Нас от Драгоман нататък кой ни знае

31.05.2011 | автор:  Георги Данаилов2

Ние българите не ценим, тези, които ни отсрамват пред света

Беше през 2001 г. По всяка вероятност последното ми посещение в Щатите. С моя приятел и заклет пътешественик Боян се озовахме в Сан Франциско. Приютиха ни гостолюбиви българи. Те работеха от сутрин до вечер, а ние от сутрин до вечер скитосвахме из красивия град, заедно и поотделно, всеки според любопитството си. Пеша, естествено, дори не се качихме на малките червени трамвайчета, които дрънкаха и се катереха по стръмните улички. Кой ще им плаща. Така, без да искам, се озовах в един квартал с развети пъстроцветни флагове по сградите. „Ау! Знаеш ли, къде си попаднал?” – рекоха ми приятелите. „Не”. „Там са онези бе…” „А! Стар съм вече” – успокоих ги аз – не представлявам интерес”…

Тъй една сутрин на пристанищния кей Ембаркадеро видяхме паметник, който ни прикова очите: Ганди – майсторска бронзова скулптура. Тръгнал по пътя си гологлав, с късо наметало, по сандали и с тояжка в ръка, другата вдигнал за поздрав или благослов. Някакви идиоти бях отчупили част от тояжката, малко под десницата на великия индус. На пиедестала се четеше неговата мъдрост: „Ненасилието е най-великото оръжие, с което разполага човечеството. То е върховен закон. И единствена възможност за спасение.” Под името Мохандас К. Ганди личаха думите на Алберт Айнщайн: „Бъдното поколение едва ли ще повярва, че такова същество от плът и кръв е бродело някога по земята”.

Името на скулптора беше изписано с малки букви – Златко… Златко, фамилията не успяхме да разгадаем с нашия английски… Сигурно някакъв славянин, сърбин, хърватин и – последна възможност – българин. Снимах паметника и когато проявих в София филма, видях отчаян, че съм отрязъл пиедестала.
Оттогава минаха години и веднъж, когато си рових старите фотографии, Ганди отново попадна в ръцете ми. Не! Трябваше да разбера кой е този скулптор. Срамота. Питах, разпитвах и накрая интернет ми се усмихна. В един американски сайт се появиха няколко фотоси на въпросната статуя. Човекът бил чист българин от Трявна и се казвал Златко Паунов. Не съм националист, но сърцето се разтуптява от радост и без да пита убежденията… Отначало Ганди в статуята бил с изящно изработени от метал малки очила. Други някакви идиоти му отмъкнали очилата и управата на Сан Франциско трябвало да заплати хиляди долари, за да се направят нови. Вандализъмът се среща навред по света. Но забележителни български скулптори също има навред по света. Още едно опровержение на афоризма на Рангел Вълчанов: Нас от Драгоман нататък кой ни знае?

Никос Диму в прочутата си книга „Нещастието да си грък” пише, че споменеш ли нещо добро за техен съгражданин, винаги някой ще добави „Обаче той…” и така нататък. Ние пък българите казваме „Да, ама…” Извинявайте, но чували ли сте за Асен Пейков? Знаете ли, че в Рим има цял площад, кръстен на негово име, че на летището във вечния град се издига грамаден паметник на Леонардо да Винчи – създаден от български ръце. „Да, ама този паметник е много грозен!” – възкликна една българска дама. Грозен – негрозен, но си е наш! А знаете ли кой е Боян – пак известен български скулптор, който е работил в Париж. Да, ама той бил брат на Богомил Райнов. Наистина, и при това е син на Николай Райнов.
Сведенията за Михаил Симеонов и неговия прочут слон в парка на ООН в Ню Йорк също са доста оскъдни. Да, ама съвсем ясно си личало, че слонът е мъжки и някои от американските пазители на нравите се покрусили от това обстоятелство, та се принудили да засадят храсти около африканския великан, за да не призлява на благочестивите посетителки.

Ами Кристо, нещо да кажете, цели парламенти и сенати се занимават с неговите проекти. Да, ама той, най-напред е Христо, а пък говори само на английски, не иска дума да каже на български! Вярно е, и носи скъсани джинси.
После, всички тези хора са се прочули, защото навреме са съумели да се измъкнат от България и са попаднали на благодатна почва. Да, ама и това не е съвсем вярно, защото и Иван Лазаров, и Андрей Николов, и Георги Чапкънов са създавали шедьоврите си и у нас.
Вие какво искате – Федерико Фелини да дойде да позира насред потъналия в прах и паяжини таван на Чапа и да получи сърдечен пристъп, докато успее да изкачи шестте етажа до ателието му. Да, ама на прочутия Любомир Далчев му дойде до гуша от партийните съгледвачи и на стари години избяга чак в Щатите, където сътвори статуя на Макгахан и няколко месеца не му стигнаха да стане столетник…
Щях да забравя, между най-забележителните архитекти-проектанти в САЩ има една жена, тя е българка, и се нарича Анжела Данаджиева! Да, ама…
Дотук с несериозния тон. Истината е, че ние българите не ценим тези, които ни отсрамват пред света. За Стоичков не става дума. Не ги ценим, защото не ги познаваме, още по-лошо – не искаме да ги знаем или пък търсим принизяващи недостатъци за утеха на собствената ни посредственост. Цялата ни културна политика в това отношение е жалка, за да не кажа вредна. Чудя се защо наричаме радиото и телевизиите – национални, след като унизително малка част от програмите им са посветени на българската духовност, на българския език, на българските таланти.
Почина Константин Павлов – име, което завинаги ще остане в историята на българския творчески дух, отиде си в страдания, без да е получил никакво държавно отличие, никаква, слава богу, „Стара Планина”.

В деня на погребението гледах телевизия „Европа” с нейните чести и добре подбрани новини, но тъкмо тази вечер, нямаше нито дума за скръбното събитие. Ядосах се, вдигнах телефона и се обадих на Емил Стоянов… “ Ама ние вчера съобщихме, че е починал” – каза ми той – и аз го наругах доста конкретно. Той сигурно ми се е обидил, изостави телевизията и стана евродепутат.

Спорихме с една музикална редакторка за това, че прочутите наши музикални изпълнители малко присъстват в програмата. Аз настоявах, че по радиото поне веднъж в седмицата трябва да звучат гласовете на Борис Христов, на Веселина Кацарова и Красимира Стоянова. Пианата на Пламена Мангова и Людмил Ангелов, цигулките на Васко Абаджиев, Минчо Минчев, Васко Василев…

Всяка седмица! Това било невъзможно. Трябвало да има баланс и прочие дивотии. Представете си самият генерален директор изпаднал в ярост, защото по някаква случайност двете програми на БНР по едно и също време предавали симфонична музика…
Погледнато разумно, един директор на Национално радио, който не приема, че на класическата музика трябва да се отрежда значително място в духовната култура на нацията, просто не е за този пост.

Прагматичното обяснение, че малко хора обичат да слушат класика, е вярно и същевременно подвеждащо, тъй като вкусът към всяко изкуство се възпитава и радиото е едно от средствата, длъжно да възпитава този вкус.

Трагедията не е в мисленето на съответния директор, трагедията е в отношението към културата изобщо, и то не отскоро, а от десетки години.
Някога всеки четвъртък вечер Радио София предаваше директно симфоничен концерт, така както Радио Букурещ всяка неделя от единадесет часа излъчваше пряко концерта на Румънската филхармония. Много естествено е, че ако в един дом никога не звучат Моцарт и Шуберт, децата ще си останат чужди за тяхното велико изкуство. А това е духовно осакатяване. В България съществуваха едни от най-добрите хорове в света. Трябва да повторя – в света. Няма ги вече. Унищожиха ги. Загинаха и „Гусла”, и „Кавал”. „Родна песен” престана да ни свързва.

И това е духовно осиротяване. Българите вече не пеят. Те са забравили песните, които някога са знаели, забравили са напевите, думите. Те се напиват мрачно и само сумтят. И нека никой не си помисли, че не признавам популярните музикални жанрове, напротив обичам ги, слушам ги, има прекрасни песни и западни, и български, и руски, навред по света има прекрасен фолклор. Само че, извинявайте, да се занимават българските зрители месеци наред с конкурса на Евровизията за естрадна песен, да се отделя толкова много екранно време за едно събитие, което редовно се оказва с посредствена художествена стойност, това бе глупост от космически размер. Българската национална телевизия обърна по-голямо внимание на подвъпросния Миро и неговата песенчица „Ангел си ти”, отколкото на кръглите годишнини от смъртта на Бах, Моцарт и Хайдн взети заедно.

Очакваме реформите и в телевизията, и в културата, и в образованието, почти както се очаква Годо, и аз си спомням думите на моя учител, приятел и голям учен – Михаил Христофорович Карапетьянц: „Въпросът за подобряване на качеството на образованието е въпрос за подобряване на качеството на преподавателите!” Мисля си, че този афоризъм е приложим и за всичко останало. Въпросът за подобряване на всяка политика, зависи от подобряване на качеството на политиците. Нещо, което вече седем десетилетия не се осъществява.

Аз си оставам песимист, че идват по-светли дни. И за да си подобря настроението, ще отида в Трявна и ще видя, макар и закъснял, дарението, което същият Златко Паунов – скулпторът от Америка, е направил на своите съграждани – голяма сбирка от африканско и азиатско изкуство. И пак весела история: като получиш дарение трябва някъде да го изложиш. В Трявна има една красива стара сграда – някогашната баня. Тя би могла да се приспособи за галерия. Само че била доста посърнала от времето, а за ремонта Културата пари няма. Отчаяните тревненци вдигнали очи към небето и помощта неочаквано дошла отгоре. От високия комин с грамадното кажи речи вековно щърково гнездо. Рухне ли сградата отива си и гнездото. Зов за помощ към защитниците на природата и за смайване техните фондове откликнали. Така сбирките на Златко Паунов от Африка, Индия, Тибет намерили подслон и Трявна има единствен по рода си Музей за африканско и азиатско изкуство. В града хората знаят кой е дарителят…
Да, ама в Трявна са една шепа хора!

Източник: temanews.com