Патриарх Евтимий е прероденият апостол Павел

20.01.2016 | автор:  Из книгата на Христо Нанев

На 20 януари честваме паметта на Св. Евтимий Търновски

 Феменоменалната Слава Севрюкова възкресява тайните на вековете – драскотина в клетъчната памет на Човечеството. Без претенции за алтернатива на установените исторически версии, реалистично убедителни психотронни образи. След вестителите на Свободата Ботев и Левски, ред е на една позабравена легенда – Евтимий. Най-забележителният духовник измежду водачите и най-блестящият водач измежду духовниците ни. Почти библейска фигура. В нечовешки изпитания просиява съдбата и на този велик българин. Как ли ще се обогати представата за пресветлата му особа, ако се разбулят някои неизвестни или слабо познати страни от спецификата на неговия живот? С какво ново би могъл да изненада той, отдавна канонизираният от православната ни църква светец. Това едва ли може да стане другояче, освен през “психотронното око”на проф. Севрюкова доказан свеновен капацитет.

Отоманската империя в края на ХІV век все по-неудържимо се разраства. Армията й сее смърт из Европа и Азия. В годините на възход дори най-могъщите държави не успяват да устоят на напора й. И – парадокс. В златната за завоевателите ера те претърпяват морален крах. Не на бойното поле, а след триумфа на голяма победа – превземането на старопрестолния Търновград на фаталния за царството ни 17. 07. 1393 г. В непредсказуем сблъсък с духовния водач на българите християни. 

Евтимий живее в кризисно време. На ръба на физическото изтребление е изстрадалият народ. Би ли оцелял, ако патриархът не бе измил срама му? И вдъхновил с пример по достойнство в период на ръфаща омраза?

Без прозорливи водачи държавата се срива.

Последното събитие предхожда с 57 години задаващата се Нова епоха с предвестник печатарската машина на Гутенберг. Предстои да разцъфти Ренесансът.

Но нека се върнем към тягостните времена на неимоверни изпитания. След превземането на Търновград развилнелите се завоеватели, донесли насилието на ужаса и погрома, според книжовника Григорий Цамблак, подлагат на публична зверска екзекуция малцината оцелели видни жители на престолнината. С безмилостна сеч целят да сплашат и поругаят населението. Да го обезкървят откъм водачи и сринат духа му. Да унизят и омаломощят българската аристокрация. Освирепели от съпротивата на гордите търновчани, победителите налагат кръвожадна режисура. В дни на отчаяние и покруса изправената пред пропаст държава трябва да бъде принудително лишена от най-мозъчните си синове. Посечени са 110 непокорни боляри. Обречените – родолюбци със свободен дух. Посланието на завоевателите е ясно – с нас или без вас...

Върховни мигове на изпитание. Отсяват се предателите. Малцина безродни благородници малодушно ще предадат вяра, безславно сливайки се с ордите на новите властелини. Тъй ще опазят драгоценен живот, титли, богатства. И ще изчезнат завинаги от историческата арена – безлики капки сред освирепяло море нашественици.

Повечето обаче ще защитят изповедание, име и чест. На свръхвисока цена. Времена на варварство и агресия. Страшна е ненаситността на поробителя. Но тя може да му изиграе лоша шега. Кое насилие срещу мирни граждани е оправдано?

Покорената столица е осквернена с насилия. Сред предвидените за екзекуция е и Евтимий, моралният Учител на народа. В отсъствие на царя, той, праведният застъпник на християнството и благородник на честта е дръзнал да даде отпор, храбро поддържайки бранителите.

Нима агаряните ще му го простят? Защитникът на старопрестолния град е сполетян от грозно публично унижение пред очите на скованите в средновековен ужас духовни негови чеда. Патриархът се оказва участник в събитие, в което “убийството е основна атракция”.

Предопределена среща с безмилостната секира.

 С дълбоко преклонение пред невероятния подвиг е житието на Евтимий от Григорий Цамблак. Житиеписците по правило митологизират ореолно героите, извършили саможертвени подвизи в името на християнството.  Но нима историята не бушува от клишета, красиви или ужасяващи митове? Има ли измислици и преувеличения в изпитанията, сполетели патриарх Евтимий? Какво се е случило с реалната историческа личност? Коя е истината за събитията? Окървавената брадва се издига над положената на дръвника шия на великия родолюбец. В християнските души простенва ехото на ужаса. Но ето – настава невиждано чудо. Властно размаханата секира внезапно застива. Замръзва във въздуха. Безсилна да стовари прерязващото искрите на живота острие. Божия сила ли я сковава? Садистична е ръката, свикнала да сече и сече глави, без да трепне, стои вледенена. Колко? Достатъчно да обърка поробителя. Да укрепи духа и вдъхне глътка упование на удивената рая. Екзекуторът е стъписан. Обезсърченият народ окуражен. Във върховните мигове на безпомощност в душите се пробужда, тихо прозвънява плахият хор на надеждата.

Какво е това? Знамение? Знак свише? Патриархът ли владее незнайна сила? Бог ли отказва да приеме един несправедлив край? Животът е непредсказуем пред надвисналата сянка на обречеността. Ешафодът се е превърнал в свят олтар на Отечеството.  

Тъмните сили могат да победят в живота. В безсмъртието – не. Силата невинаги е справедливост, справедливостта винаги е сила.

Патриархът знае – правдата се опознава със страдания. Знаменията са в изпитанията. Тогава делата на мъчениците оживяват в чудеса. И ги отпращат в духовната Вечност. За това най-истинска мярка за човечност е състраданието.

 Завоевателите, онемели, се отдръпват. Фанатично приемат изненадващата развръзка за “послание свише”. Дали познават поведението на тълпата? Непредсказуема – готова да разпне мъченика. Или да го въздигне в култ. По-проникновени? По-суеверни ли са? “Знакът” повежда поробителите да заменят смъртната казън на достойния отец с доживотно заточение. За да намери спокойствие душата му в Родопа планина, оживяла в необятна зелена магия...

Такива са фактите според житиеписеца. Редно е да се запитаме: отговарят ли документираните в религиозния извор събития на истината и, ако да, доколко? Историята оставя като опашка на комета искряща диря предания и легенди. Но не те привличат вниманието на пророчицата Слава Севрюкова. . Напротив, тя съзнателно прочиства летописите от тях. Затова нейните“ виждания за истински исторически личности и случки са строго специфични, разграничаващи се от добилите широка популярност сказания.

Как ли ще изглеждат току-що проследените изживявания през погледа на психотронния феномен, освободени от специфичните за житията преувеличения? Какво всъщност се е случило в почерненото ни, рухнало Отечество?

Слава е категорична:“Историята, пресъздадена от Григорий Цамблак, е напълно реална. Нищо не е преувеличил.“  

Слава Севрюкова избягва контактите с души на мъртви: “Информацията им невинаги е точна, особено ако са на принизено ниво.” Ползва Акашовите записи – “вселенския компютър”, съхраняващ следите на животите. През свръхсетивата й историческият мрак избледнява. Разкриват се събития и особености, различни от официално наложените. Руши наложени стереотипи, показвайки поновому преживяното в оная ожесточена вълча епоха. И проправя път на дефицитната за всички времена истина.

„Евтимий е природно надарен с титанична Духовна сила. Има способност да упражнява власт над човешката воля. Това не е случайно – уточнява Слава. – Необикновените му качества са кармично предопределени от предходен негов живот...“             

За да разтълкува знамението с патриарха, така силно разтърсило съвременници и по-късни поколения, налага се пророчицата да навлезе в сакралните тайни на прераждането. Повратното събитие намира обяснение в обвитата от векове с мистериозен блясък теория за реинкарнацията. Познания, изстрелващи ни отвъд привидно ефимерната краткост на битието.  Съвременните клирици не престават да отхвърлят, обвинявайки в несъществуващи грехове учението за “карма и прераждане”. Причината е, че то, представете си, не проповядвало спасение чрез Христос, а самоизбавление. Дори да е така (макар идеята за превъплъщение да не отрича ролята на Спасителя), какво толкова тревожи ортодоксалните отци? Проблемът е другаде: те се боят да не отпадне ролята на Църквата и на тях, като “озаконени посредници между човека и Бога”.

Самоизбавлението означава работа над себе си. То, следователно, е саморазвитие. Няма ли да се омаловажи тогава тяхната служба, на която така ревностно държат? И която ги издържа и изхранва, тях и семействата им? Пазителите на правата вяра сякаш забравят: ние жънем онова, което сме посели. Спасението не идва отвън, не сме ли узрели за него отвътре. Не е дар. Отстоява се и доказва с дела. Освен това теорията за прераждане не отхвърля “спасението чрез Христос”. Напротив, ратува за повече свобода на духа и осъзната отговорност в личностното израстване.

Мъдростта приема живота като печеливше, не губещо начинание. Нима той се измерва с ударите на сърцето? Нима заглъхва и Отвъд?...

Странствайки между световете, прорицателката разкъсва завесата на вековете, разкривайки свързващите звена между Минало и Настояще. Тя уверено твърди: “Патриарх Евтимий е прероденият апостол Павел”. Хиляда и триста години преди визираните събития, този някогашен римски гражданин, като Христов последовател, за публично назидание е бил екзекутиран. В зората на ранното християнство преждевременно е прекъсната една значима религиозно-просветителска мисия. Заради силата на вярата Павел е привлякъл острието на меча.

„С падането на Търновград под османска власт възниква опасност кървавият акт да се повтори – забелязва пророчицата. – Но това няма да стане. Животът на Апостол Павел, като римски гражданин, завършва с обезглавяване. Тогава душата му е съжалила за възможността да даде още духовна храна и подкрепа на търсещите християни. От тоз миг свише е предначертано да се избегне подобна смъртна казън в новото въплъщение на извисения му дух.”

 В последвалата реинкарнация като Евтимий, според Слава Севрюкова, духовната му същност получава възможност за довършване на някогашната мисия: “Преданата на правата вяра душа с усърдие завоюва патриаршески сан. Така поема отговорност да помага на един от християнските народи, този на българите, в страшно труден за оцеляването му период – стоварването на османското владичество. И отново може да служи достойно на Църквата.”              

Залагайки живот заради вяра, православният пастир дава сърцат пример на събратята си, за да не остане духът им бездомен. В разрушителен сблъсък на две цивилизации. В повече или по-малко успешен опит за асимилация на едната от другата.  С делата си Евтимий се превръща в стожер на своите духовни чеда. В големите сътресения, предвещаващи задаващите се смазващи катаклизми пред България. В надвисващия дълговековен мрак на робството.

   *       *       *

Патриархът на дело въплъщава идеята за жертва в името на духовното упование. Той е исихаст. Кой знае защо досега не се отделя достатъчно внимание на този толкова важен етап от живота му. Неговите необикновени способности във висша степен са усъвършенствани в практиката му като такъв. 

Исихазъм означава “мълчаливо уединение с Бога”. Аскетично-отшелническа религиозна школа, възникнала във Византия и пренесена в България. Радетелства за вътрешно развитие чрез самовглъбяване и медитативно-религиозен транс.

Като монах-отшелник Евтимий с години се самозаточва близо до Зографския манастир на Атон. Завърнал се по-късно в родината, много преди да добие патриаршески сан, той се затваря в една скална пещера недалече от Търновград. Доброволният отказ от примамливите изкушения на светския живот неимоверно много спомага за духовното въздигане на личността му.

Страданието е като огъня, даряващ твърдост на глината. 

Евтимий, както се разбра, владее и тайни познания. Исихаст е, но не пасивен съзерцател на стоварващите се страдания над народа. Отшелник, но не на духа. В решаващия миг, когато трябва да склони глава пред екзекутора, налага се да включи в действие тайнството на Силата. Това е шансът на живота му. И шанс за живот.

И Патриархът го прави. Гениално. Стопира във въздуха брадвата. Извършва чудо – със силата на волята си хипнотично блокира издигнатата десница на екзекутора. Така доказва – ятаганът може да бъде пречупен с вяра.

Слава все повече навлиза в лабиринта на душата му. Съзира от броеницата на преражданията и друго – бил е гръцки духовник, наречен Иларион. “Всяко негово земно съществувание – според пророчицата – е направлявано от неугасима духовна жажда.“

Хрониките на епохите през взора на свръхфеномена добиват ново звучене.

„Извисеният дух рядко се въплъщава – въздиша пророчицата, уморена от продължителното странстване през вековете. – Извършва се все в периоди на върховни исторически и религиозни изпитания. Такова е падането на България под османско иго. Завоевателите безмилостно ще разрушат стотици църкви и манастири, но, благодарение съхраняващата сила на вярата, не ще постигнат власт над Духовността. И народът ще оцелее. Тогава апостол Павел, превъплътен като Евтимий, поема неимоверни трудности. Извършва свръхчовешка дейност, смирено носейки кръста. Реализацията на душата му не е по негов избор, а по поръка на Висшите небесни сили.”

*       *       *

Не е ли все по-обяснимо защо в непосилните години на отоманското владичество се раждат патриоти като Евтимий, Ботев, Левски?... Те изграждат духовния ръст на България. Но какво става след Освобождението?... Ами днес?...

В екстремни условия Отвъдното излъчва Месии-спасители. За нас, които първи на Балканите падаме и последни се освобождаваме от османско робство.

След Евтимий историята ни вече няма да е същата. С блестящия пример по дързост народът ще е толкова твърдо закален, че половинхилядолетното смазващо чуждо управление не ще го прекърши и претопи. Ефектът на игото няма да е толкова обезличаващо опустошителен. Живеейки със славата на Миналото, ще се съхрани Бъдещето.

Петстотин години след трагичния погром над Търновград от недрата на вече възраждащия се феноменален народ на тъмния небосвод ще изгрее новото небесно съзвездие от апостоли-революционери.Те на свой ред ще поемат по Пътя на Болката, водещ към мъченичеството. И те като патриарха ще положат глави на ешафода на Свободата. В не по-малко трагичен период в пожарищата, последвали погрома на Априлското въстание.

 Култът към мъченичество не е ли част от извечната ни народопсихология?

*       *       *

При Евтимий, според Слава Севрюкова, иде реч за „неимоверно силно желание на високо еволюирала душа, недовършила земна мисия в един живот, да получи шанс да я продължи в друг. Потребна е за поддържане вярата в битността на най-низвергнатата част от Човечеството в трудни за оцеляването му времена“. Постигнал го блестящо в българското си прераждане, легендарният духовник издържа исторически изпит. По достойнство. И оставя неугасима диря в Пантеона на народната памет.