Иван Шишков - Шишо с втора изложба в Париж

05.05.2015 2

Зимислени пейзажи, сини дървета и жълто небе

 Преди години най-неочаквано художникът Иван Шишков - Шишо премина тихо и много мълчаливо от прекрасната прозата на плаката към празничната поезия на живопистта. И го стори не като поет на събраните скърби, а като поет на светлите състояния. По видим само за Божието око начин той се оттласна от възхитата да бъде плакатен посредник между зрителите и изкуството на другите творяни, и потърси у себе си арт-а, но не отново по посока на приложната извисеност, а обратно -  Шишков се обърна с непознатото си лице към своята позната публика.

И тя бе не само приятно шашната и очарована, но и внезапно покорена от онова, което съзря и прозря, надниквайки през малките и по-големи прозорчета на замислените му пейзажи.

Иван Шишков не е събирач на цветове, а те сами кацват върху върха на четката му като повикани пчели. Той сякаш чува нотите на цветовата им гама, както майсторът пчелар различава звънтежа на натежалата от нектар сестрица, от жуженето на онази, която трепти във въздуха и пренася цветния прашец. Така и този много български художник с балканския си кошер от озарения, чувства и предчувствия, смесва житието си на жител на Пловдив, един от най-древните, още живи градове в Европа и планетата, с миналото и бъдното битие на будното човечество.

Но въпреки това Шишо не е поет на Цветята, а поет на Цветовете – картините му излъчват нектара на блаженството, но то иде от мирното съседно съществуване на различните съставки на цветния прашец, взет от различни и често пъти разнородни светове, понякога разделени на светлини години един от друг.

От картините му обаче струи светлината и топлината на одухотворената българска природа, пречистваща и причистяваща, прозрачна като ангелско крило и осезаема като Божията въздишка. Тя е зримата част от Духа на Балканите, и незримата частица от Светия дух.

Седем минути престой пред която и да е работа на Шишков, е по-състоятелно от което и да е 70 минутно шоу. Затуй бившият плакатист, основателят на най-странното течение в съвременото изкуство, наречено от него  „Лай арт“, придобило известност в България, но не по света, не търси милост от  масите, нито еполетите на уличния успех, а е заслушан в себе си, в шепота на душата си, в шушукането на бистрата рекичка, която тече между гласовития ни, тленен и жив живот и другия ни, безтелесен и нетленен, мълчалив живот.

За това творецът, образ и подобие на Твореца, живее два живота, и никога не умира.

 Румен Леонидов