Една запалена свещичка в памет на маестро Китанов

06.06.2015 | автор:  Румен Леонидов1

Уводни думи към "Натрапени спомени"

Спомените на Борис Китанов са написани сякаш художникът цял живот е бил писател – четем автор, със свежо и колоритно перо, наблюдателен, точен в детайлите, живоописателен, достоверен. Прочетох ги, както се казва, на един дъх, и останах поразен от възможността, благодарение на тези страници, да надникна като невидим зрител толкова лета назад и да влезна в компанията, в средата и във времената, съпътстващи живия живот на маестро Китанов.

Става дума не само за миговете от бита на артистичната бохема или страниците „фотографирали” моменти от брауновото движение на тогавашната българската интелигенция. Тази част от „моменталните” мемоари на известният творец са изключително ценни и увлекателни, пуснах някои от тях в интернет, в електронното списание „Факел.бг”, където предизвикаха небивал интерес сред младите и по-възрастните посетители на сайта.

С какво ги грабна ли това четиво? Със смелото и откровено отношение към случките, с доверителното отношение към  читателите, с фината ирония и самоирония, неприкритата си искреност,  с чудния си словесен рисунък.

Но аз станах почитател и онези страници, свързани с детството на Маестрото, с магичната махала, населена с македонските митове и мигновения, с човешки характери и типажи, за които много малко се знае. И за които вече няма кой да разкаже, да пресътвори, да възкреси. Благодарение на тези записки Духът на македонската ни семка се предава на следващите поколения българи, който трябва да знаят, че са потомци на деди от Егейския и Вардарския дел от загубената ни родина.

Това са сенките на българските бежанци, намерили приют в крайните квартали на София, прокудени от родните си места от зверствата, съпътстващи балканските въстания, войни, възторзи и падения.

Борис Китанов като в документален филм ни въвежда в младежките си видения, в реалните си наблюдения, в изчезналата завинаги атмосфера на онези бедни, но горди времена, читави по своему, чисти и наивни дори, малки, но епохални, частни, но общочовешки.

Допускам, че съм пристрастен към тази част от спомените, защото съм потомък на българи от Крайвардието, но това е пристрастието и на едно бивше вече дете, което си нямаше родно село, родно градче, роден край, а само родна Столица. И странния свят на голямата махала, пренаселена от безбройни малки къщички, малки дворчета, но и с големи сърцати люде с широко скроени души. Всички малки истории на тези хора, са част от голямата българска история, събрана в пространството между Захарна фабрика, Гевгелийския квартал, школото „Трайко Китанчев” и читалище „Гоце Делчев”.

Нека тези няколко реда на благодарност и синовно преклонение към Борис Китанов останат като запалена свещичка, пъдеща мрака от паметта ни за него, за неговото художествено дело, много успешно и оценено по достойнство.

Благодаря ти, бачо Боре, спи спокойно в покойницата си, написаното не гори, а само отново и отново възкръсва след всеки прочит, след всеки пореден читател.
Бъди и ти чрез тях в следващите български животи!

Бог да го прости, войводата на духа Борис Китанов

Амин.