Похвално слово за летописеца отец Ангел Столинчев

06.05.2015 | автор:  Христо Георгиев

На места текста в двутомника е съкратен, за да не нарани силно чувствата на редица благочестиви християни, заради откровеността и непримиримостта на отец Ангел Столинчев към лъжата, лицемерието и сребролюбието

Христо Георгиев, съставител, редактор и издател на двутомника 

Има още една книга, която донякъде си прилича с "Църква" на отец Ангел Столичев, и тя е “Видрица”. Нейният автор Минчо Кънчев също е свещеник и я е писал век преди неговата книга. Героите на отец Ангел поразително си приличат с тези на поп Минчо. Разбира се, трябва да се отчете, че първият е роден 1917-а, а вторият –1836 г., че между тях лежат две епохи от живота на отечеството. В санданската “видрица” на поп Столинчев са се намерили освен “българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, войводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници и турци кръвопийци” и стотици най-обикновени и учени хора от народа.

Няма приятел, няма враг – всеки според делата си е получил от него думи, каквито си е заслужил, къде благи, а къде некастрени. И видните люде от миналото и настоящето на Санданска община и Пиринско, а и немалко от “жълтите павета”, са отмерени със същия аршин. Все пак голямата разлика между книгата на поп Ангел и тази на поп Минчо, освен чисто художествената, е в близо дузината научни изследвания в областта на църковната история и наука, на краеведството, етнографията и фолклора, на политиката, някои от които отец Столинчев извършва и записва в продължение на близо 60 години, без някой да подозира дори с какво се занимава до към петляно време. Нощ след нощ, ден след ден, цял един живот той пише за народа си на неговия език, без каквито и да е чуждици, но и без да прекалява с народни словеса.

В неговата Санданска духовна околия влизат три общини – Сандан-ски, Струмяни и Кресна, долината между Пирин и пред Беласица, от Али Ботуш до Малешевията, от Рупел до Горна Брезница, Стара Кресна и Ощава. Но той описва и цялата Неврокопска епархия, особено Петричко и Неврокопско, сега Гоцеделчевско, което е част от личната му духовна околия. Защото там е милото му родно Либяхово.

Решението какво да влезе в леториса и как да се подреди не е на отец Столинчев, а на моя милост – съставителя. Не съм включил само едно проучване за Либяхово, чиито основни моменти се повтарят и в други текстове. Всички дневници и спомени, а и научните му изследвания, съм подредил по годините на написването им. Заглавието “Църква” също е мое решение.

Няма църковен храм в близо 90-те селища на Санданска духовна околия, преди това се нарича Светиврачка, а още преди това – Мелнишка, която отец Столинчев да не е посетил, и то неведнъж. Над 150 църкви, не само в Санданско, но и в цяла Неврокопска епархия, той е описал с удивителна педантичност до най-малкия детайл – като се почне от предисторията им и самото им изграждане. Не изпуска нищо летописецът в расо – стенописите, иконите, иконостасите, дърворезбите, подовете, прозорците, таваните, църковните кубета, носещите колони, женските отделения, покривите, имената, а ако са оцелели, и кратки биографии на ктитори, строители, художници на стенописи, иконописци, резбари, майстори на камбани, дърводелци. Разбира се, че се спира изчерпателно и на олтарите, троновете, полилеите, свещниците, богослужебните и други книги, и какво ли още не. Размерите на храмовете също са прилежно измерени и записани. Дори ландшафта, видовете дървета и растения и броя им не е пропускало зоркото му око.

Нерядко и разруха описва, макар това да не е от любимите му занимания. Стотици са и параклисите, и оброчищата, в които ни води, дори легендите и поверията за тях разказва. Навярно е излишно да споменавам, че описва най-подробно и населените места и местностите, в които всички те се намират. Само описаните от него детски игри и състезания с уредите им и многобройните им правила, на които са си играли предците ни като деца, са 167. Клетвите са 85, кълнели са нашите мили дядовци и баби, та пушек се е вдигало, но какво друго им е оставало в ония времена на робството! Или да фащат гората, или да кълнат, както обикновено. Българите дюлгери по македонския край “благославяли” построената от тях къща на турчин след завършването й, като вместо да благодарят и да пожелават добри неща, те кълнели турчина и турците, които носели подаръци, но това правели само когато били сигурни, че те не знаят български. Той е записал една такава клетва в дневника си на 30.VI.1963 г.:

Като се гради, да не кади,

ни огнище, ни пепелище,

ни куче, ни маче вкъщи,

жива душа да няма,

от хилядата брави стока,

барем едно да не остане.

(виж док. 142)

През 1960 г. е описал в пълни подробности и 46 популярни църковни традиции, така както ги отбелязват санданчани. В дневниците си той включва всичко значимо, мярнало се пред очите и ушите му, дори какво е било времето и какви валежите и как са се отразили те на реколтата и на живота на народа през годините. Много днешни историци на метеорологията биха му завидели за обширните му познания и описания на климатичните особености и валежи през всеки един сезон, месец и дори седмица. Никога не е изпускал да опише какво е било времето по време на някое важно събитие или случка.

На няколко катастрофални наводнения също се спира с пълни подробности. Изследвал е и народната метеорология на старите светиврачани и е посочил 80 признака и поверия за прогнози на времето. Знаете ли, че ако река Светиврачка Бистрица бучи нагоре от града, ще духа вятър, а ако бучи надолу, ще вали дъжд? Че когато е тиха и не бучи нито нагоре, нито надолу, времето ще е тихо и хубаво?

С изследванията му и днес биха могли да се защитят поне десетина научни степени в църковните науки, политиката, етнографията и фолклора. Неговите занимания показват високия му интелект и убеждението му, че науката не противоречи на християнската религия, а те взаимно се допълват. На почетното място в своя летопис отец Столинчев поставя вярата в Бога и духовността на човека, до тях нарежда, по-скоро ги свързва в едно цяло, с науката и образованието, нещо, което го родее с нашите велики възрожденски духовници, някои от които са не по-малко известни и като учени на своето време. (Никак не е случайно, че под негово влияние синът му Николай завършва медицина, а дъщеря му Мария – биология). Религията и науката са споени в летописа му от неговия толкова естествен патриотизъм и преклонение пред народа български Каква горчилка се процежда от думите му, които записва на 6.IХ.1961 г. в дневника си:

С перо на добър писател е създавал пътеписите си, особено за Пирин планина. Много майсторство е вложил и в тия за България, Източна Германия, Гърция, Света гора, Македония... В един пътепис от 1962 г. описва как прекосяват нашир и надлъж Пирин с патриарх Кирил, с когото отец Ангел поддържа връзка още от края на 40-те години, отпреди той да стане патриарх. Без неговата помощ и съдействие, както и тази на Филарет Ловчански, построяването на новата черква “Свети Георги”в Сандански е щяло да бъде невъзможно.

Поп Столинчев е записал и спомени на оцелели свидетели и участници в македонските борби от началото на миналия век, които през 50-те и 60-те му години са били все още с акъла си. В описания на природни картини и сцени от живота на народа перото му наистина е много силно. Ето един негов поглед към Малешевията: “Пролетта след тежката зима настъпваше бавно и ние едва я усещахме, но тя се чувстваше в чуруликането на птичките, в свежия въздух, в едва що покаралата тревица и тук-таме слабо напъпнали дръвчета. По височините на Огражден белееше. Снегът стоеше и нямаше намерение скоро да отстъпи място на пролетта.” (виж док. 118)

Като говорим за летописа на отец Столинчев, нека споменем същинската сензация. Легендата, че двамата велики християнски лечители Св. Св. Козма и Дамян са свързани със селището Свети Врач, от които то носи това име, и са лекували болните край Мирото му, не само намира потвърждение в летописа му, но се хвърля същинска научна бомба – те са били от некое село край Мелника, т.е. от древния Свети Врач, според приписка в богослужебна книга от 16 век, която се съхранява в Белградската академия на науките.

Изпраща му я професор Георги По-патанасов от Скопие, който я е прочел и преписал. (Виж док. № 1052) В подробните жития и на трите известни двойки братя лечители от Рим, Мала Азия и Африка, такъв факт отсъства. Дали става дума за някоя четвърта двойка братя лечители Козма и Дамян, или пък ще се наложи науката да попълни това “бяло поле” в житията им тепърва предстои да се узнае.

Описва и военния храм-паметник в село Левуново, който е посветен на Свети Георги. Малко известен е, но в него се намира първата паметна плоча на любимия поет на нашия народ – Димчо Дебелянов. Поставена е само няколко месеца след смъртта му и върху нея, наред с имената на други загинали на фронта през 1916 г., е изписано неговото име.

Още през 1939 г. на мястото на стария полицейски участък в Свети Врач са осветени от Неврокопския владика дедо Борис основите на новата църква на името на Свети великомъченик Георги. При изкопните работи намират останки от човек, заровен там в потайни доби през мрачните полицейски времена.

Мисълта за дострояването є не му дава мира още в младите му свещенически години. И през 1951/1952 г., в едни от най-трудните в историята на България и пълни с недоимък следвоенни години, когато строителните материали са скъпи и прескъпи, и най-важното – не могат да се намерят, 34-годишният отец Ангел Столинчев довършва новата църква “Св. Влкмч. Георги” в гр. Сандански.

На 2.XI.1952 г. дедо Филарет я осветява. А какви трудности, понякога и комични, преодолява докато надделее над съпротивата на тъй атеистичните местни власти тогава! Той ги описва подробно и с един изключително живописен език. Намеква му първият секретар на партията в града бай Крум Милушев, че има и Белене за такива като него, но той му отвръща, че и да го пратят там, като се върне, пак ще построи църквата. И той го оставя да прави каквото си иска. Като го пита Йордан Ризов, друг местен партиен лидер, какво прави с тоя строеж, той му отвръща, че и свещениците строят социализъм.

Нека не се забравя в какво време изрича тия дръзки думи. До 5 март 1953 г., когато умира Сталин, остават само няколко месеца и сталинизмът, който воюва яростно с религията, е в силата си. Включително и в България, чак до 1956 г., пък и след това. А в едно малко южно градче, в тия години на войнстващ атеизъм и на рушене, а не на строене на църкви, един свещеник отклонява тъй ценните строителни материали и построява нова църква, която ще е средище на съпротива, най-малкото пасивна!

Как властта, централна и местна, е допуснала това да се случи, вече не е загадка. Разкрива я отец Столинчев. Само в няколко изречения той очертава огромните заслуги на патриарх Кирил пред Българската православна църква, за които и до ден днешен се носят легенди: “През времето на дедо Кирил бяха големи наблягания, за да се спре строежа и да се раздаде мястото за строежи на частни къщи. Но дедо Кирил устоя твърдо. Той беше близък с Вълко Червенков и чрез него много неща оправяше. Дедо Кирил и Вълко Червенков са били съученици и от там се познават. Вълко Червенков бил комунист, а дедо Кирил анархист.

Дедо Кирил е поел нашата църква и успял да я запланува за довършването й. Запазил “Св. Неделя” в София, да не я съборят. И опази велики свещеници, които бяха по затвори и лагери – на свобода! Всичко това е негово дело.” (виж док. 146)

Новият полъх над отечеството, по един или друг начин, подухва още с построяването на “Свети Великомъченик Георги” в Сандански, първият нов храм след 1944 г. Името Ангел Столинчев се шепне с удивление от вярващия народ в цялата страна и се дава за пример по всички църковни съвещания на най-високо равнище.

Към спомените си за изграждането на църквата “Свети Великомъченик Георги” отец Столинчев се връща неведнъж през годините. Той е издирил най-ранните църковни документи с решения и протоколи от началото на 30-те години, с които се поставя началото на идеята за строителството й. След като основният є камък е положен през 1939 г., поради войната всичко спира. Основната причина е недостигът на пари.

През 1943 г. се открива подписка сред гражданите на Сандански. В близо 350-те имена немалко хора ще открият тези на предците си. Още през 1946 г. започва да си води записки, а към 1952 г. се е толкова пристрастил към писането, че няма важна случка от онова време, която той да не е включил в страниците на летописа си. Първият му сериозен мемоар е за убийството на митрополит Борис през 1948 г., извършено от разпопения Илия от Хърсово, в който неговият талант на изследовател, хроникьор и летописец избуява с пълна сила. Описва и десетина предзнаменования за убийството.

Страстта му да хроникира исторически и злободневни събития, дори битови, не го напуска през целия му живот. Даже когато зрението му сериозно се уврежда, той не спира да си излива душата в поредната тетрадка на дневника си. На 21.V.1997 г. отец Столинчев пише: “Писането е много лошо, защото дясното ми око е повредено от глаукомата и не виждам добре. Бог да помага.” (виж док. 740) А само три месеца преди края на живота си, през пролетта на 2003 г., записва на лист хартия събитията от последните няколко месеца, които още не е успял да опише подробно. Всред тях е и удостояването му на 9 май с. г. със званието “Почетен гражданин на град Сандански”, едно неочаквано признание, което идва в самия край на живота му и той го приема с нескрито вълнение и благодарност.

Това е признателността на много поколения, които са израснали пред очите му. Той има рядката участ да познава всички в град Сандански и всички да го познават. По повод цитирания от него списък с кметовете след Първата световна война до наши дни, възкликва, че всички тях до един лично познава, първо като граждани и после като кметове. Навярно някои читатели ще се запитат каква цел си е поставил отец Столинчев с този над 55-годишен негов труд над белия лист. Дали си е писал просто, защото и него е блазнила суетата да остави името си като писател? Внимателно търсех негово откровение на тази тема.

Ето какво пише в дневника си на 8.IХ.1999 г.: “За спомен, за благословия на Св. Иван, запазвам тая картичка в моя дневник да остане за историята”. (виж док. 817) Заради историята, която всеки победител крои и преразказва както му скимне, заради нея, а не от писателска суета, той пише хилядите страници на летописа си.

Отец Столинчев разбива доста спекулации около събарянето на паметника на Втора българска армия на площада до чинара в град Сандански и направения “шадраван на Фирда”, която наистина приличаше на стъпилата в средата му девойка от метал със стомна на рамото, от която и днес блика вода. Хубавица си беше циганката Фирда, спор няма. Казват, че е жива и здрава и днес. Някогашните местни зевзеци и мераклии са ударили десетката с това прекръстване на фонтана. Но ето същинската причина за събарянето на паметника. Разказва отец Столинчев:

“След 9.IX.1944 г., когато македонците от Вардарска Македония се оформиха в самостоятелна държава в рамките на Югославия и предявиха претенции и за Пиринска Македония, нашите се съгласиха и допуснаха тука да идват македонски учители, паметникът им вадеше очите на тия македонци. Нашите се поддадоха на това влияние и го разрушиха. Една голяма грешка. След туй се нашите осъзнаха, но беше вече късно. С една част от материала на паметника направиха чешмата на пътя за гарата.” (виж док. 451)

Какво неочаквано и символно разрешение – паметникът оживява в чешма, която днес, макар пресъхнала и потънала в бурени и боклуци, все още не е разрушена.

По повод бяса на разрушението, обхванал и новите властници след 1989 г., на 5.VII.1998 г. отец Столинчев записва в дневника си: “Направеното си има цена сама в себе си, независимо кой го е направил. Само народ със слаба култура може да постъпва така с културното си наследство. Независимо кой го е построил, то си има цена сама в себе си. От него можем само да се ползваме, а не да рушим. Но такава е нашата жалка действителност.” (виж док. 680)

А след събарянето на мавзолея на Георги Димитров година по-късно, на 22. VIII.1999 г., той възкликва с нескрита горчивина: “Наистина той беше един паметник на комунистическия режим, но това все пак е наша история. Италия не разруши паметника си на Дуче, а и досега го пази като паметник на далечната история, макар и мрачна.” (виж док. 810) Очевидно сред причините за събарянето на паметника на Втора българска армия в Свети Врач е и тази, че в него е бил вграден мраморен бюст на цар Фердинанд, който е ненавиждан не само от комшиите ни, но и от много българи.

Документите в двата тома на летописа “Църква” на отец Ангел Столинчев са подредени в хронологически ред в пет части. Първата част съдържа автобиографии, паметна бележка за рода Столинчеви и лични документи на отец Ангел Столинчев.

Във втората част са включени протоколи, инвентар на църквата, описа на църковната библиотека, църковния парк и други документи, свързани с духовния живот в община Сандански и Свети Врач.

В най-обемната трета част подредих дневници, спомени, църковни, исторически, етнографски, фолклорни и краеведски проучвания и документи. В тях отец Столинчев посвещава и много страници на своето родно село Либяхово и на съседния град Петрич, с който той често сравнява Сандански. Част четвърта е от книгата за официални посещения в църквата “Св. Влкм. Георги” в град Сандански. В последната пета част е включена съхранена в архива му кореспонденция от 1945 до 2003 г. Заслужава си да се отбележи, че до записваното от него той е прикрепвал съответните писма, покани, поздравления, обяви и изрезки от вестници, които придават още по-голяма автентичност на летописа му. По-голямата част от снимките са от архива на отец Столинчев, източниците на останалите са надлежно отбелязани. За улеснение на читателите беше направен именен показалец.

След разчитането и преписването на летописа на отец Столинчев, изпълнил 30 големи (25 на 35 см) и по-малки с формат (21 на 29 см) тетрадки, както и няколко папки с документи и кореспонденция, машинописните страници възлязоха на близо 2800.

Разчитането и преписването продължи година и половина и започна през лятото на 2013 г. Успоредно се извършваше сверяването на преписаните страници с оригиналните. Три машинописки преписваха, едва разчитайки трудния му почерк, който само на пръв поглед е четлив. Основни няколко гласни и 4–5 съгласни букви той е изписвал по един и същи начин, нещо, което особено много ни затрудняваше при разчитането им. Рядко е изпускал букви, но с напредването на възрастта му и глаукомата, през последните години от живота му, почеркът му се влошава чувствително. Моля читателите да ни извинят ако има погрешно изписани имена, названия и църковни термини, нямам съмнение, че такива все пак са се промъкнали.

Дължа голяма благодарност на Валентин Караманчев, Никола Радев, проф. Христо Темелски, Борис Гърнев, Борис Сандански, Венцислав Удев, отец Димитър, Димитър Тошев, Вангелия Поповчева, Славка Чергова, Славчо Симеонов, Георги Михайлов, Димитър Чонгов и Никола Каракушев, с които се съветвах за неразчетени думи, най-вече лични имена и географски названия.

Немалко от тях така и не успяхме да разгадаем и на мястото им сложих правоъгълни скоби с многоточия между тях. С правоъгълни скоби, за да се доразкрият, са заградени и думи, за които нямам сигурност, че са правилно изписани.

След месеци колебания и много безсънни нощи реших, че определени текстове ще съкратя и ще поема риска някои читатели да ме обвинят, и то с пълно право, че съм се превърнал в цензор. В тях отец Столинчев изнася скандални случки и прояви на неморалност и сребролюбие. На мястото на бастисаното поставях следното обяснение, което е достатъчно красноречиво и няма да го коментирам:

 [Намиращият се тук текст е съкратен, тъй като е възможно да нарани силно християнските и човешките чувства на много благо-честиви християни, заради откровеността и непримиримостта на отец Ангел Столинчев към лъжата, лицемерието и сребролюбието. Нека съкратеното види свят в други, по-добри християнски време- на – бел. на съст.]

Заради няколко нечестивци аз посегнах на летописа, защото техните майки, бащи и деца може би не знаят какви са ги вършили и това би могло да ги разсипе. А този грях аз нямам сили да си сложа на душата.

Прости ме, отче Ангеле, за това, че посегнах на частичка от словото ти, което си откъртвал от душата си десетилетия наред с надеждата един ден да стигне до народа!

Нека съкратеното види бял свят в други, наистина по-добри християнски времена! Тези времена, на които отец Столинчев посвети целия си живот.

 Христо Георгиев

  Факел.бг: Публикуваме предговора на Хр.Георгиев със съкращения, а биографията на отец Ангел ще ви предложим в отделна публикация.