Направо през времето или Речка

27.12.2015

Откъс от романа на Антоанета Богоева

ТЯ Е ЗАСТАНАЛА, безкрайна и мигновена в хербария на живота, и си мисли за неща, които ще се случат, когато се разпадне на прах и нейната прах поникне, и още след това, когато се превърне в растение. Тя и сега е растение, един ошушкан стрък трева, останал след цъфтежа си случайно сякаш, но още годен за ядене от живота и животът яде от него, защото всичко на този свят е вързано за яденето. Може сол и хляб да е, но да го има.И човекът може да не прилича вече на човек, но да го има. Житейската загадка губи очертания в действителния и във въображаемия свят.

НЕ ЗНАЕШЕ КОЙ ПЪТ ДА ПОЕМЕ, преди да се обърне назад и да види отражението на околността в огледалото на езерната вода. Бе излязла от нея малко преди да разсъмне и утрото вече чертаеше своите кръгове.

Завръщаше се за пореден път в долината, за да навести дома си, в който отглеждаше своето отминало време. Беше изживяла отшелничеството далече оттук, не видя смисъл за живота си там, през цялото време в нея беше къщата и дворът на възвишението в самия край на селото, разположено покрай двата бряга на реката Рèчка, която извираше съвсем близо, върху самия връх на възвишението и беше като сълза, излязла от окото на планината. Течеше по надолнището близо до двора на къщата и понякога лудуваше като дете покрай оградата, иззидана от дялани камъни. Беше тънка и кръшна като девойче и при най-поройните дъждове пееше  и се вълнуваше, но не успяваше да излезе от коритото си. Беше го издълбала тясно и дълбоко, колкото да я защити и да я води сигурно надолу към равнината, където напълняваше, изпълваше се догоре и като бременна жена бавно вървеше, с издута повърхност и монотонно дишаше в ухото на пространството. По време на буря вятърът правеше водни лодки по повърхността й, въртеше ги в кръгове, пускаше ги надолу към морето, а после заспиваше върху водата и заедно пееха монотонна любовна песен.

Тя беше слушала тази песен и когато не я чуваше, това не бе заради забрава, а защото времето разместваше пластовете си и я хвърляше върху ежедневието като изсушена гъба, разлагаше миризмите и цветовете наоколо, където се случваха неща от друга действителност. Там тя беше все същата жена, но наметната с наметалото на времето от всички страни еднакво и различно, а отстрани с пробит тунел към сърцевината на живота, където съграждаше новите си животи винаги едни и същи, и толкова различни, колкото е скокът на мисълта от  старостта до детството, което никога не свършва.

 Стоеше на единия край на дървеното мостче, водата отдолу търкаляше звучно камъните, захапваше краищата на бреговете, понякога ги изкачваше и се премяташе отново в основното си течение като хвърлена котва далече от дъното, но все пак не толкова тежка и сигурна, че да задържи обема си поне един миг неподвижно. Когато всичко в погледа й се сливаше в едно и тя заприличваше на водно конче, прелитащо над бездна, гласът на онази жена, с шарената кърпа, я изваждаше от дъното, тя се събуждаше и тръгваше назад като в сън. Някой път ще полетиш надолу и няма завръщане от този воден ад. Небето и земята ще се съберат в теб и ще те смелят заедно с мен, казваше жената далече във времето и продължаваше да е някъде тук.

ИСКАШ ЛИ ДА СИ ТРЪГНЕШ, попита я слънцето един пролетен ден и тя се озърна уплашено, и го видя как пробиваше сянката й от всички страни, как се опитваше да се вмести в нея, но не успяваше и нямаше никога да успее, преди тя да предаде живота си в ръката му. Тогава, хваната за неговата светлина, ще се издига нагоре като видение или като истинско изпарение на думи и на мечти, които носеше зашити в сърцето си. В тях беше огледалото на дните и нощите, отразени в едно безкрайно мигновение.

Взе камъче и го търкулна към водата. То спря на края на брега, сякаш се готвеше за скок, но не помръдна. Камъните никога не излизат от състоянието си на покой, преди нещо да е предизвикало тяхното движение. Тя беше камъчето в движение. Беше на петнадесет години и тичаше към жената с шарената кърпа. След нея реката Рèчка се задъхваше от смях, въздишаше и пухтеше като локомотив по пътя си, а някъде дълбоко в пясъчното дъно спеше тишината на пясъка, огласяна от движението на водната маса. Всичко беше звук и движение, всичко беше притаен дъх живот и изригване живот, когато настроението на Рèчка се променяше в зависимост от сезоните и особено от снеготопежа.

Майката я бе кръстила на името на реката през първия й майски ден, когато се появи на бял свят с голямото прииждане на водата и къщата беше до колене залята, а тя блажено сучеше първото си мляко. Балконът под тях се разтърсваше заплашително, но детето с притворени очи се унасяше вътре в себе си и почти бе заспало. Бяха сами в суматохата на природата и притихнали, но жената не бе уплашена. Тя се вслушваше в дишането на своето бебе и в дишането на водата отдолу и мислеше за мъжа, който бе закарал добитъка в кошарата на Голото бърдо, предчувствайки наводнението. В мисълта си тя си представяше как той ще се върне по склона надолу и ще отпуши бента, който събираше вода за напояване. Не се питаше защо не заведе и тях, а беззвучно се молеше на Бог да пази животинките. В този момент бе забравила да се моли за мъжа. Той бе само придатък на тяхното съществуване, беше далечен и неустановен към едно място човек, дошъл през една също така водниста пролет, да я спаси от самотата и да влезе в живота й, като странник с добро сърце, работник на нивата и къщовник, носещ хляба на силните си плещи. Те заедно споделяха живота и ако този живот имаше нещо общо с любовта, то любовта им беше огромна и незаменима, но тя винаги се пресичаше с необходимостта от житейската обвързаност и те почти не чувстваха любов помежду си. Бяха се слели с нея и я живееха като нещо обикновено и необходимо, както усещаха вкуса на хляба.

Любовта беше хлябът на живота им. Бяха богоизбрани люде да усещат радост в труда си и необходимостта от него ги издигаше в очите на природата, която изобилно им даваше труд. Това ги правеше щастливи.

БЕШЕ ДОНЕСЪЛ ТОРБА С БРАШНО на Голото бърдо и често поглеждаше към него, когато се прибираше от вън, но не посягаше да замеси хляб. Добитъкът вече беше настанен и нахранен, и доволно преживяше. Той присядаше на издяланото дървено столче до огнището, но огън не палеше. Времето беше благо и приятно на усещане, имаше тънка миризма на мъзга от дърветата, която се просмукваше през кората и отдалече дънерите и клоните бяха зеленикави и кафяви, като на неговите кози, когато ги разрошеше вятърът. От козината им се получаваха причудливи фигури по козяците на жената и топлеха нощите с всевъзможните втъкани изпарения на сезоните и миризмата на козя кожа. Беше свикнал преди да заспи да сложи козяка над главата си. Така топлеше тялото си през зимите и обилно дишаше топлината, която миришеше на козе мляко. Неговото съществуване се крепеше на удоволствието да разполага с живота си така, както правеха животните. Разликата се състоеше в това, че имаше грижата да отглежда живот и да се храни от него, а този живот понякога му натежаваше заедно с тегобите на всекидневията.

За него жената и новороденото бяха върхът на живота, останалото служеше за подгряване на огъня в огнището на къщата. Да ври нещо в тенджерата, да има хляб на масата, добитъкът да е добре и да ражда, да има няколко стръка тютюн, да нареже за лулата. Да е топло в стаята и въздухът да има вкус на тревите, които жената стриваше в яденето. Навсякъде по стените на къщата висяха треви за различни нужди и най-много против болести. Босилекът на единственото прозорче цъфтеше и през зимата.

Двамата бяха руси и сухи и си приличаха в погледите, а движенията им наподобяваха движения на плувец, пуснат в гъстото на водата, придошла изневиделица. Човек можеше да ги различава по пола им само когато бяха далече един от друг. Събрани заедно те представляваха мъж и жена в мъжки дрехи, замесени от едно тесто, синеоки  и със сламени коси. Това тесто беше тестото на благодатта, защото се бяха намерили и познали, и създали дете, и живееха на брега на реката Рèчка, и си приличаха като две капки вода от водата й. Нищо друго за тях не беше от значение до този момент.

ПО-НАТАТЪК КЪМ СКЛОНА и близо до къщата с жената и детето възрастна жена седеше в обраслия с шубраци почти нестопанисван двор пред прага на къща като колиба, грохнала и изкривена, изградена от плетени клони и кал, и от червена боя покрай прозорците, да не доближават вълци през нощите, а зад стъклата  от вътрешната страна се развяваха разноцветни парцали по същата причина. Жената изглеждаше като овъглен къс дърво, но отвътре в нея израстваха зелени фиданки, както беше заслушана в ромона на реката досами разлялото й се корито и си тананикаше мелодия, която приличаше на всичко наоколо и носеше цвета на всички животи, преминали през това наоколо. Фиданките на мелодията и тези в старата жена се преплитаха и правеха игралище в центъра на селото, когато акордеонът на Мòмчето, цепеше лятната тишина на селските привечери  и правеше топъл вятър наоколо, а нея сърцето я болеше от любов. Беше се свила до ъгъла на най-близката къща и пътуваше в думите, някъде далече отиваше и се връщаше, обичаше лудо и безпаметно, а песента плетеше съдби и въздишки, всички завързани в едно кълбо живот, където нищо не се знаеше откъде започва и къде свършва. Мòмчето я търсеше с поглед в събралото се множество, не я намираше и още по-яростно и жаловито издигаше глас, а нейният глас плачеше в нея и нареждаше вече наредената й съдба. Скри се в една пукнатина от време, отредено само за нея и на следващата сутрин всичко това, сякаш го нямаше.

 - Защо съм сама и далечна, попита се тя и беззвучно се изсмя, намери пролуки във времето между живота и  смъртта и в тези пролуки вмести днешния миг с гласа на онова влюбено момче от миналото, което зовеше душата и тялото й и ги разлистваше в мелодии, а мелодиите правеха пътища и пътеки за отиване и за връщане.

        -Цял живот съм сама, но съм навсякъде –заслуша се в шумното дишане на реката и отново се засмя, а тялото й се тресеше конвулсивно, нямащо сили да побере този яростен смях и тази вървяща действителност, която я обрамчваше като венец и правеше да изглежда невероятен съсухреният й живот, покрай който Рèчка течеше, и всичко изглеждаше вековно и непоклатимо в лазура на небето, сякаш светът беше набъбнал плод и всеки момент щеше да разцъфти клоните си. Но нищо не бе това, което изглеждаше, че е.

Както се бе разположила в мислите си, почувства неспокойствие, предизвикано от водата, заливаща нозете й. Отначало тънка и прозрачна с прозиращите се песъчинки и камъни, тя приличаше на мътно отражение от нейните старчески настроения, отнасящи я все по-често в детството и най-вече в онези мигове, където тя като че наистина не беше тя, а вихър носеше младото й тяло и я пускаше в най-дълбокото кладенче в сърцето й, където стоеше нейната сянка и я викаше. Ден и нощ я викаше, а сега тази вода, какво се е разлудувала, не вижда ли колко малка и слаба е тя, и как ще отмести нозете си, когато животът е легнал върху раменете й, привел ги е до земята и тежестта му я смаляваше.

Водата около нея пусна бяла пяна и после се върна обратно, и пак пусна бяла пяна.Приижда, помисли си. Старата жена този път се засмя високо и пискливо, като уплашено дете.

Зашляпа по водата бавно и предпазливо към дворната врата, да я затвори, дано прииждането да спре и погледът й се зарея нататък към залятото пространство, където нещо като човек се придвижваше бавно към нея. Беше слаба с очите, но умът й заработи светкавично и усети убождане в сърцето и неописуем страх и жал към това, което отвсякъде се държеше за водата и нямаше опора къде да се опре и беше като полюшнат стрък трева, която всеки момент можеше да се огъне, но държеше високо ръцете си с нещо в тях, увито като бохча с курбан, шарена и везана, с повече червени и жълти нишки и на фона на мътната вода приличаше на искра от огън. Огън да я изгори тази вода, прошепна бабата и тръгна нататък, извивайки глас, да я чуе селото, кацнало на височината. Човешката сянка с вдигнатите ръце отново тръгна и двете една към друга бавно и мъчително се приближаваха. Старицата беше още жилава и някаква невидима сила й даде повече сила и, както беше висока и кокалеста, застана като стожер пред давещата се жена, а като видя детето във вдигнатите й ръце, яко се вкопчи в раменете й и двете с огромно усилие тръгнаха към плиткото. Когато мъжете от селото ги поеха, почти бездиханни от умора и ужас, но изправени, реката започна да  отдръпва водите си. Мъжът беше отпушил бента по-надолу и Рèчка вдигна всичките си платна към морето. 

МЪЖЪТ ЗАИЗКАЧВА ВИСОЧИНАТА на Голо бърдо, животните се бяха скупчили около оставените буци каменна сол, небето се проясняваше от двете страни на хоризонта, а това, което бе дъжд в облаците, отмина билото на планината. Мислеше си дали късно се сети за бента и дали водата е заляла двора и къщата. Представи си  как жената с детето стои до колене във водата, а тя изведнъж се отдръпва, изтънява и открива земята като спасителна лодка, в която животът преживява от ден на ден вечността си. Когато влезе в тази мисъл, той видя разголената гръд на жената и целувката на детето върху извора на млякото, и един славей запя в храсталака. Излегна се по очи върху влажната пръст и въздъхна щастливо. Беше отпушил бента и земята се люлееше под водите на небесното пространство. Около нея вече изгряваха огньовете на звездите и правеха път на нощта.

ВОДАТА СЕ ПООТМЕСТИ МАЛКО от бреговете си, нагази по-дълбоко в дълбокото си дъно, запя песен в друга тоналност и промени лицето си, избистри се, проточи поглед в синевата, тръгна по нея като по пътека и, вървейки така унесена и успокоена, заприлича  на удавено небе в небето на пясъка. Цветът на водата стана теменужено син, когато облаците повлякоха керваните си на изток и навсякъде, а вятърът ги къдреше и разкършваше телата им така, че  те приличаха на овце и кози, и на кучета приличаха. Минавайки над Голото бърдо, взеха образа и фигурата на мъжа и се запасоха в напъпилите пролетни стръкчета небесна светлина. Мъжът усети вълнение в природата, изправи се облакътен да огледа стоката си и се видя заедно с нея високо горе в пространството, възседнал Голото бърдо, и височината го замайваше. Трябваше му време да си помисли колко е голямо това на небето и на земята, влязло в сърцето му, а не знаеше какво е то. Постоя още малко така, полуоблегнат, а после нещо го сепна и се изправи. Това е животът, сети се той и тръгна да обходи стадото.

РЕКАТА БЕШЕ ДОБРО НЕЩО за всичко наоколо , а за небето беше огледало и без нея нямаше да го има на земята през лунните нощи и слънчевите дни и през буренясалите облаци, когато слънцето се здрачаваше към баирите на хоризонта, а за птиците имаше гнезда и храсти по бреговете. Там те се люлееха в дълбокото на водата заедно с вятъра и разказваха нещо невиждано от човешките очи, а водата се къдреше и оттласкваше с вълните си шарения им свят, но после всичко заставаше на мястото си. Растенията се обличаха в звуци и вятърно вълнение, загледани в небето на небето и в небето на водата. Там беше и стоката на мъжа, когато той я подкарваше към брега и тя хукваше, като не видяла вода и пиеше, издавайки звуци на доволство, повдигаше глави, от муцуните се стичаха лигави струйки, а той стоеше, подпрян на тоягата и отразен във водата, и беше като дух пазител на всичко наоколо, защото всичкото го носеше в себе си и това нещо бе велико в неговата мисъл, родена в едно човешко изображение на живота върху картината на целокупния свят.

СЕЛОТО СЕ НАМИРАШЕ НА МАЛКА ВИСОЧИНА и Рèчка понякога измиваше дворовете на най-близките до нея къщи, особено когато бентовете бяха запушени, да се събира вода за водопой на добитъка през лятото. Населението бе застаряващо, дошло от близките села, където животът стана немислим поради опустошителните набези на цигани и бездомници. Къщите на изселилите се хора останаха със зеещи врати и с избодени очи на прозорците. Някои от по-скоро дошлите в новото заселище говореха, че вече и зидовете на къщите са разрушени, а циганските каруци превозват тухлите от стените към градските си коптори. Вече нямаше огради между дворовете, а овощните дръвчета бяха изсечени за огрев и дънерите им стояха като мъртви очи между поникващите тънки фиданки. Всичко вървеше на разсип и чакаше някакво чудо да се случи, да се намеси някаква свръх сила отгоре, да помете това мъртвило, да се развидели в душите, да си отдъхне селото от набезите на лошите хора и животът да се избистри.  Да се съберат небето и земята на едно място, да смелят този свят на ситно брашно, да отвеят лошотията и тогава може нещо да потръгне и къщите на селото отново да се извисят, в дворовете детски смях да запее мелодията на живота, по пътищата хората да се срещат и при срещите да свалят шапка един на друг, с уважение и умиление, че са видели себеподобен и себеподобният им да отвърне със същия жест и любовта да не отминава без да дава любов, и всичко това като в сън и наяве ще оживи мъртвилото наоколо, ще поникнат нови фиданки покрай пътищата и плодът на природата ще оплоди душата на човека, а човекът ще се извиси нагоре, ще познае най-после Божественото си предназначение и ще населява земята по човешки…

--------------------------------     

Антоанета Богоева е автор на стихосбирките „Между две слънца“ (1994), „Парче от слънце“ (2002), поемата „О“, на български и френски, (2003), „Острови в съня“, на български и френски, (2008), „Прeдчувствие (2012), „Така видях земята“ (2013), както и на романа „Тучница“ (2009) и книгата „Пространства“, включващ роман, разкази и пиеса (2010).