Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Помним ли „Вторият Батак“?

14.07.2015 1

Изминаха 138 години от клането в Любенова махала

 

 

Юлска жега. Слънцето сипе отгоре огън. Огън пламти и отдолу, където къщите горят. Дори листо не трепва, тежка тишина се е разстлала над Гюнели махле. Тихо е. В църковния двор се стелят трупове – обезобразени, разчленени, разхвърляни във всички посоки. В храма, разрушен, почернен и осквернен, човешките тела са едно върху друго, на камари. Зловещата тишина мирише на смърт. Така изглежда селото, което години по-късно ще бъде определено с думите „разбунен мегдан” и „вековна мъка”. Азмакът се влачи тежко, сигурно защото в него има повече кръв, отколкото вода. 2400 българи са зверски избити на този 14 юли. Кървавата трагедия се разиграва по време на Руско-турската война, когато селяни от девет села, сред които Радево, Любенец, Богданово, Сокол, Млекарево, Пет могили, Гледачево, Радне махле, се втурват по пътеките, понесли най-ценното, за да дирят спасение зад каменните зидове на храма в Любенова махала. Той не успява да ги опази, нито молитвите им, нито пендарите, златото, среброто и иконите. Съсичат ги. Варварски. С цялата ярост на губещите и озлобените. За 1013 от тях – жени, деца, пеленачета, старци и мъже в разцвета на силите си, смъртта настъпва в сакралното пространство на църквата, пред погледите на Исус и Богородица. Другите 1387 я намират в църковния двор и по прашните улици, които почервеняват от кръвта им. Историците определят драматичните събития от лятото на 1877-а с думите „втори Батак”. За съжаление този факт не влиза в учебниците по история, за него рядко се говори извън района на Новозагорско и Радневско, където паметта за случилото се е жива и се предава от поколение на поколение. Може би причината е, че нямаме своя Вазов, защото едва ли без неговото ярко слово Батак щеше да е това, което е днес. Именно патриархът на българската литература превърна драмата му в непреходен български символ. И въпреки неудовлетвореността на мнозина от този край, свързана с подценяването и непознаването на тази драматична част от историята ни, по-значимото е, че хората тук знаят и помнят. Трагедията в Гюнели махле е изследвана от местните краеведи и историци и възпята от поетите. Всяка година на този ден жителите на селото и на общината полагат цветя и се прекланят пред паметта на онези 2400 българи, които не доживяха свободата и които преосветиха храма, носещ името на свети великомъченик Георги с кръвта си. На всеки 14 юли Любенова махала притихва в минута мълчание. За да се помни и предава от поколение на поколение историята му. Кървавата касапница се разиграва в разгара на Освободителната война. Докато руските войски водят ожесточени боеве с турската армия, водена от Сюлейман паша в района на старозагорското поле, черкези и башибозуци грабят и опустошават селата. Вакханлията и грабежите предизвикват ужас сред местните, свикнали и видели какво ли не в усилните години на робството. И в тази история, както често се случва, основна роля е отредена на предателството, на низките страсти човешки, но и на случайността. Паметта на поколенията е съхранила разказа за пъдаря Садък – арнаутин и доверено лице на турците. В онези дни и той като мнозина други се разбеснял и тръгнал да се гаври с моми и булки. Гюнелимахленци бранели семейната чест доколкото могат. Хитрият пъдар поискал 1000 гроша, за да пази селото. Най-богатият човек тогава дядо Тончо му отказал, а озлобеният Садък заплашил, че скъпо ще му платят за това. Отмъщението му е да отиде в Нова Загора и да каже на Реуф паша, че в населеното място са събрани комити. Факт е, че мъже, жени и деца от околните селища са се събрали в църквата, за да търсят спасение от набезите. Пашата изпратил свои хора да разберат какво става. Привикали много жители, разпитали ги, похапнали и тръгнали. И тук на сцената излиза сляпата случайност, довела до фатални последици. Таню Тодоров, озлобен от идването на турците и без да е наясно, че идват да проверят доноса, стреля срещу тях и ранява единия от конете. Пратениците информират и за наученото, и за инцидента. Рауф паша се заканил да отмъсти. Огънят на мъстта му се разпалил и от донесението, което направил началникът на гарата в Радне махле. Той, между другото бил грък, съобщил, че в Гюнели махле се струпва много народ и дори поискал войска, която да го разпръсне. 14 юли 1877 година. Горещо. Селяните са се събрали в храма и в училището. В онези години двете сгради делят общ двор, който е заграден с каменна ограда, висока 2,5 метра. Като се има предвид, че едната от вратите на църквата е желязна, мястото е било в истинския смисъл на думата крепост, в която населението да се чувства защитено при нападение. По пладне се появява отделение турски войници, придружени от черкези и башибозуци. Заповедта на Реуф паша, която трябва да изпълнят, е да нападнат селото. Започват стрелбата. Мъжете от Гюнели махле заели позиции за отбрана. Няколко часа по-късно пристига многобройна турска войска, снабдена с няколко оръдия, под предводителството на Шевкет паша. Така нападателите станали близо 2000. „Атаката започна. Огън и смърт се извиха над селото. Големи пушеци от дим и огнени кълба, които осветляваха цялата околност, се издигнаха до небето. Общ вой от кучешки лай и рев на добитък. Тоя вой се усилваше от страшните писъци на жените и децата. С превалянето на деня и настъпването на нощта ужасите се усилваха и картината ставаше по-страшна” - това описание е на някои от останалите живи свидетели. То е включено в книжката, издадена през 1937 г. и посветена на 100-годишнината от съграждането на храма в селото. Емоционален е и разказът на Таню Пенчев, който заедно с група защитници успява да се измъкне от зловещата блокада. Войската е в селото, разбива къщите, плячкосва и съсича всичко пред себе си. Нахлува и в двора на църквата. Между турците и защитниците на „крепостта” започва яростна борба. Предимството, за съжаление, е на страната на поробителя. Веднъж влезли в двора, те отново развъртат ятаганите и подлагат всички на масова сеч. Писъците не спирали. Трупове и локви кръв останали на двора. Дошъл ред и на людете в храма. Там останали предимно жени и деца. Тъй като в началото не успели да разбият вратата, турците започнали да стрелят през прозорците. Подът се покрил с трупове. За кратко настъпило затишие, а по-късно уморената войска била заменена от черкези. Те увещавали селяните, че ще пощадят живота им, ако им дадат парите и ценностите си. Повече от два часа хората подавали през прозорците това, което било в тях. Отишли си едните, но дошли нови, на които нямало какво да се даде. Разярени, те успели да разбият едната врата и да влязат във вътрешността. И отново сеч и вакханлия. Тъжна и страшна е картината в края на този безумен ден. Всичко е изпепелено и опожарено, тук-там стърчали полусрутени домове, из дворища, улици и ограда лежали безброй обезобразени човешки трупове – окървавени, разрязани, надупчени, съсечени. Единственият ням свидетел на безумието останал храмът. Разграбен, опожарен, но оцелял благодарение на яките си основи. Там е и до днес, извисява се и напомня за ужасите преди 135 години, но и за силата на духа и якостта на вярата, съхранила българина. Няколко дни след този апокалипсис в селото идват консулите на Англия, Франция и Австрия. С тях е Реуф паша. Проверката показва, че между мъртвите няма нито комити, нито руснаци. Има само обикновени селяни, беззащитни мъже, жени и деца. Разпореждат се мъртвите да бъдат погребани. Всички били нахвърляни в големи трапища, изкопани в църковния двор. Години по-късно тленните останки на жертвите ще бъдат положени в два мраморни саркофага, разположени във вътрешността на църквата. Там на всеки 14 юли любеновомахленци и гости поставят цветя, палят свещи, а свещеници извършват заупокойна молитва. През 1885-а издигат скромен паметник в църковния двор. За да се помни. Ето така изглежда оригиналният текст: "Проидохомъ сквозе огънь и воду низвелъ ни если въ покой въ четиринадесетий день вечерьта на месецъ юлий, въ хилядо осемстотинъ седемдесеть и седма година, въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и мнобройна турска войска и придадоха селото ни на огънь, населението като се видя окръжено отъ толкозъ кръвипийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, но и тукъ не намери спасение, понеже кръвопийците окръжиха оградата на църквата и яростно се впустнаха на сечь върху невинното население и избиха само въ църковната ограда мъже, жени и деца хиляда и тринадесеть души, на които костите почиватъ тукъ при този памятникъ. Вечна имъ памятъ.” През 1937 г. църковното настоятелство на храма „Свети Великомъченик Георги”, построен през 1837-а, взема решение да се отбележи подобаващо вековния юбилей. Издават и книга, в която освен на градежа на храма, е отделено място и на трагедията, случила се в него. По този повод старозагорският митрополит Павел пише: „Гюнели-махле със скромната си църквица стана в страшния ден 14 юли 1877 година център и на страшни, изкупителни за народната свобода, страдания. Обикновено се мисли, че проливането на човешка кръв в храма осквернява храма. За село Любенова махала може да се каже противното: неговият храм е преосветен с жертвоприношението на няколко стотици български християнски души, невинни жертви на озверени турци и черкези в оня паметен по ужаса си ден. От него ден този храм е станал светиня за българите, подобна на Голгота, от която чрез жертвата на Спасителя Христа възсия живот за света. От жертвите, дадени в Любенова махала, също възсия животът”. Книгата е преиздадена, като е допълнена и за 160-годишнината на храма. На този невероятен по своята драматичност епизод от историята е посветена и поемата „Гласът на каменната памет”. Неин автор е роденият в Любенова махала поет Константин Шарков. Дългогодишната преподавателка по български език и литература Елена Ненова написва две стихотворения, а учителят Господин Кирчев създава „Кървава поема”. Юли е. Жегата се сипе както преди 138 години. Времето не е в състояние да заличи от паметта на поколенията случилото се. И в това е силата на българската памет. Константин Шарков казва в поемата си, че свободата се ражда от плач и пламък и че ще бъде разпозната не по знамето, а по това, че ще кърви и ще боли в гръдта на бъдещите наследници и на онемялата земя. Поетът е прав и за това, че времето винаги ще спира в Любенова махала, където зрее жито и дъхти на рози. И на зазоряване или пък привечер камбаната ще връща спомена за мъртвите, които спят.

Публикувано от Ирина Тенева на 14. 07. 2015

За в. „Раднево днес“ статията подготви Гергана Петрова

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  17.07.2015 13:07 | #1

139 години от геноцида в Батак Турските зверства в Батак През очите на английския юрист Робърт Джаспър Мор Подготви за печат: Огнян СТАМБОЛИЕВ През 1876 английският юрист и публицист Робърт Джаспар Мор научил от съобщения в европейския печат за зверското потушаване на въстанието в поробената от турците България. Решил да замине за балканската страна и сам да се запознае със случилото се. Срещнал се и разговарял с десетки очевидци‚ успели да се спасят от турския ятаган‚ и записал техните разкази‚ които по-късно публикувал в книгата си ”Под Балкана”. Предлагаме ви част от тях. о.ст. КЛАНЕТО В БАТАК На 5 май 1876‚ петък‚ селяните забелязали‚ че към Батак се придвижва войската на Ахмед ага – повече от 3000 въоръжени до зъби башибозуци‚ събрани от 22 турски села от Родопите. Ахмед ага водел мъжете от околията на Доспат‚ синът му – тези от махалата Йени (Нова)‚ а Мохамед ага - башибозуци от седем турски села от района с център Ракитово. Трите колони стигнали почти едновременно до Батак‚ заобиколили го и открили стрелба срещу селото. Тогава жителите на Батак изпратили свой човек да срещне Ахмед ага и да преговаря‚ но пратеникът бил застрелян‚ още преди да стигне до мястото. На другия ден те изпратили втори човек със същата мисия. Било му съобщено‚ че агата искал при него да се яви старейшината на селото. Човекът отишъл при турчина и той му казал‚ че заповядва „батакчани да предадат оръжието си и доброволно да се предадат”. Старейшината се прибрал и уведомил хората за заповедта. Част от жителите се възползвали от времето за преговори и успели да избягат от Батак. Останалите‚ които не искали да повярват на Ахмед ага‚ отказали да се предадат. Тогава башибозуците заобиколили селото‚ събрали целия добитък и конете и открили стрелба по хората от горната махала‚ като опожарявали всички къщи‚ хамбари‚ работилници. Всеки‚ който направел опит да избяга и да се спаси‚ бил застрелван като бясно куче – на място! Като видели това‚ българите от долната махала изпратили куриер до Ахмед ага‚ да го помолят за пощада. Турчинът заповядал да му бъдат доведени всички първенци на селото. Те били 18 души‚ сред които и смелият Ангел Трендафилов и неговият син Петър. Ахмед ага им съобщил‚ че ако българите предадат веднага оръжието си‚ той ще се изтегли с башибозуците и ще ги пощади… Повярвали на тази клетва‚ придружени от група заптиета‚ първенците на Батак се прибрали в селото. При Ахмед ага останал само синът на Ангел Трендафилов като заложник. А старейшините събрали оръжието и с няколко каруци го докарали в стана на башибозуците. Като се уверил‚ че всичкото оръжие и боеприпасите са при него‚ Ахмед ага заставил първенците да му покажат къде са скрити парите и скъпоценностите на хората‚ след което неколцина от тях били върнати в турския стан‚ завързани‚ зверски измъчвани с нажежено желязо и накрая жестоко умъртвени по заповед на турския пълководец. А старейшината Ангел Трендафилов бил убит по най-нечовешки‚ варварски начин. Първо му извадили очите‚ после му изтръгнали зъбите‚ отрязали му носа и ушите‚ побили го на кол и го изгорили още жив‚ при това пред очите на жените и децата от Батак‚ които принудили да присъстват като зрители на екзекуцията му‚ докато смелият българин издъхнал. На други първенци турците отрязали краката‚ ръцете‚ носовете и ушите. Междувременно нахлули в нещастното българско село. Започнали да плячкосват‚ палят‚ избиват като овце всички наред – жени‚ деца‚ старци‚ всичко живо‚ което им се мернело пред очите по улиците‚ в дворовете‚ в къщите… Много българи потърсили убежище в църквата‚ в училището или в избите на домовете си... Църквата се претъпкала с хора‚ повечето жени и деца. Мнозина не успели да влязат и останали на двора. Присвити и легнали на земята‚ нещастниците се надявали само на високата каменна ограда. След като изклали зверски почти всичко живо по пътя си до църквата‚ турците стигнали до тях. С българите от школото се справили набързо – ограбили ги и ги изклали като добитък. После подпалили училищната сграда и тя изгоряла с живите и мъртвите в нея. След това турците се насочили към църквата – издълбали дупки в стените на оградата и открили огън срещу хората. После нахлули в двора‚ започнали стрелба през прозорците и откъм покрива‚ като разкъртили плочите‚ хвърляли горящи парцали‚ потопени в газ‚ върху хората. Накрая успели да разбият тежката врата на църквата. Първо я плячкосали‚ след което започнали да убиват безпомощните си жертви. Осквернили и опожарили християнския храм‚ но голяма част от него се запазила‚ защото била изградена от камък. Погромът над Батак продължил близо три дни…Част от жените били изнасилени и зверски заклани. Имало случаи‚ при които турците разпаряли коремите на бременните българки‚ за да изтръгнат и умъртвят неродените им деца! Малка част от пощадените по-млади жени били откарани в т. н. „турски” села в планината Родопи‚ която била насилствено потурчена двеста години преди въстанието. Точният брой на зверски избитите българи от Батак не е известен. Но очевидците‚ с които разговарях‚ твърдят‚ че става дума за около 3000 – 4000 души – мъже‚ жени и деца. Г- н Беринг от „Таймс” дава дори цифрата 5000...” P. S. Равносметката след турските зверства е следната: 100 изгорени селища‚ 200 разрушени‚ 300 разграбени‚ зверски изклани 300 000 българи – мъже‚ жени и деца. назад Искри сред мрака* от вестник ”Седем” В полята на българската история отколе са хвърлени семената на страданието. Та нали човек се ражда‚ за да страда‚ както искрите‚ за да летят нагоре./Йов 5:7/ И Библейската история ясно показва‚ че подир отдалечаването от Бога следва страданието – за да не погине Божият народ в мрака на богозабвението. Една древна пословица казва‚ че преди зазоряване тъмнината е най-гъста. И наистина годината 1876 е наглед една от най-мрачните в българската история – изпълнена с кърви‚ страдания и ужаси. Всред нейните страдалци за вяра и род едно съзвездие ярко сияе и до ден-днешен над българската земя – Батак – име свидно за всяка българска християнска душа. В нощта срещу 1 май / ст.стил – б.р./ като ново слънце лумва Батак в пожарите на башибозушкото отмъщение. За да озарява насетне с мъченичеството си християнската ни история навеки. Баташката голгота започва от мъчениците в Богдановата къща. Обезоръжени с измама дръзките преди батакчани се превръщат в обречени на заколение Христови агънца. Мъчителите свалят от гърбовете на мъчениците и последната риза‚ за да полетят душите им към небето необременени от нищо земно. Един подир друг отиват те на приготвените дръвници. С мълчание. Някои сами притискат шии о дръвника‚ та ударът да отдели душите им по-скоро от плътта. Някои майки турят децата си на заколение пред себе си‚ за да се уверят‚ че няма да попаднат в мюсюлмански дом и да загубят вярата и душата си. И биват посечени на късове. Малко успяват да се спасят с бягство. Когато младият батакчанин Ангел Чаушов след хиляди премеждия и под покровителството на един помак успява да стигне височината “Св.Атанас”‚ той заварва там Исмаил ходжа от с. Ракитово да се моли на Аллаха да прости греховете на единоверците му. Виждайки момъка ходжата заплква и заразпитва къде са близките му. Щом узнава‚ че те вероятно ще бъдат убити‚ той слага чалмата си на главата на Ангел ‚ облича го със своята ачма долама /мъжка връхна горна дреха/‚ дава му пушката си и го повежда да ги търсят. В селото те успяват да намерят едного от братята и една от сестрите на Ангел. Ходжата им предлага да вървят с него като им обещава‚ че няма да ги потурчи. Но те не повярват на думите му и казват‚ че предпочитат да умрат християни. Избягват‚ а после биват убити. И до днес насред Батак непоклатимо стои “калето” на вярата – Баташката черква “Света неделя”. В нейния двор – едно от най-светите места в България трябва да пристъпваме с велико благоговение. Защото в този храм нозете ни се докосват до земя‚ осветена с кръвта и костите на хиляди Християнски мъченици. Сечта е ужасна. С писъците и воплите на осъдените се смесват зверските ревове на убийците им‚ хриптят сетните издихания на недокланите‚ хрущят кости‚ натрошавани от ятагани и секири. Въздухът трепери от разсичането на човешки тела. И тук‚ подобно на клането в Богдановата къща‚ башибозукът слага ред. Поставят се дръвници. Приелите исляма се отвеждат настрана. Непокорните се посичат. А залостилите се в черквата състрадават на своите събратя и в страшен трепет очакват края си. Затворените в Божия храм са 4-5 пъти повече отколкото може да побере и там загиват много от дечицата и от по-крехките телом християни. Ала дори силните сред тях са прималели от тридневния глад‚ а задухът разпалва у тях такава жажда‚ че някои почват да квасят устните си с кръвта на убитите. През цялото време от прозорците свистят башибозушките куршуми. Не след дълго оттам агаряните хвърлят и няколко кошера с раздразнени пчели‚ та още повече да подлютят предсмъртната мъка на заключениците. Изнурени докрай‚ измъчени от глад и жажда страдалците са изведено от черквата в двора. И тук започва ново клане. Много бременни жени биват разпаряни живи‚ а християнските младенци се раждат не на майчиния одър‚ а върху остриетата на щикове и ятагани‚ и като светли искри мигом хвръкват към Слънцето на правдата - Христос. Три дни по-късно предводителят на башибозуците от с. Барутино Ахмед ага прекратява клането и колебаейки се как да постъпи с оцелелите изпраща срочно питане до бейовете от Татарпазарджик. Получава отговор:”Да се изсуши гяурският корен”. Начева се ново клане. Пред очите на своите сестри‚ жени и майки биват изклани още 300 батакчани. За да не бъдат потурчени или убити при това сетно клане някои майки хвърлят децата си в реката… Накрая подир всички клането върху едно дърво в черковния двор се покатерва един от ходжите и над хилядите мъченически тела възвестява‚ че няма друг бог освен Аллах и че Мохамед е неговия пророк. Друг ходжа от възвишението “Баташки хармани” обявява на оцелелите християни‚ че гяурското вече се е свършило и че на мястото на опожарения и съсипан Батак ще бъде посят ечемик за конете на правоверните. Напразна надежда. Защото от викащата към Бога кръв на мъчениците израства златната пшеница на освободеното от тежко робство наше отечество. На колене‚ любезни читателю. Напреде ни е Батак. Един от най-сияйните Христови олтари на земята българска! Един от олтарите на неумиращата небесна България! * Българската Старостилна Православна Църква е обявила 2006 за година на Баташките мъченици

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: