброят поне още 2 пъти по толкова поети както се казва с „биографична бележка и снимка“.

Липсата на идейни определители обрича селекцията на безполезна еклектика. Въпреки опитите да са жалон сред 100 години уж – със философски, със знакови, доказали се в средното поколение имена (Калин Донков Анжела го е сложила не сред знаковите, а сред тюрлюгювеча в средното поколение), или накрая – лирично интимните и имена-надежди.

Сред „знаковите“ отсъстват и такива като Ани Илков и двама от основното ядро, създали през годините Литературен вестник – Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов. Ще добавя, че нежеланието на автори като Румен Леонидов, Георги Борисов, Марин Георгиев, Виктор Самуилов и Тома Марков със сигурност има своето основание в еклектиката на поетската компания. Нещо, което с излизането на готовия том, вероятно ще усетят и други – като Едвин Сугарев, оказал се в съседство (и братство) с „поета“ Иван Гранитски.

Обяснимо е че антологията няма предговор – у мен буди леко недоумение присъствието на едно несъмнено сериозно име сред редакционната колегия като проф. Михаил Неделчев. Ако той не е намерил ключ за обговаряне на книгата, не знам кой друг би бил алтернативата. Може би литературния критик Светлозар Игов, който обаче е представен като поет на двойно по голяма площ от всички останали, вероятно по роднинска линия с главния съставител Захари Иванов. Умението на Захари да вкарва собствено предпочитани автори извън селекцията на официалната редколегия също е част от тегобата на луксозния том.

Не на последно място са финансовите стресове на изданието. През февруари м. г. Захари кандидатства по програмата Култура на Столична община за 4500 лв, които обаче връща през октомври като неусвоени, тъй като не е изпълнен договорът. След което се налага като издател да продава антологията на собствените си автори срещу 24 лв., принуждавайки ги да се откажат с подпис от авторските си права над публикуваните стихотворения. А намалението, което им се предлага е търговската отстъпка на едро за книжарниците – 20%, защото книгата там се разпространява на цена 30 лв. При това – това важи само за един единствен “авторски” екземпляр. Не знам как точно се връща спечелената по проекта сума, но на премиерата кметът на София Йорданка Фандъкова недвусмислено заяви: „Общината ни се гордее с това че чрез фонд Култура ние финансираме българска литература като последните 3 години над 150 хил. евро са инвестирани за подпомагане и издаване на български книги, повече от 60 издания  в това число и Антологията на българска поезия на 21 в.“

Къде точно е истината, един Захари Иванов знае или неговата Асоциация на софийските писатели, които би трябвало да надничат във финасовите му сметки като издател и шахматен майстор.

Нека добавя още две съображения след първите разменени реплики в мрежата по повод личните ми впечатления от изданието. Особено комично ми се вижда обвинението, че позицията ми е плод на обидата, че не съм включен сред авторите на антологията. С подобна „универсална“ формулировка организаторите на изданието си осигуряват рядък комфорт. По абсурдната им логика излиза, че никой освен 258-те включени имена във „великия“ списък на съдържанието, няма право да изказва друга гледна точка, освен одобрителна – ще бъде бичуван като „обиден“ и „комплексар“. Непризнат от агитката на антологията. Ласкателно, но досега са излизали немалко антологии, в които без да съм включен, не са ме „обиждали“.

Технологията да се злепоставя или дискредитира опонента, вместо да се отговори конкретно и ясно на аргументите – е типично болшевишка манипулация. Не е нужно изобщо да съм автор или пишещ човек, за да изкажа каквото и да било мнение по случило се литературно събитие. Ако ще произведем тезата: само легитимните „авторитети“ да се произнасят по правилната линия (наричана „истина“, навремето партийна, а сега носеща подтекста на СБП като бизнес предприятие), това ще ни върне или към европейското средновековие, или към дните на режисираните опорни тезиси на истината. След времето на постмодерната литература, колкото и мимолетна да е извоюваната свобода, коректната представа е поредица от гледни точки и дебат, но претенциите за притежание на абсолютната истина са смехотворни.

И още един важен въпрос – необходима ли е платформа, концепция за една антология, която по думите на Далчев, е какафония от разнородни гласове, които взаимно си пречат. Аз съм убеден, че за да има поне грам смисъл да събираш някого с някого, е необходимо поне минимално основание. Допирни точки, общност на конструкция, принципи и идеи.

Другото е клошарство.

Въпреки, че жанра „антология“ предразполага към панорамно блуждаене на окуляра и неговите критерии. Заявената безконцептуалност, както и да се обяснява като предварително замислена, представлява умствена импотентност, която не оправдава похарчените пари – европейски или азиатско докопани. Както уточнява рекламния текст на гърба на изданието:

 „…неблагодарна(та) работа (на редакционната колегия) премина през почти неприемливи компромиси…”  Излишната дума тук е „почти”, но тя не може да маскира нещо, което се вижда от километри.

Що се отнася до моето „нахално“ искане за рекламна бройка от антологията, за да се запозная със съдържанието и композицията на антологията – това е нормална практика на издателствата към медиите. И нека отговоря конкретно на Анжела със следния факт – даването на безплатен екземпляр на Марин Бодаков като представител на в. „Култура“ не е нагло и нахално, но ако е претенция на в. „Българска армия”, счетоводството е друго. Ако и това не е двоен стандарт, не знам как другояче се нарича. Димчева навярно има далеч по-благовидно етично обяснение. Но то си е за нейна сметка.

П.П. Румба, ако искаш пусни тази статия, която в края дописах, подразнен от нахвърляните реплики по мой адрес. Във „Факел“ ще се чете от по-широк и изкушен кръг публика. Дано стане етичен дебат, аз нямам лични претенции, стряска ме обаче овчедушието на ред литературни имена, които позволяват на ловки финансови. „предприемачи“  да им бъркат по джобовете и да ги използват като удобен дебилен материал. Дано да греша.

Факел.бг: Готов съм да публикувам и други принципни мнения за тази странна антология. За някои от участниците в нея  това е признание от-най-високо общинско равнище и живо доказателство за литературното им безсмъртие, което ще трае поне до края  на ХХI в. И най-вече небивала семейна радост. За  други, които не вярват в колективно влизане в класиката ни, този претенциозен сборник е безподобна сбирщина. В  него талантливи автори са унижено малцинство, обсадено отвсякъде от мнозинството на пъплещи графомани и откровени бездарници.