Точка

28.07.2015 | автор:  Румен Леонидов7

Да видиш теляка от банята на пъкъла...

 Художник Донка Павлова - Доди.

 1.

Тази седмица не съм чел книги. Дори и вестници. Не защото съм решил да стана нов човек, обърнат с хастара навън, а обратно – натиках се в небрежната нежност на планината. Познахте – в Родопите. В Триград. Тук няма телефони с жетони или с картони, липсват мобилни слушалки, защото няма и обхват на никое пипало на глобализацията, не се продават вестници, а се носят само на абонати. Родният „Хоризонт” не се лови, хващат се единствено БНТ и БТВ-и. Но и тук битуват хора. Българи. С една джамийка и една църквица, която повече мяза на параклис. Имат пет магазинчета. И две за плодове и зеленчуци.

Когато гледат прогнозата за времето, и от екрана казват, че в цяла България ще вали, тукашните люде не трепват, защото знаят, че това не се отнася до тях – те живеят в Северна Гърция. И наистина – в нокията си имам вграден радиоприемник, в чиито обхвати над Триград се долавях само гръцки радиостанции.

България мълчеше в тишина. А казват, че мълчанието е съвършеното състояние на духа. Защо тогава тишината да не е съвършеното състояние на света? И за това в храмовете – не само стенописите и иконите огряват скупчените ни души със светлина, а точно тишината ни лекува от самотата на живота. Тя ни прави близки с Бога и със собствената ни същност.

Забелязал съм, че мога едновременно да пиша и да слушам радио, не ми пречи и телевизора да гъгне, нито лаят на съседските кучета или немедоносното жужене на колите. Мога да пиша, както повечето практикуващи журналисти, в присъствието на много хора, но в тишината предпочитам да съм сам.

Преди време открих с изненада, че когато влизам в черква, започвам да се дразня от присъствието на други лица. За това вече предпочитам пустите или полупразните молитвени домове, където да мога насаме да извикам душата си на свиждане.

В Триград влязохме да запалим свещици за Богородица. Бабките седяха до вратата, кацнали като паметни птици в ъгъла на светия кафез, една продаваше светлина и бе разчупила козунак. Докато мислено адресирах здравословията си към близки и роднини, Мария, сигурно беше Мария, тази баба Мария кимна към мен с глава и прошепна на съседката си: „Виж го, след всяка запалена свещ се кръсти по три пъти!“.

Вярно е, със зрението навън съм зле, но с вътрешното виждане и със слуха съм като съсел – чух мълвата и се видях през очилата на тукашната човекомайчица Мария. И кой знае защо настроението ми се разля като чаша мазна течност, лисната по крачолите на собственото ми смирение.

Отщя ми се да се молитвувам и да се богувам, усетих, че в обущата ми вместо нозе има кози копитца, и драснах навън. Май че е прав Пепи  Гюзелев от „Щурците”, / дано Бога ми да го помилва!/, острото соло на музикалната банда, казвал ми е, че е евангелист и нямал нужда нито от изображението на светците, нито на Божия лик, положен върху дъска или стена. Нямал нужда дори ходи в храм, за да отправи молитвите си натам, където трябва и към когото трябва. Аз не се моля на дъската или на стената, а на Спасителя наш, аз мога, призна ми той, да пречистя душата и главата си от гадни мисли и помисли, дори и в банята, докато се бръсна…

Ами да, повече от сигурно е, че докато си миеш зъбите и сричаш на ум обръщението си към Него няма как да чуеш: „Виж го тоя, кръсти се по три пъти пред всяко огледало!“ Макар че в баните на повечето нашенски къщя се намира и единствения семеен нужник. И едва ли е чак пък толкова подходящо място за молитва.

Но усамотяването не е самота, а потребност от единение със себе си. Понякога самотността на самотата и мълчанието на тишината са онова невидимо ложе за мигновения покой на духа. Иначе останалото са ритуали! При това рутинни...

2.

Последният път, когато бях в Русе потънах в тяхната много стара и дълбока черква „Света Троица“, където щях да припадна от великолепната, тайнствена и хладна тишина, задрямала в подземността й. В полумрака на храма дишаше спокойствието на вечното неспокойствие, почиващо си от себе си и другите подобия. Лежеше с невидимата си снага логиката на света, изтръпнала като подгънат крак. Смалих се до едно синапено зърно и въпреки студа не зъзнех. Може би това наричат медитация. Нирвана може би… Може би това е Онова. Но беше незабравимо и неочаквано. И сигурно – неповторимо.

3.

Веднъж в Македония, в Струга града, близо до Охрид, съвсем съзнателно нахлух в „Успение Богороднично“, за да се свра в някой ъгъл на окръжността – същия ден, точно преди години загина мой непрежалим приятел поет, заедно с майката на децата му. Исках да си изцвиля беззвучно всички ладове на протеста – безсмислен, закъснял, с капки от вина и вино…

В началото не се получи – заедно с мен зае място в тишината мой познат и започна на висок глас да ми обяснява кога е строена черквата, коя икона от кого е, какво е й особеното като паметник на културата, заизрича уникалните й особености. И тъкмо щях да го намразя, отвратен завинаги от цялата му ненавременна интелигентност, той усети как в погледа започна да ври котела на ада и мигом излетя навън, като не добре опърлен серафим, съзрял вида на теляка от банята на пъкъла.

В настъпилата тишина гневът ми тутакси се охлади и се разстопих като кехлибарен восък – и оставих детската ръчичка на моя ангел-разрушител  да настрои вълните на мозъчния ми детекторен приемник, да потърси в ефира, в космоса самотната станция на ефирния поет-имажинист Кольо Искъров и на любимата му, последвалата го във всемира Красимира. За да прихванат морза на скръбта ми или поне частица от еднопосочното ми съобщение, което за мен сега е по-специално от ред ужасно важни иначе неща.

Фатално е, защото, ако случайно няма Бог или Той е зле с далекосъобщенията, както грешниците от Триград, моите послания никога няма да достигнат до душите на отлетелите ми приятели.

Дано да има Бог, и да са му в ред бушоните, дано да има линия, макар и еднопосочна, искам да диктувам нежности, искам да диктувам другости, но не на себе си, искам да им прошепна онова, което не успях тихо да им изрека.

4.

Дайте ми лост и опорна точка и аз ще обърна света, се е провикнал някога Архимед. Милият, толкова красиво се е надявал най-вече на своята измислена опорната точка, макар от пръв прочит се вижда, че такава в действителност не съществува. Или ако съществува, тя е невидима за очните ни ябълки. Всъщност не точката, а лостът му е бил целта. Целта, която доказва лоста. Но в крайна сметка той е подменил първоначалната си идея – да преобърне планетата, за да размени местата на полюсите. Обаче без вътрешна опорна точка, и лостът, и преобръщането се обезсмислят. Тя – точката, само доказва научното му откровение. Точката му е гениалното хрумване, останалото е средството на посредствеността.

Точката в моя случай е точно надеждата ми, че всеки от нас в душата си има някакво миниатюрно микрофонче, което е свързано с радиоредбата на Отвъдното. Надеждата ми е, че моето мълчание в тукашната тишина се чува и там. Поне като пулс, в който е стиснал със зъбите си моя стон.

5.

Идете все пак в Триград. Има какво да видите. И какво да чуете. Идете – самовижте се и се самочуйте. И се огледайте. Сигурно си имате някого, който очаква да му кажете нещо, което не знаете, че трябва да изречете. Вслушайте се в себе си, опипом открийте радиовълните на смирението си, и го изразете. В ушето на любимото си същество. Погалете душата му с невидима ръка. Докато не е станало непоправимо късно.

Късно за каквато и да е точка. И за каквото и да е многоточие...

П.П.

6.

Поетът Николай Искъров е български юрист, роден е на 28. 6. 1951 г. Той е дете на Свищов, но бургаско копеле, градът, в който стана Поет. И дори редактор в алманах “Море”. По-сетне бе в основата на първото частно издателство в у нас, наречено “Делфин прес”.  Превеждан е на руски, полски и английски.  Стана Почетен гражданин на Бургас, посмъртно, защото без да се сбогува излетя по най-ефирен начин във вълшебния  ефир при много тежка автомобилна катастрофа. Оцеляха само двете войничета, взети на стоп. Изчезна мигом, при това, с непрежалимата ми посестрима, майката на двете му децата, най-красивата Красимира. Автор на пиеси и на най-дългата ми драма: по баща  Донева.  Това - за протокола.  Останалото е станало около къмпинг “Чайка”, близо до Обзор, на път за Варна, на 24. 8. 2001 г. Проклет да  този ден. Помня го. И той ще ме помни до като дишам под това ниско небе, похлупак  за земната гмеж.  Оставиха ме сам. И още по-сами оставиха  моите прекрасни –  Мира и Искър, техните деца. Слава на Бога, вече родители на собствени ангели. 

На името е Искъров имало награда за поезия. Голям прас! По-добре Поезията да  бе живяла още малко под  неговото второ име…  

 7.

2002 г. Точка?