Във вселената не е отделено място за тъмните сили, но те съществуват

04.04.2015

Георги Цанков за книгата „Седем нощи светлина“ на Васил Пекунов

 

 

Георги Цанков 

 Господ Бог Иисус Христос отива през нощта при малкото момченце Айри, за да го подготви за най-голямото приключение, което хлапето ще преживее. Очаква го възпитание на чувствата и душата, седем незабравими нощи, които ще го отведат в селенията на Йерарсите на Светлината и петгодишното хлапе ще открие чудеса в седем краища на света. Всяко от пътуванията към Йерарсите е израз на богатото въображение на детето.  Чичо Христос употребява онези чудесни думи, които събуждат творческата енергия на момченцето. Ето какво му казва той: „А сега си представи, дете, колко много са хората творци и учени, хората – търсачи на светлината и мъдростта, хората – виждащи ясно напред в бъдещето, хората, които са благословени да разкриват ума на Бога, хората, които вече са пристъпили прага в храма на Господ.”

На всяко място, където стигат Божият син и спътникът му, ги очаква поредната стая на тайните – детето влиза в нея и няма право да разказва никому какво е видяло и чуло там. Това са стъпалата на неговата инициация, посвещаването му в тайнствата на доброто. Великите Души, с които Айри се среща, му поднасят прозрения за сферата на духовното. Властелинът на Волята, на Силата, на Мощта, на Мъжеството...  Може би най-дълго ще се спрем при Владетеля на Висшия Ум, на Активния Творчески Разум, този Властелин на Божествената Интелигентност, този Велик Архитект на Земята, ще се запознаем с неговото прекрасно войнство, ще чуем разказа за Вълшебната стълба към Небето, на седмото стъпало на която ни чака Господ, за да ни прегърне за добре дошли при Него и в Него.

Читателят сам ще разбере кои са останалите Йерарси, ще се почувства щастлив сред художниците, поетите, музикантите, архитектите, ще посети учените, които достигат до страхотни изобретения... Всичко това ни помага да съберем максимални сили срещу злото. Във вселената, която Иисус Христос показва на Айри, не е отделено място за тъмните сили, което не значи, че те не съществуват. Воините на Светлината стягат редиците си, за да им нанасят поражение след поражение,  затова всяка невинна душа за тях е толкова важна. Прочетеното непременно трябва именно така да се отрази и на нас. Окъпани в искряща светлина от небесните сфери, покорени от магията на езика на великолепния писател, ние сякаш се нареждаме сред избраниците, които трябва да пазят Доброто и Мъдростта. Казват, че било трудно книгите да променят света, но Васил Пекунов успява да стори чудото и да ни предаде факела на Божата истина. А това никак не е малко.

Из отзива на Георги Цанков, който можете да прочетете тук

http://www.fakel.bg/index.php?t=2564

 

 

„Седем нощи светлина“

Откъс от книгата

 

- Това остров ли е, чичо Христос? – попита очарованият Айри.

- Не, това е брегът на вълшебен полуостров – гласеше ласкавият отговор. – Той пък е част от цял грамаден континент.

- Уха! – гласеше възторженият отговор.

На брега ги очакваха мнозина обитатели на вълшебния полуостров, всички до един облечени в дълги жълти роби. Най-отпред сред посрещачите, нагазил във водата с босите си крака, щастливо се усмихваше извънредно красив мъж в извънредно красива жълта дреха, който чичо – младият моряк без грешка се досещаше – трябваше да бъде тукашният чичо Йерарх. Трябваше – и беше. И жените, и мъжете край него бяха с такива красиви лица, такъв покой, такава ведрост се четеше в очите им, в изразите на лицата им! Покой и ведрост лъхаше от цялата изумителна картина отпред, такъв мир извираше сякаш изпод земята и снизхождаше сякаш откъм небето, че Айри съвършено несъзнателно и съвършено спонтанно се поклони отдалеч на полуостровитяните, както си беше застанал отпред на носа на платнохода.

И те вкупом му се поклониха, а чичото Йерарх сведе глава, сетне пратиха лодка, която да ги вземе от борда, последваха нови поклони на брега, този път доземи пред Господ Бог, включително и чичото Йерарх, приветствия последваха, мили, задушевни слова за добре дошли. Христос и Йерархът размениха помежду си няколко само тихи думи, Спасителят се усмихна с всеблагата си усмивка, нови поклони на взаимна почит и след малко – само малко, колкото да се сбогува с моряка си, – Великият Учител на хората крачеше далеч-далеч обратно през океана. Да, именно, точно както преди двадесет и четири дни крачеше спокойно по езерото.

Айри се бе вторачил в стопяващия се на хоризонта свой капитан, така че изобщо не усети как жените и мъжете се пръснаха по работата си. Бяха останали само те двамата с чичото Йерарх. Детето огледа още веднъж чудната красота наоколо си и доби кураж. Стори му се, че ще е загуба на време за такъв опитен вече морски вълк като него да усуква, и реши, че е най-добре да заразпитва без никакви заобикалки.

- Чичо Йерарх, ти нали си добър? – осведоми се направо, но твърде почтително.

- Безусловно – отвърна напълно сериозно домакинът.

- Ти си като другите чичовци Йерарси?

- Така е, що се отнася до добротата.

- Ама си подчинен на чичото Йерарх на Големия Ум, дето живее навръх планината!

Властелинът избухна в очевидно заразителен смях, понеже и морският вълк щастливо прихна да се смее.

- Може да се каже, че съм му и подчинен в определен смисъл, но по-скоро съм му постоянен близък сътрудник – обясни ведро Царят на вълшебния бряг.

- Твоята йерархия нали е част от неговата йерархия? – настоя за повече яснота гостът.

- Част е.

- Е, значи си му подчинен.

- Приемам – разпери ръце домакинът.

- Понеже той така ми каза – че твоята йерархия е част от неговата разширена свръхголяма йерархия.

 - Много точно те е информирал. А сега седни на пясъка. Защо да стоиш прав след такова дълго плаване!

Айри с удоволствие опъна нозе върху топлия мек пясък. Но не се забави да продължи разпита си.

- Мога ли да науча каква е твоята йерархия? – звънна любопитното му гласче.

- Разбира се. Аз съм Властелинът на Хармонията.

- Какво е хармония?

- Хармония означава съзвучие, когато говорим за музиката и не само за нея. Означава и още много и много неща, които ще ти е трудно да разбереш в цялата им пълнота, но аз ще ти ги спомена. Хармонията означава съгласуваност, съгласие, разбирателство между частите на някаква цялост. Означава единодушие, единомислие между тях.

- Мама, тати и аз! – вметна умно детето.

- Точно така. Вие сте едно хармонично цяло.

- Чичо Христос и вие, чичовците Властелини!

- Точно така. Ние сме едно хармонично цяло.

- Разбрах!

- Хармония означава и вътрешното единство между някакви неща. Означава и съразмерност, съответствие на нещата, красивото съчетаване на нещата.

- Разбрах!

- Браво на теб! – усмихна се Йерархът. – Ето за всичко това, което ти така бързо и дълбоко разбра, отговарям аз. Затова съм и могъщият Властелин на хармонизиращото могъщество.

Айри почтително замълча, докато преглъщаше вкусните важни думи.

- В много случаи, сине мой – добави внезапно и много тихо Властелинът на Хармонията, – хармонията се постига извънредно трудно. Необходим е конфликт, което значи сблъсък, стълкновение, битка, противоборство. И то не само външна битка между противоборстващите страни, а твърде често се получава вътрешен конфликт, вътрешен сблъсък в самите нас, за да се осъществи хармонията. Тогава тя е и най-съвършена, най-благодатна.

- Да, чичо Йерарх – промълви замислено детето.

- Хармонията е и красота – продължаваше равно Властелинът. – А красотата е начинът да изразиш Бога у себе си, божественото у себе си, да изразиш единството и единението си с Бога. Тя, красотата, е и най-добрият път да изразиш, да прославиш божествеността на този свят наоколо, да се поклониш на величието, на божественото, което срещаш навсякъде около себе си на земята. Замисли се сега какъв е Господ Бог? Какъв е твоят велик приятел Иисус Христос? Освен всичко останало, което той е, нашият с теб Учител е и най-висшето проявление на красотата. Като един от нас и единен с нас, той е най-красивото проявление на най-красивите качества на всяко живо одухотворено същество. Кои са тези качества, сине мой Айри? Ще те науча да знаеш само някои от тях, без да ги подреждам по важност или по някакъв друг начин. Има ли нещо по-красиво от верността, предаността, справедливостта, благородството, честта, достойнството, любовта към истината, честността, постоянството, умереността, търпението, добросърдечността, благостта, смирението, самоотвержеността, великодушието, милосърдието, състраданието и уважението към ближните?

- Може ли пак? – помоли тихо детето.

Властелинът на Хармонията повтори бавно божествените слова. И добави:

 - Всеки човек, който тръгне по тази пътека, който се преизпълни с мъжеството, ясния ум и решителността да възпитава в себе си тези качества, такъв човек, сине, вече е приел в душата си примера и завета на Господ Бог Иисус Христос, той вече стои в храма на Господ. А Хармонията и Красотата, на които се е посветил, веднага го правят и скъп член на моята йерархия.

- Да, чичо Йерарх – повтори същите си одевешни думи смълчаният Айри.

А Властелинът на хармонизиращото могъщество продължи:

- Много често красотата се разкрива на хората чрез изкуството. Спокойно може да се каже, че моята йерархия на хармонията и красотата е и йерархия на изкуството. Погледни ей там, погледни назад и нагоре към хълма. Навсякъде тук се твори изкуство.

- Аз не знам какво е изкуство – рече унило детето.

След което побърза да погледне наляво. Далеч в дъното на плажа мъж и жена работеха нещо. Мъжът седеше на сгъваем стол и пишеше нещо в тетрадка, а на петдесетина метра от него, почти в края на пясъка, жената бе забила триножник и рисуваше. Нагоре пък по хълма над брега, където бяха пръснати жълти и светлозелени къщички с веранди към морето, мнозина от обитателите им бяха излезли на вече сенчестите си веранди и също пишеха, свиреха, композираха, рисуваха, ваеха, рецитираха, скицираха…

- Как така да не знаеш? – засмя се чичото Йерарх и по младежки скочи от пясъка на крака. – Аз какво ти казах току-що? Не ти ли казах, че изкуството е начин да разкриеш пред хората красотата, цялата красота и величие на сътвореното от Господа Бога?

- Не, не ми го каза така – отбеляза съвършено справедливо малкият гост. И също се изправи.

Властелинът весело, обичливо се смееше.

- Ама аз пак не разбирам какво точно е изкуство – погледна го още по-посърнал Айри. И прибави, за да изясни докрай незавидното си положение: – На макс не разбирам!

- На макс?!

Чичото Йерарх на изкуството, каквото и да означаваше това нещо изкуството, изведнъж рязко се наведе, хвана го здраво под мишниците и вихрено се завъртяха като същински грамадански пумпал. Онази част от пумпала, която се падаше точно при устата на Айри, възторжено пищеше, а от срещуположната част двете крачета на пумпала щастливо махаха почти успоредно на земята. Божествено! Сетне Владетелят подхвърли детето нависоко и го сграбчи така здраво, преди да падне на пясъка, и така внимателно го пусна на крака, и така нежно го целуна по рошавата косица… И така лъчезарно повтори:

- На макс!

- На макс! – кимна омагьосаният Айри. – Изобщо не разбирам.

- Пропуснах да ти съобщя програмата – рече радушно Властелинът. – Днес програмата ти е простичка. Сега сам ще идеш при когото пожелаеш от всички тези жени и мъже, които виждаш, и само след час-два чудесно ще разбираш – за твоите почти пет години – какво означава изкуство.

- Ще мога да ги гледам ли? – просия очарованото дете.

- Ще можеш да ги гледаш как творят изкуство – уточни домакинът. – И дори да си говориш с тях ще можеш. И дори да им помагаш ще можеш, стига да поискаш.

- Ама на макс! – опъна ръце нагоре Айри.

- Стига ти да си на макс – кимна усмихнатият Йерарх.

- А после?

- После те очаква моята Чудата Тайна зала №4.

- Знаех си… – преглътна шумно гостенчето, предвкусвайки удоволствието.

- После ще ти разкажа моята приказка и ще поемеш обратно още преди залез слънце.

Айри внезапно осъзна, че през цялото време, докато така сладко си говореха с чичото Йерарх, платноходът леко се полюшваше право пред очите му насред отворения залив.

Домакинът проследи погледа му.

- Правилно се догаждаш – рече равно. – Дълъг път те чака с кораба ти.

Не чак толкова внезапно, колкото одеве, но все пак доста бързо Айри осъзна още, че въобще не го е страх.

Поне в момента.

- Хайде, творците на изкуството те очакват – подкани го домакинът.

- Ти няма ли да дойдеш с мен? – попита съвсем малко смутен малкият.

- Не, ще ида да поработя в моята къща.

- Коя е тя? – вдигна взор Айри към хълма.

- Сам знаеш – чу той странния отговор.

Детето полека обиколи с поглед всички къщи по хълма.

- Онази, нали? – посочи с пръстче вдясно.

- Разбира се – потвърди някак като че ли разсеяно Властелинът, сякаш бе напълно разбираемо, на макс разбираемо, такова малко дете да разпознае веднага и безпогрешно къщата му.

От друга страна, наистина бе напълно разбираемо. Къщата на Йерарха почти по нищо не се отличаваше от другите къщи, които бяха точно толкова големи и също толкова красиви, само дето неговата бе мъничко по-красива. С какво обаче беше по-красива – Айри не можеше да прецени, не можеше да обясни, но беше сигурен, че е така, по-красива беше.

- Е, като приключиш, почукай на вратата ми – рече Властелинът на Хармонията. – Там при мен е и Чудатата Тайна зала.

И пое нагоре по тясната пътечка към дома си.

Детето се поколеба при кого първо да иде – при лелята или при чичото на плажа. Щеше му се да бъде възпитано момче и му се стори, че ще е доста неприлично да подмине чичото, който бе хем по-близо, хем и на пътя му. Искаше му се обаче да се покаже и като джентълмен, какъвто си беше още от малък, когато научи какво означава джентълмен и много му хареса. Колебанието му издържа точно колкото бе неголямото разстояние до чичото, понеже любопитството му – само в този случай – надделя над джентълменството.

- Добър ден, чичо – поздрави Айри възпитано, като поспря. – Ти какво пишеш?

- Книга – отговори му извънредно добронамерено писателят.

- Хубава ли е? – попита не чак толкова възпитано детето, но пък откъде да знаеше, че откровеността и милото простодушие понякога могат да бъдат невъзпитани.

- Много бих искал и вярвам, че ще е такава – усмихна се чичото. – Нека първо я завърша, пък тогава ще се разбере.

- Трудно ли е да пишеш, чичо? – почти се надвеси над тетрадката му Айри.

- Зависи – рече след малка пауза писателят. – Ако искаш да пишеш добре, трябва да проникваш в дълбините на нещата, чак до дъното им. Трябва да притежаваш чист, необременен разум и мъдростта да го следваш. И още нещо изключително важно, малък приятелю. Трябва да откликваш на интуицията си, да се съобразяваш с нея, безрезервно да й вярваш. А интуицията е онова вътрешно знание, дадено ни от Бога, което няма как да бъде обяснено и за което много често дори не подозираме, че го притежаваме.

- Интуицията…

Новата за Айри дума твърде му хареса.

- Няма да мине много време, ще видиш, и ти чудесно ще разбираш как работи интуицията, включително и у теб самия – каза чичото, вглеждайки се някак много съсредоточено в очите на гостенчето си. – Искаш ли да напишеш няколко думи? – попита неочаквано.

- Ама аз не мога да пиша! – уж отклони предложението Айри, но кой знае защо протегна ръка към молива на любезния чичо.

- Аз ще ти помагам – засмя се писателят. – Хайде, напиши тук своята буква. Ти я знаеш, усещам го.

Айри с лекота написа „А”.

- Сега опитай да повториш ето тази буква.

- Това е буквата на мама! – възкликна възхитено момчето.

- Така ли? Давай! Сега онази буква тук накрая!

- Уха! Това е буквата на татко!

- Виж ти! – зарадва се някак много спокойно чичото. – Сега тази.

- Ама тази е на баба!

- Чудесно тогава. Ето тази е наред.

- Тази не я знам.

- Давай, давай. Браво! Сега нова дума. Почваме с ето тази буква.

Господи, колко приятно беше да се пише по този начин!

- Ама тази е на дядо буквата! – извика детето след малко.

- Много добре – отзова се добрият чичо писател.

След няколко минути Айри бе написал цяло изречение, което новият му приятел му прочете. След което чичото рязко погледна нагоре към слънцето, бързо се изправи и прегърна малкия.

- Интуицията ми подсказва, че тази наша среща никак не е случайна – произнесе тихо, наведен почти до ухото на детето. – Ще я запомня навеки. А сега върви, времето напредва. Сбогом, приятелю!

Айри тръгна по пясъка към края на плажа, извърна се, помаха на чичото, който дружески му отвърна, преди отново да се наведе над тетрадката си.

Междувременно лелята бе спряла да рисува върху платното, опънато на триножника й, и усмихната го наблюдаваше как се приближава. И детето я разглеждаше отгоре надолу и първото, което си отбеляза, беше, че очевидно не биваше да се обръща към младата жена с „лельо”, а и с „какичко” някак не вървеше. А второто, което си помисли, беше, че тя е приказно красива. С една дума – на макс! За трето не му остана време да съобрази.

 Момичето го избави от затруднението с обръщението, докато му протягаше тъничката си ръка:

- Здравей! – рече радушно. – Наричай ме просто Елена. А ти си?

- Айри.

- Здравей, Айри! – поздрави го художничката, но той вече не я гледаше.

Тя поизчака.

- Как ти се струва?

- Страхотна е! – чистосърдечно я похвали момчето.

- О, много си мил! – чистосърдечно се зарадва момичето.

- Аз също рисувам на работа в детската градина – подметна ей така просто Айри.

- Сигурна бях – отзова се девойката, а прекрасните й очи сияеха.

- И в къщи си имам стойка за рисуване – добави полека той. – И боички, и четка. Специални боички, в кутии.

- Нямаше как да е иначе – кимаше очаровано младата жена. Сетне и тя като чичото ей там до тях се вгледа някак много съсредоточено в очите на гостенчето си. – Имаш ли нещо против да дорисуваш тук долу? – предложи и посочи левия долен край на рисунката си.

Айри а-ха да възкликне, че не може да рисува, ама се спря навреме, понеже се сети, че ще изпадне в противоречие.

- Какво мислиш за малко червено ей тук и доста синьо ето там?

Детето нищо не мислеше. Вместо това вдигна доверчиво очи към нея.

- Наистина ли ми разрешаваш? – продума.

- Разбира се, че наистина! Нали идеята беше моя!

Отпърво плахо, после обаче доста по-смело и лека-полека дори по своеобразен начин професионално Айри дорисува левия долен ъгъл в червено, изтри четката в парцалчето, както правеше и у дома, топна я в синята боя и порисува малко около мястото, което девойката му бе посочила.

- Впечатлена съм! – извика тя, когато той свърши. – Браво! Благодаря ти!

Сетне грабна четката от ръката му и мазна няколко пъти само по синьото, без да пипа повече червеното. Уж нищо кой знае какво не се промени в синьото, а цялата долна част на картината сякаш се преобрази, и то към много по-красиво!

А малкият художник я следеше с нямо обожание.

- Ето това е! – въздъхна момичето и изтри и четката, и ръцете си. – Сега вече ние с теб можем спокойно да заявим, че направихме каквото ни беше по силите, за да сътворим истинната красота. Ние действително сътворихме според възможностите си истинна хармония. И знаеш ли защо успяхме? Защото съединихме душите си в единен, в общ инструмент на духа. А духът, мили Айри, не е нищо друго освен Господ Бог в нас.

Детето безмълвно пристъпи и се притисна в дългата й жълта роба.

- Тръгвай, мъничкият ми – целуна го тя. – И никога не забравяй, както няма да забравя и аз, как работихме заедно в името на божествената хармония. Сбогом, приятелю!

Въпреки че изпита известно неудобство, задето не действа като джентълмен, Айри не я послуша и остана още мъничко притиснат в нозете й. Сетне се извърна и бавно се отдалечи, като този път мъжки се сдържа да не помаха.

Остави краката сами да го водят, докато си мислеше за прекрасната картина върху платното и за прекрасната девойка, която я беше нарисувала със съвсем малко приятелска помощ.

След минута чу пианото. Последва акордите, които преизпълниха душата му с такъв мир, с такова отпускащо блаженство, с такава някаква всеопрощаваща благост. Айри не знаеше с какво е преизпълнена душата му, но се почувства като приласкан от тази музика. Къщичката беше съвсем наблизо, а чичото свиреше на пианото в стаята, от която се излизаше на верандата. Затова се и чуваше толкова добре през отворения прозорец към верандата, а и отвън дори се виждаше главата на чичото точно зад пианото.

Детето се качи на ниската веранда и застана така пред прозореца, че затъмни светлината на чичото пианист, който беше доста възрастен, сигурно повече и от татко.

- Здравей, момче – приветливо се засмя младият мъж, обръщайки се към Айри.

Ама не спря да свири и пръстите му играеха по клавишите, без да ги гледа. Да, да – нито клавишите, нито пръстите си гледаше.

Момчето следеше виртуозния бяг на пръстите му като омагьосано. Това бе и единствената причина да не отговори веднага на поздрава.

- Как се казваш? – попита чичото, свирейки.

- Добър ден – каза като насън Айри. – Айри.

И тук музикантът направи нещо, което доведе детето до екстаз. Той спокойно вдигна лявата си ръка и погледна часовника си, а дясната му ръка продължаваше да свири, като при това мелодията си остана все такава вълшебна и топла като прегръдката на мама.

- Нямаме много време – поклати глава чичото и отново засвири с двете си ръце. – Харесва ли ти? – подхвърли.

- Много – промълви слушателят откъм верандата.

- Току-що я композирах – обясни композиторът. – Докато ти пишеше, рисуваше и се качваше по пътеката – добави.

Малкият загуби окончателно ума и дума.

После композиторът посвири още малко и приключи.

- Заповядай вътре, ако обичаш – покани любезно гостенчето си.

То послушно прекрачи през отключената врата.

Чичото премести още едно столче пред пианото, настани детето до себе си и рече някак тържествено:

- Сега опитай сам. Аз само ще водя пръстите ти.

Сърчицето на Айри се разтуптя от възторг на макс и от съвсем малко притеснение. Но дори и не понечи да съобщи на благия чичо, че не може да свири на пиано.

Чичото композитор се изправи, мина зад гърба му, хвана и двете му ръце със своите по такъв ловък начин, че даже можеше да управлява и да насочва пръстите му. И Айри засвири – вярно, доста бавно в началото, клавиш по клавиш, ама полекичка темпото се усили, пръстчетата му чудесно усещаха ръководещите меки докосвания на чичото, получаваше се идеално, и то наистина идеално! А след малко композиторът почти неусетно за детето спря да ръководи ръцете и пръстчетата му, а мелодията, която извираше от пианото звучеше все по-уверено като възторжен химн на прекрасното, на възвишеното, на небесното, на божественото.

- Пленен съм – внезапно пусна домакинът ръцете на Айри и го стисна отзад за раменете.

Пръстите на детето замряха начаса върху клавишите.

- Музиката разкрива едно от най-висшите качества у човека, дарявано рядко и само на малцина – способността да изразяват божествеността около себе си и вътре в себе си. Всички хора винаги и завинаги запазват връзката си с Бога и затова постоянно и неизменно усещат Бога и в себе си, и извън себе си. Това свято чувство расте в хармония със собствената ни еволюция, в съответствие със собственото ни израстване, развитие. Ала малцина все още са израснали дотам, че да са в състояние да изразяват божествеността около себе си и у себе си. Ти, приятелю Айри, току-що ми показа, че вече растеш, че вече си усетил блаженото чувство на съпричастие с Бога. Бъди благословен!

Детето не знаеше какво да каже, нито пък какво да стори. Всичките тези вълшебни думи му звучаха като музика.

- Сбогом, Айри – вдигна го от столчето чичото музикант. – Върви нагоре по пътеката. Където и да те отведе тя, ще бъде ползотворно за теб. Хайде, почти нямаш време вече.

Малкият кимна механично, слезе по верандата и пое по пътечката над къщата на чичото композитор. Пътеката често-често се раздвояваше, от нея непрекъснато се отделяха нови странични пътечки, Айри свърна два-три пъти, защото гледката му харесваше, и скоро се озова право пред къщата на един побелял чичо с очила, който чертаеше нещо на масата си, която заемаше половината му веранда.

Детето нямаше никакво съмнение, че и този чичо сигурно ще е много интересен.

Чичото го чу, ала продължи да си чертае.

- Качи се горе – проговори, без да вдига глава.

Айри се качи, поздрави и взе да следи как възрастният мъж борави с пергела, триъгълниците, моливите.

Мина доста време сякаш.

- Добър ден, казваш – промърмори чичото. – Добър да е.

Огледа момчето, разкърши рамене, понеже от сутринта работеше все наведен.

- Ела от моята страна – нареди. – Ето така. Виждаш ли, това тук е гаражът за специалните коли – взе да посочва на чертежа, който се оказа хем чертеж, хем нещо като рисунка. – Това е пък подземният паркинг на личните автомобили. Тук ще е парното, тук – пералнята. Сега проследи как съм разположил асансьорите. А това тук никога няма да познаеш какво е.

- Ама аз и всичкото не знам какво е – вметна разсъдително детето.

- Не ти ли споменах? – засмя се неочаквано чичото, а лицето му се озари от необикновено добродушие. С тази усмивка изобщо не изглеждаше строг. – Това е болница, голяма болница. А това какво е?

- Не знам.

- Казах ли ти, че няма да познаеш. Това е операционната! Една от операционните, най-модерната!

- Ти какъв си, чичо? – попита логично Айри.

- Архитект съм – отвърна архитектът.

- На мен чичо Христос ми обясни какво значи архитект – рече радостно Айри. – Така ли се правят болниците? – попита още по-логично.

- Всички сгради така се правят. Помниш ли? Първо в главата, после с тухли и бетон. Аз преживявам сградите със сърцето си и ги превръщам с главата си в съвършенство, в хармония. Представи си, че слънчева светлина огрява ума ти и ти разкрива кое как е най-добре и най-красиво да бъде. А после ти остава само да го начертаеш.

И Бог си знае защо архитектът щастливо се разсмя.

След което – за нова безкрайна радост на гостенчето си – му връчи пергела си и изкомандва:

- Забоди го тук и ми нарисувай ето такава окръжност! Да, точно тук!

Айри много внимателно очерта кръга.

- Чудесно! А сега тук, нека двете се застъпят.

Айри много усърдно застъпи окръжностите.

- Браво! – потупа го по гърба чичото. – За жалост – добави със искрено съжаление, – нямаш вече никакво време и трябва да тръгваш. Иначе щяхме заедно да начертаем ето с тази специална линия поне три кабинета – един за уши, втори за нос и трети за гърло.

- Ама не може ли… - опита да се пазари Айри.

- Не може – поклати глава все така усмихнатият архитект. – Нашият Учител вече те очаква. Сбогом, помощнико!

Слънцето отдавна вече бе преминало зенита си.

И този път момчето самò избра пътеката измежду многото пътеки, които тръгваха от къщата на чичото архитект. След броени минути Властелинът на хармонизиращото могъщество го посрещна на собствената си веранда, пошепна му няколко въодушевяващи слова, които останаха свидна тайна между него и госта му, искрящият от щастие гост бе хванат за ръка и веднага заведен в Чудатата Тайна зала на домакина си.

Слънцето слезе още доста надолу.

Айри се появи на верандата безмълвен, тих, някак прибран в себе си. Продължаваше да сияе от щастие, но не външно, а вътрешно, сякаш отвътре навън бе озарен от смирена Божия благодат. Повече от очевидно беше обаче, че онова, което бе наблюдавал в Чудатата Тайна стая, го бе потресло – толкова цветно и приказно красиво трябваше да е било всичко видяно вътре.

Ала единствени те двамата с чичото Йерарх си знаеха на какво беше станал свидетел малкият ни герой, за каква част и за коя точно част от величавата работа на йерархията на Хармонията бе получил честта и милостта да я съпреживее.

- Харесват ли ти? – попита след малко Царят.

- Много – отвърна детето с пълна уста.

Айри, който внезапно бе усетил, че е много гладен, хапваше поредния екзотичен плод. Никога не беше и сънувал, че съществуват такива вкусотии. Плодовете бяха с такъв прекрасен, сочен, чичото Йерарх дори се беше пошегувал – хармоничен вкус, че детето – вече заситено – се чудеше дали да си вземе още един само или все пак два от тия жълто-оранжевите.

Сядаха на верандата, откъм морето подухваше свеж полъх, миришеше на цветя, на покой, на любов.

- А сега слушай – каза меко Властелинът. – Ще ти разкажа приказка за един писател на детски приказки.

Айри мълком кимна, а Йерархът заразправя.

Имало едно време един разказвач на детски приказки. Преди да стане такъв, той преживял много трудности, много разочарования, изпадал често дори в отчаяние. Полагал огромни усилия да се пребори най-напред с вътрешните си колебания, съмнения, с неувереността си дали е избрал правилно пътя си, по който да служи ползотворно на хората. Не му било никак леко да преодолява и външните малки пречки или високи препятствия, които постоянно го съпътствали.

Минали години и години. Лека-полека разказвачът повярвал в себе си. Започнал да осъзнава, че целта на работата му не е нищо друго, нищо повече, но и нищо по-малко от разкриването на Божията красота, за да служи тази красота на хората. И той, като мнозина свои събратя творци, трябвало да премине през огромни конфликти, преди да достигне точката на вътрешната си хармония. Годините на изпитания го научили как да постига тази своя вътрешна хармония. Просто се научил да съединява душата и тялото си в единен и хармоничен инструмент на духа. Това е и единственият път, сине мой, да станеш божествен посредник между Небето и Земята. И да носиш небесните плодове тук долу на земята, между хората. Трудът на тези хора, сине мой, по-скоро плодовете на съзнателния и активен труд на тези даровити творци, е нашата пък духовна награда, на нас останалите, награда за собствения ни благословен съзнателен и активен труд за благото на ближните ни.

Минали нови години и години. Разказвачът се превръщал във все по-вдъхновяващ певец на вездесъщата Божия красота и хармония. Все по-омагьосващ писател ставал. И знаеш ли защо? Защото постепенно си изработил система как да твори най-пълноценно и привикнал всекидневно да работи по тази чудесна за него система.

- Системата нали е нещо като програмата тук? – обади се детето. – И като програмата при другите чичовци Йерарси?

Властелинът се усмихна благо, положи меката си десница върху дланта на Айри.

- Точно така. Системата на онзи разказвач му служела все едно като всекидневна работна програма. Разказвам ти за него именно заради системата му. Един ден, запомни това, тази негова система ще ти е от голяма полза.

Ето какво вършел той всеки ден, преди да пристъпи към писателската си служба. Започвал с молитва към Господ Бог Иисус Христос да му даде вдъхновение да пише, като едновременно му благодарял, че вече му го е дал вдъхновението. Този мъдър творец знаел, че Господ отвръща на добротворните ни молитви още преди да сме ги отправили към него. А след молитвата си разказвачът повиквал любезно и даже коленопреклонно музата си. Музата му била една чудно красива девойка, която никога не закъснявала да откликне на поканата му. Идвала тя, настанявала се до писалището му и търпеливо му напомняла някои извънредно важни истини, които той прекрасно бил научил вече, но с благоговение изслушвал всеки път преди работа. А музата тихо и нежно му шептяла, че Господ Бог Христос е творец на всички хора и принадлежи на всички хора, защото е едно с всички. Че той е наш Учител, Учител на всички. Че точно той, нашият Господ и Учител, подкрепя волята ни, тоест целеустременото ни намерение да творим добро и красота, позволява ни да станем съпричастни към извечната мъдрост и истинната любов, като по този начин ни отваря разума, отваря висшето ни познание, за да сътворим чудото. Защото всяка творба в името на доброто и красотата, всяка творба в името на Христа е чудо!

И така, малък Айри, с воля, насочена към добруването на хората, с преизпълнено с любов сърце и с дълбока мъдрост за небесните и за земните истини, нашият разказвач отправял навътре проникновения си взор, тоест отварял съкровището на висшия разум на душата си, и виждал, че всичко е красота, Единна, Една и Единствена Красота.

И потичали виденията му, редели се сами словата му, ръката му сама пишела, а музата само насочвала благодатно рукналия извор да не излезе от руслото.

Свършвал той работата си, приключвал творческия му процес за деня. Музата му, търпеливата и благородна девойка, всеки път му благодаряла за доброто и красотата, които той отново бил създал. А той благодарял на нея за неизменната й помощ, целувал й ръка, изпровождал я.

Ето така, сине мой, са сътворени безчет велики творби на изкуството. Творците, които ги създавали, се свивали нощем в тесните си стаички, ако били бедни, или се прибирали в пищните си спални, ако били богати, лягали на старото си скърцащо диванче или в широкото си балдахинено легло, заспивали със съня на благословените. Абсолютно без никакво значение е в какви условия на бита са били създадени тези творби – в огромната бездна между крайната бедност и разточителния разкош. Във всички случаи – без изключения – големият творец задължително е притежавал, притежава и ще притежава огромно богатство на душата. А богатата му с Божиите дарове душа безусловно и неминуемо трябва да е единена, единена е и ще е единена с отвъдното блаженство, което богатият духом претворява в земна красота, дарявайки я на ближните си. Земна красота, идваща от Небето, но принадлежаща и на Небето, и на Земята. Иначе как биха могли земните хора да я почувстват и да я разберат!

И още нещо, мой малък Айри, най-важното. Всеки един от тези велики творци – без изключения – е живял, живее и ще живее с разбирането, че трудът не е необходимост, а радост, че без труд за общото човешко благо не бива да се живее. Едва тогава, едва след като се осъзнае тази вечна истина, творецът достига дверите на моята йерархия, бива радушно приет в нея и започва да споделя още по-благодатно с ближните си хармонията на сърцето и душата си.

Йерархът завърши приказката си, а детето бе зареяло взор към океанската шир. И не помръдваше минута след минута.

Моменти от представянето на книгата с участието на Мая Новоселска, Георги Цанков и Румен Леонидов можете да видите тук

https://www.flickr.com/photos/93581383@N08/sets/72157632839379303

https://www.youtube.com/watch?v=UM6e0YJaTko

Васил Пекунов