Излезе втората част от разтърсващата история на Ана Боянова

11.12.2015

 „Да се родиш виновен“ е дългоочакваното продължение на автобиографичната книга, за която през 2014 г. Ана Боянова бе удостоена с престижната литературна награда „Блага Димитрова“ на  Национален граждански форум „Българка“. Книгата е вече в книжарниците, а премиерата й е на 14.12.2015 г. /понеделник/ в 17 ч. в Национална библиотека „Св.Св.Кирил и Методий“, етаж втори.

 „Издателско ателие Аб“ и  Национален граждански форум „Българка“ канят всички заинтригувани читатели и почитатели на творчеството на Ана Боянова да споделят събитието.  Няма да има рече в стил ОФ деятели, а квартет, който ще разговаря помежду си за книгата – освен Ана Боянова, в него ще участват Румен Стоянов, Пламен Хаджийски и Румен Леонидов

Ето какво пише Пламен Хаджийски за това необикновено четиво: „Някогашното момиченце Ана отново разгръща ветрилото на малкия си страхлив-страшен свят, в който Звярът има лице на Хубавица, а мъдростта и жертвеността на Жрицата бавно изтляват в болестта, от чиито пепелища излита вечната прелетна птица, за да я отнесе отвъд, в прегръдките на горкия и непрежалим Исак. Ана губи безценната си Жрица, но среща Земния ангел, който й поднася даровете на сигурността, на майчинството, на споделеността. Порасналата Ана започва все по-отчетливо да разпознава в огледалния свят чертите на Хубавицата и уплашена от този любим-ненавистен образ, повежда тежки битки с демоните от свитата на Звяра. Превръщайки се в жена и майка, докато попада в множество мъчно преодолими премеждия, момиченцето постепенно открива, че да се родиш виновен без да знаеш какъв грях си сторил е проклятие, което те благославя с несравнимата божествена сила да прощаваш.

Тази вълшебна приказка, приютила познатите стари и неочаквани нови герои, е разказана през плач и смях с безкомпромисно откровен лирически реализъм – методът, с който Ана Боянова неподражаемо извайва от израненото тяло на своето минало прекрасния калейдоскоп на удивително богатата си душа.“

„Факел.бг“ има удоволствието да представи откъси от книгата с любезното съдействие на издателя и автора.

 

 

АНА БОЯНОВА

 

ДА СЕ РОДИШ ВИНОВЕН – втора част

 

Цялото ни съществование се гради върху изневярата към нас самите.

Маргьорит Юрсенар

 

В годините, често сънувам една и съща стена от бял камък. Все търся из нея пукнатина, за да пъхна листче с най-съкровената молитва. Тесни са фугите на градежа – не влизат многословия, нито алчни послания. Само желание тънко и чисто като слънчев лъч може да се вгнезди в огромната пощенска кутия на Бога…

Зная, че ми се присънва Стената на плача в Йерусалим, но никога не помня съдържанието на молитвата. Едва, когато действително, наяве вмъквам с упование бележчицата до Всевишния в бялата “урна”, вече съм наясно какво изпросвам – Господи, коя съм? Помогни ми, чрез всичко изгубено, да разбера коя съм!

 

…Много отдавна бях момичето, което изневери на себе си. Така правят повечето хора, но това не би трябвало да е оправдание.

После побягнах и оставих крехкото девойче да се лута в центъра на София, между “Дондуков” и “Раковски” като самовила, оставих го между страниците на книгите - толкова много страници, пълни с продадени и непродадени вишневи градини, из тях – степни вълци, някакви братя Карамазови, за които все спорят - трима ли са, или четирима, сякаш това е най-важното; едни бел-ами-та с извити като змийчета мустачки, митологични гори с кентаври и наследници на лилии…

Затиснах момичето, което… с купчина ноти – между опусите е особено лесно да скриеш една неопитна душа. От ноктюрните до сюитите – звуци, хармонии и сълзи - защо не съм избрана, Боже - като онези,  г о л е м и т е,  дето от върховете на пръстите им тече музика? Защо си отредил за едни духовен замък, а за други - гнездо от слама? Защо пред едни си проточил истински Път, а пред други – междуселска прашна пътечка? Или ще ми отговориш, че всеки сам си проправя пътя…

Къде си скрил смисъла на живеенето, Господи? Щом голям, световен писател е казал, че животът му има някаква относителна стойност само за него, за никой друг, какво мога да мисля аз за собственото си живуркане? И вярно ли е това, дето проповядват, как всеки от нас храни с плодовете си света? В сладките и узрели плодове не се съмнявам, Създателю, но киселите и неугледните - кому са нужни; или тези, които се скапват преди да са изпълнили свещената заложба на развитието?… Очакваш ли нещо от мен? Изглежда аз очаквам нещо от теб. Очаквам твърде много от теб. И първото е да ми се откриеш.

 

…Тръгвам след девойката всяка нощ – насън, или в будността си – и обхождаме заедно вишневите градини, парижките потайности, триумфалните арки; срещаме творения в черно; притихнали подслушваме какво е рекъл Заратустра. Гостуваме на ослепителни дами с камелии – ах, как искам да умра в някоя ложа на оперен спектакъл, облечена в деколтирана рокля и с огромни обици на ушите…

 

Звучат химни на валкюри, ехтят токати и фуги, проплакват серенади, глъхнат траурни маршове…

Момиче, поспри! Укроти емоциите!

Не може всичко наведнъж!

Ще те следвам, ако вървим  б а в н о.

Ще напредваме, ако говори сърцето ти.

 

  * *

 Седемнайсетгодишни сме. Четем с моите приятелки обява, залепена на сивия училищен калкан: “Заменям баба си за нощно шкафче.”

Смеем се звънко…

Аз се смея само с устни, вътрешно ми е такова едно – кощунствено и виновно. Не искам да приема, че може да се шегуваш със сериозни неща…

На следващия ден, рано сутринта, отлепвам обявата. За всеки случай… Нека никой не си прави гаргара с бабите…

 

… На петдесет и пет години съм. Чета във вестника: “Китайско семейство замени детето си за iPhone”. Усещам, че кръвното ми се вдига и брули онова набраздено кълбо под черепа. Преди да стигне там, обгаря утробата ми, стомаха, неспокойния мустанг в гърдите, гърлото…

Боже! Това вече не е шега. Не е шегата на някое пубертетче от нашата гимназия, което се е опитало да оригиналничи през пролетта на онази невинна 1975 година. Днешното съобщение е новина. Днешното съобщение е самата истина! Някъде по света има хора, за които Айфон-ът е по-голяма ценност от едно дете! От собственото дете! Днес, в греховната 2013 година…

Невинната 75-а, греховната 2013-а – глупости!

Светът винаги е бил кошница, пълна с невинност и грях. До… изчерпване на количеството.

 

Прииждат и отминават годините, тези кръпки от Времето – в абсурдна зависимост спрямо битието – колкото повече се натрупват, толкова по-малко живот ни остава; тези разнолики отрязъци – едни пустинно самотни, други шарени и натруфени като сицилиански каручки; години, пълни с причини и следствия, с болка и обезболяване, с надежди през април и депресии през ноември, винаги с очакването за едно  у т р е, което накрая обезателно не настъпва…

Годините на мощното Юпитерово влияние с дългокосите млади хора - хипитата, които променят човечеството, стопляне на отношения след студени войни, убийства на президенти, политически капани, “гейт”-ове, перестройки, преходи. Сред всичко това – свят в света – пътищата на моите родители се разбягват, а майка ми ме изоставя и избира страната на неограничените възможности. Още се чудя – коя ли възможност е развила и овладяла дотолкова, че да е по-важна от любовта към детето и́ …

Годините на страдание, в които баба ми – Жрицата – понася няколко голготи и преработва мъката в смисъл, смисъла в жертва, жертвата в грижа за моето физическо и духовно оцеляване.

Годините, в които баща ми изживява своите собствени загуби и не намира сили да преживеем нещо  з а е д н о.

Годините, в които роднините от двете фамилии се ежат и нападат като врани за парче сирене – аз ли съм парчето сирене, или тяхното неразбиране на живота?!…

Свят в света – моят малък свят, зависим и независим от големия, доизмислен, за да бъде по-приемлив; успореден, доколкото върви в събитията, и перпендикулярен, доколкото живее по своите закони; моят малък страхлив-страшен свят…

… До днес, когато ръцете все още ме слушат и ги вдигам, за да отмахна пердето, да видя рисунъка на облаците в небето – както и преди – горгони, глави на дракони, замъци, безформеност, пара… Ефимерност, присъща на вечните неща. Усещам приятния гъдел в гърлото си от трептенето на гласните струни и възпроизвеждам звук, реч, песен. Влизам в една симфония - онази, Седмата от Бетовен, харесвам я заради траурния марш - излизам от нея преобразена, смирена и благодаря за всичко това. Приветствам вътрешния си бог – зная, той е непълнолетен, гласът му мутира, а в зениците си пази трошици детство, но ме води през тайнствата и не можем един без друг.

 

- Разкажи ми първия си спомен, Ани – подканя психиатърът и се намества удобно в стола.

Разказвам, но от моето “проглеждане” нататък. Днес вече знам предисторията. Научих я в света на щурците…

 

  * *

 …И както бил полегнал в стаята с отворения прозорец, както слушал в жегата гласовете на щурците, които възхвалявали любовта, изведнъж баща ми различил гласа на един щурец – той не пеел, той плачел и споделял – за измяна, за мъка и разочарование.

Надигнал се младият мъж – не е ли това собственият му глас, собствените болки и съмнения?

Станал и тръгнал към площад “Гарибалди”, дето се извисява и сега представителната сграда с часовника. Там почакал - майка ми да излезе от работа, а и да види с кого си тръгва. Неспокойното му сърце биело до пръсване.

По едно време въртящата се врата “изплюла” Хубавицата със сивата рокля, а зад нея се изръсил “високият зализан тип”. Махнали си двамата за “довиждане”…

Аха, значи ще има продължение – казал си татко. Прехвърчал с кралимарковски стъпки през площада и нанесъл единствен удар в лицето на жена си, в който удар събрал целия гняв на дядовците бежанци, на мълчаливите баби с тежки съдби и тежки плитки, на всички вдовици в рода и на старите моми до девето коляно назад.

После, то се знае, тръгнал подир мама като виновно куче, тя оставяла след себе си кървава диря – за почуда на минувачите – къде ти такива екшъни през 61-ва година; а накрая стигнала до Царската градина. Оттам нататък е ясно – аз стоя на алеята и посрещам ужасена кървавите цветя по сивата и́ рокля, посрещам болката и първия си спомен; виковете на хората, безпомощния вид на баща ми и дивата омраза към него в очите на баба ми…

На три години съм.

На тридесет.

На петдесет и пет.

Сърцето ми бие по един и същи начин – неравноделно.

 

И като съм заговорила за щурците, да продължа.

Спомням си преди много години, последното ми посещение при врачка. /Винаги отивах да чуя нещо за запилялата се по света моя майка./

Гледачката отново се оказва шарлатанка, отново ме заливат глупости – този път как не мога да се омъжа и как куп идиоти са ме лъгали… Боже, толкова ли прелъстявана и изоставяна и́ изглеждам?!…

В началото на сеанса съм ядосана, после започвам да се забавлявам, да наблюдавам собствения си сеир. Плащам и преди да тръгна, жената с хитрите очички казва – чуваш ли щурчето? Заселило се е от снощи в стаята ми и свири.

Чак сега долавям тънко скриптене.

Не вярвам да е истина! Тази лъжкиня е направила някаква измама и с  т о в а.

Искам да го видя – изваждам разобличителния си алтов тембър, готова да заклеймявам.

Врачката повдига пердето и в една трапчинка между тапета и стената виждам крехкото телце на малкия музикант.

Засрамена си тръгвам.

 

Как умеем да прехвърляме собствените си заблуди и разочарования върху красивите чудеса на света!…

 

· * *

 В младостта ми понятието  б л а г о т в о р и т е л н о с т  изглеждаше като ненужна идея за взаимопомощ между равни; понятие отживелица, недомислие от буржоазния начин на живот, мания на ретрогради, които искат да се чувстват богове…

Въпреки всичко, учителите ми по музика всекидневно благотворителстваха в моя полза, защото притежаваха чувствителността на самаряни.

Като се започне от Мария Бекярова – тази сладка бърборана, с ярките жестове и топло сърце, при която учех пеене; пианистката Луиза Мумджиева, за която има само едно подходящо определение – светица; мъдрият Цанко Колев и неговата теория на музиката; корепетиторката Маргарита Драганова – онази, седмата, почти легендарна съпруга на още по-легендарния Парашкев Хаджиев – Парчо. /Към младия читател – Парчо не е псевдоним на мутра, а галеното име на известен български композитор/. Та той беше издържал цели 12 години брак с предпоследната си съпруга Маргарита, без да почувства скука – истински рекорд за един неуморим Дон Жуан. Е, накрая се поизложил, но кой ти брои прегрешенията на великите?… Тях и Господ не ги брои…

Тук не са важни спомените. Важно е онова ефимерно присъствие на вечните неща, което протича между учител и ученик – всеотдайността на единия и благодарността на другия; търпение, служене, израстване. Взаимност в името на познанието.

Сред тези сакрални връзки попадат и приятелствата, а заедно с тях “покоряване” на домовете крепости, посвещаване в тайните им, допускане до реликвите, до спомените, до слабите места, защото си избран да бъдеш близък. Така взаимно се избрахме с Мария Елмазова, моя състудентка, дъщеря на оперния певец Павел Елмазов и внучка на невероятната Евгения Марс. Баба и́ - свободолюбива красавица, интелектуалка и писателка, е била голямата любов на дядо Вазов. /Въпрос към младия читател - помните ли го – човекът с големите мустаци, авторът на “Под игото” и на много други книги?… Справка – в учебниците. И побързайте, защото в следващото издание може да не намерите нищо по въпроса./

Незабравимият дом с безброй изкушения – сценичните костюми на бащата, огромният портрет на достолепния литературен патриарх, пожълтелите листове от тайната кореспонденция между него и Евгения; праха по книгите, утаила страсти и покруси, радостта на черния пудел Бъки и ароматът на току-що опечени милинки…

Бях се зарекла да не задълбавам в подробностите, но те са част от онази тиха благотворителност, с която някои хора ме даряваха, за да не се чувствам самотна; споделяха с мен знанията си, сънищата си, трапезите си, допускаха ме до интимния си свят, доверяваха ми се, даваха ми невидима морална подкрепа и сигурност.

Мисля си – ако имах тогава неизвестен благодетел, който да ми праща всеки месец достатъчна сума пари, какво ли щях да правя с тях?

Никога не бих заменила за пари вечерите в дома на учителката ми Бекярова, когато извайваше с мен някоя ария, когато изработваше всеки дъх и всеки щрих, или ми разказваше за оперните си гастроли. А после ме канеше да хапнем, не защото подозираше, че празният ми стомах си прави язва, а защото искаше да раздели хляба си със сродна душа, с душа, която макар и бавно, се изкачва нагоре.

И ако в онези години съществуваха SMS-благотворителни кампании, сигурна съм, че моите учители никога нямаше да изпратят лев и двайсет на изоставено дете. Те щяха да отворят нотите и да приласкаят толкова ученици, колкото биха имали нужда от тях. “Внимавай, пианисимо, нежно като полъх. Това не е колхозен труд, това е Чайковски – ни слово о, друг мой, ни вздоха… Изповед. Откровение. Съкровение. Плачеш ли? Поплачи си!… А после намери в себе си този Пьотр Илич!… Ще го познаеш по сдържаната сантименталност, по руския копнеж за свобода, по душевните рани. Не се страхувай от раните… Те правят от хората човеци…”

 

* * *

Жрицата се гордее все повече с мен – вече надмина майка си в свиренето. Или – пишеш като дядо Исак – същия интелигентен, стегнат слог.

Милата ми баба – тя не разполага с друг свят, освен с моята малка, необработена още, градинка. Всеки самораслек в нея, всяко малко стръкче, посадено и отгледано от мен, я впечатлява.

Но е пестелива на похвали, за да не ме “разхайти”.

Уважението и́ към моите занимания обаче, личи в постъпките – не ми разрешава да пера дрехите и́, за да не губя от часовете за наука и творчество – мачка всичко в легена “под пръсти” и въпреки слепите си очи, успява да просне винаги прекрасно пране.

Не ме насърчава и в готвенето; казва – храната за духа заслужава повече отделено време от храната за тялото и за клозета.

Друга нейна лична, неприкосновена територия е грижата за нощното и́ гърне. И без това страда, че непоправимо съм разбила съня си, благодарение на усилената и́ диуреза. В най-сладките пикове на сънуването, дочувам първо скърцането на леглото. После търсенето на чехлите с крака – за какво са и́ чехли, да питаш?!… Измъкването на емайлирания съд и приглушеното му стържене по пода. Следва звучното отваряне на капака, който звънва като чинел в тишината, въпреки усилията на Жрицата да направи това възможно най-тихо. Струята урина, която църцори деликатно – усещам, че стиска, за да не буди неприязън в младежкото ми съзнание. Идва ред на шумкането от смачкване на пилюрена салфетка за попиване на остатъчните капки… Следва затварянето на капака – там баба ми вече прекалява с щаденето – понякога чакам минута докато звънне обратно чинелът и се изнервям от внимателните и́ движения. Като във вица, дето някакъв мъж всяка нощ се връщал пиян, събувал първо единия ботуш, трясвал го на пода, после – втория – и лягал да спи. Но една вечер треснал левия, сетил се, че може да притесни съседа от долния етаж и изул леко десния, като го положил тихичко до леглото си. След час проехтял вбесен глас отдолу – хайде, хвърляй и втория бе, мамка ти!

В тези нощи, обезпокоени от бялото бабино цукало, душата ми мечтае за малко радио с една-единствена програма – музикална; да долепя ухо до апарата и да барабани пулса ми ведно с “Болерото”-то на Равел, или да се унасям в дрямка под раздиплените акорди на Шуман.

… Та се връщам на одобрението, което търся непрекъснато от околните. Макар и в лечебни дози, аз го черпя от Жрицата ежедневно, то се усеща стаено в сърцето и́ и не е нужно дори да го изявява.

Очаквам го от татко – постоянно. Получавам го само веднъж, когато без повод казва на зет си – погледни каква дъщеря съм ти дал - а бащиният поглед се топи във възхита… В този миг съм готова да литна заедно с гълъбите от перваза на прозореца.

Липсват ми и ласкавите похвали на мама. Живея в постоянна надпревара със себе си - когато напредвам в дадена област, аз сякаш задочно се явявам на изпити пред нея; стъпвам по-високо, вдигам очи и чакам благословията и́. Напразно… И в мен се надигат две побеснели хали. Едната крещи – няма да се натягам повече, без друго не ти пука, майко; другата се нахвърля на следващото стъпало, крета болезнено нагоре, сънува кошмари, свлича се към бездната, драска обратно, въодушевява се, депресира се, вярва и не вярва, боли я…

…С времето трупам одобрение в количествени и качествени стойности и все не ми достига; докато едно 17-годишно момиче ме учи, без да иска, на нещо просто, което за 50 години ми е убягвало.

Международен фестивал на камерната музика в Италия, градът на Джорджоне – Кастелфранко Венето. След концерта поздравявам българчето с възторг – свириш прекрасно! Девойката ме поглежда в упор – благодаря ти! Аз отдавна знам, че свиря прекрасно. Вече имам нужда от конкретно предложение, за да продължа да се развивам!

 

Одобрение за повдигане на самочувствието е нужно само на непорасналите. Зрелите хора се нуждаят от Път.

 

***

 4 март 1977 г.

Вечерта ухае на неродена трева и макар пролетните ухания да са най-крехкото обещание за бъдеще, сме склонни да им вярваме… Лишени от знанието за сетния си ден, живеем като безсмъртни и само някакво атавистично тревожно чувство, от време на време смущава увереността ни, че сме недосегаеми.

Един съсед казваше – да помните, де́ца, смъртта дебне зад лево рамо. Снизходително се усмихвахме, но след години прочетох и в книгите на Кастанеда същото.

…Вечерта е пролетно щедра - обещава не само трева, но и минзухари.

Опиянена се връщам от осмомартенското тържество в ОФ-то, с 10 заработени лева за изнесена музикална програма, което си е чисто забогатяване.

Дребен е дискомфортът от  о н о в а  н е о б я с н и м о  н е щ о, захапало тила ми. Може би умора…

Но защо паважът зад нашия блок ми се струва мазен и хлъзгав – Булгаковата Анушка ли е разляла олиото, или друг литературен герой върши своите чародейства?

Олюлявам се и в същия миг, с първия трус, се отприщва величественото негодувание на Земята – то напомня смътно бабините нервни кризи, но е къде-къде по-зловещо – ситният тремор, убийствено бързият пулс, стенанието на вятъра и гърчовете на дърветата, болезненият канон на уплашените клони, тътенът на всемирния оркестър и онзи диригент с демоничното гласоводене, от което губиш ума и дума.

В пълния мрак от скъсани далекопроводи, леден ужас прогонва всяка идея за минзухари и бъдеще. Мигом, между свистенето и тресенето, между хаоса и страха, се събужда личното ми чудовище, личната заплаха, съдбата ми, вписана, втъкана в общия ход на битието. Свят в света. Моят малък страхлив-страшен свят. В него съществува само една опорна точка - шестият етаж, решетката на панела и сред двойния мрак – на слепотата и на спрялото електричество – Жрицата.

Зная, че и за нея има само една опорна точка – аз, с десетте лева в джоба на черната улица, с това безподобно, земетръсно сиртаки – наляво, напред, приклякане и назад…

Ето ги първите уплашени хора – излизат с фенерчета в ръце, щурат се наоколо като обезумели светулки; други палят колите и с неистова газ потеглят напосоки в нощта.

Чувала съм – при подобни бедствия, яки мъжаги понасяли телевизорите си надолу по стълбите, пък забравяли домашните любимци…

Какво да се прави - човеци… Надеждата на Бога…

Греба с ръце тъмнината. Почти не напредвам, но имам цяла вечност да преговоря всички най-страшни картини от разказано и прочетено – затрупани живи хора, стенания на умиращи, плач на изоставени бебета, затиснати животни, огромни врящи разседи, потънали сгради, смрад на мърша, грозота, разруха, мор.

… Колко избягали сенки от ада - съседи и съкварталци, с най-ценното под мишница, вече са завзели тревните площи и трамвайните релси насред булеварда! Всички, подвластни на инстинкта, в спасителната посока – н а в ъ н, аз – всмукана от родовата бездна, към устата на вълка – н а в ъ т р е.

Най-после - нашият вход – жалка призрачна кутия с нечовешките викове на Жрицата – Ана, Ана, къде си, детето ми? Жива ли си, какво става?

Препъвам се мълчешком по стълбите, катеря ги и не се сещам да изкрещя, че идвам…

Приближавам етажа ни – помогнете, кажете ми какво става, има ли жертви, големи ли са разрушенията? Внучето ми, видяхте ли го някъде?

…

Още няколко стъпала, още няколко, Господи!

Вторичен трус.

Сглобките на панела скърцат и хъркат влудяващо, амплитудата на шестия етаж си я бива… Падат предмети, дрънчат, търкалят се…

Свърши се – проронва Жрицата, когато се хвърлям и я прегръщам.

Земята се люлее, аз люлея баба в обятията си; усещам се силна с тази наша прегръдка; нека треперят мъжагите за животеца си, нека влачат при всяко потрепване на земята торбички с пари и бижута из улиците; има нещо, което дори стихиите не могат да ти вземат – това е мига, в който забравяш за себе си и мислиш единствено за ближния, или за по-голям брой ближни… Такива мигове правят от обикновените хора ангели.

… Оставяме широко отворена външната врата – да нахлува от мрака гневът на Земята, да навлизат цяла нощ новините с дъха на природата – нямаме радио, нямаме никаква връзка със света, но имаме сетива – великият сеизмограф на Твореца - и това е достатъчно.

Две тленни тела, увити в одеяла, две нетленни души - забравени, почти ненужни, но толкова тържествуващи в единението си, че сме за завиждане!

Към съмване, по стълбите затупуркват тежки стъпки – най-смелите се завръщат; превъзбудени гласове разказват – брой на трусовете, епицентър, степени по Рихтер, жертвите в Свищов… Брей, тази баба дали оцеля – мислех, че ще получи разрив на сърцето, така плачеше за внучето…

Седим прегърнати и когато завалява неутешимия, едър, следземетръсен дъжд.

Аз молех за помощ. Търсех те… Никой не ми обърна внимание! – казва тихо Жрицата. Никой ли? Никой. Ами Бог?…

Тя ме поглежда с невиждащи очи  - ако ти си Го почувствала, трябва и при мен да е бил… Понякога сме толкова неблагодарни!…

 

 Земетресението в Армения през 1988 година - наред с ужасите от този катаклизъм, медиите оповестяват трагичния случай на млада жена и нейното бебе, затрупани под развалините. Седмица след труса спасителите изваждат оцелялото дете и мъртвата майка – тя го хранила през цялото време със собствената си кръв. Разранила пръстите си и ги превърнала в биберони…

Любовта наистина прави от хората герои.

  

Еди – леля ми по еврейска линия – е категорична: това не е любов!

Било инстинкт, вкопчване, зависимост, но не любов.

Готова съм да воювам с нея до доказване на моята истина. Мисля си – Еди не е гледала дете, не знае нищо за майчинството…

…След много години Стареца ми казва същото - това не е любов. Любовта е осъзнато чувство спрямо личност, спрямо лице. Всичко останало е инстинкт, привързване, сянка на матрицата.

Боже, коя е моята истина? И за колко ли заблуди съм воювала до сега?

 

  * *

 

Баба ми, Жрицата, разказваше как баща и́ на фронта пипнал холера. Всеки ден умирали по няколко войничета от неговата рота, всеки ден виждал да хвърлят труповете във варницата – за дезинфекция. Знаел, че дезертьорството се наказва с разстрел, но такава смърт му се сторила за предпочитане пред възможността да умре, удавен в собствените си фекалии.

Без да губи време – и без това губел вече сили – избягал от горещата бойна линия и почти с пълзене достигнал първата врата в близкото село. Похлопал човекът – направо берял душа – отворила му крехка, миловидна старица. Погледнал я с надежда… Ти… от  о н и я  ли си – попитала тя. Кимнал. Влизай…

Без страх за здравето си, бабата го гледала две седмици като свое момче. Билки и кисело мляко спасили прадядо ми. Но най-вече предаността на жената.

Мисля си – днес, ей сега, ако потропа за помощ на вратите ни, включително на моята врата, човек, заразен със страшна, смъртоносна болест, колко от нас биха изрекли думата, равна на живот – влизай…

 

· * *

 

Миналата година, поетът Николай Заяков, пред мъките на бавно умиращата от рак своя съпруга, споделил с приятеля си онколог д-р Георги Байчев – Жоро, сега вече знам, Бог не е любов, Бог е болка!

Същият Заяков, който даде успешно рапорта си пред своя Ел Греко - написа “Евангелие според Никола”  и занули живота си - “сдоби” се със скоротечно онко-заболяване, за да изпревари в смъртта скъпата Дима, за да не доживее загубата и́ …

Две седмици преднина в Отвъдното го спасиха от ужаса на нейната кончина.

Тогава потресеният д-р Байчев разпрати въпрос до близките си в интернет – Какво е Бог? И получи толкова дефиниции, колкото различни сърца бяха откликнали на потреса му.

Отговорих без да се замисля – Бог е търпение. Имах предвид, че само Божията милост би простила човешките “магарии”…

На моя литературна вечер в Пазарджик отворих тази тема и жена от публиката се обади – не зная какво е Бог и не искам да зная. Но това, което се случва сега, ми е достатъчно, за да почувствам, че тази вечер Той е тук, сред нас...

Утре може да се съмнявам, но днес смея да вярвам, че Бог е свобода! Въпреки целия набор от забрани, ограничения и закони, които раздаваме щедро от Негово име, Той е свобода, защото е творец.

Човекът Му слага окови, за да Го направи уловим, за да Го “разгледа” по-отблизо. Надпреварваме се да Го формулираме със съмнителни понятия, да Го придърпваме към своите разбирания, да Го наместваме в представите си, да Го разпъваме всеки ден според моментните си състояния. Най-достойно би било да Го оставим на мира. Но как, след като душите ни са голи и искаме да скрием голотата им с нечие авторитетно присъствие, да ги облечем в одеждите на чужди философски размишления, защото не разполагаме със собствени. А ни се иска да бъдем умници… Ах, колко ни се иска!

Мислех, че Бог е ароматът на люляка, зрялата ягода, жълтото око на котка. Не, това било пантеизъм.

Веднъж можех да се закълна, че е музика, друг път – тишина. То пък намирисвало на атеизъм…

Милчо Левиев разказваше виц-притча – седели в индийско кафене множество хора. Всички се надпреварвали да свирят на ситар – бравурно, силно, виртуозно. Само някакъв старец в ъгъла, извличал монотонно и тихо един-единствен тон. Посетител от Запад попитал – какви са тия музиканти? Старецът отвърнал – Те  т ъ р с я т. А ти, ти какво правиш? – Аз вече  н а м е р и х…

 

· * *

 Опиянението ми от словото не е датирано, но години преди да се ограмотя, вече съм проявявала зависимост.

Тресла съм се като при абстиненция – прочети ми, бабо, още една приказка; само една, отказвам се от игра, от всичко се отказвам; прочети ми… Боли ме коремът и ми се повръща, ако не ми почетеш – ще умра!

По-късно сама поглъщам страниците в екстаз – плача с героите, вживявам се в образите, възпявам ги в стихове, тъгувам, когато завършвам с издателското каре – ето я последната буква, отиде си тази книга, най-хубавата… И така с всяка следваща.

Метафори, картини и сюжети – преместват се като театрални декори – плъзват се, изчезват и на тяхно място по магически начин изникват нови.

В едно стихотворение – забравила съм автора – ноември идва с гугла от сиви мъгли. Бабче, какво е гугла?

Ето го ноември – тайнствен конник; естествено, че е с гугла – не може да е с шапка, шлем или с развети коси. Той носи специалното послание на природата – трябва да минеш през смъртта на зимата, за да възкръснеш напролет.

Обикновено стихотворение от читанките за първи клас, кара сърцето ми да изтръпва:

“Летен дъжд, топъл дъжд,

що прогони изведнъж

изпоплашените хора

и кокошките по двора.”

Виждам как косо, на едри “дози” падат дъждовните капки в нечий уютен двор. Мирише на мокра прах и на свежа трева. Момченце в къси панталонки притичва и се скрива в къщата, а стъпките му рисуват птици по циментовата площадка. Млада жена събира с трескави движения дрехите от простора, а вятърът вее белите ризи на съпруга, докато увиснат мокри и отчаяни в ръцете и́. Мъжките ризи, без тяло в тях, винаги излъчват отчаяние. Кокошките – с вечното въпросително изражение на очите си, още по-ококорени, вдигат и спускат панически своите тънки червени крачета и не забелязват, че праха става на гранули под всяка дъждовна капка. Пък и защо им е да забелязват?… Няма да стават писатели…

Във възрастта на любовта откривам поезията на онзи невероятен испанец с извитите черни вежди – Федерико. Федерико Гарсия Лорка.

“Зелена любя те, зелена!” Иди че го разбери – странни изрази, странни картини. Но нещо те жари отвътре – “зелена плът, коса зелена; с очи като сребро студено”. Любов, обреченост, смърт…

Разбираш – любовта и смъртта са ези и тура върху малката монета на живота. Не стигат на Федерико тези две страни, той търси друго измерение между тях – назъбеното ръбче на монетата, където да посее своите песни. Тънкото ръбче е земята на обречеността, земята на поета. Земята на поетите.

Следват големите потреси от срещите с книгите на Маркес, Казандзакис, Маргьорит Юрсенар, Силвия Плат, Франсоаз Саган, Николай Райнов и цяла градина от боголюбиви стръкчета слово.

А в края на последната леха – неизвестната Петя Караколева. През стотината и́ диабетни коми, небесата са я пуснали толкова високо, че е черпила чистото слово направо от дъха на Бога. Веднъж не се върнала от горе, но книгите и́ останали в земното царство. Забравата над тях показва единствено колко небрежни агрономи сме. Добре е да поливаме лехите на мъртвите автори. Живите сами старателно окопават и напояват своите…

 

Проучване сочи, че обидните думи в българския език са 24 000. Защо ми се струват много?…