ФЕНИКСЪТ НА 21-ВИ ВЕК

27.04.2015 | автор:  Анжела Димчева

Днес поетът Любомир Левчев навършва 80 години

 За „Панихида за мъртвото време“ – вариации на рецепцията

 Първа част

 Нито вълк, нито брат.

Човек за човека е българин.

Любомир Левчев

Още със стъпването си на българска земя видният американски писател и интелектуалец Гор Видал казва на Любомир Левчев: „Ако искаш властта да те забележи, трябва да я дразниш!“ Това става през далечната 1977 г. на Първата световна писателска среща в София. Той може би и не подозира, че до този момент – зад видимата маска на любимец на властта – всъщност на Левчев е отредена много по-сложна роля и опасна привилегия: да има честта да изказва онези еретични мисли, да прокарва с помощта на Л. Живкова онези абсурдни идеи, които новите поколения през 60-те и 70-те години генерираха (и си прошепваха!), но които догматичните мозъци в Политбюро на БКП не можеха да допуснат.

Чета новия роман „Панихида за мъртвото време“ (2011) на Л. Левчев и не просто научавам интересни факти. Този обемен повествователен текст ме връща към продължаващия вече десетилетия дебат за същността на романа изобщо. Не случайно проф. Симеон Хаджикосев, обобщавайки многолетните спорове, казва, че „той се възприема като супержанр, а това дава основание на неколцина да го слагат като четвърти литературен род, нарушаващ монолитността на триадата епос – лирика – драма“[i].

Още с появяването си през есента на 2011 г. „Панихида за мъртвото време“ взриви с полярни оценки българското литературно пространство. В интернет форумите и във Фейсбук месеци наред се водеха словесни престрелки „за“ и „против“, от „осанна!“ до „разпни го!“... Над всичко обаче витаеше едно особено учудване от смелостта на автора да разрови болезнени места от миналото, да говори открито за „самоубийството на една социална система“. Получи се нещо като римейк на отгласа сред читатели и колеги, с който бяхме запомнили предните два романа на поета – „Убий Българина!“ (1988) и „Ти си следващият“ (1998), претърпели няколко издания, включително и в чужбина.

Освен традиционните обвинения в „неправдоподобност“, „едностранчивост“, „апологетика на соц-а“ и др., се появиха и „авторитетни гласове“, които от екрана оспорваха правото на автора въобще да създава проза. „Защо Левчев не си пише стиховете, а се намесва в жанр, който не е за него?“ – тръбеше от своето предаване „Времена и нрави“ проф. Юлиан Вучков в хор с глашатая си Петко Братинов.

Това ми звучи като безпомощен крясък на лилипути към великан: „Хей, нямаш право да стигаш небесата!“

А дали този жанр е по силите на поет-ерудит като Л. Левчев ще стане ясно в края на тази статия. Да си припомним, че преди 7 десетилетия Михаил Бахтин определяше романа като незавършен жанр: „Жанровият скелет на романа все още не се е втвърдил и ние не можем да предусетим всичките му пластически възможности“[ii]. След десетки трансформации през 20-ти век, след роенето на множество поджанрове, след смелото пародиране на цели литературни направления от Джеймс Джойс, след отпечатъка на киното върху рецепцията на романното действие, през 60-те години на отминалия век Ролан Барт обяви „смъртта на автора“...

Още Ницше обаче беше убеден, че героят е цел на историческото движение, causa finalis, а не предпоставка за катаклизмите на всяка епоха. А Любомир Левчев написа три романа, сякаш за да каже: „Повече от всичко Героят е разпънатият Автор“. В неговите произведения времето в канавата на сюжета не е фон, то е второ главно действащо лице, огледалното „аз“ на автора. Персонажите до един са с истинските си имена, защото те лично „подписват“ достоверността на случващото се в една романова автобиографична хроника. Тази хроника обаче не е безпристрастно фотографско изображение в дадена историческа рамка, тя е поетико-философски инвариант на личното човешко време – разширено от емоции, стъпкано от разочарования, възвисено от любовта, затворено от компромиси, освободено от вярата в приятелството, увенчано от поезия без граници...

Тъй като фактологията на „Панихида за мъртвото време“ ни връща през 70-те, и аз се връщам там – с едно „Писмо до Любомир Левчев – поет“ (1974), написано в емиграция от Георги Марков: „Знам, че част от твоята драма е добрата ти памет. (...) Но има едно-единствено нещо, в което съм сигурен – че ти не си щастлив. (...) Един поет има право да бъде всичко с изключение на едно – няма право да не бъде поет!“[iii]

Заслужава си и днес да бъде прочетено това обръщение на Георги Марков (публикувано е многократно през 90-те години). То по някакъв пророчески начин (съвършено аналитично!) чертае контурите на бъдещето в следващите 40 години: асансьорите на властта – тяхното зловещо изкачване, спускане и дрънчене, фалшивата „преданост на идеала“, демонстрирана от висшите партийни функционери през 70-те („хората около теб искат да им се плаща, загдето „вярват“), мълчаливата съпротива на интелигенцията и неизбежният крах, който ще настъпи в началото на 90-те.

Левчев пише този трети роман дълго време, търсейки тайнственото предназначение на криволиците на съдбата, без да прави реверанс на някогашни или сегашни управници, и в коментарите на опуса метаморфозите са толкова двойнствени, че на моменти авторът възкликва: „Като че ли изчезваха не личности, а човешки вид!“[iv].

Георги Марков завършва писмото си с един апел, който съзнателно или по стечение на обстоятелствата Л. Левчев реализира в пълна степен: „... Искам да повярвам, че един ден, една най-обикновена сутрин ти ще се пробудиш, поетът ще се пробуди, ще издържи сътресението на първия действителен контакт със себе си и шокът, който ще последва, ще го накара да скочи от стълбата, за да се завърне там, където му е мястото, където никой не плаща за вярването, а за невярването си плащаш ти!“

Романът „Панихида на мъртвото време“ се появи 22 години след „Големия взрив“, както оприличи промените в Източна Европа Любомир Левчев. Според теориите на Стивън Хокинг обаче след Големия взрив Вселената неизбежно върви към Големия срив[v]... А как писателите усещат този процес? Дали социалната и политическа експлозия е в състояние на промени непонятната и без това ДНК на поетовото съзнание?

Безспорно е, че последните десетилетия се наблюдава завръщане към синкретичните координати в изкуството. Клонирането на десетки жанрове и поджанрове в различните видове изкуства неизбежно води към обратния процес – от диференциация към една естетическа и жанрова дифузия, която предполага появата на стилова контаминация. Този процес се наблюдава в творческия натюрел на Левчев и в двата му предишни романа. Той е доразвит в третия роман, за който авторът казва, че не е трета част, а самостоятелно произведение, въпреки че хронологически фактологията продължава във времето предните две книги.

Какъв тип фикция създава Л. Левчев? На този въпрос той  отговаря в характерния си метафоричен стил: „Потъвам в мистичната планина. Изчезвам и отново изплувам от мъглявината.“ А аз бих казала, че той е спазил съвета на Ницше, че „добра проза се пише само когато се има предвид поезията, прозата е в постоянна учтива война с поезията“[vi] Оттук следва, че белетристичната визия е всъщност модифицирана поетическа материя – въпреки прозаическия дискурс, фрагментарната сюжетност, репортажната фактология и историческата достоверност, представяща реални лица и събития. Всичко това е филтрирано от поетическата интуиция на автора, който пише без предварителна конструкция за очаквана фабула, защото реално описваната епоха продължава чрез нейните траектории в настоящето и това е един непрекъснато коментиран, обновяван, демаскиран епилог. Изведнъж става така, че „жанровият скелет“ не е значещ фактор, той не регулира нищо, романът вече се движи по собствени извънтеоретични варианти. Предусетили са го още преди 40 години теоретиците на семиотиката: „Жанрът възпроизвежда като микросистема функционалните вариации, пораждащи самото движение на литературата. Във всеки хиперзнак със силна индивидуалност програмата на литературния жанр узрява и се изменя, превръщайки се в закон на изграждане на самата творба.“[vii]

Програмата за узряването на жанра не търси непременно стабилност или логика, това е особеност на интертекстуалното разбъркване и при поезията[viii], а при прозата е видимо днес в историческия роман, а както е ясно – и в мемоарната литература. Точно тя като че ли дава най-големи възможности за разпад на класическата наративност. А коя тематика е най-благодатна за разбъркване на темпоралния и пространствен колорит?... Естествено, агонията на един мит – в случая, агонията на социалистическия строй и неговата партийна и идеологическа основа.

Известно е, че Любомир Левчев е транслатор не само на дуендето в нашата литература, но и на модерния орфизъм, разбиран не като обезсмъртяване чрез мистериозни обреди, нито като практикуване на физическо и религиозно безсмъртие, но най-вече като пребиваване в космическото асиметрично време, което се движи по законите на поетическата рефлексия – в една цикличност на екстаз и скръб, равновесие и падение, гибел и възраждане, чиито разграничителни линии са твърде условни. Той възприема мемоарната си хроника „Панихида за мъртвото време“ именно като един генериран от поетическата рефлексия метатекст, разполагайки такова огромно разнообразие от теми и проблеми, които извънредно трудно могат да бъдат систематизирани: пътуването и мистиката, илюзиите и смъртта, свободата и равенството, идеалът, войните и революциите, идолите, героите и властта, любовта, самотата и интуицията,  триадата идея – идеология – политика, народът, Човекът-Бог и изкуството... Но всички тези философски категории тук не са музейни експонати. Те звучат в камбанното многогласие на автентичната историческа летопис, където по пътя на пилигрима светят маркиращи топоси: България, Русия, Индия, САЩ, Франция, Белгия, Германия, Люксембург, Великобритания... И изникват живите лица на знакови фигури от времето на Студената война, от умиращия мит „социализъм“, от поредицата Световни писателски срещи в София, за които никой (от силните на деня) след Промяната не се осмели да произнесе нито осъдителна дума, нито реалистична политическа квалификация. Дали поради фактът, че тези световни писателски форуми бяха необходимата и увенчана с успех културна легитимация на страната ни, на народа ни като представител на древна цивилизация, като възникване на духовна аура – съсредоточие и днес на интеркултурни енергии. На някои читатели може би ще им се стори прекалено педантично изброяването на стотиците писатели, взели участие в тях, детайлизирането на програмата им и изказванията, но авторът ги разглежда не само като организационен продукт, чиито вдъхновител е той, но и в контекста на световната политика тогава. Трябвало е да бъде преодолян фалшът, негативизмът към България, но как? Писателското съзнание трудно би могло да бъде манипулирано, значи е било нужно да се намери универсален код към писателската съвест. Изхождайки от търсене на истината с ненасилствени средства (Махатма Ганди), Левчев като организатор и творец решава да свали маските, да пародира старческото мислене на партийните доктринери, да даде право на писателите да правят абсолютно свободни изказвания, защото те все още не са восъчни фигури, а посланици на любовта: „Много пъти са ме питали каква е тайната на успеха. Как София събираше най-трудните за събиране хора – писателите? С едно просто, но желязно правило. По-добре горчива истина, отколкото сладникава измама.“ Тези писателски срещи са видимите стъпала на сюжетното развитие в книгата, но невидимото, оставащото в дълбоката ни емоционална памет е техният интелектуален виталитет, излъчващата се от изказванията мъдрост, обаяние, балансиране на естетически и идейни послания... Под едно традиционно звучащо мото – „Мирът – надежда на планетата“ – всъщност се води абсолютно  свободен разговор (не само в кулоарите, ресторантите, хотелите, но и от официалната трибуна), а магнетизмът на тези 6 световни форума е в демонстрираното от българска страна уважение към чуждестранните гости. Особено характерно в този смисъл е изказването на Джон Чийвър – то показва отношението на уж големите нации към техните писатели, които едва в България разбират, че мисията „писател“ е на почит у нас: „Аз съм американски писател и това е единственото ми пълномощие... В моята страна няма писателски клуб, няма писателски съюз, няма писателско кафене... В моята страна би било немислимо да се поканят 15 писатели заедно под един покрив. В моята страна писателите не се ценят. Смятат ги за лукави, себични, отчуждени от живота...“ (Джон Чийвър, Първа световна писателска среща, София, юни, 1977 г.)

Световните писателски срещи – това е една безкрайна тема, достойна за академично изследване, тук Левчев оживява в кадри само част от действащите лица на един десетилетен, многоезичен, естетико-политически разговор, чиято единствена цел е била интелектуалната интерференция за балансиране на културните процеси, за духовно равновесие в света през 70-те и 80-те.

В процеса на следване на конкретна събитийност в романа си авторът ни предлага образец на една утвърдена форма на литературна проза, наречена от Нортръп Фрай „изповедална форма“[ix]: „Точно при Русо изповедта се влива в романа, като това смесване създава белетристичната автобиография, „романа на художника“... Почти винаги водеща роля играе някакъв интерес към теорията, интелектуалната заинтересуваност от религията, политиката или изкуството. Успехът му да обедини подобни обекти кара авторът на една изповед да чувства, че неговият живот представлява нещо ценно, което има смисъл да бъде описано.“[x] В подобен формат без задръжки се разполага и творческият подход на Л. Левчев, излизайки от калъпите, определени от теоретиците, и опровергавайки Уилям Хазлит, че „прозаикът е господар на художествения си материал, докато поетът е роб на своя стил“[xi]

Левчев обръща нещата – той става роб на фактологията (изследва дадено събитие детайлно, не само през своя поглед, цитира други участници в събитията, цитира световната преса от разглежданата епоха, дава независими гледни точки) и господар на орфическия си натюрел – освободен, самоироничен, но и саркастичен, надмогнал дребнотемието, въвел метафорическите пулсации на поетическото си мислене в една философска проза на пътуването през времето, където авторът е „само един носач на спомени, таен куриер, муле, натъпкано с наркотични показания на времето“. Въпреки че сам нарича текста си „безредие от закъснели думи“, администраторът на това „безредие“ споява органично отделните епизоди чрез философско-есеистични интермедии, носещи поетичен, глъбинен, облагородяващ привкус, сякаш следвайки Новалис в неговите пророчески виждания: „Поезията е истински абсолютно реалното. Философията издига поезията в принцип. Философията е теорията на поезията. Тя ни показва що е поезия, а именно, че тя е начало и край на всичко.“[xii]

Някога Хегел е казал, че „великият човек ни осъжда да го обясняваме“ – точно това се опитвам да направя и аз в тази статия. Любомир Левчев е диалогичен писател, той в никакъв случай не изповядва максимата De me ipso scribo (само за себе си пиша), той априори „вкарва“ в текста си възможните въпроси, опровержения, възклицания, мнения на читателите си... Това се усеща на всяка страница, защото съпътстващият елемент е импровизацията. Често авторът си задава риторични въпроси без съзнанието обаче, че читателят ще предусети отговора. Така говорителят на историческото време преминава плавно в медиатор между фактологията и емоционалното време. Цялата книга балансира в невидимите тежести на това измамно, но търсено от идеолозите равенство – между истината на случилото се и истината за индивида. И сто гледни точки да бъдат представени към дадено събитие, те пак няма да зададат окончателната картина на задоволяващата всички достоверност.

Защо? Левчев е категоричен в своя отговор: „Равенство! В природата няма такова нещо. Това е нещо абстрактно, цифрово, математично. За да се възцари равенство, трябва да се съчини друга човешка природа. А може би друг универсум.“ Оттук нататък цялата идеологическа постройка на комунистическата идеология рухва от трусовете на несвободата или както поетът и философът обобщава, човешката любов се е превърнала в класова омраза... Тази класова омраза поддържаше един строй десетилетия, но на глинени крака. Сега, 22 години след драматичните промени в социалистическото полукълбо, Левчев разтваря онези исторически страници, за които или не се е говорело или много малко хора са си позволявали да ги обсъждат. Научаваме факти от първо лице, подкрепени обаче от мненията на колосални фигури в световната култура. В книгата има над 40 уникални цитата, ето някои от тях:

Ромен Ролан: „Моят класов враг е глупостта!“

Борис Пастернак: „Организацията – това е смърт за изкуството.“ (Конгрес на писателите, Париж, 1935 г.)

Гор Видал: „Аз съм против мира!“ (Първа световна писателска среща, София, юни, 1977 г.)

Йордан Радичков: „Поетите са като римските войници. Сами срещу целия свят са и са все в постоянни битки с някого.“ (Приветствие към Л. Левчев за неговата 50-годишнина, април 1985 г.)

Естествено е, че в третия си роман Л. Левчев преповтаря някои моменти от първите два, те са като спояващи метаморфозите  акценти, но в същото време атмосферата на този роман е променена. Тя е значително по-акустична, тук се разпростират сцени от толкова много негови пътувания, интервюта, репортажи от лични и международни срещи, фестивали и конгреси на поезията, че е невъзможно да бъдат проследени в детайли. Фрагментарната форма даже има предимства в случая, защото не изисква строга последователност, въпреки че авторовото съзнание видимо се движи хронологически през 70-те и 80-те години. Интересни са диалозите и впечатленията му от Тодор Живков (на места приятелски, на други – смразяващи), от Людмила Живкови (десетки страници от техните разговори, пътувания, дебати, съгласия и несъгласия), Ванга (негова довереница дълги години), от личните срещи с известни български и световни творци като Дора Габе, Елисавета Багряна, Александър Геров, Ивайло Петров, Алън Гинсбърг, Владимир Висоцки, Булат Окуджава, Уилям Мередит, Ханс Магнус Енценсбергер, Жан-Ерве Базен, Ален Боске, Амрита Притам, Хенри Мур, Петър Увалиев, Ърскин Колдуел, Рита Дъв, Хайнрих Бьол, Бернт Енгелман, Андре Стил, Андрей Вознесенски, Сергей Михалков, Уинстън Орильо, Дечко Узунов, Светлин Русев, Евгений Евтушенко, Бела Ахмадулина, Пиер Гамара... И още десетки имена, които са в галерията от образи, променили завинаги културната карта на Европа, а до голяма степен променили и Л. Левчев. Той сам го признава в носталгичните  въздишки по повод своите реални и въображаеми приятелства, срещи, съпричастия; признава, например, че се е учил от Хайнрих Бьол и казва: „Мисля, че две глътки от неговата самота ме спасиха.“

Много силно е влиянието на Владимир Висоцки върху Левчев. По тази тема е писано многократно, но в „Панихида за мъртвото време“ е предусетено глъбинното измерение, избегната е патетиката post mortem за сметка на глобалното значение на една личност, сравнена с други подобни фигури от същата величина – напр. Джон Ленън. По повод смъртта на двамата през 1980 г. хроникьорът казва, че „тези опасно пеещи мъже, тези толкова различни братя не можаха да се срещнат тук, на ничията и всеобща Земя“... Но страниците за Висоцки, заедно със стиховете, посветени на него, снимките от гостуването на театър „Таганка“ в София са нещо повече от спомен, те са откровение, те са плътта, духът и действителните съновидения на едно време, на едно романтично с бардовото си бунтарство поколение. Така силно покоряват читателя!... Благодарение на негримираните  психодраматични сцени, на нежния хумор и артистичен дух, описващ действията, поведението, стила на Висоцки... Всичко, което е излизало изпод неговия ненаситно витален дух, Левчев метафоризира с две думи – „магически олтар“. Затова и внезапната му, недоизяснена смърт (наречена „топовен изстрел“) маркира сякаш края на идеологическия затвор, саморазрушаването на параноята „социалистически рай“, много преди рухването на Берлинската стена. Този феномен „личност-история“ е забелязан и от други приятели и биографи на руския бард, напр. Станислав Говорухин пише: „Същинският Висоцки се оказа много по-интересен от въображаемия идол... Страданието на другите винаги му се струваше по-голямо от неговото собствено... Приживе не му издадоха стихосбирка – това е непростимо, но обяснимо. На кого бе необходим този тайфун в гладкото море от слаби литературни произведения? Прекалено яростни, прекалено разобличителни стихове, такава разголваща, такава възмутителна истина...“[xiii]

(Следва)