Излет в спомен за Асен Христофоров

31.08.2015 1

Литературен пътепис от Фани Цуракова

На 10 август се навършиха 45 години от смъртта на Асен Христофоров. Един голям ум,  не достатъчно популярен в родината ни. Предлагаме на всички, които ценят творчеството му, да  се съберем на 4 септември от 18,30 часа в "Това плюс" на "Марин Дринов" 30 и да почетем паметта му с по някоя дума и чашка. Не го направихме на 10 август, защото Николай Аретов, който издаде наскоро съчиненията му и е сред най-активните му изследователи, беше възпрепятстван да присъства.  Другият, който се включи в идеята е Деян Енев, ще се обадим на племенника на Христофоров, както и на един мъж – Христо Марков, чийто блог е toross също се опитва да съживи паметта за този човек.

Фани Цуракова 

Седемдесетте години на миналия век на ъгъла на ул. „Парчевич” с бул. „Витоша” в София имаше два магазина с големи, ъглови витрини. Единият беше за църковна книжнина и утвари, който не задържаше ученическият ни интерес. Този срещу него - за жива риба, беше с аквариуми покрай витрините и в тях плуваха, притеснителни за гледане в опита им да поемат глътка кислород, шарани. До рибарския магазин надолу към „Васил Коларов”, днешна „Солунска” се намираше книжарница със също така голяма витрина.

Две заглавия са останали в паметта ми от нея – „Вуцидей. Иманяри” на Асен Христофоров и „Плява и зърно” на Йордан Радичков. Книжарите бяха поставили „Вуцидей” по средата на най-горния ред, книгата беше със зеленикава двойна корица. Бил е топъл месец, за да се зазяпвам по витрините. След някои и друг ден татко я донесе вкъщи.

За тези, които помнят само времето след „промените” ще направя отклонение.  Седемдесетте-деветдесетте години на миналия век, времето,     за което имам памет, издаването на художествена литература беше строго контролирано. Съществуваха тайни, на добре спазвани квоти за българска, съветска, социалистическа и „западна” литература, списания с преводна литература, които бяха достояние само на избрани („синия”, „белия” бюлетин, издавани от Съюза на българските писатели). На никой не му минаваше през ум, а и да му минаваше, не можеше да почука на вратата на издател или печатница и просто да заплати отпечатването на ръкописа си.

В това време имаше хора, които издаваха често, не оставиха диря в ничие сърце, но със съчиненията си си гарантираха материално сносен живот. И отблъснаха българският читател от родния му разказвач. Имаше и други, чийто талант беше заглушен, докато те или сами преставаха да вярват в себе си, или се пропиваха, или умираха преждевременно поради други причини или в отчаяни опити на компромиси отлагаха написването на „истинското” съчинение, или не преборваха изолацията и материалния недоимък, за да разгърнат в пълнота таланта си. Когато се появеше книга от западен автор, който не е припознат от властта с ярка принадлежност към комунистическите идеи, поради ограничените тиражи (допечатка не се обсъждаше), пред вратите на книжарниците още с новината, че ще ”пуснат” еди кое си заглавие се проточваха опашки, с по четири–пет човека в редица. Нямаше значение дали харесваме или не конкретния тип литература, дали сме чували или не автора на книгата.

Отначало опашката стоеше смълчана и разменяща информация дали „действително” и „колко броя ще докарат”, ”щели да издадат и…”, ”в книжарницата на… свърши, чаках там два часа и сега идвам тук”, но търпението по някое време все пак се изчерпваше. Все някой се опиташе да пререди друг или възникваше съмнение, че книжарите са укрили някои и друг пакет, (защото опашката, строена далеч преди разтоварването бдително ги броеше), или някой се опитваше да купи не един, а два броя от книгата и скандалът избухваше.

Някои от тези книги, отново с дебнене, проучване и „връзки” можеше да се открият на значително по-висока цена и в двете антикварни книжарници в София. Едната беше на същия булевард „Витоша”, малко по-надолу от описваното място и от другата страна. Представляваше плитък безистен от двете страни, на който висяха метални витрини с плътно наредени книги, които вечер се затваряха с капаци. В дъното на безистена се помещаваше самата книжарничка,  натъпкана с качени една над друга книги. В нея работеше сух, леко прегърбен човек, неразговорлив и в спомена ми сприхав, вероятно преценяващ, че съм крайно съмнителен познавач на литература и платец. Втората антикварна книжарница се намираше на „Граф Игнатиев” между площадите „Славейков” и „Гарибалди”. Когато човек искаше да продаде книги, защото и това се случваше, трябваше да отиде в безистена срещу книжарницата, в който зад тезгях, отрупан с томове седяха двама или трима мъже със суров вид (такива са ми се виждали вероятно и защото не винаги регламентирано изнасяхме по някоя книга за насъщни от домовете си). Въпросните мъже преглеждаха внимателно дали книгата не е взета от библиотека, по-често отказваха да я приемат, защото заглавието беше непродаваемо, а когато я приемаха, сумата рядко съвпадаше с нашите юношески финансови въжделения.

Така, татко донесе вкъщи упойващо миришещия на печатницата „Вуцидей”. Не се беше наложило да „виси на опашка”. Напротив книгата се задържа дълго на все същото, упорито отстоявано от книжарите място по средата на витрината, подпряна на пластмасова стойка. Но Вуцидей и Пуна-Шуна прекрачиха прага ни, заживяха у нас, сдружиха се в душите ни с поручик Дуб, Швейк, Робинзон Крузо, Лъжлив Съби, граф Монте Кристо, Том Сойер, Разколников и Фани Хорн. Заедно с тях късно вечер изчаквах почерпилите се в пивницата „Весели гости” под стаята ми да успеят да се отлепят от липата отдолу и с необходимите почивки от липа на липа и извечния диалог „Ти не ме уважаваш!” да се придвижат до „Славия” на следващия ъгъл, която затваряше с час по-късно.

Задно с тях бягахме от мизерията на поредния скандал, а и бой в кооперацията, а такива не липсваха. В същите тези години в един апартамент обичайно живееха поне по две семейства – няколко поколения или съвсем различни по култура хора, леглата се прикрепваха с колани за стените, за да се освободи място за през деня и се покриваха със завеса от руска басма на цветчета, сгъваемите алуминиева масички от Съветския съюз бяха мечта, катинарите на „индивидуалните” хладилници не бяха изненада. Другарският съд в ОФ клуба не помагаше. Използването на капка чужда белина, преместването на тенджера от един рафт на друг или просто беса на собствениците, че не могат да се освободят от „наемателите със заварено положение” драсваше кибрита на отровните думи и деяния.

Бягахме в смелостта на героите, и когато сърцето ни се умъчнеше от света на съучениците в класа, които живееха в „Дома“ на днешната улица „Христо Белчев“. Те нямаха родители или имаха по един родител, който не можеше да се грижи за тях. Те не ни занимаваха със себе си, не говореха за родителите си, не идваха в домовете ни, нито се скитаха в междублоковите пространства за да играят на стражари и апаши или да пушат „Фемина“, защото „имаха режим“, не ядяха с нас в стола, защото се хранеха в „Дома”. Те стояха притихнали и наблюдаващи по особен начин или безчувствени по особен начин и с това караха душата ни да търси излаз в написаните думи, за които сами не се досещахме.

На все същата улица, в която приютихме екземпляр от „Вуцидей“ летата за онези, които нямахме селски дворове преминаваха по съседните улици и градинки. Летните кънки бяха достъпни за мнозина. Те можеха да се карат в градинката в края на днешната „Солунска“ или около църквата „Свети Георги“. Асфалтът там обаче не беше кой знае колко добър и едно от предпочитаните места беше мозайката пред входа на Дома на инвалидите. Докато портиерът не те прогони. Търкаляла съм черните колела на летните кънки с каишки, на които все нещо се разхлабваше без да зная, че най-страшното в тази сграда съвсем не е портиерът. Без да зная, че литературният баща на Вуцидей е престоял с месеци в мазето на същото това място, обвинен в най-лошото – шпионаж. И оттук е изпратен в лагера в Белене. Няма как да го е знаел и баща ми. Не сме знаели и че в същото това лято, сам далече в планината, той е починал, ненавършил 60 години.

Не съм знаела и друго. Петнадесет-шестнадесет годишният читател, колкото и усърден да е с литературните анализи в час, оставен насаме с героя не се интересува от стил, метафори, сюжетна линия пр. Може ли да се вмъкне в героя или не – за него това е въпросът. Затова и не съм се досещала, че зад простото описание на персонажите на едно село стои тренинга на редакторска и авторска работа още от ученическите години, че перото рисуващо Вуцидей години се е изглаждало с преводи, че здравият ген на този човек дълго бе врял в дълбокото гърне на Шекспир, Гьоте, в аналитичността на икономиката на най-добрите училища на Европа.

Не знаехме и гледахме на пооръфаната от многократно прелистване книга, която „Защо не я преиздават, не мога да разбера?!” като на самотно, саморасло цвете, от под Мальовица.

В следващите години ми правеше впечатление друго. Малцина познаваха Вуцидей. Дори сред четящите, дори такива, които изкарваха хляба си с литература. Бе минал незабелязано. Но затова пък когато при споменаването на Асен Христофоров човекът отсреща в изненада повдигнеше клепач, след него идеше разбирателство и доверие. Татко в една командировка в Говедарци беше отишъл до къщата на „професора”. Толкоз.

След 10 ноември 1989 г. се разбра, че цветето отгледано по чудо на тънката ни литературна почва е с драматична съдба, че авторът на Вуцидей има значими икономически трудове, че е първият българин завършил най-престижното висше училище по икономика в Лондон, че на 37-годишна възраст, бидейки професор по икономика е уволнен от университета и пенсиониран.

Е, сега, 45 години след неговата самотна кончина сме тръгнали на поклонение. „Да видим къщата на Асен Христофоров“, казваме, но думата е „поклонение“. Жоро, Корнелия и аз. Седемдесетина километра от София до Говедарци през Самоков. Докато се потуткаме на тръгване и то станало обяд в някогашното Мацакурци. Улиците прилични, къщите стегнати, по-малки и по-големи семейни хотели.  Не сме поклонници, дето няма първо да угодят на стомаха си. Фоайе на къща, в единия ъгъл – рецепция. Не се ползва, а и няма нужда от нея, но отговаря на някакви изискванията. Направо се влиза в помещение с няколко маси, в ляво – бар и насреща изход към някогашно дворче, сега постлано с плочи, камина в ъгъла – градината към ресторанта. Дървени маси, билки покрити с вестник, коте, три момичета, които неохотно стават. Персоналът. Остава сервитьорката. Местна е. Свойски подвива крак на една от масите, пийва бира и чете вестник, без слава за аналитичен. Оглеждаме я, но до облог не се стига. Никой не е склонен да заложи пет лева на твърдението, че тя ще е чувала името на Асен Христофоров.

Хапваме и тогава задаваме въпроса. „Не го познавам“ – казва момичето. Но пита съдържателя. Той познавал племенника му. Не си спомня името. Знае, че Христофоров е починал. Знае и къде е къщата. Освен това преди десетина години в хотела бил дошъл един българин от Брюксел и после му изпратил по пощата неща, писани от Христофоров и му бил казал, че Христофоров е голям писател и тези неща, които е получил по пощата били разпечатани на хартия, „такива обикновени листа“. Освен това Христофоров бил написал: „Мацакурци кокошки нямат, яйца продават!“.

Собственикът се смее с удоволствие, изпровождайки ни като за да си доизясни още нещо. „Ще купувате къща?“ – пита той току-пред изхода. „Вие паметник трябва да му направите в селото на този голям човек!“ – гневът на Жоро чупи диалога. Собственикът застава постъписан на изхода и погледът му ни изпровожда в указаната от него посока.

 „Поне от меркантилност да се сетят, че паметник на Вуцидей, та той е нарицателен герой, плоча на къщата му, отбелязване на годишнини на Христофоров ще им водят туристи!“ – продължава гласът на Жоро.

Направо, в ляво по главния път, минаваме покрай голяма, хубава някога почивна станция, сега се руши, навлизаме в гората, в дясно – друга станция на един етаж и тя занемарена, макар някой да е започнал да подменя дограмата. В края на асфалтирания път в дясно – ваканционно селище. Каравани, не е многолюдно, вероятно хората ги държат тук през целия сезон и идват, когато имат възможност.

В горния край камина, кът за сядане, излегнал се на походно легло млад мъж и гласът на Лили Иванова.  Продължаваме пешком по коларски път, упътени от табелата за манастира, под който знаем, е къщата на Христофоров.

Знак за дома му няма. Навлизаме сред борове, полъхва ни рилския въздух, отваря и олекотява душата, подсеща тялото да се себеусеща. Наклонът не е голям, пресичаме две поточета, излизаме над нивите и някогашната селска мера. Селото се вижда – на километър и нещо, два. Нацъфтяло е във виолетови, ръждивочервени цветя и треви, багрите им преливат, носят полюшващия се бял гребен на маргаритите, описани от Христофоров и членовете на нашата колона удължават разстоянието един от друг.

Млъкваме. Колкото и човек да не е склонен да се прехласва по природата, спира, уж да си поеме дъх и погледът му се зарейва в талазите от цветове, в червените покриви на Говедарци, прегърнати от синевата на планината. Под неравностите на пътя започват картофени ниви.

„Бая път е ако трябва да го минаваш натоварен с покупки, лете и зиме в пустошта“ – казва Корнелия. Бая път за 37-годишен принудителен пенсионер, учил в Цариград, Берлин, Франция, завършил в Лондон, награден с отличие, което е трябвало да му бъде връчено от крал Джордж V. Ако обектът на нашето поклонение беше склонил да му се поклони.

Бая път за професор, чийто трудове се цитират след промените в социалистическия блок от Би Би Си като първи професионален икономически анализ на социалистическата икономическа система.

Бая път за човек, който не е разполагал дори с хартия и е пишел на бакалската от смесения магазин в Говедарци.*

„Как ще познаем къщата?! – попитала съм хотелиера. „Само тя е, няма нищо наоколо!“ е отговорил той. И действително зад телена оградата, малко преди редица от борове, за които сме чели, че са посадени от Христофоров, се появява къщичка. Етаж и половина, 30-тина квадратни метра на етаж, верандичка, обърната нагоре към планината. Към пътя гледа само покрито с капак прозорче.

„Как е обърнал гръб на селото!“ – възкликва Корнелия. Плоча на къщата, нещо, което да указва, че тук е живял Асен Христофоров, няма. По-късно разбирам, че тя е на лицето на къщата и не се вижда от улицата. Обгрижен имот. Вече и с ток. Многократно разбивана и претарашувана някога. От злосторници – четяхме във „Вуцидей“. От Държавна сигурност, разбираме сега, за да се търсят улики за вражеска дейност.

В двора мъж коси. Трябва да е племенникът. Продължаваме нагоре и след около 200-300 метра се появява манастирът „Свети Георги Победоносец“. „Манастирче“ пише на табели отвън и вътре. Дървената врата, трудно е да се нарече порта, е отворена, влизаме, дворче, в ляво под навес има дълга маса за поклонници, пейки, застлани с пъстри черги, в ляво няколко помещения, пред тях верандичка, до тях параклис и още един – по-голям.

„Има хора!” – известява детско гласче, в отвора в манастирската стена в дясно се мярва момичешка глава, изчезва и след малко се замества от мъжка фигура. Не носи дрехи на свещеник или монах. Отваря мълчаливо по-големия параклис. Влизаме, запалваме чинно свещ.

Дали Христофоров е успявал да намира сили в близостта с хората, които по своя воля, са водили отшелнически живот? Дали изначалното му влечение към планината, засилено след излизането от лагера в Белене е било израз на упование, на бягство от бесовщината долу, на търсене на стоицизъм за не се пречупи любовта му към България и вярата в себе си? 

На тръгване чуваме познатото от страниците на „Вуцидей“ ромолене на изворчето под манастирчето. Засмивам се на глас: Как последната дума все пак е на този величав мъж!

Незначителни вестничета, прикритието на небудещи съмнение издателства, примирената форма на пътеписа, на ежедневоописанието, а отдолу бучи и фучи силата на индивидуалността, на големия изследовател и чака времето си. И ето ги, вплетени в природата образите на хора от Рила крачат живи, непокорни и автентични близо 70 години! И все повече читатели ги съзират!

Икономистите издадоха събрани съчинения на Асен Христофоров, други – художествените му произведения, преводите му, библиография на трудовете му. От плашливите рецензии тук-таме до множащите се думи на възхита и анализ след 1990 г.

„Силният дух не можеш го спря!“ – изрича Жоро.

Седнали сме с татко на по-задните редове на премиерата на събраните съчинения на Асен Христофоров в Народната библиотека. Издателство „Кралица Маб“. Купили сме томовете. Ще си ги разменим, за да прочетем редовете, които не сме чели. После купуваме още един комплект. „По-добре е всеки да си има“. След малко купуваме още един. „За брат ти” – казва татко. „Подарък за приятели“ – казвам аз.

Разтваряме ги радостно, макар сега книгите да не миришат по същия начин на печатница. „Преиздадоха я!“ После навеждаме глави, уж уважителни към думите на водещите и се смълчаваме. Чувство на вина. И  размисъл за нюансите. Някога и сега. Някой от издателство „Медицина и физкултура” и Съюза на българските писатели, от пренебрегваните вестничета „Ехо“ и „Турист“ бе подавал без думи, но не и вън от опасност, ръка на Христофоров. Някой бе поемал риска.

* Информацията за съдбата на Асен Христофоров е почерпена от матeриали и интервюта на Николай Аретов, Ромил Атанасов, toross.blog.bg, Виктор Чернокожев (сайт Liternet).