ФАКЕЛ

СПОДЕЛЯНЕТО... КАТО ОТКРИТИЕ

13.11.2015 2

Из книгата "Жмичка" на ГЕОРГИ ник'КОЛОВ

СПОДЕЛЯНЕТО... КАТО ОТКРИТИЕ

Във Владая... у нас... у дома... в къщи... вилнее лудост такава... родени сме току–що... наскоро...

заедно сме... над сто и кусур години.... юноши бледи... сега отпрашваме във живота... аз книга

издавам... тя манджа след манджа забърква

Не зная... приятели... не зная

Разправят... че рано или късно... всичко си идва по местата

Отвън... чудо след чудо... толкоз големи са чудесата.... че ластика на душата от разтягане...

еластичността си загуби... младеж един срещам с увесени джуки... някак нелепо му зее устата... на

всички въпроси с... а–ха... отговаря... нелепо и аз се озъртам

Щом сме отсам... и оттатък... какво трябва да правим.. как да вървим... тъй... че доверието и

справедливостта да си заемат местата

Горест... ме пита из онез дни Коритаров... какво е... какво е това горест... защо толкоз много горест

има в твоята книга

Ще ви кажа сега... горест... е да си чист... спретнат даже някак... без петна и лекета... което не

струва... излишното... махаш веднага... като котка... с език да се къпеш

Ако си от глина... иди и дойди... ами ако си от камък

Голямата горест... все още ни чака

Горест... е дума от много думи... стада, прайдове и табуни из нея бродят... а думите в мене вече

говорят

Да вървим... казвам

Да вървим... казва... и планината... поела нагоре

Това е

Никога не сме... всички... нали

И такива каквито сме

Май сме... на изчезване

За това

Аз съм... сега... тука

За пророчицата... да кажа

Това е... нещо далечно и смътно... като видение, като спомен... някакво друго място... нещо като

село без хора... с малко гробище на хълма... три–четири изкорубени салкъма... черепа на Йорик в

ръцете на Хамлет... само там съм виждал... коптор от кирпич и сляпа гледачка клечи пред коптора...

вика по мен и мама... а твоя дето се държи за фустата ти още и подсмърча... ще подсмърча цял

живот горкия... сополите си ще обърши чак накрая... ако дадеш някоя пара ще ти кажа к'во го чака

още... а мама с ръка я опустосва и джапа боса в горещата пепел... не ще да чуе какво пророчицата

вещае... кат не щеш пък много ти здраве

Останал с пръст в устата и сега се питам... какво от тук нататък ме чака

Леле–мале

ГЕРГЬОВДЕН

Обидно за обидни неща... вицове... скудоумен разгул... срам ме е... Копитото... нашия Господ Бог... създател и съзидател... на този копитно срамен... скопен, изкормен и изтърбушен... с изтръгнат език... запушени уши и избодени очи... тук-там окат... живот... Самуилов войник... който броди през пустата, опустошена... и опустяла наша земя

На този светъл ден е роден Максимилиян... от Люлин овчаря Тодор докара агне... спазарих се преди седмица на кошарата... спря пред портата... разпрегна конете... пренесе агнето пред къщи... и както огласяше планината... го закла... калпаво... според скептичния поглед на съседа, който облакътен на терасата наблюдаваше сцената... мъчех се да не гледам как търка с ножа по врата на агнето... и без да искам виждах реакциите на съседа... докато го дереше разказа как светкавицата убила сина му преди време... момчето, хукнало да прибере кончето в разгара на бурята... намерил го овъглен... а кончето надвесено над него... ако щеш вярвай ронеше сълзи... ти да не си чел Кавафис... аз ли... аз не съм прочел нито една книга в живота си... докато го отнеса до кошарата, после до селото... кончето вървяло подир тях... да ти обадя... идваше ми да го заколя... но удържах... приключи като изтри ножа във вълната на току-що одраната агнешка кожа... която сгъна на две на три и отнесе с каруцата натам откъдето дойде... гледах след него, след кончето което следваше каруцата чак докато свият зад ъгъла

Гласът му остана да ми нагарча... като току що отпита билкова отвара... не знам колко книги си прочел и какво си разбрал от тях... но аз бях решил да изуча момчето... защото само посягаше към книгата

Тревата набола в сутрешната светлина.... сълзи... приклякам... сърцето засмъдя... не беше болка... а предчувствие... прокоба... вещаеща горестна беда... вихрушка някаква ме завъртя, зашемети... а–ааа да ме отнесе... откъм ъгъла се зададе Максимилиян... с перчема крило разпиля всичките ми страхове... и надеждата с краката мотики копаеше ли копаеше по стръмното към мен

Каквито и сведения да останат за дадено време... колкото и красноречиви да са книгите, картините, паметниците... както и ревниво контейнерите да са съхранили

чудесиите на света... истинския ход на времето... е нещо ужасно... даже тогава когато бъде изобретена машина за връщане на миналото... и всеки преживян миг може да бъде разглеждан под микроскоп... онова трескаво движение на страх и надежда, на насилие и страст... на колебание и самоотверженост... ще остане извън факта... отдавна регистриран и проследен от неумолимата последователност на забавения каданс

Без сърце и душа... захвърлил всичко през девет земи... в десета... в едно забравено и от теб място

Вече нямаш път към себе си

Лягаш и ставаш с молитвата, че

Все някой отнякъде ще дойде... ще се появи като стръкче ръж на ранина... ще шмугне ръка в ръката ти.... ще ти стане сърце... и ще те поведе

Да вървим

Сега съм таралежчето, свито в шепата на Волна... какво уютно местенце за един таралеж...настръхнал от доброта... пък боде

Картината е... поляна... с чешма в средата... някой е издялал и шапка за чешмата... с козирка... и чурка под козирката... откъдето едва чуто шепти водата

Опасна работа... цъка българина насреща... само мръсотии пъкат на някой в главите... тия срамотии ги нямаше вчера... и като се озърта да не го види някой... бързо и сладко налапва чурката... и лакомо суче ли, суче... като бебе... човека

Настръхнал... таралежа боде неволно на Волна ръката

След туй в здрача поема на пръсти... по предначертания път на съдбата

В ъгъла... зее дупка... не надникнал още се изсулвам в мазето

Ужас

В една делва

Това е краят

МАЛЪК ГОРЕСТЕН МОНОЛОГ НА ЕДИН ТАРАЛЕЖ

Вече не мога... нямам сили да дера заключеното пространство на делвата

Събуждам се от този премазващ с тежестта си сън... къде съм.. и кой съм... не помня... вече съм живи мощи... докато отворя очи разбирам... че ме намират изсъхнал... в делвата

На път за животинското гробище в края на двора във Владея... ще лежа до котарака Макондо, стария котарак Бонзо, котарачето Бонзо с бялото чорапче е с неизвестен гроб... кучето Ори... тук е гроба и на Лейди. кучката на Леда

Телевизора забравен... казва... абсурд... и после... абсурд до абсурда... и млъква

Пространството е бистро... като в детството

Дъжда преминава в сняг... докато ме погребват... земята побелява

Даже комшията, облакътен на терасата не може да помрачи ослепителната белота

Някъде пак става нещо

Докога ще се случват тези неща

Боже... какво беше това красиво и бодливо изпитание.. защо трябваше да посипеш изсъхналите ми очи с безбрежната белота на този ден... в който даже очите на човека облакътен насреща загубиха блясъка си

Бялото май... на белотата завижда

А тук... няма и кой да записва

ГОСПОДСТВОТО НА НОЩТА

Един по един прозорците отсреща светват

И пак толкова дълго стоя на мястото си... че един по един прозорците отсреща угасват

Освен онзи

Който изглежда отвръща на светлината на моя прозорец

Там също стои някой

Ниско остриган... як косъм... отпред... и гъста, смолиста опашка... отзад

Череп-наковалня... онзи с чука е някъде наоколо

От очите му от време навреме изхвръкват искри

Ще звънне наковалнята... ще звънне един ден видимо и чуто за всички... а сега я мъчи главоболие... махмурлук я цепи

Призори... докато се бръсна... виждам как и той се бръсне

Искам да извикам докато пяната затрупва лицето му

Даже... да го назова по име

Но той ми намига

Намигам му и аз

Няма нищо... нищо страшно няма

Си казвам

И докато се мия... виждам как и той се мие... как лицето му светва озарено от някаква вътрешна светлина... как отваря прозореца

И се хвърля

Достигнах възрастта на Чехов

Широк в главата... в краката тесен

Като морков... или ряпа

Повече вързоп... отколкото съдба

Сълза... в окото на тревата

Храна за слънцето... моя червей

И за ябълка... се вземам

Дано да ми прости славянството

И да не забравя... че не съм за ядене

Оставена

На произвола на съдбата

Без весла

И хоругва... на кърмата

Земята... със залеза потъва

ЖИВЕЯ В ОБЛАК

С Джери се разделихме чак на другия ден... загубил пътя за дома... влизах в малки непознати кръчми... изпивах по едно и поемах на където ми видят очите... в един непознат безистен... поръчах бира... виждах част от улицата... една увехнала липа с опушени листа заплашваше да се строполи пред входа... на масата седна непознат мъж... изглежда... че беше пиян... извини се с някакво дискретно движение... което мина като конвулс по тялото му... докато се мъчеше да издаде звук с пресъхналата си уста... заспа... и шумно хъркане огласи безистена... един мъж дойде и го изхвърли... по улицата мина момиче с куче... видях се на мястото на кучето... щеше да ми бъде трудно в началото... но после като ме отвързват... щях да изпитвам истинско щастие... еба ти помияра... пияницата се върна и седна отново... ще пиеш ли нещо... попитах... тоя ме хареса май... помислих... той кимна... движението на главата отново мина като тръпка по тялото... още не беше отлепил пресъхналата си уста... когато го изхвърлиха повторно... пияницата се върна пак... и този път в зачервените му очи гореше усмивка... оставете го... моля ви... той е с мен...но не успява да го каже... хайде... кажи му на другаря сервитьор... че сме заедно... че винаги сме били заедно... че се познаваме от дечица... от ей такива невръстни копелдаци още... че сме седели един до друг на чина и сме си завиждали за всичко... кой свири по добре... кой пее по хубаво... кой е по мързелив от другия... кой пие повече... я донеси две водки, бе... сервитьора... кво ни зяпаш като невидял... тогава... пияницата извади от пазвата си някаква свирка като кавал... и засвири

Гочо... промълвих... ти ли си.... изненадан от познатия глас на кавала... взех го... царство му небесно... за Гочо на Еньовилиевите... когото конете затриха преди толкоз години... той носеше в торбичката си една такава очукан отвсякъде дървена свирка... и в междучасията когато всички крещяха като ненормални... я надуваше... същия необичаен звук и ритъм за миг се извисяваше... после шумът си връщаше господството... само аз оставах завистливо заслушан в жалния глас на свирката... която плачеше по-горчиво и от човек

Задавен от спомена затананиках през сълзи... ритмично зачуках с пръсти по масата... издавах неочаквани звуци... на места свирех с уста или се провиквах протяжно...после потънах в нечувана глухота... от която зинах да изляза проклинайки всичко... но не успях да изрека нищо

В немотията си платих и хукнах да обикалям града... излизах и влизах от улица в улица... забравил кой съм... забулено в мъгла слънцето се въргаляше покрай мен...пресичах кръстовища... изтичвах пред свистящи коли... отскачах... когато някое рамо заплашваше да ме отнесе... без да се обръщам сред преминаващи силуети... избухващи гласове... които се разпиляваха зад гърба ми... сам... след бръмчащото си сърце

За миг опрях гръб в едно дърво... всичко потъна с фантастична лекота

После тръгнах през зиналата пропаст... и спрях пред вратата на Белла... шоколадената врата зееше разтворена... Белла седеше гола в плетения си трон

Дойдох да ти кажа... какво мисля за теб... и се изплюх... ей това мисля... казах ти го

Гарденията ми... боже... боже... как си се напил... ела... ще те заведа под душа... нека първо да махнем тази мокра от пот фланелка... тези непрани от векове сякаш панталони... и тези май чак от римско... сандали

Гол... както те е майка родила... искам... да те позяпам... за последно

Заминавам... хубавецо... дори да ме прокълнеш... заминавам... завинаги

Съжалявам... казах... понякога много съжалявам... не може да бъде тъй... не може да бъде никак тъй... както е... нещо е сбъркано... нещо е сбъркано от самото начало... сгрешено е... и грешното

После се свлякох в пропастта която зина в краката ми... падах с шеметна бързина

Къде отивам

Ей сега ще пусна душа

Някъде... избухна чембало

Кой свири... там

Бах

Моите почитания... маестро... благодаря за поздрава... но искам да си отида в тишина... и сам

Ела... Белла ме притисна към себе си... ще те заведа в един друг свят... в оная вековна гора от дъбове... на устието на Велека... където се видяхме всъщност за пръв път... бяхме с Бърг...ти вървеше сам... с харпун и плавници... провесил неизменната си чанта през рамо... боже... извика Бърг като те видя... с всичката си покъщнина на гърба... гламав... до петите... половината му род още гние в Белене... а той... в залива в които пускат само с открит лист... искам да чуя онова което е в главата ти сега... предизвика те Бърг

Без да се замислиш... без да промениш израза си... без даже да си отвориш устата... каза

Живея в облак... а ходя по земята

С глава... върху плещите на кон

Протегнал корен... вместо крак

Нарязан

На парчета

От гората

Уж вървя по пътя

А пък съм крилат

И се засрами... обърка се нещо... видя се погубен... неосъществен... никой... и те заболя... за теб те заболя... проумя... че тук няма да се видиш на мястото си никога ... и причудливостта ти угасна... но не видя... че и аз съм на същото дередже... до Бърг... глината в ръцете ми... изсъхнала... баща ми го изядоха прасетата в Белене... мама умря веднага след това... Академията стана Рабфаг... изгониха ме и от Рабфага... опитах всичко... музика, рисуване... напълних градината със скулптури... които занимават само теб и Бърг... никой не се интересува от това което правя....умирах от глад... предлагаха ми да стана гримьорка или гардеробиерка... искаха да ме видят слугиня... не искам да съм слугиня.... не ми оставаше нищо... освен да замина... но как... как... готова бях на всичко... един ден Бърг доведе Жул... единствен Бърг искаше да съм щастлива... след тягостна пауза... Белла изкрещя... заминавам... ангеле мой... в края на месеца съм в Париж... виж, виж... прекъснах Белла... още ли сме на устието на Велека, в дъбовата гора на брега на морето

Не... в ада сме... ангеле мой... в сърцето на ада... не искам да те слушам... знам че ти предпочиташ да киснеш в този ад... не ми се слуша пак... че човек трябва да живее и умре там където е роден... и какво още... казал дядо му

Сега съм кон... все някога... си казвам... ще стана конник за да отпраша и аз някъде далеч... някъде много далеч оттук

Песента... е... пустинна, пясъчна буря... в двата края на внезапния оазис стърчат гърбом момче и момиче... и гледат в различни посоки... заглежда се далече някъде напред и песента... после през сълзи разказва... как за да се срещнат трябва да обиколят целия свят...и като потича с кладенчето на оазиса... потъва в пясъка

Тю... тю

СРЕД НИВЯТА... ЦВЕТЕ

Изведнъж мисълта ми заподскача надалече

Ту събираше времето на едно място

Скатаваше го някак изцяло в себе си

Като ме превръщаше във видение

Ту го разпиляваше отвъд пространството

Далеч в безкрая

Като ме оставяше в ливадата със затворени очи

Тогава косата изсвистя в краката ми

Косачът стоеше ухилен до ушите пред мен

Какви уши боже

Месести, големи

Едното кльопнало, другото стърчи

И косата му гъста, бяла... падаше като крило... крилото с което беше долетял отнякъде в ливадата... с такова крило на главата е Максимилиян... само че смолисто и пада с нечут грохот... иначе човека пред мен си беше човек като хората ... само дето ми се видя малко по-недоизкусурен... нещо като кравичките на бай Къти сравнени с кравите на Павел... нещо което дообърка внезапно настръхналата ми мисъл

Чудно ще е... ако си самия дядо Господ... казах къде на шега, къде сериозно... малко тъй отвисоко от положението от което ми се щеше да бъда... който най-после е решил да се разкрие... да сподели тайната си, която няма сили да държи по вече далеч от хората... довърших капнал от умора

Аз ли... изненада ме с пискливия си глас човека... аз съм бай Христо... бай Христо козаря, комшията на бай Найден... човекът който го храни с козе мляко... за да може да гони още чуждите булки

Здравей бай Христо... казах вече прегракнал

Здрасти... бай Христо се подпря на косата и ме загледа... можеш ли да косиш... попита след време

Мога... отговорих със същия смутен глас... аз всъщност съм роден да кося... но едни хора ми отнеха ливадата и объркаха работата

Аааа... никой не може да обърка работата на никого... ако си бил роден да косиш... сега щеше да косиш някоя друга ливада... какво значение може да има... ливадата днес е на един, утре на друг... ако някой реши, че тази ливада е негова по-добре го отпиши... за друго си бил роден, човече... и ако до сега не си разбрал за какво става дума... лошо ти се пише

Лошо не ами... лошо... уж все си мисля, че зная за какво става дума... а ето изведнъж разбирам... че нищо не зная

Бедата е другаде, човече... бай Христо замълча

Да си призная не посмях да попитам къде другаде може да бъде проклета беда... желанието да хвана косата и да кося докато всичко изтече от мен се изпари... объркан останах занемял в ливадата

Хайде сега да те видя какво можеш... подаде ми косата бай Христо

Ща не ща хванах косата, загладих я криво ляво и започнах да кося... малко плахо отначало... и със замах и лекота после... бай Христо ме застигна и каза

Можеш да зарежеш занаята дето го мъчиш сега на сила... и спокойно да се върнеш към земята ако искаш хляба ти вечер да е сладък

Де да можех... изпъшках аз

Можеш, можеш... бедата е там, че не знаем какво можем... човек може да иска много... но трябва да прави само това което може... не е трябвало да се откъсваш, да се махаш от земята където си се родил... земята е в кръвта ти... в тебе вътре

Не съм се махал... не съм се откъсвал от никъде... рекох като се разсмях глупаво... махнаха ме други... комунистите... изтръгнаха земята от ръцете ни... един ден застанаха сред двора на дядо и казаха до залез слънце каквото изнесете изнесете... представяш ли си... събирана от векове селска къща... със всичките му там плевни, хамбари, винарни, сайванти, обори, кошари... изтръгнаха от ръцете ни всичко което имахме

Случва се, човече... всичко се случва... трябва да се научиш да забравяш... е не всичко... разбира се... комунистите днес ги има утре ги няма...ще удари и техния час... скоро няма да ги има никакви... вече им пари под краката

Заоглеждах се... какви ги дрънка този с тази коса като крило на главата... която лекия ветрец превръщаше в нещо като витло... акъл има ли... дядо Господ... ченге

Не знаех какво да кажа

Без знак, без подсказване ще си отидат...продължи бай Христо... това което ще оставят след себе си ще бъде страшно, по-страшно от това което са извършили преди това...защото те всъщност няма да си отидат... те ще се по снишат само, по принизят малко... по-скоро от низост отколкото от страх... за да изпълзят после на пълчища във властта... за сръчния човек, а пък без дар иначе властта е всичко... хората като теб са избягали от себе си... пропъдили са се на някъда... няма ги никакви... те комунистите, че ще си отидат, ще си отидат... ще остане простотията им само... опростачването ще ни слети като цунами... ще опростеят и тези дето уж са образовани сега... по-голяма напаст от умния глупак няма...теб и такива като тебе не ги чака нищо хубаво... ако беше останал върху земята си... щеше да клекнеш на двора да заровиш пръсти в земята и да оцелееш... а ти ще се пропилееш по света както си се пропилявал до сега...без здрава мисъл в главата, без вяра в близките си... без болка за загубеното до сега... ако си беше останал на земята и близките ти щяха да бъдат край тебе... а това е много важно, да имаш близки, скъпи хора край себе си в такива години... откъде ще вземеш сили да преживееш това което те чака сам сега... а тебе те чакат... престоят ти... много тежки неща... ще загубиш близки, скъпи хора... чака те най-страшното да се загубиш сам в без края... майка ти откога те вика... ела си, сине... ела да се видим... защото на нас ни престои вече да се загубим... какво чакаш,защо не отидеш да я видиш... да и кажеш

Сред нивята цвете

Сред цветята мама

Седнала

На приказка със Бога

Майчице мила неземна

Помоли Господа Бога

За душите ни клети

Чух косата да свисти някъде зад хълма

Не смеех да отворя очи

Нито пък да помръдна

Стърчах като чукан сред ливадата

Усетих тревичката в ръцете си и заплаках